Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (13)

12.

13 април, 2209

Днес беше невероятен ден, След като се наобядвахме, аз седнах край Ричард и вече извършвах обичайната проверка на биометричните проби, когато Кати ме попита дали може да си поиграе с Принц Хал и Фалсгаф.

— Разбира се — отвърнах аз, без да се замислям. Бях сигурна, че малките роботи са развалени и ако трябва да съм искрена, щеше ми се Кати да излезе от стаята, за да мога да опитам поредното средство да изведа Ричард от състоянието на кома.

Никога не съм виждала кома, която и най-бегло да наподобява на тази. През по-голямата част от времето очите на Ричард са отворени и от време на време сякаш проследяват някакъв предмет, попаднал в полезрението му. Но липсват всякакви други признаци на живот или съзнание. Не трепва нито един мускул. Изпробвах почти всички познати стимуланти — някои механични, повечето химически, опитвайки се да го измъкна от коматозното състояние. Нито един от тях не подейства. Ето защо бях толкова неподготвена за това, което се случи днес.

Бяха изминали десетина минути, откак Кати беше излязла, когато дочух откъм детската стая да долита странна смесица от звуци. Оставих Ричард и тръгнах по коридора. Преди да вляза, странният шум премина в накъсан говор със специфичен ритъм.

— Здравейте. — Гласът звучеше така, сякаш излизаше от кладенец. — Ние сме миролюбиви. Ето вашия човек.

Гласът излизаше от Принц Хал, който се намираше по средата на стаята. Когато влязох, децата седяха на пода, наобиколили робота. Изглеждаха някак нерешителни, с изключение на Кати. Тя беше явно възбудена.

— Само си играех с бутоните — обясни ми тя, когато я погледнах въпросително — и той внезапно започна да говори.

Речта на Принц Хал не беше придружена от никакви жестове. Реших, че това е доста странно. Припомних си как Ричард се гордееше с факта, че роботите му говорят и се движат в синхрон. „Това не е работа на Ричард“ — каза вътрешният ми глас, но първоначално отхвърлих тази мисъл. Отпуснах се на пода край децата.

— Здравейте. Ние сме миролюбиви. Ето вашия човек — повтори Принц Хал след няколко секунди.

Обхвана ме зловещо чувство. Момичетата все още се смееха, но престанаха, когато забелязаха странния израз на лицето ми. Бенджи допълзя и ме сграбчи за ръката.

Седяхме на пода с гръб към вратата. Внезапно почувствах нечие присъствие зад себе си. Извърнах се и видях Ричард, който стоеше на входа. Ахнах и скочих точно когато той се строполи и загуби съзнание.

Децата до едно запищяха и заплакаха. Набързо прегледах Ричард и се опитах да ги успокоя. Майкъл беше излязъл горе в Ню Йорк за своята следобедна разходка, така че се наложи повече от час да се грижа за Ричард на пода в коридора. Беше в абсолютно същото състояние, в което го оставих, когато напуснах стаята. Нямаше никакви признаци, че междувременно е дошъл в съзнание за тридесет-четиридесет секунди.

По-късно Майкъл се върна и ми помогна да занесем Ричард в стаята му. Близо час обсъждахме неговото неочаквано пробуждане. След това препрочитах отново и отново всеки ред, написан за комата в моите медицински книги. Убедена съм, че комата на Ричард се дължи на комплекс от физически и психологически фактори. Според мен звукът на онзи странен глас предизвика у него шок, който временно е надделял над факторите, предизвикващи комата.

Но тогава защо се върна толкова бързо към същото състояние? Това е по-труден въпрос. Може би е изчерпал скромния си запас от енергия, като е извървял коридора. Няма как да разберем истината. В действителност ние не сме в състояние да отговорим на повечето въпроси за това, което се случи днес, включително и на този, който Кати продължава да задава — всъщност кой е този, дето е миролюбив?

