Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (33)

10.

Независимо от уверенията на Никол, че всичко в Ню Идън отговаря на казаното от нея във видеофилма, командир Макмилън отказа да разреши на екипажа и пътниците на „Пинта“ да влязат в РАМА и да се настанят в новите си домове, преди да се убеди, че не съществува никаква опасност. Проведе дълъг разговор със земния персонал на МКА и после изпрати малка група, начело с Дмитри Уланов, които да получат допълнителна информация. Главният лекар на „Пинта“, намусен датчанин на име Дарл ван Рооз, беше най-важният член в екипа на Уланов. Кенджи Уатанабе и двама от войниците от предишния разузнавателен отряд също придружиха руския инженер.

Инструкциите към лекаря бяха недвусмислени. Той трябваше да прегледа семейство Уейкфийлд, всеки един от тях, и да потвърди, че са човешки същества. Втората му задача беше да изследва биотите и да класифицира небиологичните им характеристики. Всичко беше извършено без премеждия, макар че по време на прегледа Кати Уейкфийлд не желаеше да сътрудничи и се държа саркастично. По предложение на Ричард един от роботите Айнщайн разглоби на части един Линкълн и демонстрира на функционално ниво как работят най-съвременните подсистеми. Както се очакваше, Дмитри Уланов беше силно впечатлен.

Два дни по-късно пътниците на „Пинта“ започнаха да се пренасят на РАМА. Гвардия от биоти помагаше за разтоварването на космическия кораб и за прехвърлянето на всички припаси в Ню Идън. За тази работа им бяха нужни три дни. Но къде щеше да се настани всеки? По решение, което по-късно щеше да се окаже с неочаквано важни последици за колонията, почти всичките триста пътници от „Пинта“ избраха да живеят в югоизточното градче, където се бяха настанили и семейство Уейкфийлд. Само Макс Пъкет и шепа фермери се заселиха направо в селскостопанския район, разположен в северния край на Ню Идън.

Семейство Уатанабе си избраха една малка къщичка, която се намираше на същата алея с тази на Ричард и Никол. Още от самото начало между Кенджи и Никол възникна естествена симпатия и първоначалното им одобрение прерастваше в приятелство след всяка следваща среща. През първата вечер, която Кенджи и Най прекараха в новия си дом, те бяха поканени да споделят семейната вечеря на Уейкфийлд.

— Защо не се преместим във всекидневната? Там е по-удобно — предложи Никол, когато приключиха с храната. — Линкълн ще разчисти и ще се погрижи за съдовете.

Уатанабе се надигнаха от масата и последваха Ричард към вратата в другия край на столовата. По-младите Уейкфийлд учтиво изчакаха Кенджи и Най да излязат и едва тогава последваха родителите си и гостите в кокетната всекидневна, разположена в предната част на къщата.

Бяха изминали пет дни, откакто разузнавателният отряд на „Пинта“ беше проникнал в РАМА за първи път. Пет удивителни дни — си мислеше Кенджи, докато се настаняваше. В главата му се въртеше калейдоскоп от разбъркани впечатления, все още неподредени в ума му. — И тази вечеря е като капак на всичко. Преживяванията на това семейство са невероятни.

— Вашите разкази — обърна се Най към Ричард и Никол, когато всички се настаниха — са просто главозамайващи. Искам да ви попитам за толкова неща, че просто не зная откъде да започна… Най-много ме заинтригува съществото, което наричате Орел. Дали той е един от извънземните, които са построили Орбиталния възел и РАМА?

— Не — отвърна Никол. — Орелът също беше биот. Поне така ни каза, а нямаше причина да не му вярваме. Беше създаден от разума, управляващ Орбиталния възел, за да се срещаме с нещо конкретно, материално.

— Но тогава кой е конструирал Орбиталния възел?

— Съвсем сигурно този въпрос се отнася към информация от трето ниво — отвърна усмихнато Ричард.

Кенджи и Най се разсмяха. Никол и Ричард им бяха обяснили информационната йерархия на Орела още по време на дългите разговори край масата.

— Питам се дали е възможно — разсъждаваше на глас Кенджи — да възприемем същества, които са толкова развити, че техните машини могат да създават други машини, които са, по-умни от нас самите.

— А пък аз се питам дали е възможно — прекъсна го на свой ред Кати — да обсъдим някои по-банални въпроси. Например къде са всички млади хора на моята възраст? Досега май не съм видяла повече от двама колонисти между дванадесет и двадесет и пет.

— По-голямата част от младежкия състав е на борда на „Нина“ — отвърна Кенджи. — Тя трябва да пристигне след около три седмици и ще докара основната част от населението. Ние на „Пинта“ бяхме подбрани да верифицираме видеофилма, който получихме.

— Какво е верификация? — запита Кати.

— Проверка на верността и точността — отвърна Никол. — Малко или повече. Това беше една от любимите думи на дядо ти… И като стана дума за дядо ти, той вярваше, че на младите трябва да им се дава възможност да слушат разговорите на възрастните, но не и да ги прекъсват… Тази вечер имаме да обсъждаме много неща със семейство Уатанабе. Не е нужно вие четиримата да оставате…

— Искам да изляза и да видя светлините — каза Бенджи. — Моля те, Ели, ела с мен.

Ели Уейкфийлд се изправи и хвана Бенджи за ръка. Двамата възпитано казаха лека нощ и бяха последвани от Кати и Патрик.

