Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (15)

1.

Никол танцуваше валс. Партньор й беше Хенри. Бяха млади и много влюбени. Красивата музика изпълваше балната зала, където се въртяха в такт около двадесетина двойки. Никол беше поразителна в дългата бяла рокля. Очите на Хенри бяха приковани в нейните. Държеше я здраво през кръста, но тя се чувстваше някак си напълно свободна.

Баща й беше сред хората, които заобикаляха дансинга. Стоеше облегнат на масивна колона, която се извисяваше на почти двадесет стъпки до куполообразния таван. Той помаха и се усмихна, когато Никол премина край него в прегръдките на своя принц.

Валсът сякаш нямаше край. Когато най-после свърши, Хенри хвана Никол за ръцете. Каза й, че има да я пита нещо много важно. Точно в този миг баща й я докосна по рамото.

— Никол — прошепна той. — Трябва да тръгваме. Много е късно.

Никол направи реверанс на принца. Хенри отказваше да я пусне.

— Утре… Ще говорим утре — отправи й въздушна целувка, докато тя напускаше дансинга.

Когато Никол излезе навън, слънцето преваляше. Седанът на баща й ги очакваше. Няколко мига по-късно, когато се носеха по магистралата край Лоара, тя вече беше облечена в джинси и блуза. Сега Никол беше по-млада, може би на четиринадесет, а баща й караше по-бързо от обичайното.

— Не трябва да закъсняваме. Празникът ще започне в осем часа — каза той.

Пред тях се появи замъкът Шато Д’Усе, облян в светлини. С множеството си кули и шпилове той беше вдъхновил автора на оригиналната приказка за спящата красавица. Намираше се само на няколко километра от Бовоа, надолу по реката. Беше едно от любимите места на баща й.

Тази вечер трябваше да присъстват на годишния празник, когато приказката за спящата красавица се изпълняваше на живо пред публика. Пиер и Никол идваха тук всяка година. Всеки път Никол до болка изпитваше желанието принцесата Аврора да успее да избегне вретеното, което щеше да я изпрати в царството на съня. И всяка година проливаше девичи сълзи, когато целувката на красивия принц събуждаше принцесата от този сън, наподобяващ смърт.

Сега тържеството бе вече приключило, публиката се беше разотишла. Никол тръгна нагоре по витата стълба, която водеше към кулата; предполагаше, че там истинската спяща красавица е потънала в дълбок сън. Заливаше се от смях и препускаше нагоре по стълбите, като остави баща си далеч назад.

Стаята на Аврора се намираше зад голяма стъклена стена. Никол стаи дъх и се вторачи в пищната мебелировка. Леглото беше с драперии, скриновете богато украсени. Всичко в стаята имаше бели кантове. Беше великолепно. Никол погледна към спящото момиче и ахна. Това беше самата тя, Никол, и лежеше в леглото, облечена в бяла рокля.

Сърцето й заби лудо, защото чу вратата да се отваря и стъпките да приближават към нейната стая. Очите й останаха затворени, когато първият полъх на неговия дъх докосна ноздрите й. Ето, това е, си каза тя възбудено. Той нежно я целуна по устните. Никол усети как сякаш се понася върху най-пухкавото облаче. Отвсякъде се чуваше музика. Отвори очи и видя усмихнатото лице на Хенри само на сантиметри от своето. Протегна ръце към него и той я целуна отново, този път страстно, както мъж целува жена.

Никол отвърна на целувката, не скри нищо, остави се да му каже, че е негова. Но той се отдръпна. Нейният единствен принц се беше намръщил. Посочи лицето й. Сетне бавно запристъпя назад и напусна стаята.

Тъкмо когато се разплака, един далечен и натрапчив звук прекъсна съня й. Някъде се отвори врата, в стаята светнаха лампи. Никол примигна, после отново затвори очи, за да се предпази от светлината. Сложният комплект свръхтънки, наподобяващи пластмаса жички, прикрепени към тялото й, автоматично се навиха обратно в ролките от двете страни на платнения матрак, на който спеше.

Никол се разсъни много бавно. Сънят беше изключително ярък. Мъката, която изпитваше, не изчезна така бързо, както сънят. Опита се да отпъди отчаянието като си напомни, че нищо от това, което беше сънувала, не е истина.

— Да не се готвиш да лежиш тук цяла вечност? — надвеси се над нея дъщеря й Кати, която беше спала от лявата й страна и вече бе станала.

