Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (5)

4.

5 юни, 2201

Събудих се посред нощ, от настоятелно чукане, което долиташе откъм вертикалния коридор на пещерата. Макар че нормалното ниво на шума вследствие на постоянното треперене беше значително, както и Ричард, така и аз можехме да чуем съвсем ясно тежките удари. Най-напред се убедихме, че Симон спи спокойно в новата люлка, която Ричард конструира, за да намали вибрациите, а после предпазливо се отправихме към вертикалния коридор.

Докато се изкачвахме по стъпалата към скарата, която ни защитаваше от нежелани посетители, чукането се засили. На една от площадките Ричард се наведе към мен, за да ми прошепне, че „това сигурно е МакДаф, който чука на портата“ и че „злите ни деяния“ скоро ще бъдат разкрити. Бях прекалено напрегната, за да се разсмея. На няколко метра под скарата видяхме на стената пред нас да се проектира една голяма, движеща се сянка. Спряхме да я разгледаме. И Ричард, и аз тутакси осъзнахме, че външното покритие към пещерата е отворено (по това време горе на Рама беше светло) и че странната сянка на стената явно принадлежи на рамианско същество или на биот, който предизвиква чукането.

— Какво, по дяволите, е това? — зачудих се гласно и инстинктивно стиснах ръката на Ричард.

— Трябва да е нещо ново — отвърна много тихо Ричард.

Казах му, че сянката прилича на стар модел нефтена помпа, която се движи нагоре-надолу сред поле от петролни залежи. Той се усмихна нервно и се съгласи.

Почакахме няколко минути, без да доловим каквато и да е промяна в ритъма на почукването на посетителя, и Ричард заяви, че възнамерява да се покатери до скарата, откъдето ще може да види нещо по-определено от една сянка. Това, разбира се, означаваше, че онова нещо отвън, което блъскаше по вратата ни, също щеше да е в състояние да го види, ако приемем, че има очи или някакви приблизителни техни еквиваленти. Поради някаква причина в този момент си припомних доктор Такагиши и ме обля вълна от страх. Целунах Ричард и му заръчах да не поема никакви рискове.

Когато той стигна до последната площадка, разположена точно над тази, на която чаках аз, тялото му беше частично осветено и закриваше движещата се сянка. Чукането рязко спря.

— Биот е — извика Ричард. — Прилича на богомолка с допълнителна ръка в средата на лицето.

Внезапно очите му се разшириха.

— А сега отваря скарата — добави и тутакси отскочи от площадката.

Секунда по-късно беше до мен. Сграбчи ръката ми и следващите няколко стъпала изминахме на бегом. Не се спряхме, преди да достигнем нивото, на което живеехме, няколко площадки по-надолу.

Над нас се чуваха шумове от придвижване.

— Има още една богомолка и най-малкото един биот-булдозер зад първата — изрече останалият без дъх Ричард. — Веднага щом ме видяха, започнаха да отстраняват скарата. Очевидно са чукали само за да ни предупредят за своето присъствие.

— Но какво искат? — Въпросът ми беше риторичен. — Шумът над нас продължаваше да нараства. — Сякаш са цяла армия — отбелязах нервно.

Само след секунда ги чухме да се придвижват надолу по стълбището.

— Трябва да изчезваме — изрече обезумял Ричард. — Ти вземи Симон, а аз ще събудя Майкъл.

Изтичахме по коридора към нашата жилищна зона. Целият този шум вече беше разбудил Майкъл. Симон също се беше размърдала. Събрахме се всички заедно в централното помещение, седнахме на тресящия се под срещу черния екран и зачакахме чуждите нашественици. Ричард беше набрал на клавиатурата молба към рамианите, която при въвеждането на две допълнителни команди щеше да предизвика повдигането на черния екран, както ставаше, когато невидимите ни благодетели се готвеха да ни снабдят с някой нов продукт.

— Ако ни нападнат — обади се Ричард, — ще потърсим спасение в тунелите зад екрана.

Изтече половин час. От шумотевицата откъм стълбището разбирахме, че натрапниците вече се намират на нашето ниво на пещерата, но все още никой от тях не беше навлязъл в прохода към жилищната зона. След още петнадесет минути любопитството надделя у съпруга ми.

— Отивам да видя какво става — заяви Ричард и остави Майкъл с мен и Симон.

Върна се след по-малко от пет минути.

— Те са петнадесет, а може би и двадесет, — съобщи той, объркано смръщил вежди. — Към три богомолки плюс биоти-булдозери от два различни вида. Изглежда, ще строят нещо в отсрещния край на пещерата.

