Анди Андрюс
Последният жокер (8) (Когато всичко е вече изгубено…)

Седма глава

Залата така притихна, че се чу затварянето на каменната врата.

Дейвид опря лакти в масата и наведе глава. Почувства се отчаян и самотен, макар да беше заобиколен от толкова много хора…

Линкълн се пресегна и докосна рамото му.

Като по сигнал пътешествениците в публиката забърбориха помежду си. Само четиримата избрани не помръднаха, сякаш бяха изпаднали в ступор.

Скоро обаче и те дойдоха на себе си.

— Този път бях сигурна, че не грешим! — Жана д’Арк изглеждаше съкрушена.

— Мда-а-а — процеди Уинстън. — Аз също. — После извади пура от джоба си и учтиво попита: — Разрешавате ли да запаля, милейди?

Девойката кимна. Чърчил предложи пури на мъжете и след като те му отказаха, пристъпи настрани и застана до първия ред в залата. Уединението му беше символично, но той все пак запуши и никой не се осмели да му направи забележка. Очевидно беше, че е в отвратително настроение.

— Личи ли ми, че се страхувам? — прошепна Дейвид. — Защото много ме е страх.

— О, да — отвърнаха в един глас президентът и Орлеанската дева.

Тримата нервно се изкискаха.

Чърчил не чуваше какво си говорят, но се начумери, като ги видя да се смеят. Обърна им гръб и впи устни в пурата си. Над главата му се издигна облак дим като от горски пожар.

Жана д’Арк избухна в заразителен смях. След миг останалите я последваха.

— Уинстън няма да одобри поведението ни — отбеляза президентът.

— Няма — кимна Орлеанската дева.

Накрая Линкълн избърса очите си с носна кърпа и въздъхна:

— Поолекна ми. Мисля, че и на вас. Премиерът няма да ни се разсърди, всеки реагира различно на напрежението. Някои смятат, че има моменти, в които смехът е неуместен, но аз съм на друго мнение. Смехът е лек за ума и сърцето, особено когато е споделен. След смъртта на Уили… — Той се обърна към Жана д’Арк: — Уили е синът ми, почина на единайсет години… Та… както казах, след смъртта му седмици наред четях книги с анекдоти. Някои ме обвиниха в безчувственост, Мери също. А аз изпитвах необходимост да се смея… Понякога едновременно плачех и се смеех… но усещах, че трябва да го правя, иначе скръбта ще ме убие.

— Смятате, че Уинстън също се бори със стреса? — Дейвид махна към премиера, който още стоеше встрани.

Линкълн кимна:

— Наблюдавай го. След малко ще му мине и ще стане пак какъвто беше. Е, няма да спре да мърмори, но и няма да се чумери като буреносен облак.

Тримата пак се разсмяха и започнаха обсъждането.

Жана д’Арк се обърна към президента:

— Струва ми се, че хората в галерията са последвали съвета ви да разговарят помежду си.

— Така е. — Той огледа присъстващите. — Но да не губим време. С какво разполагаме? Дейвид, някакви идеи?

— Не знам защо, но продължавам да се питам какво липсва на хората… по-скоро какво са изгубили…

— И какво според вас? — повдигна вежди Жана д’Арк.

— Ако трябваше да отговоря веднага, щях да кажа дързост. Това ли е точната дума? Нещо не достига на лидерите ни… Нещо липсва и в начина, по който управляваме собствения си живот. Отговорът е на върха на езика ми, но засега ми убягва.

В този момент Чърчил се върна при тях.

— Ако се доближите до първите редове, ще чуете всичко, което си говорят — подхвърли той с ехидна усмивка. — Това не значи ли, че си служим с измама?

— Ако беше измама — каза Линкълн, — Гавраил щеше да ни определи място, откъдето да не можем да ги чуваме. Забранено ни е да обсъждаме теориите си с тях, но не и да слушаме какво си приказват.

— И какво си приказват? — поинтересува се Дейвид.

Британецът заговорнически прошепна:

— Повечето са на мнение, че въпросът крие някаква загадка… Аз също мисля така. Гавраил отхвърли думите надежда и мъдрост, но потвърди, че са елементи от верния отговор… Сега в залата се обсъждат какви ли не варианти.

