Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (41)

7.

Няколко часа по-късно Бенджи вече спеше кротко в леглото си у дома. Междувременно в другия край на колонията в болницата на Ню Идън настана лудница. Хора и биоти тичаха напред-назад, колички и носилки запълваха коридора, пациенти крещяха от болка. Никол говореше с Кенджи Уатанабе по телефона.

— Изпратете тук всички биоти Тиасо от колонията, и то колкото се може по-бързо. Тези, които са заети с гериатрични пациенти или с кърмачета, заместете с хуманоиди Гарсия, или дори с Айнщайн. Попълнете кварталните клиники с хора. Тук положението е много сериозно.

Сред шума и бъркотията около нея едва чуваше какво й казва Кенджи.

— Лошо, наистина лошо… — отговори тя. — Двадесет и седем приети до момента, съобщено е и за четири смъртни случая. Цялата област Нара с нейните дървени японски къщурки е пламнала като факел… Пожарът от гората се разпространил твърде бързо…-Хората са се паникьосали.

— Доктор Уейкфийлд! Доктор Уейкфийлд! Елате веднага в стая 204. — Никол затвори и хукна по коридора. Качи се на бегом до втория етаж. Мъжът, който умираше в стая 204, беше кореецът Ким Ли, стар приятел. Навремето, когато Никол бе временен губернатор, той й беше връзката с общността в Хаконе.

Ким беше един от първите, които издигнаха къща в Нара. По време на днешния пожар той се бе втурнал в дома си, за да спаси своя седемгодишен син. Момчето щеше да оживее, защото докато го изнасял през пламъците, Ким внимателно го увил. Самият Ким бе с изгаряния трета степен по цялото тяло.

В коридора Никол се размина с доктор Търнър.

— Мисля, че не можем да направим нищо повече за вашия приятел в 204-та. После бих искал и вашето мнение… Обадете ми се в залата за първа помощ. Току-що са докарали още един спешен случай в критично състояние. Жената не е могла да напусне къщата си…

Никол въздъхна дълбоко и отвори вратата. Съпругата на Ким, хубава корейка в средата на тридесетте, седеше кротко в ъгъла. Никол се приближи и я прегърна. Докато я успокояваше, един Тиасо, който следеше състоянието на Ким, донесе куп изследвания. Положението на мъжа беше действително безнадеждно. Когато Никол вдигна поглед от това, което четеше, с изненада видя дъщеря си Ели. Дясната половина на главата й беше покрита с превръзка. Тя стоеше край леглото на Ким и държеше ръката на умиращия човек.

— Никол — прошепна агонизиращият Ким, веднага щом я позна. От лицето му бе останала само черна кожа. Дори изговарянето на една-единствена дума беше мъчително. — Искам да умра. — Мъжът кимна към жена си в ъгъла.

Госпожа Ким се изправи и приближи Никол.

— Съпругът ми желае да подпиша документите за евтаназия. Но аз не искам, освен ако вие не ми кажете, че не съществуват абсолютно никакви шансове да оживее и отново да бъде щастлив — тя се разплака, но после се овладя.

За момент Никол се поколеба.

— Не мога да кажа такова нещо, госпожо Ким — изрече мрачно. Погледът й се местеше последователно от изгорелия мъж към неговата съпруга. — Мога да кажа само, че той ще издъхне през следващото денонощие и до последния си дъх ще страда без прекъсване. Ако се случи някакво чудо на медицината и той преживее, през ОСТАНАЛАТА ЧАСТ от живота си ще бъде обезобразен и немощен.

— Искам да умра сега — повтори с усилие господин Ким. Никол изпрати Тиасо да донесе документите за евтаназия. Те изискваха подпис от лекуващия лекар, от съпруга и от самия индивид, ако според мнението на доктора е в състояние да взема решения. Докато чакаха Тиасо, Никол направи знак на Ели да я последва навън в коридора.

— Ти какво правиш тук? — запита тихо, когато вече не можеха да ги чуят. — Нали ти казах да си стоиш вкъщи и да почиваш. Имаш сътресение.

— Добре съм, майко. Освен това разбрах, че господин Ким е с тежки изгаряния. Исках да помогна с нещо. В онези дни ни беше толкова добър приятел.

