Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (6)

5.

19 юни, 2201

Речникът ми е беден да опиша преживяванията си от последните няколко дни. Думата „зашеметяващи“ например е бледа, за да предаде изцяло усещането за необичайност, което имах в онези дълги часове в резервоара. Единствените ми преживявания, които далечно напомнят на тях, бяха предизвикани от поемане на каталитични химически вещества: първия път, когато бях на седем години, по време на Поро-церемонията в Брега на слоновата кост, и неотдавна, след като изпих флакончето на Омех, докато се намирах на дъното на шахтата в Рама. Но тези две пътувания или видения, или каквото и да бяха, са отделни случаи със сравнително кратка продължителност. Неотдавнашните епизоди в резервоара продължиха с часове.

Преди да се впусна в изчерпателно описание на света в моето съзнание, най-напред трябва да обобщя „действителните“ случки от изминалите две седмици, така че епизодите на халюцинации да бъдат вместени в контекста. Всекидневието ни протичаше по повтаряща се схема. Космическият кораб продължи да маневрира, но по два отделни начина: „нормален“, когато подът се тресе и всичко се движи, но може да се води един полунормален живот, и „свръхскоростен“, когато Рама набира жестоко ускорение, което според оценката на Ричард сега надминава единадесет-же.

Когато космическият кораб се движи свръхскоростно, ние четиримата трябва да стоим в резервоара. Тези периоди траят малко по-малко от осем часа за всеки цикъл с продължителност двадесет и шест часа и шест минути. Очевидно замисълът е бил да спим през периода на свръхскоростно придвижване. Миниатюрните светлинки над главите ни в затворения резервоар угасват след първите двадесет минути, така че ние лежим в пълен мрак, докато не изминат и последните пет минути на осемчасовия период.

Според Ричард тези кратки маневри ускоряващ бягството ни от Слънцето. Ако те останат постоянни по посока и по степен на ускорение, и ако продължат един месец, в края на този месец ние ще се движим със скоростта на светлината по отношение на Слънчевата система.

— Къде отиваме? — попита вчера Майкъл.

— Все още е твърде рано да се каже — отвърна Ричард. — Всичко, което знаем, е, че се изхвърляме все по-надалече с фантастична скорост.

През всеки период температурата и плътността на течността в резервоара се донагласяват много внимателно и сега вече са точно като тези на телата ни. В резултат, когато легна в тъмнината, аз не чувствам нищо, с изключение на едва осезаем натиск надолу. Разумът постоянно ми говори, че се намирам в антиускорителен резервоар и съм заобиколена от някаква течност, която поглъща мощния натиск върху тялото ми, но отсъствието на дразнители, в края на краищата, води до пълна загуба на усета за тялото ми. Точно тогава започват халюцинациите. Сякаш, за да действа мозъкът ми правилно, е необходима някаква обичайна сетивна входяща информация. Ако до него не достигнат звуци, образи, вкусове, миризми, болка, неговата активност престава да се подчинява на правилата.

Преди два дни се опитах да обсъдя това явление с Ричард, но той само ме изгледа, като че ли съм луда. Самият той няма халюцинации. Прекарва времето си в „зоната на здрача“ (неговото название за периода на отсъствие на входяща сензорна информация преди дълбокия сън), като прави математически изчисления, извиква във въображението си многобройни карти на Земята или дори съживява най-забележителните си сексуални мигове. Определено се справя със своя мозък, въпреки отсъствието на входяща сензорна информация. Ето защо сме толкова различни. Моят мозък търси да открие собствена насока, когато не се използва за домакинска работа (каквато е обработката на милионите частички информация, постъпваща от всички клетки на тялото ми).

Обикновено халюцинациите започват със зелени или червени петънца, които се появяват в заобикалящата ме абсолютна тъмнина. Когато петънцата започнат да нарастват, към тях се присъединяват и други цветове, най-често жълто, синьо и мораво. Всеки един от цветовете бързо приема някакви свои неправилни очертания и се разстила пред екрана на зрението ми. Това, което виждам, се превръща в калейдоскоп от ярки багри. Движението в полето се ускорява, докато стотиците ивици и петна се слеят в умопомрачителен взрив.

