П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (13)

13

Телефонът се намираше в нещо като кабинка в дъното на коридора. Затворих тихо вратата, за да си осигуря уединение, и се хвърлих към него като издавах нетърпеливи ловни звуци.

— Ало! — викнах. — Ало, ало.

В момента, в който проговори, ми стана ясно, че детето е на седмото небе от кеф. Гласът му издаваше радост.

— Ало? Ти ли си?

— Да.

— Тука е сто и петдесетият херцог Хевършот.

— Не херцог, а граф. И третият, магаре такова.

— Е, как върви? Закуси ли вече?

— Да.

— Как беше ошавът?

— По дяволите ошавът!

Той се изкикоти от сърце.

— Ще трябва да се научиш да го харесваш. Познай аз какво закусих.

— Отказвам да позная какво си закусил.

— Е, повярвай ми, беше чудесно. Ей, я кажи, видя ли вестника?

— Да.

— Прочете ли за Кошмара в Малибу?

— Да.

— Доста добър отзив, струва ми се. Ей, я кажи, боксирал ли си се някога?

— Да.

— Така си и мислех. Бях страхотен.

— А, така ли?

— Ами да. Прегазих ги като танк. Е, моите благодарности. Добре ги разкрасих гаднярите! Трябваше да ги видиш. Бам… Тряс!… и ето ги на земята. Да пукнеш от смях.

Стори ми се, че е време да скастря това хлапе. То бива, бива въодушевление! Изглежда смяташе, че това е най-лудият и най-веселият му ден от цялата година — и това му беше грешката.

Проговорих доста рязко.

— Е, и сега си се накиснал в една много хубава каша. Дяволски хубава, да не помислиш!

— Което ще рече?

— Какво, да му се не види, искаш да кажеш с това „Което ще рече?“

— Искам да кажа, защо?

— Осъзнаваш ли, че правосъдието е по петите ти?

— И какво от това?

— Няма да ти е толкова забавно, когато ченгетата те сгащят и те тикнат в дранголника за нападение над личността.

Той се разсмя още по-весело. Ставаше все по-въодушевен.

— О, нищо ми няма.

— Така ли мислиш?

— Разбира се. Тия две телета никога не са ме виждали преди. Нали не сте се срещали?

— Не.

— Е, всичко е наред.

— Но я си представи, че се засечете пак някъде?

— Те няма да ме познаят.

— Разбира се, че ще те познаят.

— Не, няма. Не и след като обръсна тоя мустак.

Изревах с треперещ глас:

— Не, ти няма да обръснеш моя мустак!

Говорех прочувствено, защото го обичах, милия ми. Били сме неразделни приятели дълги години. Бях се грижил за него в болест и здраве, бях го отгледал с неуморно усърдие от нещо като мъх до сегашното му жизнерадостно и елегантно състояние. Винаги ми е бил повече като синче, отколкото като мустак.

На Кули изглежда не му липсваха инстинкти на приличие, защото, когато ми отговори, в гласа му прозвуча леко разкаяние.

— Налага се — каза със съжаление. — Това ще ме направи неузнаваем.

— Трябваха ми години, за да порасне.

— Знам, знам. Срамота е. Ей, я чуй, ще ти кажа какво ще направиш в замяна. Можеш да ми отрежеш буклите.

— Е, хубаво. Благодаря.

— Няма защо.

След като приключихме с това джентълменско споразумение, той премина на въпрос, който явно смяташе за по-важен.

— Добре, това е уредено. Сега искам да поговорим за тая работа със статуята.

Думите му извикаха наново мрачното бъдеще, което ме очаквайте.

— Да, за бога. Не ми беше казал, че трябва да се подложа на целувката на стария Бринкмейър.

Това май го развесели. Чух го да се хили.

— Ти за това си се разтревожил, а?

— Разбира се, че за това — внезапно нещо ме прониза. — Нали не искаш да кажеш, че има и друго?

Той се изхили отново. Зловещ смях.

— На бас, че има. Не знаеш даже и половината. Ако целувката на стария Бринкмейър е цялата беда, която те очаква, можеш да си свиркаш. Става дума за статуята.

— А?

— Ами че да. Там трябва да си нащрек. Оная статуя.

— За какво да съм нащрек?

— О-хо.

— Какво искаш да кажеш?

Бях много кисел, защото ми се стори, че дрънка врели-некипели и това ме раздразни. Искам да кажа, как, по дяволите, да бъдеш нащрек от една статуя?

— Трябва да мърдам.

— Как да мърдаш?