 

 

1 май, 2209

Да бъде записано, че на този ден Ричард Колин Уейкфийлд наистина разпозна своето семейство и произнесе първите си думи. Почти цяла седмица той се приближаваше бавно към този момент. Първоначално даваше някакви признаци, че ни разпознава само с лицето и очите, после започна да движи устни, сякаш искаше да каже нещо. Тази сутрин ми се усмихна и почти произнесе името ми. Но първата му членоразделна дума беше „Кати“. Изрече я този следобед, когато любимата му дъщеря го дари с една от силните си прегръдки.

Всички сме в еуфория, особено момичетата. Те празнуват завръщането на баща си. Многократно съм повтаряла на Симон и Кати, че почти със сигурност възстановяването на Ричард ще продължи дълго и ще бъде мъчително, но предполагам, че те са твърде малки да проумеят значението на всичко това.

Аз наистина съм една щастлива жена. Не беше по силите ми да възпра сълзите, когато точно преди вечеря Ричард отчетливо произнесе „Никол“ в ухото ми. Много добре съзнавам, че моят съпруг е твърде далеч от нормалното здравословно състояние, но въпреки това, вече съм сигурна, че в края на краищата той ще се оправи и това изпълва сърцето ми с радост.

 

 

18 август, 2209

Състоянието на Ричард продължава да се подобрява бавно, но сигурно. Сега вече спи само по дванадесет часа на денонощие, успява да измине почти миля, преди да се измори, и от време на време е в състояние дори да се съсредоточи върху някакъв проблем, ако му е особено интересен. Все още не е започнал да контактува с раманяните чрез клавиатурата и екрана. Обаче разглоби Принц Хал и безуспешно се опита да установи източника на загадъчния глас в детската стая.

Ричард пръв призна, че не е както преди. Когато е в състояние да говори за това, казва, че „се намира в мъгла, в сън, но неразбираем“. Има вече три месеца откакто съзнанието му се възвърна, но той все още не може да си спомни голяма част от това, което се е случило с него, след като ни напусна. Предполага, че е бил в кома през цялата последна година. Предположението му се основава предимно на някакви неясни чувства, отколкото на конкретен факт.

Ричард твърди, че няколко месеца е живял в пещерата на птицеподобните и че там е присъствал на впечатляваща кремация. Не може да съобщи други подробности. Също така на два пъти разказа как е проучвал Южния полуцилиндър и е открил главния град на октопаяците близо до Южната падина. Но тъй като това, което може да си припомни, се променя всеки ден, много трудно е да се вярва на отделните му спомени.

Вече на два пъти подменям комплекта биометрични проби в Ричард и разполагам с дълги записи на всичките му основни параметри. Данните са в границите на нормата, с изключение на две сфери — умствена активност и температура. Дневните криви на мозъчната му дейност не се поддават на описание. В медицинската енциклопедия не откривам нищо, което да ми даде възможност да изтълкувам тези данни. Понякога нивото на мозъчната му активност е невероятно високо, понякога тя спира съвсем. Електрохимичните данни са също толкова особени. Хипокампусът^[1] му на практика спи — това обяснява защо има толкова затруднения с паметта.

Температурата му също е странна. От два месеца поддържа 37,8 градуса по Целзий, с осем десети над нормалната за средностатистическия човек. Проверих всички записи на параметрите му от времето преди полета; „нормалната“ температура за Ричард на Земята е била закована на 36,9. Не мога да си обясня защо сега поддържа тази висока температура. Сякаш че организмът му и някакъв патогенен причинител са в постоянно равновесие и нито един от тях не може да вземе надмощие. Но що за патогенен причинител може да убегне на всичките ми опити да го идентифицирам?

Децата са разочаровани от апатичното поведение на Ричард. Вероятно по време на неговото отсъствие ние сме го митологизирали донякъде в техните очи, но без съмнение той преди наистина беше много енергичен. Новият Ричард е само сянка на предишния човек. Кати се кълне, че помни как се е борила и си е играла с баща си, когато е била само на две годинки (без съмнение паметта й е подпомогната от това, което сме й разказвали Майкъл, Симон и аз, докато Ричард го нямаше). Често се ядосва, че сега той прекарва толкова малко време с нея. Опитвам се да й обясня, че „тати е все още болен“, но това обяснение не я умилостивява.

