П. Г. Удхаус
Чичо Динамит (9)

1

За великолепната английска полиция е характерно, както биха изтъкнали с гордост много хора, че нейните членове, благодарение на желязната дисциплина, която ги е изляла като по калъп от най-ранната им младост, винаги понасят мъжествено трудностите и разочарованията, неразделни от избрания от тях житейски друм. С една дума, те ги приемат или ги отхвърлят.

Ако например случайно се спотайват в градината на провинциално имение в малките часове, когато дори лятната нощ проявява склонност към мразовитост, и помолят свои приятели да им донесат глътка нещо, което да пропъди студа, а след дълго чакане стане ясно, че тази глътка няма да се материализира, те не примижават и не ридаят гръмко и прегръмко. „Дълг, ти дете сурово на Божия глас“, казват си те и продължават да се спотайват.

Същото се случи и със старшина Потър. В неотдавнашната им сцена а ла Ромео и Жулиета Елси Бийн бе говорила с надежда за уискито в гостната, но сега той разбра, че са възникнали трудности, които го делят от него. Минутите се изнизваха, тя не се появяваше и той призна трудностите с няколко „Брей, брей!“, придружени от сподавено проклятие, и изхвърли от мисълта си цялата тема за уискито.

В обстановка като тази, в която провеждаше бдението си, някой по-възвишен мъж би изпитал напън да нахвърля стихчета, толкова романтична и вдъхновяваща бе градината на Ашъндън Манър в този час. Нежен ветрец въздишаше сред дърветата и донасяше уханието на шибой и тютюневи насаждения. Бухаха бухали, други бухали им отвръщаха с бухане. Прибавете притихналото величие на красивия стар дом и ромона на далечна река, отразяваща звездите в небето, и ще получите картина, напълно годна да роди поредния поет полицай.

Но Харолд Потър никога не беше си падал по поезията. Дори насаме с Елси Бийн на лунна светлина не бе стигал по-далеч в този аспект от описание на въздействието на ботушите върху пришките на краката му. Това, за което мечтаеше, бяха сандвичи с говеждо. И тъкмо си представяше необикновено живо огромния сандвич с говеждо и горчица, който щеше да погълне при завръщането си у дома, когато забеляза в мрака пред себе си смътен силует. И той като него сякаш се спотайваше.

Сви неодобрително устни. Тази смътна фигура моментално спечели неодобрението му.

Не го огорчаваше фактът, че е смътна. В градината на Ашъндън Манър в един часа през нощта всичко е смътно. Нямаше как да е иначе. Въпросът, както го виждаше старшина Потър, се състоеше не в силуетите — смътни или напротив, а в това, че те нямат работа в градината на Ашъндън Манър в един посред нощ, и той пристъпи напред с кипнала във вените кръв. Това можеше да се окаже или да не се окаже голяма работа, но даваше всички признаци на голяма работа. „Неустрашим полицай спипва нощен мародер“ му се струваше ъгълът, от който трябваше да гледа на нещата.

— Ей — прогърмя той. Би трябвало да каже: „Какво става тук?“, което е формулата, предложена за такива случаи в „Това, което всеки полицай трябва да знае“, но, както често се случва, възбудата го накара да обърка репликите. — Ей! Какво правиш тук?

А в следващия миг всяко съмнение, че работата е дебела, изчезна. Със стреснат писък смътната фигура, която при това обръщение се издигна на петнайсет сантиметра във въздуха, се впусна в бърз бяг и с гърлестото ръмжене на хрътка по време на лов полицаят се втурна в незабавно изпълнение на дълга си подир фигурата. „Среднощно преследване в тъмна градина“, мислеше той, докато тичаше.

В кросовите надбягвания сред природата елементът късмет винаги е добре застъпен. Човек може да го забележи и на Големия национален крос. Ако състезанието се извършваше на покрита със сгурия писта, малко любители на хазарта биха инвестирали средства в старшината, защото телосложението му бе създадено повече за издръжливост, отколкото за бързина, а плячката му се оказа извънредно чевръста в краката. Но в тази трудна среда бързината не беше всичко. Някакво невидимо препятствие препъна смътната фигура. Тя залитна и едва не падна. Старшина Потър се хвърли, посегна и улови нещо. Чу се звук от раздиране и той политна назад, изгубил за миг равновесие. Когато го възстанови, беше сам с бухалите и звездите. Смътната фигура бе изчезнала, а той стоеше с ръце, пълни с нещо, което приличаше на основната част от женска рокля.

В този момент усети, че е оправдано въпреки късния час да отиде до главния вход и да позвъни. Не след дълго вратата се отвори и той величествено нахълта във вестибюла.

Откри, че е изправен пред задоволително многобройна публика. На практика салонът беше пълен. Не можеш да звъниш по вратите по никое време и да не привлечеш всеобщото любопитство, и Ашъндън Манър се бе появил масово да го приветства. В допълнение на такива членове на собствения му кръг като готвачката госпожа Гуч, годеницата му Елси Бийн, прислужничката Джейн и Пърси — момчето, което лъскаше обувките и ножовете, той забеляза още сър Ейлмър Босток, приличащ на Клемансо в една от лошите си сутрини, лейди Босток, наподобяваща кон при водопой, и племенника им Уилям — едър и червендалест. Присъстваше и изметта на подземния свят в Източен Дълич в лицето на Джордж Робинсън и Едуин Смит, и той потрепери при вида им. Първият както винаги излъчваше нехайно спокойствие, а вторият изглеждаше объркан.

Старшина Потър засука мустак. Настъпил бе звездният му час, когато щеше да бъде хвален и одобряван от всички. Или поне така си мислеше, докато сър Ейлмър, който след нашествието на лорд Икнъм бе успял отново да заспи и се бе събудил кисел, не избухна като бомба.

— Потър!

— Да, сър? — откликна съвестният старшина, озадачен от тона му.

— Ти ли вдигна този адски шум?

— Моля, сър?

— Да звъниш на проклетия звънец в този час! Да вдигнеш всичко живо на крак! Да съсипеш нощния ми сън! Какво, по дяволите, мислиш, че правиш?

— Ама, сър, аз залових мародер.

— Какво?

— Среднощен мародер, сър.

— Тогава къде е той? Не ми казвай, че си го оставил да избяга!

— Ами да, сър.

— Магаре! — възнегодува сър Ейлмър.

