Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (12)

11.

30 януари, 2209

Бях забравила какво е да ти се качи адреналинът. През последните тридесет часа спокойният ни и ведър живот на Рама беше напълно съсипан.

Всичко започна с две съновидения. Вчера призори, точно преди да се пробудя, бях споходена от изключително ярък сън за Ричард. Всъщност Ричард не присъстваше в съня; по-точно не се появи редом с Майкъл, Симон, Кати и мен. Докато ние се занимавахме с обичайните си ежедневни задължения, той ни наблюдаваше от горния ляв ъгъл на полезрението ми. Постоянно ме викаше. Призивът му беше толкова отчетлив, че когато се събудих, все още го чувах.

Тъкмо бях започнала да разказвам съня си на Майкъл, когато на вратата се появи Кати по пижама. Трепереше и беше изплашена.

— Какво има, скъпа? — протегнах широко ръце към нея. Тя се приближи и се сгуши в мен.

— Татко. Снощи ме викаше насън.

Побиха ме студени тръпки, а Майкъл седна на матрака. Успокоих Кати, но бях притеснена от съвпадението. Дали не беше чула разговора ни с Майкъл? Невъзможно. Видяхме я веднага щом се появи.

След като Кати се върна в детската стая, за да се преоблече, аз заявих на Майкъл, че не мога да пренебрегна тези две съновидения. Ние с него често сме обсъждали психическите ми възможности. Макар че в повечето случаи Майкъл не взема на сериозно тезата за екстрасензорно възприятие, той винаги е признавал, че наличието на предзнаменования в моите сънища и видения не може да се отрече категорично.

— Трябва да се кача горе и да потърся Ричард — казах на Майкъл след закуска.

Той очакваше това и беше подготвен да поеме грижите за децата. И двамата се съгласихме, че ще е по-добре да изчакам нашата вечер, когато в света на космическия кораб щеше да бъде светло. Сега на Рама беше нощ.

Спах по-дълго от обикновено, та да имам достатъчно сили за продължителен преход. Сънят ми беше неспокоен. През цялото време сънувах, че се намирам в опасност. Преди да тръгна, проверих дали в портативния ми компютър няма някоя сравнително точна скица на Ричард, която да мога да покажа на всяко птицеподобно, което евентуално срещна.

След като целунах децата за лека нощ, аз се отправих директно към пещерата на птицеподобните. Не се учудих, когато открих, че танкът пазач е изчезнал. Преди години, когато за първи път бях поканена в пещерата от едно от живеещите там птицеподобни, танкът пазач пак го нямаше. Възможно ли бе отново да съм поканена? И какво общо имаше всичко това с моя сън? Сърцето ми блъскаше като лудо, докато прекосявах помещението с водната цистерна и навлязох в галерията, която обичайно се охраняваше от липсващия сега пазач.

През цялото време не чух нищо. Изминах почти километър, преди да стигна до високия сводест вход, който се намираше отдясно. Предпазливо надникнах зад ъгъла. В помещението беше тъмно, както навсякъде в пещерата на птицеподобните, с изключение на вертикалната галерия. Светнах фенерчето. Помещението не беше много дълго, най-много петнадесет метра, но беше много високо. Покрай стената, която се намираше срещу вратата, бяха подредени безкрайни редове контейнери. В светлината на фенерчето се виждаше, че те заемат цялата стена до самия таван, който би трябвало да се намира точно под един от площадите на Ню Йорк.

Не ми трябваше много време, за да се ориентирам в предназначението на помещението. Всеки един от контейнерите беше с размера и формата на манната диня. Реших, че именно тук си държат хранителните записи. Нищо чудно, че не искат никой да се навърта наоколо.

След като проверих контейнерите и установих, че всички те са празни, аз се отправих назад към шахтата. Сетне нещо ме накара да сменя посоката. Прекосих склада и продължих нататък по тунела. Заключих, че би следвало да води нанякъде, в противен случай щеше да завършва тук, в това помещение.