— Отиваме да видим дали няма да открием нещо по-вълнуващо — каза Кати, докато се оттегляше. — Лека нощ, господин и госпожо Уатанабе. Майко, ще се върнем след няколко часа.

Когато и последното от децата напусна всекидневната, Никол поклати глава.

— Откак „Пинта“ пристигна, Кати е толкова възбудена, че нощно време почти не спи — обясни тя. — Иска да се срещне и да разговаря с всички.

Биотът Линкълн, който беше приключил с почистването на кухнята, стоеше, без да се натрапва, край вратата, зад стола на Бенджи.

— Ще желаете ли нещо за пиене? — Никол се обърна към Кенджи и Най, посочвайки с ръка хуманоида. — Не разполагаме с такива деликатеси като пресните плодови сокове, които сте донесли от Земята, но пък Линк може да забърка някоя интересна синтетична измислица.

— За мене не — отвърна Кенджи и поклати глава. — Но си давам сметка, че прекарахме цялата вечер в разговори единствено за невероятната ви одисея. Вие сигурно имате въпроси, към нас. В края на краищата, от изстрелването на „Нютон“ от Земята са изминали четиридесет и пет години.

Четиридесет и пет години. — Мисълта преряза Никол. — Нима е възможно? Нима Женевиев вече е на шестдесет?

Никол си припомни съвсем ясно последната среща с баща си и дъщеря си. Пиер и Женевиев я бяха придружили до летището на Париж. Дъщеря й я беше прегръщала страстно до последното повикване за полета, а после беше погледнала майка си с любов и гордост. Очите на момичето бяха пълни със сълзи. Женевиев не беше в състояние да отрони и дума. През тези четиридесет и пет години баща ми е починал. Женевиев е станала стара жена, може би дори баба. Докато аз се скитах из времето и пространството… в страната на чудесата.

Спомените бяха твърде мъчителни за Никол. Тя си пое дълбоко дъх и се стегна. Когато се завърна към настоящето, във всекидневната на семейство Уейкфийлд продължаваше да цари мълчание.

— Всичко наред ли е? — запита Кенджи с разбиране.

Никол кимна и се загледа в кротките открити очи на новия си приятел. За миг си представи, че разговаря с колегата си космонавт от Нютон — Шигеру Такагиши. Този човек е изпълнен с внимание също като Шиг. Мога да му се доверя. И е разговарял с Женевиев само преди няколко години.

— Голяма част от общата история на Земята ни беше предадена откъслечно по време на многото разговори с другите пътници от „Пинта“ — изрече Никол след продължително мълчание. — Но ние не знаем абсолютно нищо за семействата си, с изключение на това, което ни казахте тази вечер. Ричард и аз бихме желали да знаем дали не си спомняте други подробности, които сте изпуснали при първия ни разговор.

— Всъщност — каза Кенджи — днес следобед прегледах дневниците си и препрочетох това, което съм записал, когато извършвах предварителните проучвания за „Нютон“ в архива. Най-важното, което пропуснах да спомена, е колко много Женевиев прилича на баща си, особено от устата надолу. Лицето на крал Хенри беше впечатляващо, сигурен съм, че си спомняте. Когато порасна, чертите на Женевиев се източиха и лицето й невероятно заприлича на неговото… Ето, вижте, успях да открия, няколко снимки от трите дни, които прекарах в Бовоа. Намираха се в базата ми данни.

Фотографиите на Женевиев смазаха Никол. От очите й бликнаха сълзи и потекоха надолу по бузите. Докато държеше снимките на дъщеря си и съпруга й Луи Гастон, ръцете на Никол трепереха. О, Женевиев — ридаеше тя вътрешно. — Колко ми липсваш. Колко ми се ще да те прегърна поне за миг

Ричард надзърна през рамото й да види фотографиите. В същото време нежно я погали.

— Има нещо общо с принца — отбеляза тихо, — но мисля, че много повече прилича на майка си.

— Женевиев е изключително възпитана, държи се великолепно — добави Кенджи. — Това ме удиви, като се има предвид колко изстрада, когато през 2238 всички медии вдигнаха шум около нея. Отговори на всичките ми въпроси с голямо търпение. Възнамерявах тя да бъде една от главните героини в книгата ми за „Нютон“, докато моят редактор не ме разубеди от проекта.

— Кои от космонавтите на „Нютон“ са все още живи? — запита Ричард, поддържайки разговора, докато Никол продължаваше да се взира в двете снимки.

— Само Сабатини, Табори и Яманака — отвърна Кенджи. — Доктор Дейвид Браун получи масиран мозъчен инсулт и почина няколко месеца по-късно, до известна степен при загадъчни обстоятелства. Мисля, че беше в 2208. Адмирал Хайлман почина от рак в 2214 или някъде там. Ирина Тургенева беше засегната от пълна мозъчна деградация, стана жертва на синдрома „Завръщане на Земята“, който беше открит при неколцина от космонавтите на двадесет и първи век и, в края на краищата, се самоуби в 2211.

Никол се бореше с чувствата.

— Допреди три вечери — обърна се тя към Уатанабе, когато в стаята отново се възцари тишина, — аз не бях споменавала нито пред Ричард, нито пред децата, че Хенри е баща на Женевиев. На Земята само татко знаеше истината. Хенри може и да е подозирал, но не знаеше със сигурност. После, когато ми разказахте за Женевиев, осъзнах, че аз, лично аз трябваше да разкажа на семейството си…

Гласът на Никол изтъня и в очите й нахлуха нови сълзи. Тя избърса лицето си с кърпичката, която й подаде Най.