Старшина Потър се обиди.

— Грешката не беше моя, сър. Дрехата поддаде, когато го хванах за нея.

С маниера на прокурор, показващ веществено доказателство А, той пъхна под носа на събеседника си тънката материя, която държеше, и сър Ейлмър внимателно я огледа.

— Това е женска рокля — отсече той.

— Дамска — поправи го старшина Потър, винаги непоколебим по въпросите на точността. — Забелязах я, ангажирана в подозрителни действия, и когато приближих и я хванах, тя се скъса в ръцете ми.

При това драматично излагане на събития, които дори безцветно отразени едва ли биха пропуснали да предизвикат тръпки по гръбнака, откъм групата женски членове на персонала, скупчени за взаимна подкрепа, се дочу вик, или както вероятно би предпочел да се изрази старшина Потър, възклицание, състоящо се от едносричното „Ау!“ Като прецени обстоятелствата, човек би стигнал до извода, че говорителката не беше Елси Бийн, която би казала „Брей!“, а най-вероятно — госпожа Гуч или прислужничката Джейн. Това прекъсване имаше нещастния резултат да привлече вниманието на сър Ейлмър към групата и той веднага се зае да го демонстрира.

— Емили!

— Да, скъпи?

— Какво търсят тук тия женоря? — Налетите с кръв очи на сър Ейлмър минаха от госпожа Гуч към прислужничката Джейн, и от прислужничката Джейн към Елси Бийн. — Велики Боже! Тук е пълно с проклети женища. Прати ги да си лягат.

— Да, скъпи.

— Досадник! — извика млад женски глас, този път несъмнено принадлежащ на госпожица Бийн. Беше очаквала с нетърпение да прекара остатъка от нощта във вестибюла и да слуша разкази за вълнуващи събития, поради което грубото пропъждане още през първите пет минути бе горчив удар върху независимия й дух. От вечерта на седмия й рожден ден, когато поради превъзбуда бе получила пристъп на гадене и повръщане, я бяха извели от Кралския театър в Източен Ботълтън по средата на първата пантомима, която гледаше, не беше изпитвала такова чувство на разочарование и безсилие.

Сър Ейлмър се ококори. Тази дума криеше протест.

— Кой ме нарече досадник?

— Аз — отвърна Елси Бийн с тихо достойнство. — Непоносим досадник, това сте вие, и бих желала да ви връча едномесечното си предупреждение.

— И аз бих желала да ви връча едномесечното си предупреждение — рече госпожа Гуч, осенена от щастлива мисъл.

— Аз също бих желала да ви връча месечното си предупреждение — заяви прислужничката Джейн, обладана от духа на тълпата.

Сър Ейлмър впи нокти в халата си. За миг като че ли се канеше да го разкъса, подобно на второстепенен старозаветен пророк.

— Емили!

— Да, скъпи?

— Ще изхвърлиш ли тия жени, или не?

— Да, скъпи. Веднага, скъпи.

Бързо, макар и с натежало сърце, защото никой по-добре от нея не знаеше какво значи да се намери прислуга в провинцията, лейди Босток изведе бунтовничките. От служителите на заплата в домакинството остана само Пърси, момчето, което лъскаше обувките и ножовете — пъпчив момък с надменен маниер. Беше запалил цигара и цялото му поведение излъчваше задоволство, че жените са се махнали и сега мъжете могат спокойно да седнат и да обмислят нещата.

Сър Ейлмър пое дълбоко дъх като оратор на митинг, след като са изхвърлили освиркващите го.

— Потър.

— Да, сър?

— Разправи наново цялата история.

Старшината разказа наново цялата история дори по-добре от преди, защото се беше сетил за някои нови положения, а сър Ейлмър го слушаше намръщено.

— Къде беше жената?

— Тайнствената жена, сър — поправи го старшина Потър. — В градината, сър.

— В коя част на градината?

— Близо до прозореца на стаята, в която държите джунджурийките си, сър.

— Какво държа?

— Онези неща от Африка, сър. Май им викаха антики, сър.

— Тогава ги наричай антики.

— Да, сър.

— Не джунджурийки.

— Добре, сър.

— И какво правеше там?

— Спотайваше се и чакаше, сър.

— Какво чакаше?

— Не знам, сър.

Пърси изтръска пепелта от цигарата си.

— Ако питате мен — намеси се той, — чакала е идването на някой съучастник. Това е работа на банда.

Щеше да стори по-добре да беше запазил скромната си незабележимост. Принуден от официалния си статут да приема овчедушно обвиненията на земевладелците, старшина Потър не се церемонеше с момчетата, които лъскаха обувки и ножове, а и му трябваше някой, върху когото да излее чувствата си, събирани от момента, в който сър Ейлмър го нарече магаре. Да се приближи до Пърси и да го хване за лявото ухо, за него бе работа за секунда, а да го изведе през вратата и да го вкара в пътя с ритник — за дори по-малко от секунда. Чу се глухо тупване, вой и Пърси опразни мястото си в заседателната зала. Старшина Потър се върна с вида на човек, изпълнил приятна задача точно и добре.

Главата на Пърси надникна през вратата.

— И аз бих желал да ви връча месечното си предупреждение — рече той и се оттегли повторно.

Лорд Икнъм, който досега бе заинтригуван зрител, заговори за първи път.

— Чиста работа, Мутро. Опразни терена с един замах! Лошо. В наши дни много трудно се намира прислуга.

Сър Ейлмър не отговори. Бе стигнал самостоятелно до същата мисъл и започваше леко да се съмнява в мъдростта на откровената си политика по отношение на прислугата през текущата нощ. Ала в този миг пред събранието се изтъпанчи старшина Потър и започна да реди добре премерени думи.

— Не че в думите на хлапака не се криеше доза истина — отбеляза великодушно той. Не обичаше Пърси и подозираше, че тайната ръка, замерила го онзи ден с тухла, докато караше велосипеда си по алеята, бе именно неговата, но не можеше да премълчи заслужената похвала. — В смисъл че става дума за банда. Жените не извършват обири на своя глава. Те имат приятелчета. Вероятно настанени в къщата — добави с многозначителен поглед той.

Дойде ред да се обади и Понго, сякаш принуден да запелтечи от пробождане с шило в дъното на панталоните. Като казахме, че погледът на старшина Потър бе многозначителен, забравихме да отразим факта, че беше насочен като бургия към последния от рода Туисълтън, нито пък наблегнахме на пронизващите му характеристики. Глупаво е, че нарекохме многозначително нещо тъй напомнящо смъртоносен лъч.