— Например? — не се сдържа Жана д’Арк.

— Според Майка Тереза и Си Ес Луис^[1] отговорът е смирение. Дъглас Макартър^[2] и Мария Антоанета не са съгласни. — Той погледна към Линкълн: — Вашият приятел Фредерик Дъглас^[3] настоява на справедливост. Мнозина го подкрепят. Клеопатра и доктор Швайцер^[4] заедно с поетесата Емили Дикинсън печелят привърженици с любов и състрадание, обаче аргументацията им куца. Други твърдят, че отговорът е вяра — предвид мястото, на което се намираме, смятам, че е крайно нахално от страна на Марк Твен да ги обвинява в подлизурство…

Междувременно залата изненадващо притихна. Съветниците се озърнаха и видяха, че очите на повечето присъстващи са вперени в последните редове, където седи някаква жена. Хората, които се намираха най-близо до нея, настойчиво гледаха Дейвид и му я сочеха.

— Коя е… — понечи да попита той.

— Амелия Еърхарт^[5] — отговори Уинстън. — Много е симпатична. Миналата седмица си поговорихме. Историята й е забележителна. Няма да повярвате къде е била…

Жана д’Арк го прекъсна:

— Явно има отговор, който смятат за верен.

— Не я питай — обади се Линкълн, — ще нарушиш правилата! Така или иначе ще разберем, когато призовеш следващия пътешественик.

— Между другото — Дейвид извърна лице към президента и Орлеанската дева, — вие как разбрахте, че сте избрани, когато поисках помощ от пътешественик?

— Чух гласа на архангела — отвърна Линкълн.

— Аз също — потвърди Жана д’Арк. — Беше като едно време… Думите му просто екнаха в ума ми.

Дейвид сви рамене, вече нищо не можеше да го учуди. Направи знак на колегите си отново да седнат около масата и се провикна:

— Да опитаме пак. — После стана и се провикна: — Председателят иска помощ от пътешественик!

Този път се изправи някакъв човек в края на първия ред. Беше висок, с червеникава коса, сресана на път и пригладена назад. Енергично се приближи до масата и се ръкува с Жана д’Арк и Линкълн, а после с Дейвид и Уинстън.

Залата се умълча.

— Господин Пондър! Господин премиер… — Непознатият учтиво се поклони. — Казвам се Ерик Ериксън. Приятелите ми викат Ерик или Червения Ерик. Вие ме наричайте както решите.

— Приятно ми е, сър. Моля, седнете — подкани го Дейвид и двамата с Уинстън се върнаха на местата си.

Ерик се настани до Жана д’Арк.

Ерик Ериксън. Червения Ерик. Костюмът му беше съвсем обикновен, но изглеждаше някак… старомоден. Дейвид го изгледа косо: „Кой е този човек?“. Не носеше никакви бижута, с изключение на венчална халка. Оредялата му коса беше намазана с някаква помада; прическата подчертаваше плешивината му. „Сякаш още живее в петдесетте…“ Дейвид хвърли поглед към колегите си, но явно и те не познаваха новодошлия. Взе пергамента, на който беше написан въпросът. Повъртя го, престори се, че го чете, опитваше се да измисли какво да прави.

— Пясъкът в часовника изтича — равнодушно отбеляза непознатият. — Нямаме време за игрички.

Дейвид се сепна.

— Извинете, не ви разбрах.

— Никой тук не знае кой съм — каза Ериксън. — Защо не ме попитате направо?

„Да му се не види, този да не ми чете мислите?!“

Червенокосият се усмихна:

— О, да. Това е едно от уменията, които придобих през годините.

— Е, добре. Моля за извинение, но наистина не ви познавам. Ще ни кажете ли кой сте?

Ериксън се облакъти на масата:

— Не се извинявайте. — После се обърна към Чърчил: — Господин премиер, с вас не сме се срещали лице в лице и съм убеден, че не сте ме виждали даже на снимка, но в тайната кореспонденция, която водехме, вие ме наричахте Безстрашния рицар.