— Незабавно. А ти по-добре действай бързо. Това, което ти трябва, е да изтичаш до студиото още сега… Не, не можеш да изтичаш веднага, защото имаш урок по дикция… Май няма да можеш да го уредиш сутринта… Но първото нещо за следобед…

— Какво, за бога, ми говориш?

— Чудех се… Не, следобед също не може. Заради ония Мичигански майки. Уф! Изглежда ще трябва да оставиш нещата така. Твърде лошо.

Обзе ме известно безпокойство във връзка с тия Мичигански майки. И аз не знам защо. Навярно начина, по който ми се изтърсваха нещата в този мой нов живот, ме беше направил подозрителен към гадни номера от всички страни.

— Слушай — рекох. — Като казваш, че трябва да приема тия дяволски Мичигански майки, какво точно трябва да правя?

— О, нищо. Те само те целуват.

— Какво!

— Това е всичко. Но, разбира се, отнема време. Не виждам кога ще можеш да се заемеш със статуята.

Не обърнах внимание на дрънканиците за статуи. Мозъкът ми се бореше с този ужас.

— Те ме целуват?

— Точно така. Подреждат се на опашка, минават покрай теб и те целуват.

— И колко са?

— О, не са много. Това е само един клон от клуба. Не мисля, че ще има повече от петстотин.

— Петстотин!

— Най-много шестстотин. Но, както казах, ще отнеме време. Не знам кога ще успееш да се погрижиш за статуята.

— Хей, я ме чуй, да не искаш да кажеш, че трябва да бъда целунат от мистър Бринкмейър и още шестстотин Мичигански майки?

— Много жалко, защото ти трябват само няколко минути, една гъба и малко карболова киселина или нещо подобно. Е, предполагам, най-добрата защита ще бъде упорито отричане. В края на краищата, те не могат да знаят, че си ти. Да, прави се на дръж ми шапката и няма да сгрешиш. Доброто старо упорито отричане. Знам от опит, че действа.

Думите му долетяха до мен като през мъгла.

— Какво, какво?

— Казвам ти. Няма да имаш време да я изтриеш, така че ти предлагам — отричай докрай.

— Какво да изтрия?

— Казвам ти. Те не могат да знаят, че си ти.

— Да знаят, че съм какво?

— Могат да подозират, но не могат да бъдат сигурни.

— Сигурни за какво?

— Всеки може да е бил. Ти им излез с това. Не отстъпвай. „Защо точно аз, а? Откъде разбрахте, че съм аз? Всеки може да е бил.“ Поискай да го докажат.

— Какво да докажат?

— Нали ти казвам. За статуята.

— Какво за статуята?

— Онзи ден — най-после гадното хлапе стигна до голите факти — отидох и й боядисах носа червен.

Не може да ти се завие много свят, когато си в телефонна кабинка, но на мен ми се зави дотолкова, доколкото позволяваха обстоятелствата.

— Боядисал си й носа червен?

— Ами че да.

— Защо?

— Тогава ми изглеждаше добра идея.

— Но, за бога…

— Е, какво толкова, ако ще се открива статуя и изведнъж намериш наоколо да се търкаля кутия с боя. — Ти какво, да не би да я оставиш да изсъхне и да отиде нахалост? — убеждаваше ме хлапето, и трябва да призная, доста смислено.

Но макар че можех да разбера мотивите му, това не правеше нещата по-добри за мен. Все още бях разтърсен из основи.

— Но какво ще стане, когато я видят?

— A?

— Ще се чуе чак в пъкъла.

— Ще има суетня — съгласи се той. — О, да, ще има суетня, и то каква. Ще започнат да се въртят в кръг и да крещят така, че да ти спукат тъпанчетата. Но ако се придържаш към твърдото отричане, ще ги объркаш.

— Изобщо няма да ги объркам. Няма да се оставят да бъдат объркани даже и за една проклета секунда. Каква е ползата да отричам? Да не мислиш, че вече не съм бил достатъчно дълго ти, че да не знам какво значи името ти в цялата околност? Боклук и кал, това значи. Мис Бринкмейър веднага ще чатне. Ще прозре всичко на момента и няма да има никаква скапана полза да отричам, твърдо или не.

— Е, не виждам какво друго можеш да направиш.

— Не виждаш, така ли?

— Не, сър, не и ако не можеш да изтичаш с една гъба и малко карболова киселина или нещо подобно. Нищо не може да се направи.

Такова примиренчество ме отвращаваше.

— О, може да се направи, и още как.

— Като например?

Е, тук ме хвана, разбира се. Тогава ми дойде страхотна идея. Блесна като светкавица.

— Ще се измъкна от всичко това.