— Защо гледате мен? — безсилно промълви той.

Старшина Потър, който би могъл да бъде описан и като един от най-епиграмичните люде, отвърна, че и котката може да гледа краля. Тъкмо се захили на бързото си остроумие, когато сър Ейлмър реши, че времето за благи преструвки е отминало и че моментът плаче за фронтална атака. Цяла вечер се бе дразнил от необходимостта да се прави на любезен домакин, или по-скоро на относително любезен домакин пред този плъх на подземния свят, но сега дори мисълта за евентуални или по-скоро неминуеми репресии от страна на дъщеря му Хърмайъни не можа да го удържи да не заговори.

— Ще ви кажа защо гледа вас, млади човече. Защото случайно знае, че сте негодник и измамник.

— Кой, аз?

— Да, вие. Решихте, че сте ни заблудили, нали? Е, не сте. Потър!

— Сър?

— Разкажи случката за предишната си среща с този младеж.

— Много добре, сър — откликна старшина Потър, намести бързо стъкления поглед в очите си и започна да каканиже като безтелесен дух, увиснал нейде в пространството. — Случи се следното. На… Брей! Забравих кога точно беше, ще трябва да погледна в албума си с изрезки, за да установя точната дата, но беше преди около година, когато служех в столичното отделение В. и получих задачата да дежуря на кучешките надбягвания в Шепърд Буш. Обвиняемият привлече вниманието ми с поведение, което може да се определи като смущаващо реда, и аз се приближих и го задържах. По време на разпита в участъка същият заяви, че името му е Едуин Смит.

— А не Туисълтън?

— Не, сър. Едуин Смит от Настършиъм Роуд 11 в Източен Дълич.

— Е, какво ще кажете? — властно запита сър Ейлмър.

Намеси се лорд Икнъм.

— Драга Мутро, цялата работа очевидно е нелепо недоразумение. Толкова е ясно какво е станало. Попаднал в лапите на полицията и нежелаещ да опетни доброто старо име на Туисълтънови, разкривайки истинската си самоличност, момчето е дало измислено име. Самият ти си го правил стотици пъти.

— Нищо подобно!

Лорд Икнъм сви рамене.

— Въпросът е без значение, а аз съм последният човек, който би пробудил мъчителни спомени. Но мога да те уверя, че това наистина е Реджиналд Туисълтън. Бил Оукшот го спомена днес следобед. Каза ми, че си превъртял…

— А, така ли ти каза?

— … а когато се заинтересувах от симптомите, ми обясни, че си си втълпил странната идея, че старият му приятел Реджиналд Туисълтън не бил старият му приятел Реджиналд Туисълтън, макар старият му приятел Реджиналд Туисълтън да не е нищо друго, освен стария му приятел Реджиналд Туисълтън. Бил Оукшот, ще свидетелстваш ли за стопроцентовата Туисълтъновщина на тук присъстващия Реджиналд?

— Ъъъ, да.

— Видя ли, Мутро?

Сър Ейлмър издуха мустаците си.

— Уилям самолично заяви, че не е виждал Реджиналд Туисълтън от дванайсет години. Как би могъл да твърди, че го е познал? Ха! Уилям?

— Ъ?

— Сетих се как ще решим проблема. Задавай му въпроси.

— Въпроси ли?

— За ученическите ви дни.

— Понго и аз не сме съученици. Запознах се с него у лорд Икнъм през ваканцията.

— Дори само това е гаранция за почтеност — твърдо заяви лорд Икнъм. — Както съм чувал, този дом е нещо изключително. Между другото, Мутро, как прекара там днес следобед?

— Няма значение — сухо отсече сър Ейлмър. — И какво правеше той у лорд Икнъм?

— Живееше там.

Сър Ейлмър се замисли. Осени го вдъхновение.

— Там имаше ли куче?

— Ъ?

— Куче.

— А, куче. Да, една…

— Не му казвай, не му казвай. Питай го.

Лорд Икнъм кимна.

— Ясно, Мутро. Умно. Много умно. Ако е живял в Икнъм Хол, ще си спомни тогавашното куче. Момчетата винаги си спомнят кучетата. Обвиняеми, спомнящ ли си кучето?

— Разбира се. Беше немска овчарка.

— Вярно ли е, Бил Оукшот?

— Абсолютно.

— Името?

— Ръкавица.

— Вярно ли е, Бил Оукшот?

— Определено. Право в десятката. Искаш ли още, чичо Ейлмър?

— Не — отвърна сломеният сър Ейлмър.

— Да се надяваме — заяви лорд Икнъм. — Мутро, излагаш се.

— О, нима? — жегна се сър Ейлмър. — Е, нека тогава ти кажа, че настъпи времето да задам и на теб някой и друг въпрос.

— На мен?

— Да. Откъде да те знам кой си? Идваш и се обявяваш за Планк, но изобщо не приличаш на него. Доколкото го помня…

— Но нали ти обясних отсъствието на пищните си форми? Лекарството за отслабване „Изтънител“. В малки опаковки от половин крона или в големи от три лири и шест пенса. Смесваш го с храната си и действа като средство срещу хипертрофирането на дъното на панталоните, без опасност от пристрастяване.

— Не вярвам, че си Планк. Отде да знам, че Уилям не е подбрал първия срещнат и не го е уговорил да дойде и да съдийства на състезанието за сладки бебета, за да се измъкне от изпълнението на дълга си?

— Това е нелепо. Достатъчно е само да погледнеш това чисто чело, тези ясни очи…

— Тук стават странни неща — твърдо продължи сър Ейлмър — и аз възнамерявам да стигна до дъното… Днес следобед цъфва някакъв човек, когото изобщо не познавам, и се настанява в къщата, твърдейки, че ми е стар съученик. Тази вечер Потър залавя някаква жена да броди в градината ми…

— Не толкова да броди, колкото да се спотайва.

— Млък!

— Да, сър.

— Потър залавя жена да броди из градината ми, очевидно опитвайки се да установи връзка със съучастник от къщата. Кой е този човек?

— А!

— Не съм аз.

— Надявам се, Мутро.