Отначало Чърчил не реагира и Ерик търпеливо го изчака — знаеше, че ще се сети. А когато това наистина стана, премиерът едва не получи удар. Пребледня като платно, приведе се напред, долната му устна затрепери… Той примигна и промълви:

— Не може да бъде…

Ериксън се засмя и разпери ръце, сякаш казваше: „Ето ме — от плът и кръв!“.

— Не може да бъде! — повтори Чърчил. — Сър, позволете да ви стисна ръката. — Ериксън изобщо не гъкна, макар че британецът почти откъсна дланта му от китката, повтаряйки: — Не може да бъде, не може да бъде… Мили боже!

Дейвид ги наблюдаваше с удивление.

Чърчил отстъпи няколко крачки назад и се вгледа в Ериксън с гордост и обич, както баща гледа сина си.

— Доблестни приятелю! — не спираше да бърбори той. — Не мога да повярвам, че най-после се срещаме… И то при такива обстоятелства!

— Уинстън — меко каза Линкълн, — няма ли да ни представиш джентълмена?

— С най-голямо удоволствие! Скъпи приятели, това е Ерик Ериксън, Безстрашния рицар, на когото дължа собственото си рицарско звание… и разбира се… независимостта на Англия. — Той се обърна към Дейвид: — Впрочем на него дължим и свободата на Америка, защото кой знае как щеше да се развие историята, ако не беше този човек. — Неочаквано британецът сграбчи ръката на червенокосия и я вдигна високо. — Приятели, представям ви Ерик Ериксън, човека, който победи нацистката военна машина!

Проехтяха ръкопляскания, двама мъже в залата даже станаха на крака — бяха американският президент Дуайт Айзенхауер и британският генерал Бърнард Монтгомъри-Монти, главнокомандващият на Съюзническите войски.

Ерик смутено се усмихна, а когато всички се върнаха по местата си, подметна на Чърчил:

— И тях ги виждам за пръв път!

Премиерът се засмя, сякаш никога не беше чувал толкова духовита реплика.

— Господин Ериксън! — Дейвид вече загуби търпение. — Ще бъдете ли така добър да запълните празнотите?

Жана д’Арк и Линкълн го подкрепиха. Ерик явно се стесняваше да говори за себе си, затова Чърчил с охота взе думата:

— Като начало ще изтъкна един факт, който остана скрит за света, защото, образно казано, беше заметен под килима на историята. Повечето хора не знаят, но Съюзническите войски бяха на косъм от разгрома… За малко да бъдем пометени от нацистката армия. Още изтръпвам, като си го спомня.

Дейвид видя, че Айзенхауер и Монтгомъри утвърдително кимат.

— Но как така? — удиви се той. — Защо не съм чувал за това?

Линкълн се усмихна. Знаеше причината и премиерът я потвърди:

— Защо не си чувал ли? Защото този факт не се споменава в учебниците, драги. Както ти е известно, историята се пише от победителите. Имай малко търпение и ще ти обясня. — Чърчил пое дъх и се втренчи в пясъчния часовник, сякаш нещо го озадачи. Чукна с пръст по стъклото, намръщи се, после отмести поглед към Ериксън. — Нямаме много време, така че ще се придържам към фактите. Ерик Ериксън е роден в Бруклин, в бедно семейство. Благодарение на упоритото залягане над уроците завършил гимназия с отличие, а сетне и престижния университет „Корнел“. Получил диплома за инженер и започнал работа на едно петролно находище в Тексас. През двайсетте станал член на екипите на „Стандард Ойл“ и още няколко фирми в Европа и Далечния изток. Бил общителен човек и навсякъде печелел приятели. Сключил брак със забележителна млада жена — след малко ще поясня защо я наричам „забележителна“… — Уинстън се обърна към Ериксън: — Сър, знам само псевдонима й: Пленителната девойка. Ще ми позволите ли на този късен етап да узная истинското й име?

— Ингрид — отговори червенокосият. — Ето я там. — Той посочи към мястото, откъдето беше дошъл.

Всички се обърнаха да я видят. Ингрид се смути и им помаха.

