Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (25)

2.

Най Буатонг се надигна в предутринния здрач. Нахлузи памучната рокля без ръкави, спря за момент да поднесе почитанията си на своя личен Буда в семейното светилище, и сетне, без да безпокои останалите членове на семейството, отмори входната врата. Летният въздух беше мек. В бриза се долавяше ароматът на цветя, примесен с този на тайландски подправки — някой от съседите вече приготвяше закуска.

Движеше се безшумно по пухкавата пепел на алеята. Ходеше бавно, а главата й се извръщаше ту наляво, ту надясно, като очите й попиваха всички познати сенки, които скоро щяха да бъдат само спомени. Последният ми ден — помисли си тя. — Най-сетне настъпи.

След няколко минути тя зави надясно по павираната улица, която извеждаше към малкия търговски район на Лампун. От време на време минаваше по някой велосипедист, но като цяло утринта беше тиха. Нито един от магазините все още не беше отворен.

Когато приближи един храм, Най се размина с двама будистки монаси, по един от двете страни на пътя. Всеки от тях беше облечен в традиционната шафранена роба и носеше обемиста метална урна. Както всяка сутрин, те бяха тръгнали за закуска, обикаляха Тайланд и сега разчитаха на щедростта на гражданите на Лампун, От един магазин точно пред Най се подаде жена и пусна някаква храна в урната на монаха. Не бяха разменени никакви реплики, а и изражението на монаха не се измени видимо, за да благодари за дарението.

Те не притежават нищо — потъна в мисли Най, — Дори и робите на гърба си. И въпреки това са щастливи. Бързо издекламира основната догма „Причина за страданието и желанието“ и си припомни за невероятно богатото семейство на своя нов съпруг, което живееше в района Хигашияма, в покрайнините на Киото, Япония. Кенджи казва, че майка му има всичко, освен спокойствие. То й се изплъзва, защото не може да го купи.

За момент пресният спомен от великолепната къща на семейство Уатанабе завладя мислите й, изтласквайки гледката на обикновения тайландски път, по който вървеше. Най все още се чувстваше замаяна от пищността на представителния дом в Киото. Но това място не беше приветливо към нея. Още от първия миг беше станало ясно, че родителите на Кенджи гледат на Най като на натрапница, чужденка от нисшите слоеве, която се е омъжила за сина им без тяхната благословия. Не бяха нелюбезни, а просто хладни. Бяха й направили нещо като дисекция със стотиците въпроси за семейството й, за средата, в която бе протекло обучението й, и те бяха зададени без всякакви чувства, с логична прецизност. По-късно Кенджи беше успокоил Най, като изтъкна, че неговото семейство няма да е с тях на Марс.

Тя се спря на улицата в Лампун и погледна към храма на кралица Шаматеви, който се намираше отсреща. Това беше любимото място на Най и града, може би любимото й място в цял Тайланд. Някои части на храма датираха от половин хилядолетие; немите му каменни часови бяха свидетели на история, която бе толкова различна от настоящето, че спокойно можеше да бъде историята на някоя друга планета.

Най пресече улицата и влезе в двора на храма, ограден от стени. Утрото беше невероятно ясно. Точно над най-горния chodi^[1] на древния тайландски храм, в небето ярко грееше една светлинка. Най осъзна, че това беше Марс, нейното следващо местоназначение. Със съпоставките беше свършено. През всичките двадесет и шест юди ни от живота й (с изключение на четирите, които прекара в университета в Чианг Май), градът Лампун беше нейният дом. След шест седмици тя щеше да се намира на борда на гигантски космически кораб, който щеше да я отведе до нейния нов дом — космическата колония на червената планета, където щеше да прекара следващите пет години.

Най зае поза лотос в единия от ъглите на двора и загледа втренчено светлинката в небето. Знаменателно е, че точно тази сутрин Марс ме гледа. Започна да диша ритмично като прелюдия към утринната си медитация. Но докато се подготвяше за душевния мир и спокойствие, които обикновено я съсредоточаваха върху предстоящия ден, Най си даде сметка, че в нея царят много мощни и неразгадани чувства.

Първо трябва да размисля. — Най реши временно да зареже медитацията. — В последния си ден у дома трябва да се помиря с ония събития, които изцяло промениха живота ми.

Преди единадесет месеца Най Буатонг седеше на абсолютно същото място. Кубовете с уроците й по френски и английски бяха спретнато подредени в куфарче. Най възнамеряваше да си направи план по материалите за предстоящия учебен срок, защото беше решила да въведе повече атрактивност и динамика в преподаването на чужди езици в гимназията, където работеше.