Никол се усмихна.

— Не, но признавам, че съм малко замаяна. Тъкмо сънувах нещо… Колко дълго спахме този път?

— Пет седмици без един ден — отвърна Симон. По-голямата й дъщеря беше седнала от другата й страна и небрежно оправяше дългата си коса, която се беше сплъстила по време на теста.

Никол погледна часовника си, увери се, че Симон има право и също седна. Прозя се.

— Как сте? — попита двете момичета.

— Изпълнени с енергия — отвърна усмихнато единадесетгодишната Кати. — Иска ми се да тичам, да скачам и да се боря с Патрик… Надявам се, че това беше последното ни дълго спане.

— Орелът каза така — отвърна Никол. — Този път може би ще получат достатъчно данни — тя се усмихна. — Орелът казва, че ние, жените, сме по-трудни за разбиране — поради необузданите месечни вариации в хормоните ни.

Никол седна в леглото, протегна се и целуна Кати. После се отпусна назад и прегърна Симон. Макар все още да не беше навършила четиринадесет, на ръст Симон беше почти колкото Никол — поразителна млада жена с тъмнокафяво лице и нежни, чувствени очи. Симон винаги изглеждаше спокойна и ведра, пълна противоположност на подвижната и вечно нетърпелива Кати.

Защо Ели не беше при нас за този тест? — запита леко раздразнено Кати. — И тя е момиче, но на нея като че ли никога не й се налага да прави нищо.

Никол обгърна раменете на Кати и трите се отправиха към вратата.

— Тя е само на четири години, Кати, и според Орела е твърде малка, за да получат от нея съществените данни, от които все още се нуждаят.

В малкото осветено антре пред стаята, където бяха прекарали последните пет седмици, те си облякоха прилепващите по тялото костюми, сложиха прозрачните шлемове и обуха обувките, които прикрепяха краката им към пода. Преди да задейства външната врата на отделението, Никол внимателно провери двете момичета. Но тази проверка не бе необходима, защото вратата нямаше да се отвори, ако някоя от тях не беше подготвена за промяната в околната среда.

Ако Никол и дъщерите й не бяха виждали преди голямото помещение отвън, те щяха да спрат удивени и да се оглеждат поне няколко минути. Пред тях се простираше обширна зала с дължина над сто метра и широчина около петдесет. Таванът, покрит с осветителни тела, се издигаше на петдесет метра. Помещението приличаше на нещо средно между операционна зала и земен завод за производство на полупроводници. Липсваха преградни стени или чупки, които да го разделят на части, но при все това правоъгълното пространство съвсем очевидно беше предназначено за различни цели. В помещението кипеше оживление. Всички роботи или анализираха данни от някаква серия тестове, или подготвяха нови такива. По протежение на залата имаше стъклени боксове, подобни на помещението, в което Никол, Симон и Кати бяха спали петте седмици. В тях се извършваха „експерименти“.

Кати се приближи към най-близкия бокс отляво. Той се намираше в ъгъла и беше разположен между стената и тавана върху две перпендикулярни колони. Дисплей, вграден до металната му врата, изобразяваше внушително количество данни на някаква странна, клиновидна писменост.

— Не бяхме ли тук миналия път? — запита Кати като посочи бокса. Нали тук спахме върху оная особена бяла пяна и изпробвахме различни налягания?

Въпросът й бе предаден в шлемовете на майка й и сестра й. Никол и Симон кимнаха едновременно и се приближиха към Кати да разгледат неразгадаемия екран.

— Баща ти мисли, че те се опитват да открият начин как да спим през цял един етап на ускорение, който трае няколко месеца — рече Никол. — Орелът нито потвърди, нито отрече.

В тази лаборатория трите жени бяха преминали заедно през три различни теста; бяха тук от доста време, но никоя от тях не беше видяла някаква форма на живот или разум, освен дузината механични чуждоземци, които очевидно отговаряха за тях. Нарекоха ги „роботи-кубчета“, защото, с изключение на цилиндричните „стъпала“, които им позволяваха да се плъзгат по пода, съществата бяха направени изцяло от масивни правоъгълни парчета, подобни на кубчетата, с които си играеха земните деца.

— Според вас защо никога не виждаме другите? — запита Кати. — Искам да кажа тук, при нас. Зърваме ги за миг в метрото и толкоз. Знаем, че има и други, не сме единствените, които се подлагат на тестове.

