Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (8)

7.

1 април, 2204

Днешният ден е необичаен във всяко едно отношение. Още щом всички станаха, аз оповестих, че ще посветим деня на паметта на Елеонора Аквитанска, която (ако историците не грешат и ако правилно сме следвали календара) е умряла точно на този ден преди хиляда години. За моя радост цялото семейство подкрепи идеята, а Ричард и Майкъл тутакси доброволно се отзоваха да помогнат за тържеството. Майкъл, чието хоби се е прехвърлило от историята на изкуствата към готвенето, предложи да приготви специална средновековна закуска-обяд в чест на кралицата. Ричард изчезна с ТВ, прошепвайки ми, че малкият робот ще се завърне като Хенри Плантагенет.

Бях приготвила за Симон кратък исторически урок, с който да я запозная с Елеонора и света на дванадесети век. Тя беше необичайно внимателна. Дори Кати, която никога не застава на едно място за повече от пет минути, оказа съдействие и не ни прекъсна нито един път. През по-голямата част от сутринта тя кротко си игра с нейните бебешки играчки. В края на урока Симон ме запита защо е умряла кралица Елеонора. Когато й отговорих, че кралицата е умряла от старост, тригодишната ми дъщеря попита дали кралица Елеонора е „отишла в рая“.

— Откъде ти хрумна това?

— От чичо Майкъл. Той ми каза, че когато умрат, добрите хора отиват в рая, а лошите отиват в ада.

— Някои хора вярват, че има рай — изрекох аз след миг на размисъл. — Други вярват в прераждането, според което хората се връщат и живеят отново като друга личност или дори като някакъв вид животно. Трети пък смятат, че нашето съществуване е чудо с определено времетраене, с характерно начало и край, което завършва със смъртта на всеки отделен и неповторим индивид. — Усмихнах се и разчорлих косата й.

— А ти в какво вярваш, мамо? — запита тогава дъщеря ми.

Изпитах нещо много наподобяващо на паника. Опитах се да спечеля време с няколко забележки, докато съобразявах какво да отговоря. Цитат от любимата ми поема на Т. С. Елиът префуча на няколко пъти в мислите ми. За мой късмет бях спасена.

— Добър ти час, млада дамо. — Малкият робот ТВ, облечен в нещо, което трябваше да мине за средновековен костюм за езда, влезе в стаята и осведоми Симон, че той е Хенри Плантагенет, крал на Англия и съпруг на кралица Елеонора. Усмивката на Симон засия. Кати вдигна поглед и също се ухили.

— Кралицата и аз изградихме обширна империя — каза роботът и направи с мъничките си ръце всеобхватно движение, — която накрая включи цяла Англия, Шотландия, Ирландия, Уелс и половината от това, което днес е Франция. — ТВ рецитираше подготвената лекция с удоволствие и забавляваше Симон и Кати с подмиганията и ръкомаханията си. После си бръкна в джоба и измъкна миниатюрния нож и вилица, твърдейки, че той е запознал „варварите англичани“ с идеята за приборите за хранене.

— Но защо си пратил кралица Елеонора в затвора? — запита Симон, когато роботът беше приключил. Усмихнах се. Тя наистина беше внимавала в урока по история. Главата на робота се завъртя в посока на Ричард. Ричард вдигна пръст, искайки кратка отсрочка и се втурна навън в коридора. След по-малко от минута ТВ Хенри II се завърна. Роботът се доближи до Симон.

— Влюбих се в друга жена и кралица Елеонора се разгневи. За да си отмъсти, тя настрои собствените ми синове срещу мен…

Ричард и аз току-що бяхме започнали безобиден спор за истинската причина, поради която Хенри е заточил Елеонора (много пъти сме установявали, че всеки от нас е учил различна версия за англо-френската история), когато чухме далечен, но ясно различим писък. Само след няколко минути и петимата бяхме горе. Писъкът се повтори.

Извихме поглед към небето. Самотно птицеподобно летеше на няколкостотин метра, описвайки широки кръгове над върховете на небостъргачите. Забързахме към защитния вал край Цилиндричното море, за да имаме по-добър изглед. Веднъж, два пъти, три пъти гигантското същество прекоси пространството над острова. В края на всеки завой птицеподобното издаваше един-единствен, продължителен писък. Ричард размаха ръце и се провикна, но по нищо не се разбра дали е забелязан.

След около час децата станаха неспокойни. Разбрахме се Майкъл да ги върне в пещерата, а ние с Ричард да останем, докато съществува някаква възможност за контакт. Птицата продължаваше да лети по същия начин.

— Мислиш ли, че търси нещо? — попитах Ричард.