След още половин километър тунелът постепенно се разшири и се вля в просторно овално помещение. В центъра му, където таванът се издигаше на най-голяма височина, се намираше обширна куполообразна конструкция. В стените й, на равни разстояния една от друга, бяха изрязани около двадесетина ниши. Нямаше друга светлина, освен лъча на фенерчето, така че ми бяха необходими няколко минути да огледам помещението с куполообразната постройка в центъра и да ги възприема като едно цяло.

Обходих конструкцията като изследвах нишите една по една. Повечето бяха празни. В една от тях открих три еднакви танкове пазачи, спретнато подравнени плътно до стената. Първоначалната ми реакция беше да се пазя от тях, но това не беше необходимо. Те не функционираха.

Най-интересна засега беше нишата в центъра на помещението, точно на сто и осемдесет градуса от входа на тунела. Тази специална ниша беше грижливо изработена, в стените й бяха издялани дебели полици. Те бяха всичко на всичко петнадесет, по пет на двете странични стени и още пет на стената, която се намираше срещу входа. По страничните полици бяха наслагани предмети (много прилежно подредени); всяка от петте полици на срещуположната стена имаше издълбани по дължината си пет кръгли вдлъбнатини.

Съдържанието на тези вдлъбнатини, всяка от които допълнително беше разделена на сектори, подобни на резени диня, беше загадъчно. Един от секторите на всяка вдлъбнатина съдържаше някакво много фино вещество, наподобяващо пепел. Във втория имаше по един, два или три пръстена в черешово червено или златисто, които разпознах веднага, защото бяха точно като пръстените по шията на нашия сив, мъхест птицеподобен приятел. Останалите неща във вдлъбнатините не се вписваха в някаква видима схема; всъщност някои от вдлъбнатините не съдържаха нищо, освен пепелта и пръстените.

Накрая се обърнах и се приближих до куполообразната конструкция. Входната й врата гледаше към специалната ниша. С помощта на фенерчето я разгледах обстойно. В правоъгълната й повърхност беше издялана сложна плетеница. Състоеше се от четири платна или квадранта. В горния ляв квадрант се виждаше птицеподобно, в съседното табло отдясно имаше манна диня. Долните два квадранта съдържаха непознати изображения. Отляво беше издялано едно раирано същество, разделено на съставните си части, което тичаше на шест крака. Последното табло долу вдясно изобразяваше голяма кутия, изпълнена с много фина мрежа или паяжина.

След известно колебание блъснах вратата. Едва не подскочих, когато силен алармен сигнал, наподобяващ клаксон, прониза тишината. Останах неподвижно в рамката на вратата повече от минута, докато алармата продължи да гърми. Когато спря, аз останах все така неподвижна. Ослушвах се дали някой (или нещо) ще реагира на сигнала за тревога.

Никакъв звук не наруши тишината. След няколко минути започнах да изследвам вътрешността на сградата. Прозрачен куб с дължина на ръба приблизително два и половина метра заемаше центъра на единствената стая. Стените му бяха на петна, които пречеха на погледа, но все пак успях да забележа, че подът му е покрит с фин, тъмен материал, с дебелина около десет сантиметра. Стените, подът и таванът на останалата част от помещението бяха украсени с изрисувани геометрични фигури. В една от стените на куба имаше тесен проход, който позволяваше да се проникне вътре.

Влязох. Пухкавото черно вещество се оказа пепел, но с малко по-различна плътност от тази, която открих във вдлъбнатините на нишите. Погледът ми проследи лъча на фенерчето. Близо до центъра, отчасти зарит в пепелта, проблясваше някакъв предмет. Приближих се, вдигнах го, изтупах го и едва не припаднах. Това беше ТВ, роботът на Ричард.

ТВ беше претърпял съществени промени. Беше почернял от сажди, а миниатюрният му контролен блок се беше стопил и той вече не функционираше. Но нямаше никакво съмнение, че това е той. Доближих малкия робот до устата си и го целунах. Представих си как рецитира един от Шекспировите сонети, докато Ричард го слуша в екстаз.