— Той е в ужасно състояние — поклати глава Никол. — Просто не мога да повярвам, че все още е жив.

Ели протегна ръка и докосна майка си по рамото.

— Той желае смъртта му да не е безсмислена. Госпожа Ким ми каза това… Вече изпратих да викнат Амаду, но първо трябва да приказвам с доктор Търнър.

Никол се вторачи в дъщеря си.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Не си ли спомняш Амаду Диаба…? Приятелят на Епонин, фармацевта, чиято баба е Сенуфо. Той се зарази с РВ-41 след кръвопреливане… Както и да е. Епонин ми разказа, че състоянието на сърцето му се влошава много бързо.

Известно време Никол не продума. Не можеше да повярва на ушите си.

— Ти искаш — рече най-накрая — да помоля доктор Търнър да осъществи ръчна сърдечна трансплантация, точно сега, посред тази криза?

— Ако той реши, операцията ще може да бъде направена по-късно довечера, нали? За толкова време сърцето на господин Ким ще може да се поддържа в добро състояние.

— Виж, Ели, ние даже не знаем…

— Вече проверих — прекъсна я Ели. — Един Тиасо потвърди, че господин Ким е подходящ донор.

Никол отново поклати глава.

— Добре, добре. Ще си помисля. Междувременно искам да лежиш и да си почиваш. Мозъчното сътресение не е безобидна травма.

— Искаш от мен да направя какво? — доктор Търнър също не вярваше на ушите си.

— Вижте, доктор Търнър — обади се Амаду със съвършен британски акцент, — в действителност не ви моли доктор Уейкфийлд. Моля ви аз. Настоятелно ви умолявам да извършите тази операция. И да не я считате за рискова. Самият вие ми казахте, че не ми остават повече от три месеца живот. Съвършено ясно осъзнавам, че е възможно да умра на операционната маса. Но ако оцелея, според статистиките, които ми показахте, имам петдесет процента шанс да поживея още осем години. Мога дори да се оженя и да имам деца.

Доктор Търнър се обърна и погледна големия стенен часовник зад гърба си.

— Нека забравим за момент, господин Диаба, че минава полунощ и че от девет часа работя без прекъсване с обгорени пациенти. Да разгледаме това, за което ме молите. Не съм извършвал сърдечна трансплантация ЦЕЛИ ПЕТ години. И НИКОГА не съм правил такава без подкрепата на отличен кардиологичен екип и съвършена апаратура, с които разполагах на планетата Земя. Например цялата хирургическа работа се извършваше от роботи.

— Разбирам всичко това, доктор Търнър. Но то няма нищо общо. Без операцията ще умра със сигурност. Няма вероятност в близко бъдеще да се появи друг донор. Освен това Ели ми каза, че напоследък вие сте прегледали отново всички процедури по сърдечните трансплантации докато подготвяхте искането на средства за нова апаратура…

Доктор Търнър стрелна изпитателно Ели.

— Майка ми разказа за педантичната ви подготовка, доктор Търнър. Надявам се да не съм ви разстроила, че го казах на Амаду.

— За мен ще бъде удоволствие да ти помогна с каквото мога — добави Никол, — и макар че самата аз никога не съм работила в сърдечна хирургия, все пак завърших резидентурата^[1] си в кардиологичен институт.

Доктор Търнър огледа стаята — най-напред Ели, после Амаду и Никол.

— Предполагам, че това решава нещата. Май не ми оставихте голяма възможност за избор.

— Ще го направите ли? — възкликна Ели с младежко въодушевление.

— Ще опитам — отвърна лекарят. Той се приближи до Амаду Диаба и протегна двете си ръце. — Нали знаеш, че шансовете ти изобщо да се събудиш са много малки?

— Да, сър, доктор Търнър. Но малкият шанс е по-добър от никакъв… Благодаря ви.

Доктор Търнър се извърна към Никол.

— След петнадесет минути ще се срещнем в моя кабинет, за да обсъдим операцията… И, доктор Уейкфийлд, бъди така добра да изпратиш един Тиасо за кана прясно кафе.