Двадесет и четири часа след завръщането на Ричард Майкъл премести всичките ми вещи в тази стая. Много мил човек е той. Няколко седмици беше в поредната си религиозна фаза (предполагам, че умът му се нуждае от прошка за някакви измислени, ужасни грехове), но вече е по-умерен, поради товара, който лежи на плещите ми. Държи се прекрасно с децата.

Симон действа като майка в сянка. Бенджи я боготвори и тя проявява към него невероятно търпение. На няколко пъти спомена, че той е „малко забавен“, така че ние с Майкъл й разказахме за неговия Уитингъм синдром. Засега все още не сме казали на Кати. И без друго в момента тя преживява труден период. Даже и Патрик, който я следва като кутре, не може да я развесели.

Всички ние, дори и децата, знаем, че ни наблюдават. Прегледахме много внимателно стените на детската стая. Превърнахме го във вид игра. Открихме няколко миниатюрни неравности по повърхността, които обявихме за камери. Изчегъртахме ги, но не можем да твърдим със сигурност, че наистина сме намерили записващи устройства. Може би са толкова малки, че не се виждат без микроскоп. Поне Ричард си спомни една от любимите си фрази, че съвременните чуждоземни технологии по нищо не се различават от чудесата.

Най-разтревожена от шпиониращите камери на октопаяците беше Кати. Говореше открито и с негодувание за тяхното нахлуване в „личния й живот“. Може би тя има повече тайни от всички нас. Симон обясни на по-малката си сестра, че това няма никакво значение, защото, в края на краищата, нали Господ също ни наблюдава през цялото време и тогава възникна първият религиозен спор в семейството. Кати отвърна с „дрън-дрън“, твърде неприятен израз в речника на едно шестгодишно момиче. Това ми напомни, че самата аз трябва да внимавам какво приказвам.

Един ден миналия месец заведох Ричард до пещерата на птицеподобните, за да проверя дали отиването там ще опресни паметта му. Щом се озовахме в тунела, разположен странично от вертикалната галерия, той се изплаши.

— Тъмно — чух го да измърморва. — Не виждам на тъмно. Но те могат.

Отказа да продължи щом отминахме водата в Цистерната, така че го изведох от пещерата.

Макар че никога не го спомена, Ричард знае, че Бенджи и Патрик са синове на Майкъл и вероятно подозира, че ние сме живели като мъж и жена поне през част от времето, когато него го нямаше. Както Майкъл, така и аз бяхме подготвени да го помолим за прошка и да обясним, че не сме се любили (с изключение на зачеването на Бенджи) преди да изминат две години от неговото изчезване. В момента обаче Ричард не изглежда много заинтересуван от този въпрос.

Ние с Ричард започнахме да споделяме брачното си легло малко след като той излезе от комата. Докосвахме се често и се държахме приятелски, но допреди две седмици не се бяхме любили. Всъщност вече бях започнала да си мисля, че сексът е още едно от нещата, които са изтрити от паметта му — до такава степен не реагираше на редките ми предизвикателни целувки.

После дойде една нощ, когато в леглото до мен неочаквано се оказа старият Ричард. Това се е случвало и в други сфери на живота — от време на време предишното му остроумие, енергия и интелигентност се възвръщат, но за кратко. Както и да е, предишният Ричард отново беше страстен, забавен и изобретателен. Това ми дойде като манна небесна. Изпитах удоволствие, което бях погребала дълбоко в спомените си.

Сексуалният му интерес продължи три последователни нощи и изчезна точно толкова неочаквано, колкото се беше появил. Отначало се разочаровах (не е ли такава човешката природа? През по-голямата част от времето искаме всичко да е по-добре. Когато е достатъчно добре, настояваме да трае вечно), но сега вече приемам, че и в тази област има какво да се направи относно неговото лечение.

