П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (24)

24

Хлороформът не е от нещата, с които съм добре запознат — всичко, което знам, съм прочел в криминалетата — но, струва ми се, не те държи много дълго след приемането. И ако това се беше случило в по-ранен етап от следобеда, щях да съм кукуряк за нула време.

Но да си припомним, че имах доста наситен ден, такъв, какъвто изцежда организма, изстисква силите и т.н., така че и без друго не бях много свеж. В резултат, след като подбелих очи като агне, си останах така подбелил очи като агне доста дълго, без да проявявам интерес към околните. Имам някакъв смътен спомен как ме возят в кола, стоварват ме пред една къща и ме внасят вътре. Но първото нещо, което наистина си спомням, е, че се събудих в чуждо легло и установих, че е съмнало. Ярка светлина струеше от прозореца, няколко птички се упражняваха в хорово пеене, а далечният звън на църковна камбана показваше, че е неделя.

Няма нищо, което така добре ти заглажда косъма, както един здрав сън. Нежният лечител на умората, така го наричат някои, и не грешат. С удоволствие установих, че като изключим лека вдървеност по заоблените части, естествен резултат от епизода с ножа за хартия, се чувствах отново на себе си. Станах, отидох до прозореца и погледнах навън.

Къщата се намираше в дъното на една алея, която извеждаше на някаква централна улица. По-късно открих, че това е булевард „Вентура“. Не познавах тоя район, затова го изучавах с любопитство, когато изведнъж долових дъх на наденички и кафе. Беше толкова силен и съблазнителен, че грабнах дрехите и започнах да оправям простия си тоалет, без да се мая повече. Само преди минута разсъждавах какви са шансовете тия типове, които ме отвлякоха, да вземат да ми режат пръсти или нещо друго и да ги пускат в пликове по пощата, за да събудят християнския дух у оня, който трябва да се изръси с откупа. Сега, обаче, това май не ме интересуваше много. Искам да кажа, ако ми позволяха да се докопам до наденичките, нямаше да съм особено дребнав за това, което ще правят после.

Бях почти готов за пробега надолу по стълбите, когато на вратата се чу хлопане и глас:

— Ей, ти.

— Какво има — отвърнах.

— Как е хавата?

— Каква хава?

— Как се чувстваш?

— Гладен.

— Окей. Има наденички и палачинки.

— Палачинки? — гласът ми затрепери.

— Разбира се — отвърна невидимият тип. Общителен главорез. — Наметни нещо и ела да се включиш в партито.

След две минути бях в дневната и събирах първи впечатления от бандата. Те седяха около маса, върху която имаше такава голяма чиния с наденички, че видът й ме наелектризира като ловджийски рог. Ясно бе, че не са скъпчии.

И тъй като това бяха първите похитители, които съм срещал, започнах да ги изучавам с любопитство. Бяха трима, всички имаха дълги бради, с които изглеждаха като групова фотография на знаменитости от деветнайсети век. Не знам дали с цялата тая растителност по себе си имаха за цел да изглеждат шик, но ми се струва, че хора от тоя бранш трябва да мислят повече за практичната страна на нещата, отколкото за външността си. Както и да е, положението не беше чак толкова лошо, колкото можеше да бъде. Брадите бяха фалшиви. Зърнах ластици зад ушите им. С други думи, намирах се сред банда разбойници, брадати не по своя воля, а само възприели въпросното окосмяване с цел маскировка.

Може би това разкритие ме предразположи в тяхна полза, но трябва да призная, че изглеждаха много прилични хора. У тях съществуваше определена нагласа да накарат госта си да се чувства като у дома. Представиха се съответно като Джордж, Еди и Фред, изказаха надежда, че съм спал добре и ме поканиха да се настаня на масата. Джордж ми предложи наденички. Еди каза, че палачинките ще станат след минута и че ако наденичките не са както ги харесвам, само трябва да си кажа. А Фред се извини вежливо за хлороформа.

— Съжалявам, хлапе. Добре ли се чувстваш сега, а?

— Никога не съм бил по-добре — уверих го аз. — Никога.

— Страхотно. Виждаш ли, Джордж и Еди ми триха сол на главата, задето ти напъхах така гъбата в лицето…

— Не трябваше да го правиш — поклати глава Джордж.

— Хлапето нямаше вид, че се кани да крещи — обади се Еди.