Подготовката за сърдечната трансплантация пробуди у доктор Търнър спомени, които бе погребал дълбоко в съзнанието си. Веднъж или два пъти дори си въобрази, че отново се намира в Далаския медицински център. Колко щастлив се чувстваше в онези далечни дни, в онзи далечен свят. Обичаше работата си; обичаше семейството си. Животът му бе почти съвършен.

Преди да започнат операцията, лекарите Търнър и Уейкфийлд внимателно обмислиха и подредиха в точна последователност етапите, които щяха да последват. После, по време на самата операция, след всеки по-важен етап те спираха, за да се консултират помежду си. Нямаше неудачни моменти. Когато доктор Търнър отстрани старото сърце на Амаду, той го завъртя така, че Никол и Ели (тя бе настояла да остане, в случай че имат нужда от помощта й) да могат да видят силно атрофиралите мускулни влакна. Сърцето на човека беше пълна развалина. Вероятно Амаду щеше да умре за около месец.

Докато „закопчаваха“ новото сърце към артериите и вените, автоматична помпа поддържаме кръвообращението на пациента. Това беше най-трудната и опасна фаза на операцията. В практиката на доктор Търнър тази процедура никога не беше извършвана от човешки ръце.

Хирургическите умения на лекаря бяха доведени до съвършенство благодарение на многото ръчно извършени операции през трите години, прекарани в Ню Идън. Самият той бе удивен от лекотата, с която свърза новото сърце на Амаду с жизненоважните кръвоносни съдове.

Към края на операцията, когато всички рискови етапи бяха вече зад гърба им, Никол предложи да довърши останалото. Но доктор Търнър поклати отрицателно глава. Независимо от това, че вече почти се зазоряваше, той бе решен да довърши операцията.

Нима крайната умора си правеше шеги със зрението на доктор Търнър през последните минути на операцията? Или може би беше от прилива на адреналин, който придружи просветлението, че операцията ще бъде успешна? Каквато и да беше причината, по време на заключителните етапи Робърт Търнър от време на време ставаше свидетел на забележителни промени по лицето на Амаду Диаба. На няколко пъти то се промени бавно пред очите му: чертите на Амаду преляха в тези на Карл Тайсън, младия чернокож, когото доктор Търнър бе убил в Далас. Веднъж, когато току-що бе завързал един конец, лекарят погледна към лицето на Амаду и се сепна от наперената усмивка на Карл Тайсън. Примигна и погледна отново, а на масата лежеше Амаду Диаба.

След като това се случи неколкократно, доктор Търнър запита Никол дали е забелязала нещо необикновено по лицето на пациента.

— Нищо, освен усмивката. Никога не съм виждала някой да се усмихва така в анестезия.

Когато операцията приключи и биотите Тиасо докладваха, че данните за работата на жизненоважните органи на пациента са отлични, доктор Търнър, Никол и Ели ликуваха, независимо от своето изтощение. Лекарят покани двете жени в кабинета си за една последна заключителна чаша кафе. В този момент той все още не осъзнаваше, че се готви да направи предложение на Ели.

Ели беше като поразена от гръм. Беше се втренчила в доктора. Той погледна към Никол, после отново към Ели.

— Зная, че е неочаквано. Но не изпитвам никакви съмнения. Видях достатъчно. Обичам те. Искам да се оженя за теб. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

За момент в стаята се възцари гробна тишина. По време на мълчанието доктор Търнър отиде до вратата на кабинета и я заключи. Дори прекъсна телефона. Ели понечи да заговори.

— Не! — прекъсна, я той разгорещено. — Не казвай още нищо. Първо аз трябва да направя едно признание.

Седна и пое дълбоко дъх.

— Нещо, което трябваше да направя много отдавна — рече тихо. — А освен това вие двете заслужавате да знаете цялата истина за мен.

Сълзи изпълниха очите му още преди да започне разказа си. В началото гласът му трепереше, но после той се овладя и се впусна в повествованието.