Снощи, за първи път откак се е завърнал при нас, Ричард изчисли с компютъра траекторията, по която се движим. И двамата с Майкъл бяхме много радостни.

— Все още държим същата посока — обяви гордо. — Сега сме на по-малко от три светлинни години от Сириус.

 

 

6 януари, 2210

На четиридесет и шест години.

Бретонът и слепоочията ми са почти напълно побелели. На Земята щях да се замисля дали да не си боядисам косата, но на Рама това е без значение.

Прекалено стара съм, за да забременея, но пък трябва да съобщя това и на малкото момиче, което расте вътре в мен. С огромна изненада установих, че наистина е така. Вече бях навлязла в климактериума — с топлите вълни, моментите на смахнатост и абсолютно непредсказуемите менструации. Но явно спермата на Ричард наистина е създала още едно бебе, ново допълнение към бездомната фамилия, която се носи в пространството.

Ако никога повече не срещнем друго човешко същество (и Елеонора Жана Уейкфийлд се окаже здраво бебе, каквото поне изглежда до момента), ще разполагаме общо с шест възможни комбинации за родители на нашите внуци. Почти сигурно е, че всички тези пермутации няма да се осъществяват, но на мен ми доставя удоволствие да си фантазирам. Бях свикнала да си мисля, че Симон ще се свърже с Бенджи, Кати с Патрик, но къде ще попадне Ели в тези мои сметки?

Това е десетият рожден ден, който чествам на борда на Рама. Изглежда ми напълно невероятно да съм прекарала едва двадесет процента от живота си на този гигантски цилиндър. Нима някога съм имала друг живот? На онази богата на вода планета, която отстои на милиони километри от нас? Нима познавам и други зрели хора, освен Ричард Уейкфийлд и Майкъл О’Туул? Наистина ли Пиер Жарден, известният писател на исторически романи, е мой баща? Нима наистина съм преживяла тайна любовна афера с Хенри, Уелския принц, плод на която беше прекрасната ми първа дъщеря Женевиев?

Всичко това изглежда невъзможно. Поне днес, на четиридесет и шестия ми рожден ден. Много е забавно. И Ричард, и Майкъл са ми задавали въпроса кой е бащата на Женевиев. Все още не съм им казала. Не е ли странно? Какво значение може да има това тук, на Рама? Абсолютно никакво. Но от момента на зачеването на Женевиев това е било моя тайна, която навремето споделих единствено с баща си. Тя беше моя дъщеря. Аз я родих и аз я отгледах. Винаги си повтарях, че биологичният й баща не е важен.

Това, разбира се, е безсмислица. Аха. Отново тази дума. Доктор Браун я използваше често. От години не се бях сещала за другите космонавти от Нютоновата експедиция. Надявам се, че Янос си е получил заслуженото. Милият господин Табори, безкрайно приятен човек. Питам се как ли е било обяснено на жителите на Земята, че Рама избягна удара на ядрената фаланга? О, да, Никол, ето това е типичен за теб рожден ден. Дълго и безразборно връщане към спомените.

Франческа беше толкова красива. Винаги съм й завиждала за начина, по който успява да манипулира хората. Наистина ли упои Борзов и Уилсън? Вероятно. И за миг не съм си помисляла, че е искала да убие Валери. Но представата й за етика беше наистина ненормална. Така е с повечето действително амбициозни хора.

Забавно ми става като се сетя колко съм се вживявала тогава в ролята си на млада майка. Бях на двадесет години и трябваше да успея във всичко. Амбициите ми бяха доста различни от тези на Франческа. Исках да докажа на света, че мога да не играя по правилата, и въпреки това да спечеля — както стана с тройния скок на олимпийските игри. Имаше ли нещо по-невъзможно за една неомъжена майка да бъде избрана за космонавт? През ония години определено бях погълната от себе си. За голям мой късмет, а и на Женевиев, край нас беше татко.