Сред този бунт на цветовете започват да се оформят смислени изображения. Първоначално не мога да разбера какво представляват, защото фигурата или фигурите са твърде дребни, като че ли се намират много, много далеч. С приближаването им изображенията променят неколкократно цвета си, което засилва както сюрреалистичното звучене на видението, така и вътрешното ми чувство за боязън. В над петдесет на сто от случаите изображението, което в края на краищата се разпада, е на майка ми или на някакво животно като чита^[1] или лъвица, в което интуитивно разпознавам предрешена майка ми. Докато само наблюдавам и не правя съзнателен опит да установя връзка с нея, тя остава да присъства в променящите се изображения. Но ако опитам да се свържа по какъвто и да било начин с нея или с животното, което я представлява, тя мигновено изчезва и ме оставя с непреодолимото чувство за изоставеност.

По време на една от последните ми халюцинации цветните вълни се разбиха на геометрични фигури, а те на свой ред преляха в човешки силуети, които маршируваха пред очите ми в колона по един. В яркозелена роба Омех оглавяваше процесията. Двете фигури в края също бяха на жени — героините на юношеството ми: Жана д’Арк и Елеонора Аквитанска. Когато дочух гласовете им, процесията се изгуби и сцената мигновено се смени. Неочаквано се озовах в малка гребна лодка, в мъглива ранна утрин, сред патешкото езерце край вилата ни в Бовоа. Започнах да треперя от страх и се разплаках неудържимо. Жана и Елеонора се появиха от мъглата и взеха да ме уверяват, че баща ми няма да се ожени за Хелън, английската дукеса, с която беше заминал да летува в Турция.

През една друга нощ цветната увертюра беше последвана от странно театрално представление някъде в Япония. Спектакълът халюцинация имаше само две действащи лица, които носеха на лицата си блестящи, изразителни маски. Единият мъж, облечен в каубойски костюм и вратовръзка, рецитираше стихове и притежаваше разкошно ясни и широко отворени очи с дружелюбно изражение, които можеха да се видят през отворите на маската му. Другият мъж приличаше ма самурай от седемнадесети век. Неговата маска беше с израз на постоянно недоволство. Той започна да заплашва както мен, така и колегата си от по-ново време. В края на тази халюцинация запищях, защото двамата мъже се срещнаха в средата на сцената и се сляха в една личност.

Някои от най-ярките халюцинаторни видения траеха само секунди. На втората или на третата нощ един гол Принц Хенри, набъбнал от желание, с тяло, оцветено в трептящо мораво, се появи за две или три секунди посред друго видение, в което яздех огромен зелен октопаяк.

По време на вчерашния сън часове наред нямаше никакви цветове. После, когато осъзнах, че съм невероятно гладна, от мрака изплува огромен плод, нещо средно между диня и пъпеш. Щом се опитах да хапна от него, веднага му пораснаха крака и офейка, изчезна сред неразгадаеми цветове.

Дали във всичко това има някакъв смисъл? Дали не мога да науча нещо за себе си или за своя живот от тези очевидно случайни излияния на ненасочения ми разум?

Спорът за значението на сънищата се води яростно вече почти три века и все още не е разрешен. Струва ми се, че тези мои халюцинации са много по-отдалечени от действителността дори отколкото са сънищата. В известен смисъл те са далечни братовчеди на двете психотични пътешествия, които направих навремето, а всеки опит да бъдат обяснени логично е абсурден. Но поради някаква причина аз продължавам да вярвам, че тези диви и на пръв поглед несвързани буйства на ума ми съдържат някаква фундаментална истина. Може би това е така; защото не мога да приема, че човешкият мозък има моменти, в които действа абсолютно без цел.