— Бях на тридесет и три години и бях безмерно, до полуда щастлив. Вече бях един от водещите кардиохирурзи на Америка и имах красива жена, която ме обичаше, и две дъщери — на две и на три години. Живеехме в голяма къща с плувен басейн, а имотът наоколо беше владение на един провинциален клуб; наричаше се Трийнбриър и се намираше на около четири километра северно от Далас.

Една нощ, когато се прибирах от болницата — беше много късно, защото бях стоял да гледам как се извършва изключително деликатна операция при отворено сърце — аз бях спрян на входа на Грийнбриър от охраната на клуба. Бяха смутени, сякаш не знаеха как да постъпят, но след като се обадиха по телефона и на няколко пъти поглеждаха особено към мен, момчетата ми махнаха да продължавам.

Пред дома ми бяха паркирали две полицейски коли и една линейка. Три микробуса от телевизията бяха окупирали задънената уличка край къщата. Когато понечих да завия по алеята към гаража, един полицай ме спря. Поведе ме към къщата; от всички страни към мен пукаха светкавици, а халогенните лампи на телевизионните камери ме заслепяваха.

— Жена ми бе положена на носилка в антрето до стълбището за втория етаж, покрита с чаршаф. Гърлото й беше прерязано. Чух горе някакви хора да говорят и хукнах по стълбите да, видя дъщерите си. Момичетата все още лежаха там, където бяха убити — Кристи на пода на банята, а Аманда в леглото. Този копелдак беше прерязал и техните гърла.

Дълбоко, безнадеждно ридание разтърси доктор Търнър.

— Никога няма да забравя ужаса на тази гледка. Аманда трябва да е била убита насън, защото по нея нямаше никакви следи, освен разреза… Що за човешко същество е могло да убие две толкова невинни душици?

Сълзите се стичаха по лицето на доктора. Гърдите му се повдигаха учестено. Няколко минути той не проговори. Ели тихичко се приближи до стола му, седна на пода и го хвана за ръката. Доктор Търнър се овладя и продължи:

— През следващите няколко месеца бях напълно вцепенен. Не можех да работя, не можех да ям. Хората се опитваха да ми помогнат — приятели, психиатри, други лекари, — но аз просто не можех да функционирам. Някак не можех да приема, че жена ми и децата ми са убити.

След по-малко от седмица полицията имаше заподозрян. Казваше се Карл Тайсън. Млад негър, двадесет и три годишен, разнасяше покупките от близкия супермаркет. Жена ми винаги пазаруваше чрез поръчки по телевръзката. Така че Карл Тайсън бе влизал в дома ни нееднократно, дори аз го бях виждал веднъж или два пъти. Сигурно знаеше как да се ориентира в къщата.

Независимо от замаяното ми състояние през този период, аз бях добре осведомен за хода на разследването. Отначало всичко изглеждаше толкова просто. Из цялата къща бяха открити отпечатъци на Карл Тайсън. Същия следобед той беше влизал в имота на клуба, за да разнася покупки по другите къщи. Повечето от бижутата на Линда липсваха, така че мотивът явно бе грабеж. Очаквах заподозреният да бъде осъден и екзекутиран по бързата процедура…

Скоро след това обаче следствието забуксува. Нито едно от бижутата не беше открито. Охраната беше отбелязала в регистъра влизането и излизането на Карл Тайсън, но престоят му в Грийнбриър възлизаше само на двадесет и две минути, време, което бе недостатъчно да разнесе покупките и да извърши обир и три убийства. На всичкото отгоре един прочут адвокат реши да поеме защитата на Тайсън и му помогна да подготви признанията си, които даде под клетва; там Тайсън обясни, че този следобед Линда го била помолила да размести някакви мебели. Това идеално обясняваше присъствието на отпечатъците из цялата къща…

Доктор Търнър млъкна и се замисли, а по лицето му се четеше болка. Ели нежно стисна ръката му и, той продължи:

— По време на процеса тезата на обвинението бе, че Тайсън е доставил покупките в къщата след обяда и след като е разговарял с Линда, установил, че тази вечер аз ще бъда на операция до много късно. Тъй като съпругата ми беше добродушна и доверчива жена, не беше невероятно да си е бъбрила с момчето, доставящо покупките, и да е споменала, че няма да се върна рано… Както и да е, според прокурора Тайсън се е върнал след като завършила смяната му в супермаркета. Изкатерил се е през каменната ограда около Грийнбриър и е минал през игрището за голф. После е влязъл в къщата с намерението да открадне бижутата на Линда докато всички спят. Очевидно жена ми го е изненадала, Тайсън се е паникьосал, убил е най-напред Линда, а после и децата, за да е сигурен, че няма да има никакви свидетели.