Очевидно ТВ е бил в пламъци. Дали и Ричард се е оказал в плен на огнения ад вътре в този куб? Внимателно пресях пепелта, но не открих кости. Продължавах да се питам обаче какво ли е изгоряло и от какво беше всичката тази пепел. Но най-вече се питах какво ли правеше ТВ в куба?

Бях убедена, че Ричард се намира някъде из леговището на птицеподобните, така че прекарах още осем дълги часа като лазех нагоре-надолу по терасите и изследвах галериите. Отбих се по всички места, на които съм била и преди, по време на краткия ми престой тук. Дори открих някои нови помещения с неизвестно предназначение. Но от Ричард нямаше и следа. Всъщност нямаше никакви признаци на живот. С едно наум, че краткият рамиански ден е към своя край, и че скоро четирите деца в нашата собствена пещера ще се събудят, най-накрая аз си тръгнах към рамианския ни дом и се върнах там изморена и потисната.

Когато пристигнах, както покритието, така и скарата на пещерата зееха отворени. Бях почти сигурна, че съм затворила, след като излязох, макар че не си спомнях съвсем точно своите действия при тръгването. Накрая си казах, че може би съм била прекалено възбудена и съм ги забравила отворени. Тъкмо започвах да се спускам надолу, когато чух зад гърба си вика на Майкъл:

— Никол!

Извърнах се. Той се приближаваше по пътеката от изток. Движеше се бързо, което беше необичайно за него, и носеше бебето Патрик.

— Ето те — изрече задъхан, когато го приближих. — Вече взех да се безпокоя.

Изведнъж рязко прекъсна изречението, втренчи се за миг в мен и после бързо се огледа.

— Но къде е Кати? — запита напрегнато.

— Какво искаш да кажеш с това „къде е Кати“? — изразът на лицето му ме разтревожи.

— Не е ли с теб?

Поклатих отрицателно глава, а Майкъл неочаквано избухна в плач. Втурнах се напред и взех да успокоявам малкия Патрик, който беше изплашен от хлипането на Майкъл и също се разплака.

— О, Никол, толкова съжалявам. Патрик прекара тежка нощ и аз го взех в моята стая. После Бенджи го заболя корема и ние със Симон трябваше да се грижим за него няколко часа. Заспали сме, докато Кати е останала сама в детската стая. Станахме преди около два часа, а нея я нямаше.

Никога по-рано не съм виждала Майкъл толкова разстроен. Опитах се да го успокоя с думите, че Кати ще се върне, че сигурно си играе някъде тук наблизо (и че когато я открием, така ще й се накарам, че да го помни дълго време), но Майкъл ме прекъсна:

— Не, не, тя не е наблизо. Патрик и аз я търсим повече от час.

Всички заедно слязохме в пещерата да проверим как са Симон и Бенджи. Симон ни осведоми, че снощи Кати била страшно разочарована като разбрала, че ще ходя да търся Ричард сама.

— Тя се надяваше — изрече спокойно, — че ще я вземеш с теб.

— Защо не ми го каза снощи? — запитах осемгодишната си дъщеря.

— Не изглеждаше важно. Освен това изобщо не ми мина през ума, че Кати може да се опита да намери татко сама.

Нито Майкъл, нито аз нямахме вече сили за нищо, но единият от нас все пак трябваше да потърси Кати. Редното беше това да съм аз. Измих си лицето, поръчах на раманяните закуска за всички и разказах набързо за спускането в пещерата на птицеподобните. На няколко пъти Симон и Майкъл внимателно огледаха изгорелия ТВ, като бавно го обръщаха от всички страни. Досещах се, че и те се питат какво ли се е случило с Ричард.

— Според Кати татко е отишъл да намери октопаяците — подхвърли Симон малко преди да изляза; — каза, че техният свят е по-вълнуващ.

Когато прекосявах площада край пещерата на октопаяците, постепенно започна да ме обхваща ужас. Докато вървях, светлините угаснаха и на Рама отново настъпи нощ.

— Страхотно — промърморих си аз. — Нищо по-лесно от това да откриеш изгубено дете в тъмнината.