— Съжалявам — рече. — Никога не се държа така. Просто ми дойде твърде много; видях снимките и си припомних толкова неща…

— Докато живеехме на РАМА II и после на Орбиталния възел — намеси се Ричард, — Никол беше самата стабилност. Като скала. Независимо с какво се сблъсквахме, независимо колко беше странно, тя беше непоклатима. И децата, и Майкъл О’Туул, и аз — всички ние зависехме от нея. Много рядко се случва да я види човек…

— Стига вече — възкликна Никол, след като избърса очите си. Остави снимките. — Да говорим за друго. Например за космонавтите от „Нютон“ и по-специално за Франческа Сабатини. Постигна ли тя това, към което толкова се стремеше? Несравнимите слава и богатство?

— Почти — отвърна Кенджи. — През първото десетилетие на века, когато е била на върха на славата си, аз още не съм бил роден. Но дори сега тя все още е много известна. Поканиха я да даде интервю по телевизията във връзка с важността на реколонизацията на Марс.

Никол се наведе напред.

— Не ви го казах преди, но съм сигурна, че Франческа и Браун отровиха Борзов, като предизвикаха ония симптоми, наподобяващи апендицит. Освен това тя умишлено ме изостави на дъното на шахтата в Ню Йорк. Тази жена не страдаше от никакви скрупули.

Няколко секунди Кенджи помълча, а после каза:

— През 2208, точно преди да умре, доктор Браун беше със съвършено разстроено съзнание, но понякога имаше периоди на просветление. По време на един от тях той даде фантастично интервю пред репортера на едно списание. Признаваше си частичната отговорност за смъртта на Борзов и обвиняваше Франческа за твоето изчезване. Синьора Сабатини заяви, че интервюто е „пълна глупост“, ненормални излияния на болен мозък, а после заведе дело срещу списанието за обезщетение от сто милиона марки и напусна съдебната зала като победител. Списанието уволни репортера и официално й се извини.

— Франческа винаги побеждава накрая — отбеляза Никол.

— Преди три години, когато правех първоначалните проучвания за моята книга, аз за малко да възкреся цялата история — продължи Кенджи. — Тъй като бяха изминали повече от двайсет и пет години, всички данни за Нютоновата експедиция бяха станали обществена собственост й следователно бяха достъпни за всеки, който ги поиска. Открих съдържанието на твоя персонален компютър, включително и данните от куба, които са били предназначени за Хенри. Бяха разпръснати из телеметрията. Убедих се, че в интервюто на доктор Браун действително се съдържа някаква истина.

— И какво?

— Отидох да интервюирам Франческа в дома й в Соренто. Малко след това прекратих работата по книгата…

За миг Кенджи се поколеба. Трябва ли да продължа? — питаше се той. Погледна към любимата съпруга. — Не — си рече наум, — Нито му е времето, нито му е мястото.

— Съжалявам, Ричард.

 

 

Беше полузаспал, когато дочу тихия глас на съпругата си.

— М-м-м. Каза ли нещо, скъпа?

— Съжалявам — повтори Никол. Претърколи се към него и намери ръката му под завивките. — Още преди години трябваше да ти кажа за Хенри… Още ли си ядосан?

— Изобщо не съм се ядосвал — отвърна Ричард. — Учудих се, да, може би даже бях смаян. Но не и ядосан. Имала си свои причини да го пазиш в тайна — той стисна ръката й. — Пък и това се е случило на Земята, в друг живот. Ако ми беше казала, когато се срещнахме за първи път, можеше и да има някакво значение. Може би щях да ревнувам, със сигурност щях да се чувствам неловко… Но не и сега.

Никол се притисна към него и го целуна.

— Обичам те, Ричард Уейкфийлд.

— И аз те обичам — отвърна той.

 

 

Кенджи и Най се любиха за първи път, откак бяха напуснали „Пинта“, и тя заспа непосредствено след това. Кенджи бе учудващо бодър. Лежеше буден в леглото и си мислеше за вечерта, прекарана със семейство Уейкфийлд. Неясно защо образът на Франческа Сабатини изплува в съзнанието му. Най-красивата седемдесетгодишна жена, която съм виждал — беше първата му мисъл. — И какъв фантастичен живот.

В съзнанието му изплува и живият спомен за летния следобед, когато влакът пристигна на гарата в Соренто. Шофьорът на електротаксито тутакси беше разпознал адреса.

— Capisco^[1] — беше казал той, размахвайки ръце, и се беше отправил в посока на „II palazzo Sabatini“^[2].

Франческа живееше в реставриран хотел с изглед към Неаполския залив. Това беше сграда с двадесет стаи, принадлежала някога на принц от седемнадесети век. От кабинета, в който Кенджи очакваше появата на синьора Сабатини, се виждаше седалков лифт, който спускаше желаещите да плуват по склона на пропастта към тъмносините води на залива долу.

La signora закъсня с половин час, а после бързо изгуби търпение и настояваше интервюто да приключи. На два пъти подчерта пред Кенджи, че се е съгласила да разговаря с него само защото нейният издател й казал, че той е „един млад писател“ с голямо бъдеще.

— Честно казано — заяви му Франческа на отличен английски, — вече всички разговори за „Нютон“ ме отегчават до смърт.

Интересът й обаче се повиши значително, когато Кенджи й съобщи за „новите данни“ и файловете от персоналния компютър на Никол, които са били телеметрирани към Земята по време на последните седмици от мисията, „но закодирано“. Франческа се умълча, дори се умисли, когато Кенджи сравни личните бележки на Никол с „признанието“, направено от доктор Браун пред репортера през 2208.