— Ингрид — повтори Уинстън и учтиво се поклони. — За мен е чест, скъпа госпожо! — После отново заговори на Ерик: — Благодарността ми е не само към вас, но и към прекрасната ви съпруга. — Уинстън изгледа пътешествениците около масата и продължи разказа си: — През 1936 година Ерик поде една малко странна кампания, която, макар и бавна в началото, набра скорост през следващите три години. По онова време той се прослави като сериозен бизнесмен, но необяснимо защо се захвана да унищожи репутацията, която беше градил цял живот. Светът вече ненавиждаше Адолф Хитлер, а Ерик започна открито да изразява възхищение от диктатора. Прехласваше се пред „гения му“ и изтъкваше „неоценимия му принос за прогреса на човечеството“. За капак се изказваше като отявлен антисемит. Както се досещате, скоро приятелите и колегите му започнали да го отбягват; неприязънта им се задълбочила, след като през 1938-а в един претъпкан ресторант Ерик унизил известен еврейски търговец… охулил го с вулгаризми, обидни не само за семитите, но и за всички други народи. Тирадата беше „обезсмъртена“ в обширна вестникарска статия, заклеймяваща Ерик и неговите близки, в това число и милата му съпруга. Всичките му роднини и приятели се бяха отрекли от него. Накрая той направи непростимото — отказа се от американското си гражданство и двамата с Ингрид заживяха в Швеция.

Дейвид и Линкълн се навъсиха, макар да знаеха, че историята не свършва дотук.

— Фирмите му за износ на петрол продължиха дейността си и там, а той продължи да скандализира обществото със своите изказвания. Скоро пронацистката му позиция стана широко известна в Швеция и му спечели нови врагове. Единствената разлика беше, че в тази страна имаше и хора, които не се бояха открито да го подкрепят.

Чърчил захапа угасналата си пура и попита червенокосия:

— Дотук всичко е вярно, нали?

Изчака го да потвърди и поднови разказа си:

— Не след дълго с него се свързали хората от Гестапо, внедрени в германското посолство в Стокхолм. „Страната ни — казали — страда от недостиг на петрол; като един от световните експерти в тази област вие можете да окажете неоценима помощ на Третия райх…“ След което попитали дали хер Ериксън би желал да работи в полза на нацисткия режим. Разбира се, срещу щедро възнаграждение. Той отговорил, че на драго сърце ще подпомогне каузата на фюрера. Съдействал на нацистите да сключат изгодни договори и подпомогнал усилията им за разширяване на тяхната индустрия за производство на синтетично гориво. По онова време Германия беше световен лидер в сложната технология за добиване на гориво от въглища, така че нацистите не внасяха петролни продукти. Въпреки усилията си нито американците, нито англичаните не разполагаха със сигурна информация за местонахождението на германските рафинерии. Както се досещате, там се спазваха драконовски мерки за сигурност. Освен това заводите за производство на синтетично гориво бяха така добре замаскирани, че все едно се намираха вдън земя. Всъщност… хм, ще ви издам една тайна: наистина си бяха под земята. Всичките! Производителността им беше толкова висока, че напълно задоволяваха потребностите на нацистката военна машина. — Чърчил се прокашля. — И тук започва най-интересното. В края на 1942 година Безстрашния рицар се срещнал със самия Химлер, шефа на Гестапо. Масов убиец, какъвто историята до този момент не познаваше. Предложил му да построи в неутрална Швеция огромен завод за синтетично гориво. Обяснил му, че тази рафинерия никога няма да бъде застрашена от атаките на Съюзниците и ще работи с пълен капацитет, осигурявайки гориво на Третия райх, в случай че заводите в Германия бъдат бомбардирани. Връчил му планове за експорт, одобрени от шведски бизнесмени, и споразумения за финансиране, подписани от шведски банки. „Ще бъде ли възможно — подхвърлил — да се инвестират и средства на физически лица?“ И добавил, че ако събеседникът му реши да вложи свои пари, реализирането на проекта ще се ускори, а хер Химлер ще получи солидни приходи, които ще се съхраняват в швейцарски банки, в случай че (не дай боже) Германия загуби войната. Идеята беше гениална! Шефът на Гестапо захапал стръвта, обещал да инвестира в проекта и с благословията на Хитлер наредил изграждането на новия завод да започне незабавно. Разбира се, за тази цел… — Уинстън разпери ръце и невинно се ококори. — За тази цел Ерик задължително трябвало да се запознае с германската технология, която ще се прилага в завода в Швеция. — Ха! — Той удари с длан по масата. — Така Безстрашния рицар проникна в змийското гнездо и се сдоби със специален гестаповски пропуск, подписан от Химлер. Документът го оправомощаваше да пътува навсякъде из Германия и да разглежда всяка петролна рафинерия и всеки завод за синтетично гориво. Също и да получава пълна информация както от експертите, така и от хората, отговарящи за сигурността. Лично Хитлер му отпуснал личен автомобил с шофьор и неограничено количество купони за бензин! През следващите седмици и месеци нашият приятел посети почти всички петролни рафинерии и заводи за синтетично гориво в Германия и в окупираните територии. Събра подробни описания на производствения процес, снабди се с карти, указващи местонахождението на обектите…