И покритието, и двойната защитна скара над леговището на октопаяците бяха отворени. Никога по-рано не бях виждала скарите вдигнати. Сърцето ми пропусна един удар. Инстинктивно разбрах, че Кати е слязла долу в пещерата и че независимо от страха си, аз се готвех да я последвам, Най-напред коленичих и на два пъти извиках „Кати“ в тъмнината под мен. Чух името й да отеква през галериите. Напрегнах се да доловя някакъв отговор, но не се чуваше нищо. Успокоих се сама, че поне липсва и шума от влачещи се четки и високочестотния вой.

Спуснах се по склона към голямата кухина с четирите галерии, които Ричард и аз някога нарекохме „Онче, Бонче, Счупено пиронче“. С голяма мъка се насилих да вляза в тунела, по който двамата някога бяхме вървели. След няколко крачки обаче се спрях, върнах се малко назад и свърнах в един съседен проход. Този втори коридор също извеждаше към спускащия се бъчвовиден тунел със стърчащите шипове, но минаваше покрай помещението, което двамата с Ричард нарекохме „музей на октопаяците“. Съвсем ясно си припомних ужаса, който изпитах преди девет години, когато открих доктор Такагиши окачен в този музей като някакъв ловен трофей.

Имаше и друга причина да посетя музея на октопаяците, която не беше пряко свързана с Кати. Ако Ричард е бил убит от тях (каквото очевидно се беше случило с доктор Такагиши — макар че все още не съм убедена, че не е умрял от инфаркт), или ако са намерили тялото му някъде из Рама, тогава може би щеше да се намира в това помещение. Не че не бях разтревожена от възможността да открия тялото на съпруга си, обработено от някой препаратор, но преди всичко исках да знам какво точно е станало с Ричард. Особено след този сън.

Когато стигнах до входа на музея, поех дълбоко дъх. Много бавно завих наляво. Щом прекрачих прага, вътре светна, но за късмет доктор Такагиши не беше първото нещо, което се изпречи пред очите ми. Беше преместен. Всъщност през изтеклите години целият музей беше преподреден. Всички точни копия на биотите, които заемаха по-голямата част от помещението при първото ни кратко посещение, бяха прибрани. Сега двата вида „експонати“, ако можеха да бъдат наречени така, бяха на човешки и птицеподобни същества.

Експозицията на птицеподобните се намираше по-близо до вратата. От тавана висяха три екземпляра, крилете им бяха разтворени. Един от тях беше нашият сив мъхнат приятел с двата червени пръстена около шията, когото ние с Ричард бяхме срещнали точно преди самата му смърт. В експозицията на птицеподобните имаше и други интересни предмети, дори снимки, но погледът ми беше привлечен към срещуположния край на стаята — към експонатите, които заобикаляха доктор Такагиши.

Въздъхнах с облекчение, когато установих, че Ричард не е сред тях. Тук бе изложена нашата ладия, същата, с която Ричард, Майкъл и аз прекосихме Цилиндричното море. Намираше се на пода, точно до доктор Такагиши. Имаше и най-различни дреболии, които явно са били отмъкната след пикници или някаква друга наша дейност в Ню Йорк. Но основната част от експозицията представляваха поредица рамкирани фотографии, които се намираха на задната и страничните стени.

От мястото, където се намирах, не можех да различа твърде добре съдържанието им. Когато се приближих, нададох вик от изненада. Това бяха наши снимки, поставени в правоъгълни рамки. Много от тях разкриваха живота ни вътре в пещерата. Беше заснет всеки един от нас, включително и децата. Представяха ни как се храним, спим, дори как се къпем. Бях поразена. Били сме под наблюдение в собствения си дом. Побиха ме ледени тръпки.

На страничната стена беше подредена специална сбирка снимки, която ме слиса и притесни. На Земята можеха да бъдат изложени в музей по еротика. Представяха как се любим с Ричард в най-различни пози. Имаше и една снимка с Майкъл, но не беше много ясна, защото онази нощ в стаята беше тъмно.