— Подцених ви — изрече с усмивка Франческа, когато Кенджи я запита не е ли „удивително съвпадение“ фактът, че дневникът на Никол и признанието на Дейвид Браун се застъпват по толкова много пунктове. Тя изобщо не отговори на въпроса му. Изправи се и настоя Кенджи да остане за вечеря. Заяви, че ще разговарят по-късно.

На здрачаване в стаята, където беше настанен Кенджи от управителя на двореца Сабатини, пристигна бележка, в която се съобщаваше, че вечерята ще започне в осем и половина и че сако и вратовръзка са задължителни. В упоменатия час се появи един робот, който го заведе до великолепната трапезария. Стените й бяха покрити с фрески и дамаска, от високия таван висяха искрящи полилеи, корнизите бяха изящно резбовани. Масата беше подредена за десет души. Франческа вече беше там, стоеше край един малък обслужващ робот до една от стените на огромното помещение.

— Kon ban wa, Уатанабе-сан — обърна се към него на японски, докато му подаваше чаша шампанско. — Подновявам голямата приемна, затова ще вземем коктейлите си тук. Твърде нетактично е, както биха казали французите, но няма как.

Франческа изглеждаше великолепно. Русата й коса беше събрана в кок, придържан от големи инкрустирани гребени. Огърлица от диаманти обгръщаше шията й, а един-единствен огромен сапфир висеше от лежащото отдолу диамантено колие. Роклята без презрамки беше бяла, с басти и плисета, които подчертаваха извивките на все още младежкото наглед тяло. Кенджи не можеше да повярва, че тази жена е седемдесетгодишна.

След като му обясни, че „в негова чест“ набързо е организирала празнична вечеря, тя го улови под ръка и го поведе към гоблените, които висяха на срещуположната стена.

— Чували ли сте нещо за Обузон? — попита. Когато той поклати отрицателно глава, Франческа се спусна в разкази за историята на европейските гоблени.

Половин час по-късно тя зае място начело на масата. Останалите гости бяха един учител по музика от Неапол и неговата съпруга (по общо мнение актриса), двама красиви, смугли, професионални футболисти, пазителят на руините в Помпей (мъж в началото на петдесетте), италианска поетеса на средна възраст и две млади жени на около двадесет, и двете поразително красиви. След кратко допитване до Франческа едната от младите жени седна срещу Кенджи, а другата до него.

Столът, наподобяващ трон, който се намираше точно срещу мястото на Франческа в противоположния край на масата, остана свободен. Обаче Франческа прошепна нещо на главния келнер и пет минути по-късно един много стар човек, куц и почти сляп, беше въведен в стаята. Кенджи го позна веднага. Това беше Янош Табори.

Храната беше чудесна, разговорите — оживени. Обслужваха ги келнери, а не роботите, които се използваха навсякъде, освен в най-луксозните ресторанти. Всяко ново ястие се поднасяше придружено от различно италианско вино. И компанията бе забележителна. Дори футболистите говореха поносим английски. Освен това се интересуваха и знаеха доста от историята на Космоса. Младата жена срещу Кенджи дори беше чела неговата най-известна книга за ранното проучване на Марс. По време на тази вечеря Кенджи, който по онова време беше тридесетгодишен ерген, значително се поотпусна. Възбуждаше го всичко — жените, виното, разговорите за история, поезия и музика.

Един-единствен път през двата часа, прекарани около масата, беше споменато следобедното интервю. По време на краткотрайна пауза в разговора между десерта и коняка Франческа се обърна към Янош, като почти крещеше:

— Този млад японец, той е много умен, мисли, че е открил някакви данни в персоналния компютър на Никол, доказващи ония ужасни лъжи, които Дейвид изрече преди смъртта си.

Янош не каза нищо. Изражението на лицето му не се промени. Но след вечерята подаде на Кенджи една бележка и изчезна.

„Не признавате нищо друго, освен истината, и нямате никаква милост — гласеше бележката. — Така вие съдите несправедливо.“

Аглая Йепанхина до княз Мишкин. „Идиот“ от Фьодор Достоевски.

Едва пет минути след като се завърна в стаята си, Кенджи дочу как на вратата се почука. Той отвори и видя младата италианка, която на вечерята седеше срещу него. Носеше миниатюрни бикини, разкриващи по-голямата част от стройното й тяло. А в ръка държеше мъжки бански костюм.

— Господин Уатанабе — обърна се тя към него със сексапилна усмивка, — бихте ли се присъединили към нас за едно къпане? Тези плувки вероятно ще ви станат.

Моментална, огромна вълна похот заля Кенджи и не се уталожи бързо. Леко притеснен, той изчака минута или две след като се облече, и едва тогава се присъедини към жената, която го чакаше в коридора.

Дори сега, три години по-късно, докато лежеше в леглото си в Ню Идън до жената, която обичаше, за Кенджи беше невъзможно да си припомни тази нощ в двореца на Франческа, без да изпита сексуално желание. Бяха шестима. Спуснаха се с лифта до залива и плуваха по лунната пътека. В беседката край водата пиха, танцуваха и се смяха. Беше фантастична нощ.

Само след час — припомни си Кенджи — всички бяхме щастливи и голи. Планът на играта беше ясен. Двамата футболисти бяха за Франческа, двете мадони за мен.