— Това помещение е много внимателно програмирано — отвърна майка й. — Очевидно не е предвидено да се срещаме с другите, освен при разминаване.

— Но защо? Орелът би трябвало… — настоя Кати.

— Извинявай — прекъсна я Симон, — но мисля, че Големият куб идва да ни види.

Най-големият от кубовидните роботи обикновено се намираше в квадратната контролна зона в центъра на помещението и проследяваше на монитора всички експерименти, които течаха в момента. Сега той се придвижваше към тях по една от пътеките, които образуваха нещо като мрежа върху пода на помещението.

Кати тръгна към следващия бокс, отстоящ на около двадесетина метра. От монитора на външната му стена можеше да се разбере, че вътре протича експеримент. Най-неочаквано тя удари с ръка по метала.

— Кати! — извика Никол.

— Веднага спри! — Гласът долетя от Големия куб почти едновременно с Никол. Роботът се намираше на около петдесет метра и приближаваше много бързо. — Не бива да правиш това — изрече на съвършен английски.

— И какво ще ми направиш? — запита предизвикателно Кати, когато Големият куб с цялата си метална маса отмина Никол и Симон и се отправи към по-малкото момиче. Никол хукна да предпази дъщеря си.

— Сега трябва да си тръгвате — изрече Големият куб, надвесен над Никол и Кати. — Вашите изпитания приключиха. Изходът е там, където примигват светлините.

Никол здраво хвана Кати за ръка и я дръпна към изхода. Момичето с неохота последва майка си.

— Но какво ще ни направят — заинати се Кати, — ако решим да останем тук, докато завърши и друг експеримент? Кой знае? Може пък там вътре да е някой от нашите октопаяци? Защо никога не ни се позволява да срещнем някого от другите?

— Орелът ти обясни неколкократно — отвърна Никол. В гласа й се долавяха следи от гняв. — На този етап ще ни бъде позволено само да зърнем други същества, но без никакъв друг контакт. Нали и баща ти много пъти задава този въпрос, а Орелът винаги отговаря, че ще разберем след време… Ще ми се да не си толкова невъздържана, млада госпожице.

— Прилича ми на затвор — оплака се Кати. — Тук свободата ни е ограничена. И никога не ни се отговаря на важните въпроси.

Стигнаха до дългата галерия, която свързваше транспортния център с лабораторията. Едно малко возило ги очакваше край ръба на движещата се пътека. Когато седнаха, покривът му се затвори и се включи вътрешното осветление. Докато колата потегляше, Никол се обърна към Кати и свали шлема си:

— Да ти обясня, преди да си попитала — на този етап не ни е позволено да виждаме какво има отвън, защото преминаваме покрай участъци от машинния модул, които за нас са забранена зона. Баща ти и чичо ти Майкъл зададоха този въпрос след първия сънен тест, на който бяха подложени.

— А ти съгласна ли си с татко — поинтересува се Симон, след като бяха пътували в мълчание няколко минути, — че преминаването през всичките тези сънни тестове е подготовка за някакво космическо пътешествие?

— Изглежда правдоподобно — отвърна Никол. — Винаги е много уклончив по въпросите, свързани с бъдещето.

Колата се движеше с около двадесет километра в час. След петнадесет минути спря. Капакът на возилото се отвори в момента, в който си поставиха шлемовете както трябва. Жените слязоха и се озоваха в главния транспортен център на машинния модул — овално помещение с височина около двадесет метра. Освен шестте движещи се пътеки, които водеха под модула, в центъра се намираха и две големи съоръжения с много нива, откъдето заминаваха лъскавите влакове. Вагоните тип метро транспортираха оборудване, роботи и живи същества между жилищния, машинния и административния модул — трите огромни сферични комплекса, които бяха основните съставни части на Пресечната точка на орбитите.

Когато стъпиха на пътеката, Никол и дъщерите й чуха в шлемофоните си глас:

— Вашето метро се намира на второ ниво. Качете се на ескалатора вдясно. Отпътуване след четири минути.

Кати любопитно въртеше глава във всички посоки, за да огледа добре транспортния център. Виждаха се някакви приспособления за товаро-разтоварна дейност, коли, които чакаха да поемат пътници към вътрешността на машинния модул, светлини, ескалатори и перони. Но всичко беше неподвижно. Нямаше роботи и никакви живи същества.