Независимо че. Тайсън не е бил забелязан да се връща в нашия квартал, тезата на обвинението беше толкова убедителна, че аз бях сигурен в присъдата „виновен“, която трябваше да постанови съдът. В края на краищата той нямаше абсолютно никакво алиби за периода, в който бе извършено тройното убийство. Калта по обувките му съответстваше на калта около потока, който е трябвало да пресече, за да се добере до задната част на къщата. Освен това два дни след убийствата той не се е виждал на работа. На всичкото отгоре при ареста у него е била намерена голяма сума пари в брой, за които твърдеше, че ги бил „спечелил на покер“.

Словото на защитата ме накара истински да се усъмня в американската правораздавателна система. Адвокатът представи делото като расистко гонение, описа Карл Тайсън като нещастен, беден чернокож, който е бил подведен под отговорност по косвени улики. Той страстно защитаваше тезата, че единственото, което Тайсън бил направил в онзи октомврийски ден, било да разнесе покупките. Някой друг, твърдеше адвокатът, някакъв неизвестен маниак се бил изкатерил през оградата на Грийнбриър, откраднал бижутата и убил Линда и децата.

През последните два дни на процеса жестовете и мимиките на съдебните заседатели ме убедиха, че Тайсън ще бъде обявен за невинен. Справедлив гняв помрачи разсъдъка ми. За мен не съществуваше никакво съмнение, че младият мъж е извършил престъплението. Не можех да понеса да бъде пуснат на свобода.

Всеки ден по време на процеса, който продължи шест седмици, аз се появявах в съдебната зала с малката си лекарска чанта. Отначало всеки път когато влизах, охраната проверяваше чантата, но след известно време, особено когато започнаха да ми съчувстват за силната мъка, момчетата просто ме пускаха да мина.

Два дни преди края на процеса летях до Калифорния под предлог да участвам в един медицински семинар, а всъщност за да купя нелегално пистолет, който се побира в лекарската ми чанта. Както и очаквах, в деня, когато трябваше да се произнесе присъдата, пазачите не ме накараха да я отварям.

При произнасянето на оправдателната присъда в съдебната зала настъпи врява. Всички чернокожи от балкона викаха ура. Карл Тайсън и неговият адвокат, евреин на име Ъруин Бернщайн, се прегърнаха. Аз вече бях готов. Отворих чантата, набързо сглобих пистолета и ги застрелях, всеки с по един изстрел.

Доктор Търнър въздъхна дълбоко и замълча.

— Никога преди, дори и пред себе си, не съм признавал, че не постъпих правилно. Обаче по време на операцията на вашия приятел господин Диаба аз си дадох ясна сметка до каква степен емоционалният ми порив е отровил душата ми за всичките изминали години… Насилственото отмъщение не ми върна съпругата и децата, нито пък ме направи щастлив, с изключение, на онова ненормално животинско удоволствие, което почувствах в мига, когато разбрах, че Тайсън и адвокатът му също ще умрат.

Сега в очите на доктор Търнър имаше сълзи на разкаяние. Той погледна към Ели.

— Макар че не съм достоен, аз те обичам, Ели Уейкфийлд, и много искам да се оженя за теб. Надявам се, че ще можеш да ми простиш това, което сторих преди години.

Ели вдигна поглед към доктор Търнър и отново стисна ръката му.

— Много малко познавам любовта — изрече бавно тя, — защото нямам никакъв опит. Но зная, че това, което изпитвам, когато си мисля за теб, е прекрасно. Аз се възхищавам от теб, уважавам те, може би дори те обичам. Бих желала да разговарям с родителите си за това, разбира се… но да, доктор Робърт Търнър, ако те нямат нищо против, аз ще бъда щастлива да се омъжа за теб.