 

 

22 юли, 2201

Вчера най-сетне подът спря да се тресе. Ричард го беше предсказал. Когато преди два дни не влязохме в резервоара по обичайното време, Ричард основателно заключи, че маневрирането почти е приключило.

Значи навлизаме в друга фаза на невероятната ни одисея. Моят съпруг ни осведоми, че понастоящем пътуваме със скорост по-висока от половината скорост на светлината. Това ще рече, че на всеки две секунди покриваме разстоянието Земя — Луна.

В общи линии направлението е по посока на звездата Сириус, най-ярката същинска звезда в нощното небе на родната ни планета. Ако не маневрираме повече, ще пристигнем в околността на Сириус след още дванадесет години.

Изпитвам облекчение, че животът ни може да се върне към някакъв вид местно равновесие. Симон май издържаше дългите престои в резервоара без забележима мъка, но все пак не ми се вярва, че такова преживяване може да остане за едно дете без никакви последици. За нея ще е важно да възстановим ежедневието.

Когато съм сама, все още си мисля за ярките халюцинации през първите десет дни в резервоара. Признавам, че си отдъхнах с облекчение, когато най-накрая прекарах няколко „зони на здрача“ при пълно отнемане на сетивността, без в съзнанието ми да нахлуват безумни цветни схеми и несвързани видения. Вече бях започнала да се тревожа за разсъдъка си и, честно казано, бях повече от „зашеметена“. Макар че халюцинациите прекъснаха рязко, споменът за силата на тези видения все още ме държи нащрек всеки път, когато светлините по капака на резервоара изгаснат.

Като изключим онези първи десет дни, имах само още едно видение, но всъщност то може би е било твърде жив и ярък сън по време на нормален процес на спане. Независимо от факта, че в този случай изображението не беше така отчетливо, както при предишните, аз запомних всички подробности, защото то силно приличаше на една от халюцинациите ми в дъното на шахтата през миналата година.

В този последен сън или видение ние с баща ми присъствахме на концерт на открито на някакво непознато място. На сцената стоеше сам един стар господин от Ориента и свиреше на някакъв странен струнен музикален инструмент. За разлика от видението ми на дъното на шахтата този път ние с баща ми не се превърнахме в малки птички, които да отлетят към Шинон във Франция. Вместо това, видях как тялото на баща ми изчезва напълно, с изключение на очите му. След секунди се появиха още пет чифта очи и всички заедно образуваха във въздуха над мен шестоъгълник. Моментално разпознах очите на Омех и тези на майка ми, но другите три чифта бяха на непознати хора. От върховете на шестоъгълника те се бяха втренчили в мен, без да мигат, сякаш се опитваха да ми съобщят нещо. Точно преди музиката да спре, чух един отчетлив звук. Няколко гласа едновременно произнесоха думата „опасност“.

Какъв е произходът на моите халюцинации и защо само аз единствена от трима ни ги преживявам? Ричард и Майкъл също бяха лишени от сетивност и всеки от тях си призна, че „пред лицето му“ са плували някакви странни схеми, но техните видения никога не са били смислени. Ако е вярно предположението, че първоначално рамианите са ни инжектирали едно-две химически вещества с помощта на тънките влакънца, които се увиваха около телата ни, с цел да ни помогнат да заспим в чуждата заобикаляща ни среда, защо тогава само аз реагирах с толкова необуздани видения?

За Ричард и Майкъл отговорът е много прост: аз съм „податлив на опиати индивид с хиперактивно въображение“. Това обяснение изчерпва темата според двамата мъже. Те не говорят повече по въпроса и макар че са много учтиви, когато повдигна множеството спорни пунктове относно моите „пътувания“, вече не изглеждат заинтересувани. Можех да очаквам такъв вид реакция от Ричард, но не и от Майкъл.

Всъщност дори и нашият предсказуем генерал О’Туул не е напълно на себе си, откак започнахме сеансите в резервоара. Очевидно е бил свръхангажиран с нещо друго. Едва тази сутрин получих бегъл достъп до това, което ставаше в главата му.

