Анди Андрюс
Последният жокер (14) (Когато всичко е вече изгубено…)

Епилог

— Вече си у дома, Дейвид Пондър — каза архангелът.

Дейвид отвори очи. Отново седеше зад бюрото си в разкошния апартамент на върха на небостъргача. Сграбчи каната с вода, предложи на Гавраил и след като той отказа, си наля пълна чаша. Изпи я до дъно, мъчейки се да дойде на себе си след завръщането в съвременността. Умът му работеше на пълни обороти. „Кога тръгнахме оттук? Колко време ме е нямало? Това наистина ли се случи?“ Разбира се, при положение че архангелът стоеше пред него, отговорът на последния въпрос се подразбираше…

— Взех те по време на празничното честване — обясни Гавраил, сякаш прочете мислите му. — Справи се блестящо.

— Благодаря. Право да ти кажа, понякога никак не ми е лесно с теб.

— Както се казва, трудностите са попътен вятър за вас… Това е просто крилата мисъл, Дейвид Пондър! Цитат! Банална фраза, с която се окуражаваме да продължим борбата дори когато положението е безнадеждно!

Дейвид се засмя:

— Да му се не види! Още съм замаян. — Бръкна в джоба си, но вместо носната кърпа напипа лист хартия, смачкан на топка. Хвърли го в кошчето за смет и извади кърпата от другия си джоб.

Гавраил се навъси:

— Какво беше това? Какво изхвърли в боклука?

Дейвид беше толкова уморен, че не се сети веднага. Надникна в кошчето и промърмори:

— О, нищо особено. Просто боклук, който падна на пода в залата. Ане го вдигна и понеже нямаше къде да го изхвърли, аз го пъхнах в джоба си.

— И какво е това? — настоя Гавраил.

— Нали ти казах, не знам! — Дейвид се опита да прикрие раздразнението си. Извади от кошчето смачканото листче и го разгъна, после го подаде на небесния пратеник. — Има разни числа. Все едно някой ги е надраскал в пристъп на лудост.

Гавраил погледна листчето и тръсна глава, сякаш нещо го ядоса. Прочете написаното и забели очи.

Любопитството на Дейвид взе връх над умората.

— И какво е?

— Няма значение. Остава при мен. — Гавраил сгъна листчето и го скри в робата си.

— Хей, да ги нямаме такива! Имам право да знам! Кажи ми какво е!

Това архангелът извади хартийката и му я подаде с погнуса:

— Този Алберт! Той го е писал! Всички други спазват правилата, но не и той! Всяка седмица му се карам — и все без резултат! Това е формула за пътуване във времето. Разбира се, ние открай време го можем, но той почти стигна до отговора още докато беше на Земята… и продължи да работи върху своята теория.

— Нима? — усмихна се Дейвид. — И вярна ли е тази формула?

Архангелът присви очи:

— Вярна е, само че никога няма да му го кажа. А сега трябва да се сбогувам с теб, Дейвид Пондър. Пак ще се видим.

Дейвид се изправи:

— Довиждане, Гавраил. Благодаря ти за всичко.

— У теб ли е Декларацията? — попита крилатият и го изчака да порови в джобовете на сакото си.

— Разбира се.

Гавраил бавно разпери криле и Дейвид отстъпи назад. В този миг архангелът видя кесията за тютюн и Седемте принципа, наредени един до друг на бюрото.

— Още ли ги пазиш, Дейвид Пондър? Мислех, че ги знаеш наизуст.

— Понякога ги изваждам от кесията, за да ги докосна… да усетя силата им. Те ми вдъхват кураж, когато съм отчаян. Напомнят ми винаги да се осланям на истината. — Той се усмихна. — И всеки ден ми доказват, че това се е случило.

Архангелът също се усмихна. Поколеба се за миг и отскубна едно перо от крилото си. Позлатеният му връх заблестя.

— Да, Дейвид Пондър. Това наистина се случи — кимна той и остави перото върху кесията за тютюн.

После размаха криле и отлетя сред взрив от светлина.