Поредицата, която беше изложена под колекцията със сексуалното съдържание, представяше моменти от раждането на децата. Беше заснето всяко раждане, включително и това на Патрик, което потвърждаваше, че тайното наблюдение продължава. Съпоставката между двете групи снимки без съмнение показваше, че октопаяците (или рамианите) съвсем точно са проумели процеса, по който се възпроизвеждаме.

Бях напълно погълната от изложбата в продължение на може би петнадесетина минути. Излязох от унеса, когато чух откъм входа на музея силен шум, причинен от четки, които се влачат по метал. Бях абсолютно зашеметена. Вцепених се, изстинах, огледах се панически. Помещението нямаше друг изход за бягство.

Само след секунди в стаята изприпка Кати.

— Майче! — извика тя, когато ме видя. Тичешком прекоси музея, едва не повали доктор Такагиши и скочи в ръцете ми.

— О, мамче — изрече, докато ме прегръщаше и целуваше страстно, — знаех си, че ще дойдеш.

Затворих очи и прегърнах малкото си момиченце с всички сили. По бузите ми се стичаха сълзи. Люлеех Кати и взех да я успокоявам, като непрекъснато повтарях:

— Всичко е наред, скъпа, всичко е наред.

Когато избърсах очи и ги отворих, на входа на музея видях един октопаяк. Стоеше неподвижно, сякаш наблюдаваше срещата между майка и дъщеря. Аз се заковах зашеметена от вълната чувства, започнали като радост и преминали в ужас.

Кати долови страха ми.

— Не се бой, мамо — каза и хвърли поглед през рамо към октопаяка. — Няма да ти стори зло. Просто иска да погледа. Много пъти е бил близо до мен.

Адреналинът в кръвта ми сигурно беше достигнал рекордно ниво. Октопаякът продължаваше да стои (или да следи, или каквото там правят октопаяците, когато не се движат) на вратата. Голямата му черна глава беше почти кръгла и разположена върху тяло, което надолу към пода се разделяше на осем пипала на черни и златисти ивици. В средата на главата си имаше два успоредни разпознавателни знака, симетрични спрямо невидима ос, която минаваше от горе до долу. Съвършено точно центрирана между тези два знака, приблизително на около метър от пода, бе прикрепена удивителна квадратна лещовидна структура с размер десет на десет сантиметра, която представляваше нещо като желеобразна комбинация от контролна решетка и някакво течно вещество в черно и бяло. Докато октопаякът ни разглеждаше, вътре в лещата се долавяше някаква активност.

По тялото имаше и други органи между двата разпознавателни знака — както под, така и над лещата — но нямах време да ги разглеждам внимателно. Октопаякът се насочи към нас, прекосявайки стаята, и въпреки уверенията на Кати ужасът ме обзе с нова сила. Докато се плъзгаха по пода, малки ресничкоподобни образувания, прикрепени към пипалата, издаваха шума наподобяващ четка, която се движи по метал. Високочестотният писък идваше от едно малко отверстие в дясната долна странична част на главата.

За няколко секунди страхът парализира мислите ми. С приближаването на съществото взе да надделява естествената реакция за бягство. За нещастие в този случай тя беше безполезна. Нямаше къде да се бяга.

Октопаякът спря чак когато стигна на някакви си пет метра от нас. Бях притиснала Кати до стената и застанах между нея и октоса. Вдигнах ръка. В тайнствената леща отново започна движение. Неочаквано ми хрумна нещо. Бръкнах в джоба на пилотския си костюм и измъкнах компютъра. С треперещи пръсти (октопаякът беше вдигнал пред лещата чифт от пипалата си — впоследствие се питах дали пък не си е мислел, че ще извадя някакво оръжие) извиках на екран едно изображение на Ричард и го обърнах към октопаяка.

Понеже бях престанала да се движа, съществото бавно свали двете защитни пипала на земята. Почти цяла минута остана вторачено в монитора и после, за голямо мое удивление, по цялата му глава премина светломорава вълна, която започна от един от разпознавателните знаци. През следващите няколко секунди моравото беше последвано от цяла дъга цветове — червено, синьо и зелено, като всяка ивица имаше различна плътност и също започваше от единия разпознавателеи знак, преминаваше по цялата глава и изчезваше в противоположния разпознавателеи знак, намиращ се почти на 360 градуса от първия.