— Какво ли ще стане — обърна се Кати към майка си и сестра си, — ако откажем да се качим? — Тя спря в центъра на станцията. — Тогава цялата ви програма ще отиде на вятъра — извика към високия таван.

— Хайде, Кати — изрече нетърпеливо Никол, — нали току-що опитахме всичко това в лабораторията.

Кати тръгна отново.

— Но аз искам да видим нещо различно — оплака се тя. — Зная, че това място невинаги е толкова пусто. Защо ни държат изолирани? Като че ли сме заразни.

— Вашето метро заминава след две минути — изрече безтелесният глас. — Второ ниво вдясно.

— Странно, роботите и контрольорите могат да общуват с всеки вид на собствения му език — отбеляза Симон, когато стигнаха до техния ескалатор.

— Да, странно е — отвърна Кати. — Ще ми се поне един-единствен път Онзи или Онова, което управлява това нещо, да направи грешка. Всичко минава толкова гладко. Например искам да ги чуя да се обръщат към нас на езика на птицеподобните.

Изкачиха се до второ ниво и ескалаторът бавно продължи по перона около четиридесет метра, преди да стигнат до едно прозрачно возило, оформено като куршум, с размерите на изключително голям земен автомобил. Както обикновено то беше паркирано отляво на медианата. На перона имаше всичко на всичко четири успоредни релси, по две от всяка страна на медианата. Засега останалите три бяха свободни.

Никол се извърна и огледа транспортния център. На шестдесет градуса от тях по кръга се намираше идентична метростанция. Оттам влаковете отиваха към административния модул. Симон наблюдаваше майка си и накрая запита:

— Ходила ли си някога там?

— Не — отвърна Никол, — но съм сигурна, че е доста интересно. Баща ти твърди, че отблизо изглежда направо фантастично.

Ричард просто трябваше да го изследва — помисли си Никол, като си припомни оная нощ преди около година, когато нейният съпруг се отправи на автостоп към административния модул. Никол потрепери. Беше излязла заедно с него в преддверието на апартамента и се опитваше да го разубеди, докато той си обличаше космонавтския костюм. Беше измислил начин да измами входния монитор (на следващия ден той беше подменен с нова, съвършено подсигурена система) и не се стърпя да не направи една „разходка“ без надзор.

Същата нощ Никол почти не спа. В ранните часове на утрото светлинният панел сигнализира, че някой или нещо се намира в преддверието. Когато погледна към монитора, видя странен човек-птица, която държеше на ръце съпруга й. Той беше в безсъзнание. Това беше първата й среща с Орела…

Ускорението с тласък ги прикова към облегалките и върна Никол към настоящето. Рязко потеглиха от машинния модул. След по-малко от минута те вече се носеха през дългия и крайно тесен цилиндър, който свързваше двата модула.

Медианата и четирите релси се намираха в центъра на дългия цилиндър. Светлините на административния модул блестяха в далечината отдясно. Кати беше извадила миниатюрния си бинокъл.

— Искам да съм подготвена — рече. — Винаги преминават толкова бързо.

Няколко минути по-късно тя оповести:

— Идва!

И трите жени се притиснаха към дясната страна на возилото. Отсреща приближаваше друг вагон. За миг той профуча край тях и хората успяха да хвърлят поглед на пътниците в него, които пътуваха към машинния модул.

— Ха! — рече Кати, когато вагонът отмина.

— Бяха два различни вида — каза Симон.

— Общо осем или десет същества.

— Едната група бяха розови, другата златисти. И двете предимно сферични.

— И тези дълги, гъсти пипала, като паяжина. Колко са големи според тебе, мамо?

— Пет, може би шест метра в диаметър — каза Никол. — Много по-големи от нас.

— Ха! — възкликна отново Кати. — Това наистина е нещо. В очите й се четеше възбуда. Момичето обожаваше наплива на адреналин във вените си.

И аз никога не преставам да се удивлявам — помисли си Никол. — Нито за миг през тези тринадесет месеца. Но това ли е всичко? Нима бяхме докарани тук чак от Земята само за да ни подлагат на тестове? И да ни дразнят като ни показват същества от други светове? Или има някаква друга скрита причина?

Във все по-бързо движещото се возило настъпи тишина.

Никол, която седеше в средата, привлече дъщерите си по-близо към себе си.

— Нали знаете, че ви обичам? — запита.

— Да, мамо — отвърна Симон. — И ние те обичаме.