— Не е бил Уилям. Не е било момчето, което допреди малко беше тук, дето лъска обувките или ножовете…

— Откъде знаеш? На твое място бих държал под око онова момче.

— Вероятно не е и Реджиналд, след като се оказа, че Реджиналд е Реджиналд. Оставаш ти.

— Ама, Мутро, това е нелепо. Казваш, че жената се опитвала да установи връзка с някой мъж в къщата. Защо? Какви доказателства имаш? Аз я виждам като някоя клета бездомница, влязла и залутала се в градината ти да потърси убежище за през нощта в бараката с инструментите или в краварника.

— Да-да, клета бездомница. Щом е търсила подслон в бараката, защо не е отишла там, вместо да се мотае под прозореца на стаята с колекцията ми. Била е част от банда крадци, това е тя, и ще открия кои са останалите. Твърдиш, че си Планк. Докажи го.

Лорд Икнъм засия.

— Драга Мутро, защо не започна с това? Да го докажа? Естествено, че мога да го докажа. Но фактът, че от самото начало те наричам Мутра, не е ли сам по себе си достатъчен?

— Не. Би могъл да научиш отнякъде, че са ми викали така в училище.

— Тогава да се спрем на някои от нещата, които не бих могъл да науча, освен ако не съм имал ежедневни контакти с теб в онези далечни дни. Кой крадеше сандвичи с конфитюр от училищната лавка? Кой подложи карфица на стола на учителя по френски? Кой получи шест от най-силните по задника с бухалка, задето тормози по-малките? И докато сме на темата за тормоз над по-малките, спомняш ли си как в старото училище дойде крехко златокосо дете, крехко, замечтано дете, което приличаше на небесен пратеник? И ти се нахвърли върху това дете, Мутро, като вълк на овца. Изви тънката му ръчичка. И тъкмо беше започнал да я извиваш, когато тя внезапно се разви в едно от най-прекрасните леви крошета, които бях виждал, и те прасна по окото. Десет минути по-късно, когато те настанихме в леглото, разследването установи, че детето е ланшният шампион по бокс в категория „петел“ на частните училища, прехвърлено при нас от старото си училище, защото баща му решил, че въздухът в онази част на света ще е по-полезен за дробовете му. В друг случай…

Графът млъкна. Потокът на красноречието му бе прекъснат от хърхорещ звук, достоен за пуяк с ларингит. Беше старшина Потър, който се кикотеше. Не беше човек, който лесно се разсмива, и не му беше до смях. Всъщност се бе опитал да не се разсмее. Но чувството му за хумор надделя.

— Ък, ък, ък — гъргореше той, а сър Ейлмър се извърна към него с цялата ярост на шампион в категория „петел“, комуто са извили ръката.

— Потър!

— Сссър?

— Вън! Каква, по дяволите, е работата ти — да висиш тук, вместо да гониш жената, която беше достатъчно тъп да изпуснеш?

Упрекът отрезви старшина Потър. Видя, че е допуснал пропуск.

— Да, сър. Веднага ще започна претърсване. Няма да е трудно да я намеря. Тя ще е фактически гола, дето има една приказка — заключи старшина Потър, който, когато мислеше, мислеше ясно, — и това ще я направи очебийна.

С вежливо кимване той мина през вратата — суров и бдителен, а сър Ейлмър се приготви да последва примера му.

— Лягам си — отсече той. — Трябва да е два часът.

— Минава два — поясни лорд Икнъм, като си погледна часовника. — Как лети времето, когато човек има приятно занимание. Хайде всички да си лягаме.

Той хвана под ръка Понго, който дишаше тежко като пациент с треска, и двамата заедно се заизкачваха по стълбите.

2

Спалнята, в която бе настанен лорд Икнъм, всъщност беше просторен апартамент на втория етаж с изглед към парка.

— Отпусни се, момчето ми — рече той, като подреди краката на племенника си, които показваха склонност да се огъват, и внимателно постави възглавница зад главата му. — Изглеждаш ми малко напрегнат. Напомняш ми за стар мой приятел от Ню Йорк на име Брийм Рокметлър на Четвърти юли, когато някой сложи под стола му фойерверк. Същият замаян израз. Странно. Бих помислил, че изясняването на недоразумението с Едуин Смит ще те накара да се почувстваш като че току-що си прекарал две седмици на курорт.

Понго се надигна и краката му пак се застрелкаха във всички посоки.

— Хайде, хайде — зауспокоява го лорд Икнъм и пак ги сложи по местата им. — Да не си октопод? Човек трябва да те увие със система от въжета.

Понго не обърна внимание на упрека. Очите му бяха стъклени.

— Чичо Фред — започна той с нисък метален глас, — не знам дали знаеш, но си Обществен враг номер едно. Сееш разруха и опустошение на всички страни като проклет сеяч, тръгнал на сеитба. Животът, свободата и търсенето на щастие са невъзможни, когато ти си наоколо. Приличаш на Черната чума или на някоя от ония средновековни зарази, покосили милиони хора.

Пламенността му породи леко удивление у лорд Икнъм.

— Но, мило момче, какво съм направил?

— Всички тия приказки за подвизаване на кучешки надбягвания под чуждо име.

— Проклет да съм. Струваше ми се, че това е доброто ми дело за деня. Ако не беше своевременната ми намеса…

— Тъкмо щях да отрека всичко, и ти ме насоса.

Лорд Икнъм поклати глава.

— Нямаше начин номерът да мине. Бог ми е свидетел, че са единици по-фанатичните от мен апостоли на вярата в твърдото отрицание — практикувам го трийсет години с леля ти, но в този случай нямаше да помогне. Щеше да бъде приета думата на полицая, а ти щеше да бъдеш заклеймен в очите на Мутрата като крадец.

— Е, аз и така съм заклеймен. Човек, който ходи по кучешки надбягвания и така безобразничи там, че трябва да го закопчаят. Какво ще каже Хърмайъни, като я информира? Щом чуе фактите, ще седне и ще ми напише остро писмо, с което ще развали годежа.

— Така ли мислиш?

— Вече я виждам да топи перото.

— На твое място бих извикал три пъти ура и да приключа въпроса.

— Няма да викам три пъти ура. Обожавам това момиче. Досега…

— Знам, знам. Не си знаел какво значи любов. Точно така. И въпреки това се придържам към убеждението, че ако се измъкнеш от опасното намерение да се обвържеш с момиче, което очевидно се придържа към строгите принципи на директорка на детска градина и вероятно ще прекара брачния си живот в бой през пръстите на съпруга с дървена линийка, ще е по-добре за теб. Но сега не е време да бистрим любовните ти афери. Има по-сериозни дела, които плачат за вниманието ни.