Ние с Кати гледахме втрещени. Октопаякът вдигна едно от пипалата си, посочи монитора и повтори широката морава вълна. Миг по-късно тя бе последвана от дъгата в същата последователност на цветовете.

— Той ни казва нещо, мами — промълви Кати.

— Права си. Но нямам представа какво.

Стори ни се, че октопаякът остана неподвижен цяла вечност. После започна да се придвижва назад към входа. Едно протегнато пипало ни правеше знаци да го последваме. Вече нямаше цветни ивици. Уловени за ръце, ние с Кати тръгнахме предпазливо след него. Тя се заоглежда и едва тогава забеляза снимките по стените.

— Виж, мамо, виж, те са ни снимали!

Изшътках й и казах да внимава с октопаяка. Той навлезе в тунела и се отправи към вертикалната галерия с шиповете и към подземните проходи. Точно това ни трябваше. Грабнах Кати, наредих й да се държи здраво за мен и се втурнах напред колкото ми сили държат. Краката ми почти не докосваха пода. Най-сетне отново се озовахме на склона и се върнахме в Ню Йорк.

Когато видя Кати жива и здрава, Майкъл изпадна в лудо веселие, макар че и той като мен бе доста разтревожен от факта, че по стените и таваните на нашето жилище има скрити камери. Не успях да се накарам на Кати, че е излязла сама, така както си го заслужаваше — изпитвах прекалено силно облекчение, че изобщо я намерих. Кати разказа на Симон, че е преживяла „страхотно приключение“ и че октопаякът бил „мил“. Такъв е светът на децата.

 

 

4 февруари, 2209

Върхът на радостта! Открихме Ричард! Той все още е жив! На ръба, защото е в дълбока кома и има висока температура, но все пак е жив.

Кати и Симон го откриха тази сутрин да лежи на не повече от петдесетина метра от отвора към нашата пещера. Ние трите бяхме решили да поиграем на сокър на площада и тъкмо се готвехме да излезем от пещерата, когато Майкъл ме извика за нещо. Казах на момичетата да ме почакат до входа. Няколко минути по-късно те двете се разпищяха и аз си помислих, че се е случило нещо ужасно. Втурнах се нагоре по стълбите и веднага видях проснатото тяло на Ричард в далечината. Отначало се уплаших, че е мъртъв, но докторът в мен заговори. Веднага започнах да търся признаци на живот. Докато го преглеждах, момичетата висяха над главата ми. Особено Кати. Непрекъснато повтаряше:

— Нали татко е жив! О, мамо, направи така, че татко да се оправи!

Веднага щом установих, че Ричард е в кома, Майкъл и Симон ми помогнаха да го свалим долу. Инжектирах му комплект биометрични проби и оттогава насам следя резултатите.

Съблякохме го и му направих основен преглед. По тялото му открих някои драскотини и охлузвания, които не бях забелязала преди, но това можеше да се очаква. Кръвната му картина беше неочаквано нормална — при температура от четиридесет градуса можеше да има отклонения в броя на левкоцитите.

Когато огледахме по-обстойно дрехите му, с изненада открихме в джоба на якето Шекспировите роботи Принц Хал и Фалсгаф, които бяха изчезнали преди девет години в загадъчния свят под галерията с шиповете, в пещерата на октопаяците. Явно Ричард е намерил някакъв начин да убеди октосите да му върнат играчките.

От седем часа седя край Ричард. Почти цяла сутрин тук бяха й останалите членове на нашето малко семейство, но през последния час ние с Ричард сме сами. Безкрайни минути погледът ми поглъщаше лицето му, а ръцете ми блуждаеха по врата, раменете и гърба му. Докосването до него събуди море от спомени и очите ми често се изпълваха със сълзи. Вече бяха загубила надежда, че ще го видя или докосна отново. О, Ричард, добре дошъл у дома. Добре дошъл при жена си и семейството.