Кенджи взе да се върти в леглото, когато си припомни силата на изживяното удоволствие и открития смях на Франческа, когато го откри преплетен с двете момичета на един от огромните шезлонги край залива. Беше по изгрев-слънце.

Когато четири дни по-късно се върнах в Ню Йорк, моят редактор ме уведоми, че според него трябва да се откажа от проекта за книга за „Нютон“. Не му възразих. Вероятно сам щях да му го предложа.

 

 

Ели беше очарована от порцелановите фигурки. Тя взе една от тях — малко момиченце, облечено в светлосиня балетна рокличка — и я завъртя в ръката си.

— Виж това, Бенджи — обърна се към брат си. — Някой си е играл да направи това, и то съвсем сам.

— В интерес на истината точно тази е копие — обади се продавачът испанец, — но оригиналът, от който е снет компютърният отпечатък, е изработен от художник. Днес процесът на репродуциране е толкова съвършен, че дори експертите се затрудняват да разпознаят копията.

— И вие сте събрали всичко това на Земята? — Ели махна с ръка към стотината фигурки, разположени на масата в малки стъклени опаковки.

— Да — изрече гордо господин Мурильо. — Макар да бях градски съветник на Севиля — разрешения за строителство и други подобни, — жена ми и аз притежавахме също малък магазин. Влюбихме се в порцелановите произведения на изкуството преди около десет години и оттогава насам сме колекционери.

Госпожа Мурильо, жена към края на четиридесетте, излезе от задната стаичка, където все още се разопаковаше стоката.

— Много преди да разберем, че МКА ни е избрала за колонисти, бяхме решили, че каквито и ограничения да има за багажа, ще вземем пълната порцеланова колекция с нас — обади се жената.

Бенджи държеше танцуващото момиче на сантиметри от очите си.

— Кра-си-во — изрече с широка усмивка.

— Благодаря — отвърна господин Мурильо — Трима или четирима от другите пътници на „Нина“ също са донесли няколко фигурки.

— Може ли да ги разгледаме? — запита Ели. — Ще бъдем много внимателни.

— Заповядайте — рече госпожа Мурильо. — Накрая, когато подредим всичко, ще продадем или ще разменим някои от тях; определено това ще бъдат копията. Сега сме ги изложили точно за да им се наслаждават.

Докато Ели и Бенджи разглеждаха порцелановите изделия, още няколко души влязоха в магазина. Господин Мурильо беше започнал търговията само преди няколко дни. Тук се продаваха свещи, красиви кърпи за хранене и други малки украшения за дома.

— Хич не си си губил времето, Карлос — обърна се към господин Мурильо един широкоплещест американец няколко минути по-късно. От поздрава се разбираше, че двамата са били спътници на Нина.

— За нас беше по-лесно, Травис — рече господин Мурильо. — Нямаме голямо семейство и се нуждаехме от малко местенце, където да се настаним.

— А ние даже още не сме си избрали къща — оплака се Травис. — Решихме, че ще живеем в това градче, но Челсия и децата не могат да открият къща, която да допада на всички ни… На Челсия все й се привиждат духове. Дори и сега не вярва, че МКА казва истината.

— Признавам, не е лесно да повярва човек, че тази космическа станция е била построена от чуждоземци, само и само за да ни наблюдават… приказките на МРУ щяха да звучат много по-правдиво, ако имаше някакви снимки от Пресечната точка на орбитите. Но защо пък ще ни лъжат?

— Лъгали са и преди. Един ден преди срещата никой дори не споменаваше това място… Челсия мисли, че участваме в някакъв колонистки експеримент на МКА. Тя твърди, че ще останем тук само за малко, а после ще ни прехвърлят на повърхността на Марс, така че двата типа колонии да могат да бъдат сравнени.

Господин Мурильо се разсмя.

— Явно Челсия не се е променила, откак сме напуснали „Нина“… — сетне стана по-сериозен. — Знаеш, ние с Хуанита също изпитвахме някакви съмнения особено след като измина една седмица, а никой дори не беше зървал чуждоземците. Цели два дни се скитахме наоколо, разговаряхме с други хора, всъщност проведохме наше лично разследване. Най-накрая заключихме, че версията на МРУ трябва да е вярна. Първо, защото е прекалено абсурдно, за да бъде лъжа. Второ, защото онази жена Уейкфийлд беше твърде убедителна. На откритата среща почти два часа отговаряше на разни въпроси и нито Хуанита, нито аз доловихме някакво несъответствие.

— Трудно ми е да си представя, че някой може да спи дванадесет години — рече Травис, поклащайки глава.

— Разбира се. И за нас беше трудно. Но ние отидохме и сами огледахме сомнариума, в който се предполага, че са спали семейство Уейкфийлд. Всичко беше точно такова, каквото Никол го описа на срещата. Между другото, сградата е огромна. Има койки и място за цялата колония, ако е необходимо… Някак не е логично МКА да построи такова огромно съоръжение само за да подкрепи една лъжа.

— Може да си прав.

— Но както и да е. Ние решихме да се възползваме от това, което ни се предоставя. Поне за момента. Изобщо не можем да се оплачем от условията на живот. Цялото домакинско оборудване е първокласно. Хуанита и аз разполагаме дори с личен робот Линкълн, който да ни помага у дома и в магазина.

Ели следеше разговора много внимателно. Помнеше какво й беше заръчала майка й снощи, когато я попита дали двамата с Бенджи могат да се разходят из градчето.