Всеки поглед към Женевиев ме убеждаваше, че приликата й с Хенри е очевидна. Устните и брадичката бяха досущ като неговите. Всъщност аз не исках да отричам нейната наследственост. За мен беше от съществено значение да успея сама да докажа поне на себе си, че съм върховна майка и жена, нищо че съм неподходяща за кралица.

Бях прекалено черна, за да се явя като Кралица Никол Английска или дори като Жана д’Арк на една от ония френски грандиозни годишнини. Чудя се още колко ли години ще трябва да изминат, преди цветът на човешката кожа да изгуби своето значение на Земята. Петстотин? Хиляда? Какво беше казал по този повод американецът Уилиям Фокнър — нещо в смисъл че Самбо ще бъде свободен едва когато някоя сутрин неговите съседи се събудят и кажат на себе си и на своите приятели, че Самбо е свободен. Мисля, че е прав. Видяхме, че расовите предразсъдъци не могат да бъдат изкоренени чрез законодателството. Нито дори чрез образованост. В живота на всяка личност трябва да има едно богоявление, един миг на истинско прозрение, в който веднъж завинаги той (или тя) осъзнава, че Самбо и всеки друг на света, различаващ се по нещо от него (или нея), трябва да бъде свободен, ако искаме да оцелеем.

Преди десет години, когато стоях на дъното на оная шахта и бях сигурна, че ще умра, аз си зададох въпроса, кои моменти от своя живот бих желала да изживя отново, ако ми се даде тази възможност. В ума ми тутакси изникнаха часовете с Хенри, независимо че по-късно той разби сърцето ми. Дори и днес с радост бих литнала с моя принц. Да си преживял абсолютно щастие, та макар и само за минути или часове, означава, че си бил жив. Когато си изправен пред лицето на смъртта, не е от толкова съществено значение дали този, с когото си споделил върховния момент, впоследствие те е разочаровал или предал. От значение е именно моментното усещане за наслада — толкова велико, че усещаш как можеш да преместиш Земята.

Тогава в шахтата малко се попритесних, че спомените ми за Хенри са толкова ярки, колкото тези за майка ми, баща ми и дъщеря ми. Но сетне проумях, че не представлявам някакво изключение само защото спомените за часовете с Хенри са ми толкова скъпи. Всеки човек притежава свои специални мигове или събития, които са единствено негови и той ревниво ги съхранява в сърцето си.

Година преди Нютоновата експедиция да бъде изстреляна, моята най-близка приятелка от университета Габриел Монро прекара една нощ в Бовоа заедно с Женевиев и мен. Не се бяхме виждали от седем години и почти през цялата нощ разговаряхме, предимно за най-емоционалните събития в живота ни. Габриел беше безкрайно щастлива. Имаше красив, чувствителен и преуспяващ съпруг, три здрави, разкошни деца, хубава заможна къща край Шинон. Но след полунощ тя ми довери с младежка усмивка, че нейният „най-прекрасен момент“ е бил, преди да срещне своя съпруг. Още от ученичка била силно увлечена по една известна филмова звезда, която един ден се оказала в Тур. По някакъв начин Габриел успяла да се срещне с него в хотелската му стая и да разговарят насаме почти час. Преди да си тръгне тя го целунала един-единствен път по устата. Това беше най-ценният й спомен.

О, мой принце, вчера се навършиха десет години откакто те видях за последен път. Щастлив ли си? Добър крал ли си? Сещаш ли се понякога за чернокожата олимпийска шампионка, която ти се отдаде с такава безразсъдна всеотдайност?

Онзи ден на ски пистата ти ме запита по заобиколен начин за бащата на дъщеря ми. Отклоних отговора, без да осъзнавам, че това всъщност означава, че не съм ти простила напълно. Ако можеше да ме попиташ днес, мой принце, щях да ти отговоря с радост. Да, Хенри Рекс, Крал на Англия, ти си бащата на Женевиев дьо Жарден. Върви при нея, опознай я, обичай децата й. Аз не мога. Аз се намирам на повече от петдесет хиляди милиона километра.