Чърчил погледна пясъчния часовник и не довърши изречението. Отново изглеждаше притеснен от нещо, но не го сподели.

— Времето лети, приятели. Бих могъл да разказвам тази история цял ден… Или да я опиша в книга, което някой отдавна трябваше да направи. Ще отбележа само, че през 1943 година германските заводи, включително подземните, бяха подложени на масирани бомбардировки от американски бойни самолети. — Тук британският премиер така се въодушеви, че лицето му поруменя. — Бомбардировачите не само безпогрешно улучваха целите, ами се връщаха след възстановяването на заводите и отново ги разрушаваха… След няколко месеца доставките от петролните рафинерии започнаха драстично да намаляват и в края на 1944-та производството на синтетично гориво беше прекратено. Германските самолети бяха повече от нашите, германските танкове бяха повече от нашите, но… нацистите вече нямаха гориво за тях! Слабо известен факт е, че по онова време първите реактивни бомбардировачи „Месершмит 262“ вече бяха слезли от конвейера, но не можеха да излетят… поради липса на керосин! При Арденската офанзива германските войници се укрепиха около танковете си, защото им свърши горивото! 300 000 войника се предадоха в долината на Рур поради липса на гориво! По всички фронтове в Европа бойните действия бяха прекратени, понеже врагът вече не можеше да се придвижва! И това се случи благодарение на Ерик Ериксън, Безстрашния рицар, който сега седи тук, сред нас.

Настъпи тишина; Ериксън се притесни и започна да се върти на стола си.

Дейвид беше изумен от смелостта, проявена от този човек в името на всички хора по света. Странно, но никога не беше чувал за него. Погледна го и изтърси:

— Вярно ли е всичко това?

Нищо друго не му хрумна.

— Абсолютно всичко! — провикна се някой от залата.

Беше генерал Айзенхауер, главнокомандващият на Съюзническите войски.

Уинстън добави:

— Навремето генерал Айзенхауер… пардон, президент Айзенхауер официално обяви, че ако не беше Ерик Ериксън, войната щеше да продължи най-малко още две години. По време на Нюрнбергския процес Алберт Шпеер, министър на отбраната в Третия райх, призна, че разрушаването на заводите за синтетично гориво е довело до края на бойните действия.

— Господин Ериксън — обади се Линкълн, — а имаше ли опасност да ви разкрият?

— О, да. Движех се по острието на бръснача — отвърна червенокосият. — Вербувах съмишленици в окупираните територии и докато пътувах до Швеция и обратно, не знаех дали междувременно някой от моите шпиони не е заловен от Гестапо… Всяко мое пътуване до Германия криеше рискове. Сътрудничката ми Мариане фон Мьолендорф беше екзекутирана. Гледахме се в очите, когато я разстреляха. Можеше да ме издаде, но не го направи. Все си мисля, че трябваше да се намеся, когато…

Чърчил видя измъчения поглед на Ерик и побърза да възрази:

— Но тогава щяха да убият и двама ви! Не сте имали избор. Започнат ли да ви измъчват угризения, спомнете си, че войната е свършила благодарение на вас.