След няколкоминутен тормоз с приятелски въпроси от моя страна той най-сетне започна бавно да говори:

— Без да съм го признавал съзнателно, винаги, при всеки нов пробив в науката, аз съм давал ново определение и граници на Бога. Бях успял да интегрирам към моя католицизъм една обща представа за рамианите, но с това всъщност просто разширих ограничената си дефиниция за Него. Сега се оказвам на борда на роботизиран космически кораб, който пътува със скорост, свързана с теорията за относителността и осъзнавам, че ще ми се наложи да дам пълна свобода на Бог. Само тогава Той може да бъде върховно същество за всички прашинки и процеси във вселената.

Явно в близко бъдеще предизвикателството на моя живот ще бъде в другата крайност. Ричард и Майкъл са се съсредоточили в мъчни за проумяване идеи — Ричард в царството на науката и инженеринга, а Майкъл в света на духа. Макар че се радвам от все сърце и душа на обнадеждаващите идеи, генерирани от тях в индивидуалното им дирене на истината, някой все пак трябва да се грижи за ежедневните неща. В края на краищата и тримата носим отговорност за подготовката на единствения представител на следващото поколение за живота й на възрастен. Изглежда задълженията на основен родител все пак се падат на мен.

Това е отговорност, която поемам на драго сърце, Когато Симон ми се усмихне лъчезарно по време на някое прекъсване в кърменето, аз вече не се унасям в мисли за халюцинациите и за мен няма толкова голямо значение дали има Бог или няма, дали рамианите са разработили метод за използване на водата като ядрено гориво. В този момент единственото нещо, което е от значение, е, че аз съм майката на Симон.

 

 

31 юли, 2201

На Рама определено настъпва пролетта. Затоплянето започна веднага щом маневрата приключи. Към края температурата на повърхността беше стигнала до двадесет и пет градуса под нулата и вече бяхме започнали да се питаме колко още може да се понижи външната температура, преди термосистемата на нашата пещера да бъде натоварена до крайност. Оттогава температурата се покачва стабилно, почти с градус на ден. При тази скорост след още две седмици ще преминем точката на замръзване.

Вече се намираме извън Слънчевата система, в почти абсолютния вакуум, който изпълва огромните пространства между съседните звезди. Нашето Слънце е все още господстващият обект на небето, но нито една от планетите му не се забелязва. Два или три пъти седмично с помощта на телескопичните данни Ричард търси признаци за появата на кометите от Облака на Оорт, но досега не е видял нищо.

Откъде ли идва топлината, която подгрява нашето превозно средство? Нашият главен инженер Ричард Уейкфийлд имаше готово обяснение, когато вчера Майкъл му зададе този въпрос.

— Същата ядрена система, която преди осигуряваше огромните промени в скоростта, вероятно произвежда и топлината. Рама трябва да има два различни операционни режима. Когато се намира в съседство с топлинен източник, например звезда, тя изключва главните си системи, включително двигателя и термичния контрол.

Двамата с Майкъл поздравихме Ричард за забележително правдоподобното обяснение.

— Но — запитах аз — остават още много други въпроси. Защо, например, са необходими две отделни инженерингови системи? И защо изобщо се изключва главната?

— По този въпрос имам само догадки — отвърна Ричард с обичайното си ухилване. — Може би главните системи се нуждаят от периодични ремонти, а те могат да бъдат осъществени само ако има външен източник на топлина и мощност. Виждали сте как различите биоти поддържат повърхността на Рама. Може би има друга група биоти, които се занимават изцяло с експлоатацията на главните системи.

— Аз имам друга идея — изрече бавно Майкъл. — Вярваш ли, че те са възнамерявали да бъдем на борда на космическия ни кораб?

— Какво искаш да кажеш? — запита Ричард. Дълбока бръчка проряза челото му.