— Като например?

— Сали, драги ми Понго. За теб нищо ли не значи, че в момента тя се носи из Хампшир по долно бельо? Къде е рицарството ти?

Понго засрамено наведе глава. При него призивът към кавалерство никога не отминаваше без последствие. Мисълта, че беше напълно забравил за Сали, прониза като нож гръдта му.

— Божичко! Да, прав си. Ще настине.

— Ако не и нещо по-лошо.

— Може Потър да я сгащи.

— Именно.

— Проклет да е.

— Да, признавам, че малко ме е яд на старшина Потър и по мое най-дълбоко и искрено убеждение ще е най-добре да се спъне и да си строши главата. Като се разправя със старшина Потър, човек остава с впечатлението, че се е възправил срещу бушуваща природна сила. Никога не съм си представял, че толкова съвестност може да се опакова в една-едничка синя униформа и чифт ботуши петдесети номер. Е, Понго, до скоро.

— Къде отиваш?

— Във великите открити пространства — отвърна лорд Икнъм, като взе халат на цветенца. — Бог знае къде е Сали, но не може да е стигнала далеч. Както изтъкна Потър, тя е очебийна.

— Да дойда ли и аз?

— Не — отсече лорд Икнъм. — Не искам нещата да заприличат на годишните конни надбягвания. Стой тук и се отдай на спокойни, целебни мисли.

Напусна стаята като човек, който не възнамерява да допусне и клонче да изпука под краката му, а Понго пак се отпусна на възглавницата и затвори очи.

— Целебни мисли! — горчиво си каза той и се засмя с един от безутешните си смехове.

Но човешкият мозък е способен на странни номера. Човек никога не знае какво може да му поднесе. Ако в момента на затварянето на вратата го бяха запитали за вероятността нещо от сорта на целебна мисъл да се роди в ума му, който приличаше повече на пихтиест водовъртеж, отколкото на уважаван сбор от сиви клетки, Понго би се учудил, ако някой заложеше в нейна полза. И все пак сега постепенно откри, че такава започва да се оформя.

Образът на гарафата с уискито, която бе оставил на кръглата масичка в гостната, още полупълна с еликсира, започна да изплува пред вътрешния му взор, изрисувана с пламък, и той се надигна с изгряваща в очите надежда.

Беше опитал вече магическите свойства на гарафата и те се бяха оказали изцяло на равнището на копненията му и сега го връхлетя желание да ги пробва отново. Здравият разум му подсказваше, че никога няма да има по-въпиеща нужда да оплакне сливиците си от настоящия момент. Всъщност, добави Здравият разум, първото нещо, което би препоръчал, не, за което би настоял всеки добър психиатър, като го видеше, щеше да е нещичко в чашата.

Трийсет секунди по-късно той вече беше на път за обетованата земя и след няколко минути седеше в любимото си кресло с вдигнати крака и почти умиротворен.

В смълчаната гостна бе много, много приятно, здравевъзстановяващо и духоуспокояващо. Или поне в първите петнайсет минути. В края на този период сър Ейлмър Босток влезе по халат. Беше се мятал в леглото след две нарушавания на съня му за красота, та мисълта за гарафата го привлече като магнит. Опитът го бе научил, че и най-упоритото безсъние може да се изличи с помощта на две бързи чашки.

Чувствата му по отношение на закотвилия се до извора Понго бяха остри и язвителни. Макар да бе принуден да се откаже от мнението си за младежа като за плъх на подземния свят, все още го смяташе за плъх и последното нещо, което желаеше, беше весел купон с него в два и половина през нощта със звънтящи чаши и леещ се свободно разговор. Животът, мислеше той, е достатъчно тежък и без на всяка крачка да се препъваш в Понго. Ако някой запиташе сър Ейлмър Босток след два дни в обществото на бъдещия му зет как накратко си представя идеалния свят, щеше да отговори, че не е капризен и не очаква съвършенство, но би настоял за едно — да съдържа по-малко и по-добри Туисълтъновци.

— Уф! — изсумтя той. — Ти!

Съществуват изненадващо малко уместни отговори на възклицанието „Ти!“, особено когато е предшествано от сричката „Уф!“, и Понго не можа да се сети за нито един от тях. Нахълтването на домакина му го накара да повтори специалитета си — висок скок от седящо положение, и когато се приземи след допира с тавана, не можа да измисли нищо. Най-доброто, което постигна, бе познатият вече на публиката нервен кикот.

И това не се оказа добър избор, защото възгледите на сър Ейлмър Босток по отношение на нервните кикоти не са тайна за нас. Бившият губернатор все още не беше се нахвърлял върху изпълнителите му и не беше ги разкъсвал на парчета, но това беше само защото не желаеше да си цапа ръцете. Но определено не ги харесваше. Вторачи се свирепо в Понго и както се вторачваше, забеляза в ръката му чашата и сякаш някой му прошепна в ухото: „Какво не е наред тук?“

— Гар! — призова за кой ли път той някое от племенните си божества. — А аз мислех, че си пълен въздържател.

— Ъ?

— Пълен въздържател.

— О, да, точно така.

— Как, по дяволите, можеш да си пълен въздържател и през цялото време да се наливаш с уиски?

— Правя го с медицинска цел.

— Какво?

— От време на време пийвам по няколко капки за здраве — обясни Понго. — Лекарско нареждане.

В живота има моменти, когато, след като сме предложили честно и мъжко обяснение на действията си, сме принудени да млъкнем и да се попитаме дали е хванало място. Това беше един от тях. И докато Понго тревожно изучаваше лицето на домакина си и без голям успех се опитваше да прочете по загрубелите му черти детинска доверчивост, в стаята влезе лейди Босток.

На някои литературни критици ще се стори, че независимото влизане на поне шест от обитателите на Ашъндън Манър в гостната в тази тревожна нощ с цел установяване на контакт с гарафата, оставена по-рано от прислужничката Джейн, е пресилено и неартистично съвпадение, докато други ще открият в него неизбежността, толкова характерна за най-добрите древногръцки трагедии. Веднъж Есхил казал на Еврипид: „Не можеш да избегнеш неизбежното“, а Еврипид се съгласил с него.