— Не зная — изрече той и отново се провикна и замаха на птицеподобното, когато то достигна до онази точка на кръга, която се намираше най-близо до нас. Този път то промени посоката и започна да се спуска, описвайки източени, елегантни дъги. С приближаването му Ричард и аз можахме да видим както мъхнатия сивкав корем, така и двата ярки, черешовочервени пръстена около шията му.

— Това е нашият приятел — прошепна Ричард, припомняйки си водача на птицеподобните, който се беше съгласил да ни прехвърли през Цилиндричното море преди четири години.

Но това птицеподобно не беше здравото и мощно яко същество, което летеше в центъра на ятото, когато бягахме от Ню Йорк. Тази птица беше кожа и кости, мъхът й беше мръсен и неподдържан.

— Болно е — рече Ричард, докато птицата кацна на около двадесет метра от нас.

Птицеподобното избърбори нещо тихо и изви нервно глава, като че ли очакваше и друго присъствие. Ричард направи стъпка към него и съществото размаха криле, плесна еднократно с тях и отстъпи няколко метра.

— Разполагаме ли с някаква храна — Ричард беше понижил глас, — която да наподобява по химически състав божествения пъпеш?

Поклатих глава.

— Нямаме изобщо никаква храна, с изключение на пилето от снощи… Почакай! — прекъснах се сама. — Разполагаме със зеления пунш, който харесват децата. Прилича на течността в средата на пъпеша или манната диня.

Ричард беше изчезнал още преди да довърша изречението. През десетте минути на неговото отсъствие ние с птицеподобното мълчаливо се бяхме втренчили един в друг. Опитах се да се съсредоточа в приятелски мисли, като се надявах, че добрите ми намерения ще бъдат предадени чрез погледа. Забелязах, че птицеподобното променя изражението си, но съвсем естествено не знаех какво означават нито това, нито предишното изражение.

Ричард се завърна. Носеше една от нашите черни купи, пълна със зеления пунш. Той постави купата пред нас и я посочи, докато се отдръпвахме на шест-осем метра. Птицеподобното я доближи с малки, колебливи стъпки и накрая се спря точно пред нея. Натопи човката си в течността, пое малко и отметна назад глава, за да преглътне. Очевидно пуншът беше наред, защото течността бе пресушена за по-малко от минута. Когато птицеподобното приключи, направи две стъпки назад, разпери крилете си в пълния им размах и направи пирует.

— Сега би трябвало ние да кажем „добре дошъл“ — изрекох аз и протегнах ръка към Ричард, Ние изпълнихме нашия пирует, както бяхме направили навремето, когато се сбогувахме и благодаряхме четири години по-рано, а когато го завършихме, се поклонихме леко в посока на птицеподобното.

И двамата с Ричард си помислихме, че съществото се усмихва, но по-късно с готовност признахме, че може и да сме си въобразили. Сивото мъхнато птицеподобно разпери криле, вдигна се над земята и се зарея във въздуха над главите ни.

— Къде мислиш, че отива? — попитах Ричард.

— Умира — отвърна тихо той. — Иска да хвърли последен поглед на света, който познава.

 

 

6 януари, 2205

Днес е рожденият ми ден. Сега съм на четиридесет и една години. Снощи преживях още един от моите ярки сънища. Бях много стара. Косата ми беше съвсем посивяла, а лицето ми беше набраздено от безброй бръчки. Живеех в замък, някъде край Лоара, недалеч от Бовоа, заедно с две пораснали дъщери (в съня ми нито една от тях не приличаше на Симон, Кати или Женевиев) и трима правнуци. Всички момчета бяха тийнейджъри, физически здрави, но във всекиго от тях имаше по нещо ненормално. Всички бяха тъпи, може би дори със забавено развитие. Спомням си, че в съня си се опитвах да им обясня как молекулата на хемоглобина пренася кислорода от белодробната система до тъканите. Нито един от тях не разбираше какво обяснявам.

От този сън се събудих потисната. Беше посред нощ и всички останали от семейството спяха. Както правя много често, аз се отправих по коридора към детската стая, за да, проверя дали момичетата са все още завити с леките одеяла.

Нощно време Симон почти не помръдва, но както обикновено Кати беше отметнала одеялото от постоянното въртене в леглото. Завих я отново и седнах на един от столовете.

Какво ме тормози, чудех се аз. Защо сънувам толкова често сънища, свързани с деца и внуци? Миналата седмица се пошегувах с възможността да имаме трето дете и Ричард, който преживява поредния от унилите си периоди, почти излезе от кожата си. Според мен той все още съжалява, че успях да го убедя за Кати. Моментално изоставих темата, защото не желаех да провокирам нова нихилистична тирада.