— Как, от всичко ли?

— Да.

— И къде ще идеш?

Почувствах се по-добре. Целият план се оформяше в главата ми.

— Слушай, ти скоро ще се връщаш в Англия.

— Защо?

— Разбира се, че ще се връщаш. Ти живееш там.

— Не бях помислил за това.

— Трябва да се грижиш за имението.

— Господи! Имение ли имам?

— Разбира се, че имаш имение. И социални позиции и така нататък. Да не говорим за арендаторите и за какво ли не. Ще трябва да си там и да се грижиш за нещата.

— Не мога да го направя!

— Какво!

— Не, сър. Не мога да го направя за нищо на света. Искам да кажа, да се грижа за имение и да ме ругаят разните там арендатори. Никога няма да се доближа до Англия.

— Ще го направиш. И ще си си екстра, защото аз ще бъда до рамото ти, ще те съветвам и ще ти помагам. Нека да избягам от тук и ще се намерим на кораба. Ще трябва да ме осиновиш или нещо такова — старият Плимзол ще ни каже каква е процедурата — и ще мога да живея с теб в Бидълфорд, а когато му дойде времето ще отида в Итън, после в Кеймбридж, и после ще се грижа за имението вместо теб, и накрая ще ти бъда опора в старческите години. Няма да се наложи да правиш нищо, освен да си клатиш краката и да гледаш в огледалото как ти побеляват косите.

— Това ти е идеята, а?

— Да, и при това отлична идея.

— Разбирам.

— И, естествено, за да се измъкна, ще ми трябват пари. Следователно трябва да ми изпратиш незабавно по куриер и в обикновен запечатан плик няколкостотин долара, за да платя на… ало, ало! Чуваш ли ме?

Не ме чуваше. При първото споменаване за раздяла с малко мангизи, беше затворил.

Излязох от кабинката, бих казал, опечален. Да, ще кажа опечален, защото точно такъв бях. Не виждах светлинка в края на тунела. Делата говорят по-добре от думите. А отвратителното хлапе беше треснало слушалката в момента, когато започнахме преговори по доставката, и това говореше ясно, че то обявява ненамеса във финансовите въпроси. Беше твърдо решено да се лепне за паричките ми като лепенка и да не ми даде и стотинка от тях.

А трябваше да си набавя въпросния материал отнякъде, без да губя време. Буреносните облаци се събираха над главата ми. Няма да мине много и ще затрещят гръмотевиците. След това, което ми каза хлапето за статуята, не ми беше нужен мозък като бръснач, за да чатна, че става напечено и едничкият ми път е бягството.

Да остана означаваше не само да бъда подложен на потоп от целувки от страна на мистър Бринкмейър и Мичиганските майки — това бих могъл да изтрая, като стискам здраво зъби и извикам цялата си желязна мъжественост на помощ. Ще трябва обаче да издържа срама и изобличението в аферата с червения нос на статуята. Ето тук беше истинската беда. Защото непосредствено след срама и разобличението следваше уреждането на сметките с мис Бринкмейър. А тя се бе въздържала досега от смачкване на фасона ми само с помощта на необикновената си воля. Никаква воля не можеше обаче да я възпре от действие сега. Можех да си представя, че в ситуация като тази ще се стигне до пердах от клас А с дръжката на четката за коса.

Да, няма спор, трябваше да се сдобия с мангизи.

Нямаше спор обаче и по въпроса за това, че не се очертаваше нито един проклет източник за сдобиването.

Разбира се, съществуваше Еджи. Не се съмнявам, че ако е информиран за състоянието на нещата и ако му се разясни, че само един временен заем стои между обичния му братовчед й дръжката на една четка за коса, той ще ми го даде. Но как да се свържа с него? Нямах представа къде живее. А обсегът ми на действие беше толкова ограничен, че не можех да обикалям от парти на парти, докато попадна някъде, където се е натрапил.

Впрочем, трябваше да имам парите сега, незабавно. След няколко часа можеше да е прекалено късно.

Положението беше безнадеждно. Не можеше да се стори нищо. Неприятно заключение, но какво да се прави, ръцете ми бяха вързани. Трябваше да си остана, където съм и да се надявам, когато дойде най-лошото, някой телефонен указател или дебела хавлиена кърпа, напъхана в бермудите ми да облекчи напрежението.

Като размишлявах така, стигнах до дневната. Тази стая нямаше врата, а само една арка със завеса. И внезапно, както се канех да премина от другата страна, чух иззад завесата глас, който казваше следното:

— О, да. О, разбира се.

Спрях в захлас. Притежателят на този глас бе Еджи.