— Според теб присъствието ни тук случайно ли е? Дали можем да приемем за случайност факта, че няколко представители на човешката раса в този момент се намират на борда ма Рама, ако изчислим всички вероятности това да се случи и отчетем спецификата на нашия вид?

Логиката на разсъжденията на Майкъл ми харесваше. Той намекваше, макар че все още сам ме го осъзнаваше напълно, че може би рамианите, са не само гении по отношение на строгата наука и машиностроенето. Може би знаеха това-онова и за вселенската психология? Ричард не внимаваше.

— Да не би да намекваш — попитах, — че в съседство със Земята рамианите нарочно са използвали второстепенните системи, очаквайки по този начин да ни подмамят за среща?

— Това е абсурдно — тутакси изрече Ричард.

— Но, Ричард — възрази Майкъл, — какви щяха да бъдат вероятностите за контакт, ако рамианите се бяха врязали в нашата система със скорост, доближаваща се значително до тази на светлината, ако бяха обиколили Слънцето и после бяха продължили нататък по техния увеселителен път? Абсолютно никакви. И както ти самият посочи, може би на този кораб има и други „чужденци“, ако можем да наречем себе си така. Съмнявам се, че са много видовете, които имат възможността…

По време на едно прекъсване на разговора напомних на двамата мъже, че Цилиндричното море скоро ще започне да се топи отдолу и непосредствено след това ще възникнат урагани и приливни вълни. По-късно всички се съгласихме, че ще се наложи да си върнем лодката, която беше от отдалечената страна на Бета.

Прекосяването на леда в двете посоки отне на мъжете малко повече от дванадесет часа. Когато се завърнаха, вече беше настъпила нощта. Още щом Ричард и Майкъл пристигнаха в пещерата, Симон, която вече напълно осъзнава заобикалящата я действителност, протегна ръце към Майкъл.

— Виждам как някой се радва, че съм се завърнал — изрече закачливо Майкъл.

— Докато е само Симон… — каза Ричард. Изглеждаше странно напрегнат и резервиран.

Особеното му настроение продължи и снощи.

— Какво има, скъпи? — попитах аз, когато останахме сами на матрака. Не ми отвърна веднага, така че го целунах по бузата и зачаках.

— Майкъл — промълви най-сетне той. — Едва днес, докато носехме лодката по леда, осъзнах, че Майкъл е влюбен в теб. Трябва да го чуеш. Говори само за теб. Ти си съвършената майка, съвършената съпруга, съвършеният приятел. Дори призна, че ми завижда.

Известно време галих Ричард и размишлявах какво да му отговоря.

— Мисля, че придаваш прекалено голямо значение на няколко обикновени забележки, скъпи. Майкъл просто е изразил искрените си чувства. Аз също много го харесвам…

— Зная — и точно това ме безпокои — прекъсна ме рязко Ричард. — През по-голяма част от времето, когато си заета, именно Майкъл се грижи за Симон; двамата с него разговаряме с часове, докато аз работя върху моите проекти…

Той млъкна за миг и се вторачи в мен с непознато, отчаяно изражение. Взорът му беше ужасен. Това не беше същият Ричард Уейкфийлд, когото познавах отблизо повече от година. Пронизаха ме мразовити тръпки, преди очите му да се смекчат и той да се протегне да ме целуне.

След като се любихме, Ричард заспа, а Симон се размърда и аз реших да я нахраня. Докато я кърмех, прехвърлих наум целия период, откакто Майкъл ни беше открил в началото на седалковия лифт. Не успях да открия нищо, което би могло да даде на Ричард и най-малкия повод за ревност. През този период дори сексът ни с него беше останал редовен и удовлетворителен, макар че, трябва да призная, откак Симон се роди, не е вече така изобретателен.

Необичайният израз в погледа на Ричард продължи да ме преследва и след като Симон спря да суче. Обещах си, че през следващите няколко седмици ще намеря повече време да бъда сама с Ричард.