— Може би… Така твърдят всички — призна Ериксън.

Уинстън обаче нямаше намерение да се предава и от вълнение му заговори на „ти“:

— Ерик! Ерик, изслушай ме! Искаш ли да чуеш нещо, за което не подозираш?

— Защо не…

Британецът стрелна с поглед Айзенхауер.

— Първо, неколцина души подписахме декларация, че ще пазим в тайна това, което сега ще ти кажа. Но присъствието ми тук я обезсилва, нали? Твоят подвиг, макар да е известен само на шепа хора, спаси живота на стотици хиляди. Реалният ти принос обаче е още по-голям. Осъзнахме го едва след края на войната, когато проучихме германските архиви и секретните доклади, включени в тях. Рафинериите и заводите за синтетично гориво бяха разрушени, разбира се. Но при бомбардирането на завода в Мерзебург-Лойна беше унищожена и една сграда, в която се оказа, че са били провеждани опити с тежка вода. Според докладите, скъпо момче, ако не бяхме сринали тази сграда, Хитлер щеше да разполага с атомно оръжие.

Дейвид преглътна няколко пъти и каза:

— Имаш право, Уинстън. Човечеството е задължено на този човек. Ерик, ами твоите близки… те научиха ли истината след войната?

Червенокосият се усмихна:

— Да, и това беше най-щастливият ден в живота ми. Няколко месеца след капитулацията на Германия Държавният департамент даде официална вечеря. Събитието беше обгърнато в тайнственост. Поканени бяха нашите роднини, бившите ни приятели, колегите ни и още много хора, но никой не знаеше повода. След като всички седнаха, един служител на американското посолство обяви кои са почетните гости. Двамата с Ингрид стояхме отвън. Като влязохме, хората ахнаха. Организаторите побързаха да им разкажат цялата история, преди да са ни линчували… Е, почти цялата, без засекретените подробности. Близките и приятелите ни се разплакаха, ние също плачехме, когато най-после ни прегърнаха. Та… както се казва в онази банална поговорка, всичко е добро, когато свършва добре… — Той сви рамене. — Ами това е.

— Прав си, с часове можем да си говорим за тези неща… но сега трябва да побързаме — напомни Дейвид. — Да обсъдим и друг вариант за отговор. Ерик, можеш ли да ни помогнеш?

— Ще се опитам. Хората в залата предлагат „Бъдете смели“ или „Проявете смелост“. Не съм го измислил аз, но смятам, че са прави.

— Да го обсъдим — намеси се Линкълн. — И по-бързичко! Ако и този път не познаем… Дано не се случи, разбира се, но все пак трябва да си оставим малко време.

— Всеки, който чуе моята история, си мисли, че изобщо не съм се страхувал — започна Ериксън. — А беше точно обратното: постоянно изпитвах страх, просто изпълнявах дълга си. Казвам го, за да не се отклоним в погрешна посока. Смелостта не е липса на страх. Смелост е да превъзмогнеш или да надвиеш страха.

— Съгласна съм — обади се Жана д’Арк. — Изразихте се много точно.

— И още нещо — разприказва се Ерик, — смелостта понякога ни напуска; за да я запазим, трябва да не мислим за собствения си живот.

— Какво всъщност е смелостта? — намеси се Дейвид. — Да започнем оттук.

Уинстън беше категоричен:

— Смелостта е добродетел — заяви той. — Загадъчна добродетел, пред която затрудненията отстъпват и всички препятствия рухват.

— Смелостта не е само една от добродетелите — отбеляза Линкълн, — а пробен камък за всички останали.

— Добре казано — кимна Чърчил. — И все пак, господин президент, съгласете се, че смелостта е най-голямата добродетел. В крайна сметка ако не я притежаваме, няма как да проявим и другите си положителни качества.

Линкълн се засмя:

— Прав сте, господин премиер. Без нея дори мъдростта е безплодна.

— А дали е форма на потенциала? — подхвърли Дейвид.

— Не! — пламенно възрази Жана д’Арк. — Убедена съм, че всеки човек има потенциала да постигне всичко, към което се стреми. Но малцина дръзват да го сторят.