— Мисля, че да, скъпа, но ако някой ви разпознае като Уейкфийлд и започне да ви задава въпроси, не му отговаряйте. Бъдете учтиви и се приберете у дома колкото е възможно по-бързо. Макмилън не желае да разговаряме с хора извън персонала на МКА точно в този момент.

Докато Ели се възхищаваше на порцелановите фигурки и дискретно подслушваше разговора между господин Мурильо и мъжа на име Травис, Бенджи се изгуби нанякъде. Когато тя осъзна, че той не е край нея, обзе я паника.

— Какво зяпаш, приятел? — резкият мъжки глас долетя от другия край на магазина.

— Косата й е мно-го ху-ба-ва — отвърна Бенджи. Той беше препречил пътеката между щандовете, така че мъжът и съпругата му не можеха да продължат напред. Момчето се усмихна и протегна ръка към великолепната руса коса на жената. — Мога ли да я пипна?

— Луд ли си?… Разбира се, че не… А сега се махай…

— Джейсън, недей, мисля, че е слабоумен — рече жената тихо и улови ръката на мъжа си, преди да блъсне Бенджи.

В този момент Ели се втурна към брат си. Разбираше, че мъжът е ядосан, но не знаеше какво да направи. Побутна внимателно Бенджи по рамото.

— Виж, Ели — възкликна той; от възбуда сливаше думите — виж хубавата й жълта коса.

— Приятел ли ти е тоя глупак? — високият мъж се обърна към Ели.

— Бенджи е мой брат — отвърна, запъвайки се, Ели.

— Разкарай го оттук… Безпокои жена ми.

— Господине — изрече Ели, събрала кураж, — брат ми не е искал да ви обиди. Той никога не е виждал отблизо дълга руса коса.

Лицето на мъжа се сгърчи от гняв и объркване.

— Какво-о-о? — погледна към жена си. — Какви са тия двамата? Единият е тъпак, а другата…

— Не сте ли децата на Уейкфийлд? — прекъсна го приятният женски глас, който долетя иззад Ели.

Ели смутено се извърна. Госпожа Мурильо застана между тях. Още в мига, когато чуха този разговор на висок тон, семейство Мурильо бяха нащрек.

— Да, ма’ам — отвърна тихо момичето.

— Да не искате да кажете, че това са две от децата, дошли от далечния Космос? — запита Джейсън.

Ели успя да замъкне Бенджи до вратата на магазина.

— Много съжаляваме — извини се тя, преди двамата да си тръгнат. — Не искахме да ви създаваме главоболия.

— Ненормални! — чу нечий глас, докато вратата се затваряше зад гърба им.

 

 

Измина още един изтощителен ден. Никол беше много изморена. Стоеше пред огледалото и довършваше почистването на лицето си.

— Ели и Бенджи са имали някакво неприятно премеждие в градчето — обади се Ричард откъм спалнята. — Не пожелаха да ми разкажат.

Този ден Никол беше прекарала на крак тринадесет дълги часа, като помагаше на новодошлите от „Нина“ да се устроят. Но колкото и да се стараеха тя, Кенджи Уатанабе и другите, все имаше някой недоволен, все оставаха недовършени неща. Много от колонистите бяха изразили открито лошото си настроение, когато Никол се бе опитала да им обясни установените от МКА процедури по разпределението на храната, жилищата и местата за работа.

От много дни насам не си доспиваше. Никол се взря в торбичките под очите си. Но ще трябва да приключим с тази група преди да пристигне „Санта Мария“. Те ще бъдат значително по-трудни.

Никол избърса лицето си с една хавлиена кърпа и влезе в спалнята, където Ричард седеше в леглото по пижама.

— Как мина денят ти? — запита го тя.

— Горе-долу… Всъщност доста интересно… Бавно, но сигурно земните инженери започват да приемат роботите Айнщайн. — Направи пауза. — Чу ли какво ти казах за Ели и Бенджи?

Никол въздъхна. От интонацията на Ричард разбра истинското му послание. Пренебрегвайки умората, тя излезе от спалнята и тръгна по коридора.

Ели вече спеше, но в стаята, която споделяше с Патрик, Венджи бе все още буден. Никол седна на леглото край него и взе ръката му в своята.

— Здра-вей, мамо.

— Чичо Ричард спомена, че ти и Ели днес следобед сте ходили в градчето — обърна се Никол към най-големия си син.

За миг изражение на болка изкриви лицето на момчето; после изчезна.

— Да, ма-мо.

— Ели ми каза, че са ги познали и че един от новите колонисти ги е нарекъл с обидни имена — обади се Патрик от другата част на стаята.

— Вярно ли е, миличък? — запита Никол Бенджи, като продължи да милва ръката му.

Утвърдителното кимване на момчето беше едва различимо, после то мълчаливо се втренчи в майка си.

— Какво значи глупак, ма-мо? — запита неочаквано и очите му взеха да се наливат със сълзи.

Никол прегърна Бенджи.

— Да не би днес някой да те е нарекъл глупак? — запита тихо тя.

Бенджи кимна.

— Думата няма точно значение — отвърна Никол. — Всеки, който е по-различен от другите или предизвиква техните възражения, може да бъде напечен глупак — тя отново помилва Бенджи. — Понякога хората използват такива думи, без да мислят. Този, който те е нарекъл глупак, вероятно е бил объркан или разстроен от нещо друго, което му се е случило, и просто си го е изкарал на теб, защото не те е разбрал… Ти направи ли нещо, с което да го обезпокоиш?