Нима наистина искам още едно дете при тези обстоятелства? Дали е разумно, като се вземе предвид ситуацията, в която се намираме? Ако оставим настрана за момент всички лични причини, които мога да имам, за да родя трето дете, наистина съществува силен биологичен довод да продължаваме да се възпроизвеждаме. Догадките за съдбата, която ни очаква, са, че никога вече няма да имаме контакт с други членове на човешкия род. Щом ние сме последните от нашия вид, ще постъпим мъдро, ако обърнем внимание на една от основните догми на еволюцията: максималното генетично разнообразие осигурява най-голяма вероятност за преживяване в околна среда, изпълнена с неизвестности.

След като снощи напълно се разбудих от съня, разумът ми продължи сценария още по-нататък. Да предположим, запитах себе си, че в действителност Рама не се е отправила заникъде, или поне не в близкото бъдеще, и че ще прекараме остатъка от живота си при сегашните условия. По всяка вероятност тогава Симон и Кати ще ни надживеят. А след това? Освен ако по някакъв начин не запазим семенна течност от Майкъл или от Ричард (а биологичните и социологичните проблеми щяха да са страхотни), дъщерите ми нямаше да могат да се възпроизведат. Самите те някой ден могат да пристигнат в рай, или нирвана, или някакъв друг свят, но в края на краищата ще умрат и гените, които носят, ще загинат заедно с тях.

Но да предположим, продължих аз, че родя син. Тогава двете момичета ще имат мъжка компания на тяхната възраст и проблемът с продължението на рода ще намалее драстично.

Точно когато си мислех това, в ума ми се зароди наистина щура идея. По време на медицинското обучение една от основните области, в които специализирах, беше генетиката и по-специално наследствените дефекти. Спомних си проучването от историите на европейските кралски семейства между петнадесети и деветнадесети век, и многото „несъвършени“ индивиди, които са се родили вследствие на прекомерно вътреродово осеменяване. Един син, създаден от мен и Ричард, щеше да има същите генетични компоненти като Симон и Кати. Децата на този син, от което и да е от момичетата, щяха да бъдат подложени на висок риск от появата на някакъв вроден дефект. От друга страна, син създаден от мен и Майкъл, ще бъде само наполовина генетично идентичен с момичетата и ако паметта ми за данните не ми играе лоша шега, неговото поколение със Симон или Кати ще бъде подложено на значително по-нисък риск от аномалии.

Тутакси отхвърлих скандалната мисъл. Тя обаче не се отдалечи прекалено. По-късно през нощта, когато трябва да съм заспала, умът ми се върна на същата тема. Какво ще стане, ако отново забременея от Ричард, запитах се аз и родя трето момиче? Тогава ще се наложи целият процес да бъде повторен. А вече съм на четиридесет и една. Колко години ми остават до началото на менопаузата, дори ако успея да я отложа по химичен път? Въз основа на двете досегашни бременности не съществуват доказателства, че Ричард изобщо може да създаде момче. Можем да създадем лаборатория, която да ни позволи да отделим мъжките сперматозоиди от семенната му течност, но това щеше да ни коства сизифовски усилия и много месеци на детайлна взаимовръзка с рамианите. А след това пак щеше да остане спорният въпрос за запазване на спермата и отдаването й към яйчниците.

Прехвърлих наум различните доказани техники за промяна на естествения подбор на пола (диетата на мъжа, вида и честотата на съвкупленията, времето им по отношение на овулацията и т.н.) и заключих, че ако сме много внимателни, Ричард и аз вероятно разполагаме с добри шансове да създадем момче по естествен начин. Но в подсъзнанието ми продължаваше да трепти мисълта, че шансовете ще са много по-благоприятни, ако Майкъл бъде бащата. В края на краищата той е имал двама сина (от три деца) и те са се появили в резултат на случайно поведение. Колкото и да подобря вероятностите с Ричард, същата техника с Майкъл на практика ще гарантира син.

Преди да заспя, отново накратко прецених неприложимостта на цялата идея. Трябваше да бъде изнамерен един сравнително прост и обезопасен метод на изкуствено осеменяване (което ще се наложи да контролирам сама, макар че самата аз щях да бъда обектът). Можехме ли да направим това при сегашното положение и да гарантираме пола и здравето на ембриона? Дори болниците на Земята невинаги успяват, въпреки всичките средства, с които разполагат. Другата алтернатива беше да правя секс с Майкъл. Макар да не намирах тази мисъл за отблъскваща, социологичните отклонения изглеждаха толкова големи, че въобще зарязах тази идея.