Симон отново бе заспала. Сложих я внимателно в люлката и последвах мъжете по посока на шума. Когато достигнахме до овалния коридор, откъдето започват стълбите нагоре към Ню Йорк, ние се озовахме пред водовъртеж от активност. Беше невъзможно да се обхване с поглед огромната дейност, която се извършваше в противоположния край на помещението. Богомолките изпълняваха ролята на надзиратели, а биотите булдозери разширяваха хоризонталния проход в отсрещния край на овалния коридор.

— Имате ли някаква представа какво биха могли да правят? — запита Майкъл шепнешком.

— Никаква. — Отговорът на Ричард прозвуча заедно с въпроса. Двадесет и четири часа по-късно все още не е ясно какво строят биотите. Според Ричард разширението на прохода е предназначено, за да се инсталира някаква нова апаратура. Той смята, че и цялата тази дейност почти сигурно е свързана с нас, след като в края на краищата се извършва в нашата пещера.

Биотите работят, без да спрат за отдих, храна или сън. Сякаш действат по план или по указание на някой експерт, което предварително е било обсъдено до най-малката подробност, защото никой от тях не разисква нищо. От своя страна, биотите не ни показаха с нищо, че забелязват как ги наблюдаваме.

Преди около час ние споделихме помежду си безсилието, което ни обзема, когато не знаем какво става около нас. По едно време Ричард се усмихна.

— Всъщност положението не е много по-различно от това на Земята.

— Думите му прозвучаха неясно. Когато ние с Майкъл настояхме да поясни какво има предвид, Ричард просто махна с ръка.

— Дори и у дома — отвърна замислено той — познанието ни е силно ограничено. Търсенето на истината винаги е свързано с чувство за безсилие.

 

 

8 юни, 2201

Не мога да си обясня как биотите съумяха да завършат съоръжението толкова бързо. Преди два часа си тръгна и последният от тях. Беше старшата богомолка, която в ранния следобед ни даде знак (с помощта на „ръката“ в средата на „лицето“ й), че иска да огледаме новото помещение. После се затъркаля нагоре по стълбите и изчезна. Ричард твърди, че е останала при нас, докато не се убеди, че сме разбрали всичко.

Единственото нещо в новото помещение е тесен, правоъгълен резервоар, който очевидно е бил проектиран за нас. Стените му са от блестящ метал и са високи около три метра. От двете страни има по една стълба от пода до ръба на резервоара. На няколко сантиметра под ръба, по продължение на целия резервоар, преминава стабилна пътека.

Във вътрешността на правоъгълната структура са окачени четири хамака, изработени от нещо като ципа, които са здраво прикрепени към стените. Всяко от тези забележителни изделия е изработено специално за съответния член от нашето семейство. Хамаците на Майкъл и Ричард са в единия край на резервоара; тези за Симон и мен са по средата. Миниатюрният хамак на дъщеря ми е вдясно на моя.

Разбира се, Ричард вече подробно е проучил цялата подредба. Тъй като резервоарът има капак, а хамаците са разположени в долната част на кухината, на около метър, метър и половина от горния ръб, той заключи, че резервоарът ще се затваря и после може би ще се изпълва с течност. Но с каква цел е бил построен? Нима щяха да ни подлагат на някакъв експеримент? Ричард е сигурен, че рамианите се готвят да ни тестват за нещо, но Майкъл твърди, че използването ни като морски свинчета е „несъвместимо с рамианската индивидуалност“, която сме наблюдавали и преди. Нямаше как да не се разсмея при тази негова забележка. Неизлечимият религиозен оптимизъм на Майкъл вече се е разраснал и явно включва и рамианите. Винаги допуска, също като доктор Пангло на Волтер, че живеем в най-добрата от всички възможни вселени.

Старшата богомолка се навърташе наоколо, предимно наблюдавайки от пътеката около ръба на резервоара, докато и четиримата не се настанихме в хамаците. Ричард отбеляза, че независимо от това, че хамаците са разположени на различна дълбочина, когато заемем плетените си легла, всички ние „потъваме“ приблизително до едно и също ниво. Паяжината е умерено еластична, а структурата й напомня на решетъчния материал, с който неведнъж сме се срещали на Рама. Докато този следобед „изпробвах“ хамака си, подскачането му ми напомни за страха и възбудата по време на моето фантастично пътуване над Цилиндричното море. Когато затворих очи, бе много лесно да се видя над водата, провесена под трите гигантски птицеподобни, които ме отнасяха към свободата.

Поглед към стената на пещерата от страната на нашата жилищна зона ни разкрива комплект дебели тръби, които са свързани направо с резервоара. Подозираме, че тяхното предназначение е да докарат тук някаква течност, която да изпълни целия обем. Мисля, че ще разберем това много скоро.

И така, какво ще правим сега? И тримата сме съгласни, че просто трябва да изчакаме. В края на краищата от нас без съмнение се очаква да прекараме известно време в този резервоар. Но трябва да приемем, че подходящият момент ще ни бъде подсказан.