— Не, ма-мо. Само казах, че харесвам жълтата коса на же-на-та.

Отне им известно време, но в края на краищата Никол успя да научи същността на това, което се беше случило в магазина за порцелан. Когато прецени, че Бенджи вече се е успокоил, тя прекоси стаята да целуне Патрик за лека нощ.

— Ами ти? При теб беше ли всичко наред през деня?

— Почти. Имах само едно неприятно преживяване — в парка. — Той се опита да се усмихне. — Няколко от новите момчета играеха баскетбол и ме поканиха да се присъединя… Бях ужасен. Неколцина ми се присмяха.

Никол дари Патрик с продължителна и нежна прегръдка. Патрик е силен — си рече тя, когато отново се намери в коридора на път към спалнята. — Но дори и той се нуждае от подкрепа. — Въздъхна дълбоко. — Правилно ли постъпвам? — за кой ли път се запита тя, откакто времето й беше изцяло заангажирано с плановете за колонията. — Чувствам се толкова отговорна за всичко тук. Искам Ню Идън да започне добре… Но децата ми все още имат нужда да им отделям по-голяма част от времето си… Дали ще постигна някога необходимото равновесие?

Ричард бе все още буден, когато Никол се сгуши край него. Разказа на съпруга си историята на Бенджи.

— Съжалявам, че не успях да му помогна — отбеляза Ричард, — но има неща, които само майката…

Никол бе толкова изтощена, че се унесе в сън още преди мъжът й да довърши изречението. Той я докосна решително по ръката.

— Никол, има още нещо, за което трябва да поговорим. За нещастие и то е неотложно, а утре сутринта може и да не останем дълго насаме.

Тя се разсъни и погледна въпросително Ричард.

— Става въпрос за Кати. Наистина се нуждая от помощта ти… Утре вечер ще бъде поредната танцова забава за запознанство; нали се сещаш, че миналата седмица казахме на Кати, че може да отиде, но само ако Патрик я придружи и се приберат в приличен час… Е, тази вечер случайно я видях да стои пред огледалото облечена с нова рокля. Беше къса и много разголена. Когато казах, че тази рокля не е подходящо облекло за обикновени танци, тя изпадна в ярост. Твърдеше, че я „шпионирам“, и ми заяви, че съм „безнадеждно изостанал“ в модата.

— Ти какво каза?

— Укорих я. Изгледа ме с хладен гняв и не отговори. Няколко минути по-късно напусна къщата, без да каже нито дума. Останалите деца и аз вечеряхме без нея… Кати се прибра около половин час преди теб… Миришеше на тютюн и бира. Когато се опитах да я заговоря, тя само каза „Не ме закачай“, после си влезе в стаята и тръшна вратата.

Точно от това се страхувах — помисли си Никол. Лежеше до Ричард и мълчеше. — Признаците са налице от най-ранна възраст. Кати е умна. Но също и егоистка, и деспотична…

— Точно се канех да забраня на Кати да ходи на танци утре вечер — продължи Ричард, — когато осъзнах, че според всички норми тя вече е възрастен човек. В края на краищата регистрационната й карта в административния отдел показва, че тя е на двадесет и една. Не можем да се отнасяме към нея като с дете.

Но емоционално сигурно е в пубертета — си мислеше Никол и се въртеше в леглото, докато Ричард продължаваше да изрежда трудностите с Кати, откакто първите хора влязоха в РАМА. За нея нищо не е важно, освен приключението и възбудата.

Никол си припомни деня, когато тя и Кати бяха заедно в болницата. Случи се седмица преди пристигането на колонистите от Нина. Кати беше заинтригувана от съвременната медицинска апаратура и искрено се интересуваше от работата й; обаче когато Никол я попита дали не желае да работи тук до започване на университетската година, младата жена се беше изсмяла.

— Шегуваш се, нали? Не мога да си представя нищо по-отегчително. Особено когато ще трябва да се срещна със стотици нови хора.

Нито Ричард, нито аз можем да направи нещо повече — реши Никол с въздишка. — Може да ни боли за Кати, можем да й предложим обичта си, но тя вече е твърдо убедена, че нашите познания и опит са неподходящи за нея.

В спалнята цареше тишина. Никол се протегна и целуна Ричард.

— Утре ще говоря с Кати за роклята, но се съмнявам, че ще има някакъв ефект.

 

 

Патрик седеше сам на един сгъваем стол край стената на училищния гимнастически салон; Когато провлачената музика спря и дузината танцуващи двойки постепенно забавиха движенията си, той отпи от содата и погледна часовника си. Кати и Олаф Ларсен, висок швед, чийто баща беше член на екипажа на командир Макмилън, си размениха кратка целувка, преди да тръгнат ръка за ръка към Патрик.

— Ние с Олаф излизаме навън да изпушим по цигара и да глътнем по още едно уиски — рече Кати, когато двойката доближи Патрик. — Защо не дойдеш с нас?

— Вече закъсняхме, Кати — отвърна Патрик. — Нали казахме, че ще си бъдем у дома в дванадесет и половина.

Шведът потупа снизходително Патрик по гърба.

— Хайде, момче. Отпусни се. Сестра ти и аз се забавляваме чудесно.

Олаф беше вече пиян. Лицето му се беше зачервило от алкохола и танците. Той посочи към отсрещната страна на помещението.

— Виждаш ли онова момиче с червената коса, бялата рокля и големите цици? Името й е Бет и е горещо парче. Цяла вечер те чака да я поканиш на танц. Не щеш ли да те представя?