Именно в този съдбоносен ден миналата година, малко преди да започне със схемите на уроците си, Най се зае със сутрешната преса на Чианг Май. Пъхна куба в четящото устройство и набързо запрелиства страниците, като тук-там прочиташе нещо повече от заглавие го. На последната страница в един от вестниците попадна на съобщение, написано на английски, което привлече погледа й.

ДОКТОР, СЕСТРА, УЧИТЕЛ, ФЕРМЕР

Обичате ли приключенията, говорите ли много езици, здрави ли сте?

Международната Космическа Агенция (МКА) подготвя голяма експедиция за реколонизация на Марс. За назначаване в колонията се търсят изявени личности с посочените по-горе качества от жизненоважно значение. Интервюто ще се проведе в Чианг Май на 23 август, 2244, понеделник. Заплащането и привилегиите са изключително. Формуляри за кандидатстване могат да бъдат поискани от тайландската телепоща.

В началото, когато предостави своя формуляр на МКА, Най не мислеше, че шансовете й са големи. Всъщност беше почти сигурна, че няма да мине през първото отсяване на кандидатите и не е необходимо да се подготвя за индивидуалното интервю. Беше доста изненадана, когато шест месеца по-късно получи в електронната си пощенска кутия съобщение, че условно е избрана да бъде сред интервюираните. Освен това съобщението осведомяваше Най, че според процедурата трябва да зададе по пощата всички лични въпроси, които има, и то преди интервюто. МКА подчертаваше, че желае да интервюира само онези кандидати, които действително възнамеряват да приемат назначението в марсианската колония, ако им се предложи.

Най отговори по телепощата с един-единствен въпрос. Дали е възможно по-голямата част от спечеленото на Марс да бъде изпращано в банка на Земята? Добави, че за нея това е основно условие, за да приеме.

Десет дни по-късно по електронната поща пристигна ново съобщение. То беше много сбито. Да, гласеше съобщението, част от спечелените пари може редовно да бъдат изпращани по сметка в земна банка. Но, продължаваше то, Най трябва да е абсолютно сигурна за разпределението на парите — след като кандидатът или кандидатката напуснат Земята, ново преразпределение на средствата няма да бъде възможно.

Животът в Лампун не беше скъп. Заплатата, предложена от МКА за преподавател по езици в колонията на Марс, надхвърляше почти двукратно сумата, която бе необходима на Най, за да покрива всички домакински нужди ма семейството. На плещите на младата жена лежеше тежък товар от отговорности. Баща й беше инвалид и единствено тя от петчленното семейство припечелваше по нещо.

Детството й беше трудно, но семейството беше успяло да се задържи някак малко над границата на бедността. Злото ги сполетя през последната година от следването й. Най-напред баща й получи мозъчен удар, който отне разсъдъка му. Сетне майка й, която не притежаваше някакъв търговски нюх, пренебрегна препоръките на роднините и приятелите и се опита сама да се справи с магазинчето за занаятчийски стоки. За една година семейството загуби всичко, така че Най бе принудена не само да използва личните си спестявания, за да осигури храна и облекло на всички, но и да се откаже от мечтата си да превежда за една от най-големите издателски къщи в Банкок.

През седмицата Най преподаваше в гимназията, а в събота и неделя работеше като екскурзовод. В съботата, преди интервюто с МКА, Най развеждаше група туристи на обиколка из Чианг Май, на тридесет километра от дома. В групата имаше няколко японци, единият от които беше красив млад мъж в началото на тридесетте и говореше английски почти без акцент. Казваше се Кенджи Уатанабе, слушаше с внимание всичко, което разказваше Най, задаваше умни въпроси и беше изключително добре възпитан.

Към края на обиколката по свещените будистки места групата се изкачи с кабинковия лифт на планината Дои Сутхеп, за да посети известния храм на Буда, разположен на билото й. Повечето туристи бяха изтощени от мероприятията през деня, но не и Кенджи Уатанабе. Вместо да пътува с лифта, той настоя да се изкачи до върха по дългата драконова стълба също като будистките поклонници. Сетне, докато Най разказваше старинната си легенда за основаването на храма, той задаваше въпрос след въпрос. А когато слязоха долу и Най седна сама да пие чай в чудесния ресторант в подножието на планината, Кенджи заряза останалите туристи в магазина за сувенири и приближи до нейната маса.

— Kaw tocle krap — изрече на отличен тайландски и удиви госпожица Буатонг. — Мога ли да седна? Имам още няколко въпроса.