 

 

10 юни, 2201

Ричард беше прав. Беше сигурен, че периодичното свирене с ниска честота, което се чу рано вчера, оповестява друга преходна фаза на мисията. Дори предположи, че трябва да отидем в новия резервоар и да се подготвим да заемем положение в индивидуалните хамаци. Ние с Майкъл взехме да спорим с него, настоявахме, че няма достатъчно информация, за да прави такова прибързано заключение.

Трябваше да послушаме съвета на Ричард. Пренебрегнахме свирката и продължихме с обичайната си ежедневна дейност, ако изразът може изобщо да бъде употребен за съществуване във вътрешността на този космически кораб от междузвезден произход. Около три часа по-късно на входа на централното ни помещение внезапно се появи старшата богомолка и ми изкара акъла. С чудатите си пръсти посочи надолу по коридора и ни даде да разберем, че трябва да се придвижваме с известна експедитивност.

Симон все още спеше и не беше никак доволна, когато я разбудих. На всичкото отгоре беше и гладна, но прецених, че биотът богомолка нямаше да ме остави да я накърмя. Така че Симон плачеше на пресекулки, докато нас ни подкарваха вкупом през пещерата на резервоара.

На пътеката по ръба на резервоара ни чакаше втора богомолка. В странните си ръце тя държеше прозрачни шлемове. Трябва да беше нещо като контрольор, защото не ни позволи да слезем до хамаците, преди да направи проверка и да се убеди, че шлемовете са правилно поставени върху главите ни. Пластмасовото (или стъклено) съединение в предната част на шлема е направено изключително добре, през него се вижда превъзходно. Дъната на шлемовете също са изключителни. Те са от леплив каучукообразен материал, който прилепва много плътно към кожата и създава непропусклив изолационен слой.

Лежахме в хамаците едва от тридесет секунди, когато мощна вълна ни притисна надолу към преплетените елементи с такава сила, че потънахме наполовина в празния резервоар. Миг по-късно тънки влакна (сякаш изникваха от материята на хамаците) се увиха около телата ни, оставяйки свободни само ръцете и шиите. Хвърлих поглед към Симон да видя дали не плаче, но на лицето й цъфтеше голяма усмивка.

Резервоарът вече беше започнал да се пълни със светлозелена течност. След по-малко от минута бяхме заобиколени от нея. Плътността й беше приблизително като тази на телата ни, защото плувахме на повърхността й, докато капакът не беше затворен и течността не изпълни изцяло обема на резервоара. Макар че възможността да се намираме в опасност ми се струваше малко вероятна, аз действително се изплаших, когато капакът се затвори над главите ни. У всекиго от нас се крие частица клаустрофобия.

Мощното ускорение продължи през цялото време. За щастие във вътрешността на резервоара не беше съвсем тъмно. По капака му бяха разпръснати миниатюрни светлинки. Можех да виждам Симон край себе си, тялото й подскачаше като шамандура. Можех да различа дори и Ричард в далечината.

Прекарахме в резервоара повече от два часа. Когато престоят ни приключи, Ричард беше много възбуден. Той ни заяви, че според него току-що сме приключили „тест“, от който да се разбере как можем да издържим „прекомерни“ натоварвания.

— Те не са удовлетворени от нищожните ускорения, които сме понасяли до този момент — обясни ни многословно. — Рамианите искат наистина да увеличат скоростта. За тази цел космическият кораб трябва да бъде подложен на продължителни и високи же-натоварвания. Резервоарът е бил създаден, за да ни осигури задоволително поглъщане на удара, така че нашата биологична конструкция да може да се приспособи към необичайната околна среда.

Ричард прекара целия ден в изчисления и преди няколко часа ни показа предварителните резултати от възстановяването на вчерашното „ускоряване.“

— Вижте! — извика той, като почти не беше в състояние да се сдържа. — През този кратък двучасов период ние сме променили скоростта си до седемдесет километра в секунда. Това е абсолютно невероятно за космически кораб с размера на Рама! През цялото време ускорението е било близо десет-же. — После ни се усмихна. — Този кораб притежава дяволски начин за бързо придвижване.

Когато тестът в резервоара приключи, аз въведох във всекиго от нас, включително в Симон, нов набор биометрични проби. Не открих нищо необичайно, най-малкото нищо, което да ме усъмни, но трябва да призная, че все още съм малко разтревожена как ще реагират телата ни на този стрес. Преди няколко минути Ричард ме сгълча.

— Със сигурност рамианите също ни наблюдават — рече той, с което ми показа, че биометрията според него е безсмислена. — Хващам се на бас, че са получили данните от онези влакна.