— Да бе, знам — отвърна Фред, — но си има правилен и неправилен начин да се върши всичко. Човек си изгражда техника, нали така? Артистичният му дух си има своята изява, нали така?

— Достатъчно — отсече с хладен укор в гласа Джордж, който изглежда бе нещо като началник на организацията. — Иди да се погрижиш за тия палачинки.

— Добре де, тръгвам — измънка Фред, явно обезсърчен. — Не разбирам защо трябва да се задушава техниката у човека.

Той провлачи крака към кухнята, а Джордж изглежда сметна за необходимо да се извини вместо него.

— Не се засягаш, надявам се? Фред мисли прекалено много за техники. Такъв му е темпераментът. Трябва да го извиниш.

Помолих го да не мисли повече за това.

— Както и да е — каза Еди, — аз пък ще кажа друго за него — той прави такива палачинки, че да си оближеш пръстите.

Скоро след това Фред се върна с димящ поднос. Побързах да проверя твърдението и го намерих за напълно отговарящо на истината. Не ме е срам да си призная, че залегнах здраво над палачинките, докато червата ми се разбунтуваха. Не мина много време и се оказах в позицията на слушател на сутрешния им разговор.

Като всички други сутрешни разговори, които се провеждаха в този момент в района на Холивуд, и този се занимаваше с киното. Джордж, който преглеждаше неделния вестник и разсеяно бъркаше кафето си с дулото на пистолета, каза, че вижда откъде набира сили новата Тенденция за Пречистване и прочете параграф за слуховете около Мей Уест^[1], която щяла да играе в „Алиса в страната на чудесата“.

Еди и Фред казаха, че се радват да го чуят. Еди заяви, че е крайно време да дойде някой и да хвърли вода върху пламъците на тая вълна от разюзданост, която трови общественото съзнание.

— Това ще ти разчисти терена, хлапе — обърна се към мен Джордж. — Твоите филми са порядъчни.

— А-ха — каза Фред.

— Ще се намериш над всички.

— Точно — съгласи се Еди. — Ще обере лаврите.

— Но — отбеляза Джордж предупредително, — само ако му дадат сюжет, който си струва. Чист или мръсен, трябва да имаш силен, човешки, завладяващ сюжет. Тия, дето ти правят филмите, хлапе, май нямат чувство за добрия сюжет.

— А-ха — каза Фред.

— Трябва да внимаваш за това, хлапе — потвърди Еди.

— Грешката е в системата — заключи Джордж! — Виновни са шефовете на киностудиите.

— Моголите^[2] — каза Еди.

— Мандарините — каза Фред.

— Хитлеровците и Мусолиновците в света на киното — каза Джордж. — Какво правят те? Взимат, че докарват тука разните му там нюйоркски драматурзи и английски писатели и оставят всичко в техни ръце. Външният талант няма никакъв шанс.

— А-ха — потвърди Фред.

— Глей к’во става — продължи Джордж. — На някой външен му идва страхотна идея за филм. Обаче колкото повече я предлага на Отдела за ръкописи, толкова повече те не я четат. Точно сега имам такъв сюжет за теб, хлапе, че ще паднеш, но каква полза? Няма и да го погледнат.

— Не беше ли оня, за който ни говореше в сряда? — попита Еди.

— Оня за „Обществен враг номер тринайсет“? — попита Фред.

— Точно той — отвърна Джордж. — И е бижу.

— Правилно, бижу е — обади се Еди.

— Така казвам и аз — потвърди Фред.

Довърших си палачинката.

— Добър е, така ли? — включих се и аз.

— Бих казал, че е добър — рече Джордж.

— Бих казал, че е добър — рече Еди.

— Бих казал, че е добър — рече Фред.

— Надявам се, че е добър — не останах по-назад и аз.

— Слушай! — въодушеви се Джордж. — Слушай, хлапе. Отвори си хубаво ушите и ще видиш дали не е супер. Става дума за един гангстер, който е обявен за Обществен враг номер тринадесет, разбираш ли, и той, разбираш ли, става суеверен и смята, че няма да му излезе късмета, докато носи това тринайсето клеймо, разбираш ли, и е то какво прави.

— Чуй това, хлапе — каза Еди.

— Чуй това, хлапе — каза Фред.

Те се наведоха напред, а брадите им потрепваха от вълнение.