Но каквото и да кажем, именно гарафата бе довела лейди Босток в гостната. Тъй като не можа да заспи след опъналата нервите й скорошна сцена, тя бе решила, че едно разредено уиски може да се окаже лекарството, което търсеше.

Тя също беше изненадана, че е намерила компания.

— Ейлмър! — възкликна. — Тук ли си? И Реджиналд? — Чашата в ръката на Понго привлече вниманието й и даде резултати, идентични с онези на съпруга й. — Мислех, че си пълен въздържател, Реджиналд.

Сър Ейлмър изсумтя. Крайно неприятно, цинично сумтене, някакво носово „хмда“.

— От време на време пийва по няколко капки за здраве.

— Тъй ли?

— Да — отсече сър Ейлмър. — По медицински причини. Лекарско нареждане.

Интонацията му беше толкова отчетливо неприятна и съдържаща отвращение и онази гнуслива ненавист, която знаещите мярката мъже изпитват при сблъсък с отрепките на пиянския свят, че Понго, макар и разсипал почти цялата си чаша по време на високия скок от седящо положение и изгарящ от желание да я допълни, усети, че не е сега моментът. По-силен от това желание бе страстният копнеж да се озове някъде, където сър Ейлмър и лейди Босток не са.

— Ами… ъъъ… лека нощ — смънка той.

— Оставяш ли ни? — мрачно се заинтересува сър Ейлмър.

— Ъъъ… да. Лека нощ.

— Лека нощ — каза сър Ейлмър.

— Лека нощ — пожела лейди Босток.

Когато вратата се затвори, на лицето й се изписа тревога. Заприлича на кон, разтревожен от количеството на зобта си.

— Божичко — започна тя, — надявам се Реджиналд да не е алкохолик. — Нещо й хрумна и тя се разведри. — Но, разбира се, съвсем забравих. Това не е Реджиналд, нали? Само се прави на Реджиналд.

Сър Ейлмър, макар да изпитваше неохота да се представи като човек, допуснал грешка, реши, че е длъжен да я осветли за най-новите разкрития.

— Не, Реджиналд е. Проучих въпроса и вече е напълно сигурно, че е Реджиналд. На ония кучешки надбягвания, където го е арестувал Потър, той се е представил под чуждо име и адрес.

— Това не звучи твърде добре.

— И не е било твърде добро. Въобще не е било добро. Това е срам и позор и хвърля безрадостна светлина върху същинския характер на Реджиналд Туисълтън. Показва що за човек е той. А що се отнася до това дали е пияница, пияница е. Личи си по крадливия поглед и малодушния кикот. От пръв поглед разбрах, че в тоя млад червей има нещо гнило. Алкохоликът е изписан на лицето му. Без съмнение поглъща алкохола като гъба, щом обърнем гръб. Не мисля, че е изтрезнявал, откак е пристигнал тук. Бог да е на помощ на Хърмайъни, ако се свърже с подобен тип. Още през медения месец ще започнат да му се привиждат розови змии. Оранжеви паяци — развихри въображението си сър Ейлмър. — Зелени слонове. Лилави пингвини.

— Трябва да предупредим Хърмайъни!

— Точно това щях да предложа и аз. Най-добре е да й пишеш.

— Смятам да ида да я видя.

— Много добре, върви да я видиш.

— Утре сутринта!

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Е, щом утре сутринта ще пътуваш за Лондон, най-добре е да си легнеш да поспиш. Не мога да проумея какво търсиш тук по това време.

— Дойдох за едно слабо уиски. Не мога да заспя.

— Аз пък дойдох за едно силно уиски. И аз не мога да заспя. Как, по дяволите, може да се очаква някой да заспи в къща, в която непрекъснато нахлуват тъпанари и твърдят, че са сомнамбули, а полицаите час по час звънят по вратите? Накара ли онези жени да си легнат?

— Да, скъпи. По целия път по стълбите ми връчваха едномесечните си предупреждения.

— Проклети да са. Кажи кога, Емили.

— Кога. О, Божичко.

— Какво има пък сега?

— Мислех си за Реджиналд — обясни лейди Босток. — Чудех се дали ще можем да откупим дъщеря си.

Без да знае точното естество на казаното по негов адрес от страна на родителите на любимото момиче, но подозирайки, че неговият случай е точка първа от дневния ред на дискусиите след оттеглянето му, Понго се завлече умърлушено до стаята си. Макар да не беше във върхова форма, откри, че се радва на новото усещане от това, че е отделен за малко от останалите представители на човешката раса, накарала го по време на тазвечерните събития да изпита остро отвращение. „Най-сетне сам“, казваше си той, докато отваряше вратата.

Миг по-късно разбра, че е бил твърде голям оптимист. На леглото седеше чичо му Фредерик и се наслаждаваше на хаванска пура, а в креслото, облечено в халат на цветчета, седеше момичето, при вида, на което сърцето му, което както вече забелязахме тази вечер на няколко пъти се опита да съперничи на трескавата чевръстост на еднорък тапетаджия с копривна треска, извърши подскок нагоре и надолу, силно надминаващ предишните му постижения.

— А, Понго — рече лорд Икнъм. — Влизай. Това е Сали. Покатерихме се по улука.

3

Понго не успя веднага да събере сили да заговори. Силните чувства често връзват на възел гласните струни, а той попадна в лапите не на едно, а на две силни чувства.

Както винаги при сблъсък с някоя нова изява на деянията на чичо си, той се изпълни с неназоваем ужас и си каза същото, което си казваше при подобни обстоятелства: „Какво ли ще пожънем?“, а в допълнение към неназоваемия ужас изпитваше неизбежното за всеки разумен младеж смущение от неочакваната среща с бивша годеница, с която е скъсал отношенията си в сцена, изпълнена с изречени на висок глас сурови думи и от двете страни.

За щастие жените се справят по-ловко от недодяланите мъже. В поведението на Сали нямаше и следа от неудобство от срещата. Очите й — красиви и ясни, както ги беше запомнил, святкаха дружелюбно. Когато заговори, гласът й беше сърдечен. И придружи думите си с ослепителна усмивка.

— Здрасти, Понго.

— Здрасти, Сали.

— Радвам се да те видя отново.

— Да.

— Много добре изглеждаш.

— Да — рече Понго.