— Khum potl’e pasa thai clai nitnoy — отвърна, давайки да се разбере, че не знае много тайландски. — Ами вие? Aryita wa nihon go hanashimasu ka?

Най поклати глава.

— Nihon go hanasimasen — усмихна се тя. — Само английски, френски и тайландски. Макар че разбирам някоя и друга японска дума, ако се говори бавно.

— Възхитен съм — изрече Кенджи, след като се настани срещу Най — от стенописите, които изобразяват основаването на храма на Дои Сутхеп. Легендата е прекрасна — съчетание от история и мистицизъм. Но като историк съм любопитен да разбера две неща. На първо място не е ли възможно този почитан монах от Шри Ланка да е научил от религиозни източници извън кралството. Ланиа, че в околностите на изоставената пагода има реликви от Буда? В противен случай струва ми се невероятно, че е рискувал репутацията си. И второ, защо белият слон, който е носел реликвата, се е изкачил на Дои Сутхеп случайно и точно когато достигнал върха, е трябвало да умре. Това ми се струва прекалено нагласено, твърде много наподобява художествена измислица. Няма ли някакви небудистки исторически източници от петнадесети век, които да потвърждават тази история?

Преди да отговори, за няколко секунди Най остана втренчена в нетърпеливия господин Уатанабе.

— Господине — изрече тя с изнурена усмивка, — през двете години, в които водя туристически групи по будистките забележителности в този район, никой никога не ми е задавал нито един от тези въпроси. Самата аз не зная отговорите, но ако се интересувате, мога да ви дам името на един професор в Университета в Чианг Май, който е изключително компетентен по история на будизма в кралството Ланна. Той е експерт по въпросите, свързани с този период, като се започне с крал Менграи…

Разговорът им бе прекъснат от съобщението, че електромобилът е готов да приеме пътниците за обратното пътуване до града. Най се изправи и се извини. Кенджи се присъедини към останалата част на групата. Докато го наблюдаваше отдалеч, Най си припомни настойчивостта в очите му. Погледът му е невероятен — помисли тя. — Никога не съм виждала толкова ясен и любознателен поглед.

Същият поглед я пресрещна в следобеда на следващия понеделник, когато Най отиде в хотела Дузит Тхани в Чианг Май за интервюто с МКА. С изненада видя Кенджи седнал зад едно бюро, а на ризата му бе официалната емблема на МКА. Отначало Най се смути.

— Не бях видял документите ви до събота — извини се той. — Честна дума. Ако знаех, че сте сред кандидатите, никога нямаше да се включа във вашата обиколка.

В края на краищата, интервюто мина гладко. Кенджи изрази одобрението си както от отличните академични препоръки на Най, така и от работата й като доброволка в сиропиталищата на Лампун и Чианг Май. Най беше откровена и си призна, че невинаги е изпитвала „непреодолимо желание“ да пътешества в Космоса, но тъй като по „природа била авантюрист“, а и предложението на МКА й давало възможност да изпълни задълженията към семейството си, тя кандидатствала за назначение на Марс.

Към края на интервюто в разговора настъпи пауза.

— Това ли е всичко? — запита любезно Най и се изправи.

— Още нещо, може би. — Кенджи Уатанабе внезапно бе станал някак непохватен. — И то е дали имате опит в тълкуването на сънища.

Най се усмихна и седна обратно.

— Продължавайте — рече тя.

Кенджи си пое дълбоко дъх.

— В събота през нощта сънувах, че се намирам в джунглата, някъде в близост до подножието на Дои Сутхеп; знаех къде съм, защото в горната част на полезрението ми се виждаха златните кули на храма. Тичах сред дърветата и се опитвах да намеря пътя, но попаднах на един питон. Той се беше увил около дебел клон в близост до главата ми.

„Къде отиваш?“ — попита ме питонът.

„Търся приятелката си.“

„Тя е на върха на планината.“

Измъкнах се от джунглата на слънце и погледнах към хребета на Дои Сутхеп. Там стоеше възлюбената от детските ми години — Кейко Муросава — и ми махаше. Извърнах се и отново погледнах питона.

„Виж пак“ — рече той.

— Когато за втори път погледнах нагоре към планината, лицето на жената се беше променило. Вече не беше Кейко — сега вие ми махахте от върха на Дои Сутхеп.

Няколко секунди Кенджи не проговори.

— Никога по-рано не съм сънувал толкова ярък и необичаен сън. Мислех си, че може би…

Докато слушаше историята на Кенджи, кожата по ръцете на Най настръхна. Някак си, преди още той да беше свършил, тя знаеше края — че тя, Най Буатонг, ще е жената, която му маха от върха на планината. Наклони се напред.