— Той е прекалено добросърдечен, за да иде и да застреля някой, който е по-напред в списъка, макар да знае, че това ще го направи Обществен враг номер дванайсет…

— Виждам в тая роля Лайънел Баримор — каза Еди.

— Уорнър Бакстър — каза Фред.

— Бил Пауъл — отсече Джордж, като ги постави и двамата на място. — И ето, хрумва му да си изиграе така картите, че да накара правителството да разбере колко е добър и да го повиши до номер едно или номер две. Идеята е такава: той и бандата му се качват на кораб, който пренася много злато през океана. Пленяват капитана и офицерите, поемат командването на кораба и го насочват към брега на Южна Америка. Когато стигнат там, ще взривят кораба и ще избягат във вътрешността със златото. Чат ли си?

Не исках да обезсърчавам човека, но трябваше да посоча един недостатък. Искам да кажа, в края на краищата, нали за това са тия сбирки.

— Не трябва да се разстройваш — казах, — разбирам идеята ти, но не си я разработил добре.

Джордж се наежи.

— Какво искаш да кажеш? Какво й е на сцената с кораба?

— Тук му е мястото за малко хумор — каза Еди. — Правиш капитана комедиен герой. Само за Чарлс Бътъруърт.

— За Джо Которн — каза Фред.

— Едуърд Евърет Хортън — каза Джордж.

— А къде ти е любовната интрига? — попитах тихо.

Въпросът ми явно ги смути. Джордж зачеса брадата си, а Еди и Фред съответно лявата си буза и главата.

— Любовна интрига? — замисли се Джордж. После живна. — Добре, как ти звучи това? Брегът на Южна Америка, едно момиче плува към закотвения кораб. Във въздуха се носи екзотичното ухание на тропиците…

— И фламинга — предложи Еди почтително.

— Разбира се — отвърна Джордж, — и фламинга. Във въздуха се носи екзотичното ухание на тропиците, облак от розови фламинга се рее из синевата и точно тук едно на практика голо момиче плува към…

Поклатих глава.

— Твърде късно. Докато стигнеш до Южна Америка, вече ще си към края на филма.

Джордж удари по масата.

— Добре, по дяволите, остави тая любовна интрига.

— Но трябва да имаш нещо за душата — настоях.

— Не, не трябва, не и ако сюжетът ти е достатъчно силен. Погледни „На западния фронт всичко е спокойно“.

— Все още настоявам, че трябва да имаш любовна интрига.

— Ти не бери грижа за любовната интрига — продължи Джордж. — Виж сега къде идва твоят ред. Гангстерите пробиват дъното на кораба, разбираш ли, качват се в лодката, нали така, също както в „Бунт на кораба“, нали така, и — внимавай сега, господинчо…

— Внимавай сега, господинчо — каза Еди.

— Внимавай сега, господинчо — представи си, че в тази лодка има едно малко златокосо сладурче…

— А-ха — каза Фред.

— Чат ли си? — каза Джордж, като се изправи. — Става ли, или не става? Хей, Фред, Еди, я елате тук. Клекнете на това килимче. Слушай, хлапе. Килимчето е лодката и в нея няма никой, освен гангстерите и теб. Нали така? И те си падат по теб.

— Обичат те — каза Еди.

— А-ха — каза Фред.

— Точно така — продължи Джордж. — Обичат те. А нямате достатъчно храна и вода, така че гангстерите се изхвърлят един друг от лодката, за да остане за теб…

— Докато… — каза Еди.

— Останете… — каза Фред.

— Докато — каза Джордж — останете само ти и Обществен враг номер тринайсет.

— И чуй сега това, хлапе — каза Еди. — Кой…

— Да, отвори си внимателно ушите за големия удар, хлапе — каза Джордж. — Кой мислиш се оказва Общественият враг номер тринайсет? Твоят отдавна загубен баща. Ето това е. Само това. Не е ли страхотно? На шията си носиш един медальон, нали разбираш…

— И тоя тип му хвърля един поглед, докато спиш, нали разбираш…

— И — каза Джордж, — там е снимката на умрялата му жена, която е обичал…

В този момент прекъснах сбирката.

— Горе ръцете! — викнах аз, като насочих пистолета, който Джордж, като последен бунак, беше оставил до чашата си. — Горе ръцете, мерзавци с мерзавците!