 

 

Шест часа по-късно

Тази вечер мъжете ме изненадаха със специална вечеря. Майкъл става доста добър готвач. В съответствие с рекламата храната имаше вкус на Бьоф Уелингтън, макар че повече прилича на спаначено пюре. Ричард и Майкъл сервираха и някаква червена течност, която беше окичена с названието вино. Не беше чак ужасна, така че я изпих, и за свое учудване установих, че тя действително съдържа някакъв алкохол и аз наистина се почувствах замаяна.

Всъщност в края на вечерта всички бяхме леко пийнали. Момичетата, и особено Симон, бяха объркани от нашето поведение. По време на десерта от кокосов пай Майкъл ми съобщи, че четиридесет и едно е „много специално число“. После обясни, че това е най-голямото просто число, което поставя началото на дълга квадратична поредица от други прости числа. Когато го запитах какво е квадратична поредица, той се разсмя и каза, че не знае. Обаче написа една поредица от четиридесет елемента: 41, 43, 47, 53, 61, 71, 83, 97, 113… която приключваше с числото 1601. Увери ме, че всяко едно от четиридесетте числа в поредицата е начало на разцвет.

— Ето защо — изрече с намигване — четиридесет и едно трябва да е магическо число.

Докато се смеех, нашият местен гений Ричард разгледа числата и след не повече от минута игра с компютъра обясни на Майкъл и мен защо поредицата се нарича „квадратична“.

— Вторите остатъци са константни — рече той и с един пример ни показа какво има предвид. — Ето защо една пълна поредица може да бъде произведена от прост квадратен израз. Нека вземем f/N/=N-81N+41 — продължи той, — където N е което и да е произволно цяло число от 0 до 40. Тази функция ще породи цялата ви поредица. Или още по-точно — разсмя се той. — Нека приемем f/N/=N—81+1681, където N е всяко произволно цяло число от 1 до 80. Тази квадратична формула започва от края на поредицата ви от числа, F/1/-1601, преминава през нея в намаляващ ред, обръща се в F/40/=F/41/=41 и тогава генерира целия боен ред от числа във възходящ ред.

Ричард се усмихна. Майкъл и аз просто зяпахме със страхопочитание.

 

 

 

13 март, 2205

Днес Кат и навърши две години и всички бяха в добро настроение. Особено Ричард. Той наистина харесва своето малко момиче, нищо че тя го манипулира възмутително. По случай рождения й ден той я заведе до входа на пещерата на октопаяците и двамата заедно дрънкаха по скарите. Ние с Майкъл изразихме неодобрението си, но Ричард се разсмя и намигна на Кати.

За вечеря Симон изсвири на пианото една кратка пиеса, на която я учеше Майкъл, а Ричард ни сервира доста сполучливо вино (нарече го рамианско шардоне) и бъркана сьомга. На Рама бърканата сьомга прилича ма бърканите яйца на Земята, което е доста объркващо, но ние продължаваме да се придържаме към установената практика да наричаме храните според естествените им съставки.

Чувствам се жизнерадостна и щастлива, макар че трябва да призная, че съм леко изнервена по повод предстоящия разговор с Ричард. В момента той е с приповдигнат дух, главно защото работи не по един, а по два големи проекта. Не само произвежда течни отвари, чиито вкус и алкохолно съдържание съперничат на най-изтънчените вина на планетата Земя, но също така създава нов комплект двадесетсантиметрови роботи по герои от пиеси на Нобеловия лауреат от двадесети век Самуел Бекет. Майкъл и аз от няколко години го подтикваме да превъплъти неговата Шекспирова група, но споменът за загубените му приятели винаги го възпираше. Но нов драматург — това е друго нещо. Вече е завършил четирима от героите на „Последна игра“. Тази вечер децата се смяха от сърце, когато старите люде „Наг“ и „Нел“ се измъкнаха от миниатюрните кофи за боклук, викайки „Моя Тати. Дай ми моя Тати“.

Твърдо съм решена да представя на Ричард идеята си да имам син от Майкъл. Сигурна съм, че той ще оцени логиката и разума в предложението, макар че едва ли мога да очаквам от него да бъде много ентусиазиран. Разбира се, все още не съм споменавала нищо пред Майкъл. Той знае, че обмислям нещо сериозно, защото го попитах дали този следобед ще се грижи за момичетата, докато ние с Ричард се качим горе за пикник и разговор.

Вероятно напрегнатостта ми по този въпрос е излишна. Без съмнение тя почива върху определението за благоприличие, което просто няма приложение при сегашната ситуация. Тези дни Ричард се чувства добре. Напоследък умът му сече като бръснач. По време на разговора може и да ми отправи няколко хапливи остроти, но се хващам на бас, че в края му ще се отнесе благоприятно към идеята.