— Господин Уатанабе — изрече бавно, — надявам се, че това, което ще кажа, няма да ви засегне по някакъв начин…

Известно време Най запази мълчание.

— Има една известна тайландска поговорка — проговори най-накрая, избягвайки погледа му, — която гласи, че когато в съня ти заговори змия, си срещнал човека, за когото ще се ожениш.

Шест седмици по-късно получих съобщението — припомни си Най. Тя все още седеше в двора на храма на кралица Шаматеви в Лампун. — Пакетът с материалите от МКА пристигна три дни след това. Заедно с цветята от Кенджи.

Самият Кенджи се появи в Лампун в края на седмицата.

— Съжалявам, че не се обадих по телефона или по някакъв друг начин — извини се той, — но просто нямаше смисъл да продължавам тази връзка, ако и ти не заминаваше за Марс.

В неделя следобед той й направи предложение за женитба и Най прие веднага. Сключиха брак три месеца по-късно в Киото. Семейство Уатанабе щедро заплатиха пътуването до Япония на сестрите на Най и на три от тайландските й приятелки, за да присъстват на сватбата. За жалост майка й не можеше да дойде, защото нямаше кой друг да се грижи за баща й.

След като внимателно премисли неотдавнашните събития в живота си, най-сетне Най бе готова да започне медитацията. Тридесет минути по-късно тя беше напълно спокойна, щастлива и в очакване на непознатия живот, който й предстоеше. Слънцето вече беше изгряло и в околността на храма имаше и други хора, освен нея. Разходи се бавно наоколо, като се опитваше да се наслади на последните мигове в родното си село.

По-късно Най влезе в главния храм, направи символично жертвоприношение, като изгори благовония върху олтара, след което внимателно заразглежда всяка картина от изрисуваната ламперия, покриваща стените.

Сцените разказваха историята на кралица Шаматеви, единствения героичен образ в представите на Най още от детска възраст. Много племена, които обитавали областта Лампун през седми век, притежавали различни култури и често воювали помежду си. Единственото общо помежду им била една легенда, мит, който разказвал, че от юг, „носена от огромни слонове“, ще пристигне млада кралица и ще обедини всички разнородни племена в кралството Харипунчай.

Шаматеви била едва на двадесет и три години, когато един стар гадател я обявил за бъдещата кралица на Харипунчай пред някакви пратеници от север. Всъщност тя била млада и красива принцеса на моните, кхмерския народ, който по-късно ще построи Ангкор Бар. Освен всичко друго Шаматеви била и високоинтелигентна, изключителна жена за онази епоха, обожавана от всекиго в кралския двор.

Ето защо моните били стъписани, когато тя оповестила, че наистина се отказва от този живот в леност и изобилие и ще се отправи на север, на изнурително шестмесечно пътуване през планини, джунгли и блата — цели седемстотин километра. Когато Шаматеви и нейната свита „носени от огромни слонове“, стигнали до цъфтящата долина, в която бил разположен Лампун, нейните бъдещи поданици тутакси се отказали от фракционерските си разпри и възкачили хубавата млада кралица на трона. Мъдро и справедливо тя управлявала петдесет години и издигнала кралството от мрака в ерата на социалния възход и творческото усъвършенстване.

Когато навършила седемдесет, Шаматеви абдикирала и разделила кралството на две, като всяка половина се управлявала от един от нейните синове-близнаци. Сетне кралицата оповестила, че посвещава остатъка от живота си на Бога. Влязла в будистки манастир и се отказала от всичко, което притежава. В манастира живяла просто и благочестиво и умряла на деветдесет и девет години. Дотогава Златният век на Харипунчай вече бил свършил.

Последната сцена в храма изобразяваше аскетична и съсухрена жена, която една великолепна колесница отнася към нирвана. А друга, по-млада кралица Шаматеви, сияйно красива редом със своя Буда, седи над колесницата сред разкоша на рая. Най Буатонг Уатанабе, марсианска колонистка по назначение, беше коленичила в храма в Лампун, Тайланд, и поднасяше мълчалива молитва към духа на своята героиня от далечното минало.

Скъпа Шаматеви, ти бдя над мен през тези двадесет и шест години. Сега аз се каня да отпътувам към неизвестността, също както направи ти, когато тръгна на север за да откриеш Харипунчай. Нека твоята мъдрост и проницателност ме ръководят в този нов и вълшебен свят.