Патрик поклати глава.

— Виж какво, Кати… Искам да си тръгвам. Седях тук търпеливо…

— Още половин час, бебчо — прекъсна го Кати. — Ще изляза за малко навън, после ще се върна за няколко танца. Й след това веднага си тръгваме. Нали?

Тя целуна Патрик по бузата и се отправи заедно с Олаф към вратата. По уредбата на гимнастическия салон пуснаха бърз танц! Очарован, Патрик наблюдаваше как младите двойки се движат в такт с басовия ритъм на музиката.

— Не танцуваш ли? — запита го един млад мъж, който заобикаляше претъпкания дансинг плътно притиснат до стената.

— Не. Никога не съм опитвал.

Младият човек изгледа странно Патрик. После спря и се усмихна.

— Ами да, ти си от семейство Уейкфийлд… Здрасти, казвам се Брайън Уолш. Аз съм от Уисконсин, в средата на Съединените щати. Моите родители трябва да положат тук началото на университета.

Откак бяха пристигнали на забавата преди няколко часа, Патрик не бе разменил нито дума с друг, освен с Кати. С радост се здрависа с Брайън Уолш и двамата си побъбриха приятелски няколко минути. Брайън, който беше наполовина готов с дипломната си работа по компютърно инженерство, когато родителите му бяха избрани за колония Лоуел, беше двадесетгодишен и единствено дете в семейството. Освен това изпитваше страхотно любопитство към преживяванията на своя събеседник.

— Кажи ми — запита той Патрик, когато и двамата започнаха да се поотпускат — наистина ли съществува мястото, дето му викат Пресечната точка на орбитите? Или е част от някаква фантасмагория, съчинена от МКА?

— Не е — отвърна Патрик, забравил, че от него се очаква да не обсъжда тези неща. — Орбиталният възел съществува. Баща ми твърди, че това е междузвездна станция за обработка.

Брайън се разсмя непринудено.

— Значи някъде там край Сириус се намира гигантски триъгълник, построен от неизвестен свръхвид? И неговото предназначение е да им помогне да изучават другите същества, които пътешестват в Космоса? Това е най-фантастичната история, която някога съм чувал. В действителност почти всичко, което ни разказа майка ти на онази открита среща, не беше за вярване. Ще призная обаче, че съществуването на тази космическа станция и технологическото ниво на роботите наистина правят историята й правдоподобна.

— Всичко, казано от майка ми, е вярно. И някои от най-невероятните неща нарочно бяха изпуснати. Например, майка ми е разговаряла с една змиорка с наметало, която пускала мехурчета. Също…

Патрик се спря, припомняйки си предупрежденията на Никол.

Брайън беше смаян.

— Змиорка с пелерина? Как е разбрала какво й говори?

Патрик погледна часовника си.

— Извини ме, Брайън — изрече рязко, — но съм дошъл със сестра си и тя очаква да се срещнем…

— Да не е момичето с малката червена рокличка, която ама наистина е доста изрязана?

Патрик кимна. Брайън сложи ръка върху рамото на своя нов приятел.

— Нека ти дам един съвет. Някой трябва да говори със сестра ти. Начинът, по който се държи с момчетата, кара хората да си мислят, че е лесна.

— Кати си е такава — изрече отбранително Патрик. — Никога не е била с хора, освен с членовете на семейството.

— Извинявай — Брайън сви рамене. — Така и така не е моя работа… Виж, защо не ми се обадиш някой път? Много ми беше приятно да разговарям с теб.

Патрик се сбогува с Брайън и се отправи към вратата. Къде беше Кати? Защо не се беше върнала в гимнастическия салон?

Секунди след като се озова навън, чу високия й смях. Кати стоеше на игрището заедно с още трима мъже, единият от които беше Олаф Ларсен. Всички пушеха, смееха се и пиеха от една бутилка, която минаваше от ръка на ръка.

— Значи коя поза ти харесваш най-много? — запита един мургав младеж с мустаци.

— О, предпочитам да съм отгоре — заяви през смях Кати. Отпи от шишето. — Така владея положението.

— Звучи ми добре — отвърна мъжът, чието име беше Андрю. Той се изкиска и постави многозначително ръка на задника й. Кати го отблъсна, все още смеейки се. Секунди по-късно видя Патрик да се приближава.

— Ела тук, бебчо — извика тя. — Тази работа, дето я пием, е огън.

Тримата мъже, които бяха затегнали кръга около Кати, леко се отдръпнаха, когато Патрик наближи. Макар че все още беше доста мършав и недоразвит, той беше висок и изглеждаше внушително на мъждивата светлина.

— Отивам си у дома, Кати — рече Патрик, когато се озова редом с нея. Отказа бутилката. — Мисля, че трябва да си тръгнеш с мен.

Андрю се разсмя.

— Ларсен — звучеше саркастично, — момичето ти за забавления се придружава от тийнейджър.

Очите на Кати светнаха от гняв. Тя пое нова глътка от бутилката и я подаде на Олаф. После сграбчи Андрю и го целуна жадно по устата, притискайки плътно тялото си до неговото.

Патрик се смути. Олаф и другият мъж взеха да викат и да свиркат, когато Андрю върна целувката на Кати. След почти цяла минута Кати се изскубна.

— Да си вървим сега, Патрик — рече с усмивка, очите й все още бяха вперени в мъжа, когото бе целунала. — Мисля, че за една вечер това му стига.