— Смелостта въздейства на умовете и сърцата — промълви тихо Ерик. — Заразителна е. Храбрецът се откроява и всички са готови да го последват. Освен това смелостта умножава възможностите, а малодушието намалява шансовете за успех. Животът ми неведнъж е бил в опасност заради страха на моите сътрудници. Хората и нациите са толкова тясно свързани, че страховете на боязливите поставят на карта живота и свободата на останалите.

— Как се придобива смелост? — попита Дейвид.

— Нямам намерение да обсебвам дискусията — вметна Ерик, — но може ли да отговоря и на този въпрос? Убеден съм, че независимо дали си мъж или жена, младеж или девойка, ако ти липсва смелост, нищо няма да постигнеш. Смелостта и честта са най-големите добродетели. Според мен всеки човек е смел по душа, но смелостта ни се проявява само когато много държим на нещо или на някого. Тогава поемаме рискове, които иначе биха били немислими.

— Браво! — Уинстън изръкопляска.

Другите около масата одобрително закимаха.

— Значи може би верният отговор е „Проявете смелост!“ — съгласи се Жана д’Арк. — Ако проявим смелост, ще се върнем ли на пътя към успеха?

Ерик погледна към Дейвид:

— С теб сме почти съвременници. Мисля, че „смелост“ е верният отговор. — После се обърна към Чърчил, Линкълн и Жана д’Арк: — С риск да ме помислите за циник, ще ви кажа, че с малки изключения днес вече няма лидери като вас. А когато един народ забрави качествата на лидерите, които са го превърнали във велика нация, той не държи да види същите качества в лицето на новите си политици.

— Да-а-а, наистина сме забравили онези прояви на безпримерна храброст, така характерни за отминалите времена — заключи Дейвид. — Все повече се убеждавам, че ние, хората — заедно и поотделно — трябва да проявим повече смелост. Ти какво мислиш, Уинстън? А вие, госпожице Д’Арк? Как беше по ваше време?

Първа отговори Орлеанската дева:

— Открай време ми се струва, че храбростта като проява на физическа сила е доста разпространена, но моралната смелост е изключителна рядкост.

— Това не се е променило и досега — усмихна се Ерик.

— В живота си съм се сблъсквал с всякакви хора, с диаметрално противоположни убеждения — въздъхна Линкълн и погледна нагоре, сякаш се мъчеше да си спомни нещо. — Иска се смелост, за да изразиш несъгласие и да се противопоставиш на всеобщото мнение, но се иска смелост и за да изслушаш опонента си. Смелостта е мост към мъдростта. Миналото, макар и изпълнено със скърби и терзания, не може да бъде отменено. За да не го преживеем отново, трябва да посрещаме всяко следващо утро с надежда и мъдрост.

— Надежда и мъдрост… — повтори Жана д’Арк. — Може ли да се каже, че и двете са съставни елементи на смелостта?

— Да! Да! — убедено закима Чърчил. — Но дали отговорът е „смелост“?

— Искаме да върнем човечеството на верния път, нали така? — намеси се Ерик. — Мислите ли, че в наши дни примерите на смелост са по-малко, отколкото в миналото?

— Може би сега имаме по-малко възможности да проявим смелост — подхвърли Дейвид.

— О, я стига! — начумери се Уинстън. — Бедните духом и лишените от мъдрост и надежда винаги си търсят оправдания! И винаги се измъкват, като хвърлят сянка на съмнение върху делата на смелите! Защото се плашат от тях!

Всички се засмяха — аргументите на британския премиер бяха неоспорими.

— Готови ли сме? — попита Дейвид накрая.

Никой не дръзна да му отговори, всички се втренчиха в него за миг и отново избухнаха в смях. Напрежението беше огромно.

— Ще повикам Гавраил — каза той и погледна пясъчния часовник. — Надявам се нашата мъдрост да ни е насочила към смелостта.

Ерик изсумтя:

— Подсети ме после да ти обясня колко плосък ти е каламбурът.

Дейвид кисело се усмихна:

— Важното е да ни е забавно накрая. — После се провикна: — Готов съм с отговора!