Говореше разсеяно, защото беше смутен. Покрай отпътуването си за Ню Йорк да се погрижи за финансовите си интереси, годежа за Хърмайъни Босток и всички развлечения на запълненото си напоследък време беше позволил на доста особените качества на усмивката на Сали да се замъглят в паметта му и сега, когато я видя пред очите си, изпита нещо подобно на потрес, подобен на оня, изпитан от приятеля на лорд Икнъм Брийм Рокметлър в деня на отдавнашното празнуване на Четвърти юли.

Усмивката на Сали…

Да, беше забравил какво може да причини тя на системата му, като внезапно го заслепяваше подобно светлините на селска кръчма, зърнати през мрака и дъжда в края на петнайсеткилометров поход, и го пренасяше в един уютен свят на смях и радост. Премигна и дори великата му любов към Хърмайъни Босток не можа да му попречи да изпита моментно носталгично боцване и бързия спазъм на самообвинението, който връхлита мъжете, докопали се до нещо хубаво и допуснали то да се изплъзне от ръцете им.

Слабостта отмина. Започна да мисли усилено за Хърмайъни Босток и това свърши работа. Превърна се отново в Реджиналд Туисълтън, онзи силен и непоколебим Понго без пукнатини в бронята и й зададе въпроса, който трябваше да зададе много по-рано, но поради душевния смут, който току-що анализирахме, не беше успял.

— Какво става? — попита той. И самият старшина Потър, обръщащ се към подозрителен тип, не би го задал с по-хладен и равен глас. — Каква е идеята, чичо Фред?

— Идеята ли?

— Какво търси Сали тук?

— Търси убежище.

— В моята стая?

— Само временно, докато уредим нещо друго.

Понго стисна глава с две ръце да я уравновеси. Отново го беше налегнало старото познато усещане, че ще я загуби.

— Божке!

— Защо божкаш, момчето ми? Какъв е проблемът?

— Как тя, по дяволите, може да стои в стаята ми?

— Че защо да не? Ти можеш да се оттеглиш в моята. Не мога да ти предложа легло, но има много удобен шезлонг.

— Нямах предвид това. Исках да кажа, ами ако влезе някой?

— Къде?

— Тук.

— Кога?

— Утре сутринта.

— Никой няма да влезе утре сутринта, освен прислужницата. А се надявам да отведа клетото момиче на безопасно място преди падането на нощта. Каза ми, че е скрила колата в гаража. Рано сутринта ще я взема, ще ида в Икнъм и ще донеса някои дрехи на жена ми. След това ще е свободна да хване пътя. Израз — замислено произнесе лорд Икнъм, — който никога не съм могъл да проумея. Как така се хваща път? Както и да е, да се върнем на думите ти.

Никой няма да влезе тук, с изключение на прислужничката. Дали някога си се сещал, че ако човек успее да се справи с прислужничките в провинциалните имения, ще може да приема гости под наем там и добре да припечелва.

— И как ще се справиш с прислужничката?

— Драги ми Понго, не се притеснявай. Прислужничката е вече справена. Май ще е най-добре да ти разкажа всичко от началото. Сали, нали няма да те отегча?

— Не, чичо Фред.

— Прекрасно. Та когато те оставих, Понго, тръгнах щателно да претърсвам градината, без да пропусна пътечка и да оставя камък непреобърнат. Бях затруднен от липсата на кучета, нещо, което човек винаги трябва да води със себе си по провинциалните имения, но най-сетне открих Сали да полива със сълзи цветята в бараката със саксиите.

— Нищо подобно — възмути се Сали и лорд Икнъм се изправи, целуна я бащински по косите и се върна на леглото.

— Просто украсявах разказа си, мила. Всъщност поведението ти беше геройско. Бях горд с теб. Понго, като чу гласа ми, тя се засмя. Засмя се от сърце.

— Де да можех и аз.

— Че не можеш ли? При този щастлив край?

— Какъв щастлив край?

— Ами този. Виждам Сали като малка, подхвърляна от бурята лодчица, намерила най-сетне сигурен пристан след изпитанията на грозни вълни и ветрове. Сали, докъде бях стигнал?

— До бараката със саксиите.

— Точно така. Увих я с халата и запъплихме в нощта. А докато се промъквахме, дочухме гласове.

— Как се стреснах само!

— Аз също. Стрелнах се нагоре като ракета. Защото един от гласовете беше на старшина Потър. Другият беше на прислужничката Елси Бийн. Едно от най-приятните неща в живота на Ашъндън Манър е, че можеш по всяко време на нощта да срещнеш пръснатите наоколо прислужнички. Всъщност говореше най-вече тя. Май упрекваше старшината във връзка с професионалните му задължения. Казваше му, че е дала едномесечното си предупреждение и че преди да изтече срокът, той трябва да вземе решение за оттеглянето си от полицията. Твърдеше, че търпението й се е изчерпало и изглеждаше толкова чужда на неговите цели и идеали, че усетих в нейно лице съучастник. Оказах се прав. След малко старшината си тръгна с маниера на човек, комуто са издърпали ушите, а тя се извърна с леко подсмърчане, очевидно за да влезе в къщата. В този момент ние се появихме и установихме контакт.

— С весело „Хой!“

— С, както се изрази, весело „Хой!“ След това всичко мина възхитително гладко. Смятам, че беше малко изненадана да ни види, всъщност после призна, че грозният звук, долетял от мрака, й изкарал ангелите, но скоро възвърна самоувереността си. Тя именно ни посочи улука и след като помогнах на Сали да се покатери, ми даде началния старт, тъй нужен за мъж на моята възраст. Не помня да съм срещал по-мило момиче и не ми е чудно, че ти…

— Какво не ти е чудно, че аз?

— А, нищо. Тъй че, ето ни тук благодарение на нея и тя ни гарантира всичката помощ и утеха, които е способна да окаже. Каза, че скоро ще намине да се посъвещаваме.

Сали плесна с ръце.

— Закуската ми! Вече умирам от глад.

— Клето дете. След няколко минути ще те заведа долу в килера и ще мушнем малка вечеря, която ще ти даде сили да издържиш до сутринта. На самия мен едно-две варени яйца няма да ми дойдат зле. Тези късни часове отварят апетит. А, ето я и госпожица Бийн. Влезте, госпожице Бийн. Мисля, че познавате всички присъстващи. Цигара?

— Благодаря, сър.

— Понго, поднеси на дамата цигара. Стол, госпожице Бийн? А столче за крачетата? Така. А сега, госпожице Бийн, надявам се, че сте дошли да ни насочите каква малка отплата можем да ви дадем за проявената от вас любезност тази нощ. Ако питате мен, дали петарка ще бъде достатъчна, а като кажа петарка, имам предвид разбира се, десетачка…

Елси Бийн отметна глава и ролките върху нея заподскачаха като мустаците на сър Ейлмър Босток.

— Не искам пари — отсече тя. — Все пак, благодаря.

— Няма за какво.

— Това, което искам — продължи Елси Бийн и пак вдъхна живот на ролките, — е някой да фрасне Харолд по носа.

Говореше с особена сила, лицето й бе сурово, а в очите й святкаха безмилостни пламъчета. Разговорът с любимия в градината явно я бе довел до някакво решение. Човек виждаше, че пред него стои прислужничка, която е стигнала до ръба. И нищо чудно. В Източен Ботълтън кипват лесно, а отговорите на старшина Потър на най-страстните й молби, издържани в смисъл „Амчи, не знам“, биха раздразнили и къде-къде по-спокойно момиче.

Лорд Икнъм вежливо кимна с глава.

— Харолд?

— Харолд Потър.

— А, да, нашият приятел старшината. Какво казахте, че искате да бъде сторено на носа му?

— Искам да бъде фраснат.

— Искате да кажете, ударен? Смачкан? Сплескан?

— Ъхъ.

— Но защо? Не че искам да любопитствам.

— Обясних на господин Туисълтън. Има само един начин да налеем ум в главата на Харолд и да го накараме да зареже полицайството, и това е да го фраснем по носа.

— Разбира се, разбира се. Сега разбирам мисълта ви. Психологията на методите ви е безукорна. Ако аз бях полицай и някой ме фраснеше по носа, щях да подам оставка като светкавица. Ще се погрижим за този въпрос. Понго…

Понго конвулсивно трепна.

— Слушай сега, чичо Фред. Всичко това е уредено. Двамата с присъстващата тук Бийн го обсъдихме и постигнахме пълно съгласие, че човекът, който трябва да го извърши, е брат й Бърт. Длъжен съм да спомена, че Бърт е човек, който час по час нанася удари по полицейските темета с тъпи предмети, тъй че за него това ще е детска игра.

— Но Бърт излиза чак през септември.

Лорд Икнъм се шокира.

— Понго, да не намекваш, че това клето момиче трябва да чака до септември, за да изпълни надеждите и мечтите си? Времето е от първостепенна важност и трябва незабавно да й се притечем на помощ. За жалост аз съм възстаричък за фрасвания на полицаи по носовете, колкото и да ми се иска да го сторя, тъй че задачата се пада на теб. Погрижи се за това час по-скоро.

— Ама, по дяволите…

— Напомняш ми за общия ни прадядо сър Джордж Туисълтън, който си спечелил лошо име по време на кръстоносните походи, защото се сгушил в леглото и промърморил „друг път“, когато го помолили да даде приноса си към битката за Йопа. Убеден съм, че този въпрос не може да се остави в по-добри ръце от твоите и предлагам двамата с госпожица Бийн да уговорите начините и средствата, а ние със Сали да слезем в килера на паша. Най-добре ще е да използваме задните стълби. Госпожице Бийн, можете ли да ни упътите към задните стълби? В края на коридора? Благодаря. Предполагам, че без усилие ще открием килера. В кухнята има ли газово устройство, предназначено за варене на яйца? Отлично. Всички удобства. Тръгвай, Сали. Мисля, че мога да ти предложа истинско пиршество. Вече съм изпробвал гостоприемството на Мутрата и то е царско. Не бих се учудил, ако в допълнение към яйцата се намери салам или дори наденички.

Със старовремски поклон към Елси Бийн лорд Икнъм придружи Сали вън от стаята, като й говореше за наденичките, които бил ял в училище, а Понго, скръстил многозначително ръце, се обърна към госпожица Бийн и откри, че лицето й е съвсем спокойно.

— Той е мил стар джентълмен — отбеляза тя.

Това се стори на Понго толкова неточно описание на човек, който по негово мнение беше отровно дърво анчар, хвърлящо смъртоносния си сок към всеки невинен минувач, застанал в сферата на влиянието му, че той неволно нададе дрезгаво „Ха!“

— Моля?

— Казах „Ха!“ — заяви Понго и щеше да продължи да говори, ако в този момент не го прекъснаха. На вратата му леко почукаха нечии кокалчета и през дървенията се дочу глас.

— Понго!

Гласът на Бил Оукшот.

4

В литературните и драматургични творби, дошли при нас от дълбините на вековете, има огромен брой описания на хора, реагиращи на неприятни изненади. Едно от тях е това на крал Клавдий, наблюдаващ развитието на сюжета на пиесата „Мишеловката“^[1], а писателите след Шекспир често дават живи описания на съпрузи, откриващи във вътрешния си джоб писмо, дадено им от съпругата за пускане в пощенската кутия преди две седмици.

От всички главни герои на тези вълнуващи сцени може би най-близо до реакцията на Понго Туисълтън, когато чу този глас в нощта, е онази на Макбет при срещата му с призрака на Банко. Той се смръзна от глезените нагоре, очите му се развъртяха, косата му щръкна като под напора на внезапен повей, дори колосаната му яка повехна, а от пепеливите му устни долетя безсловесен писък. Интелигентният шотландски благородник Рос, комуто малко неща убягват, казва при вида на Макбет: „Негово величество е зле“ и би заявил същото, ако гледаше сега Понго.

Тези негови чувства са близки до ума. Когато чувствителен младеж, жизнено заинтересуван от собственото си благополучие, чуе от доста по-едричък младеж с призната склонност към насилие, че ако не престане да се увърта около прислужничките в гостната в един и половина през нощта, той, по-едричкият младеж, ще го изкорми с голи ръце, той, чувствителният младеж, повяхва пред перспективата да бъде спипан от другия да забавлява прислужничка в спалнята си в два и четирийсет и пет. Така че не можем да упрекваме Понго за неговото „Га!“ или може би „Вря!“

Но той остана скован само за миг. Във време на криза кръвта си казва думата, а той имаше щастието да е издънка на род, чиито членове, преживели навремето си безброй подобни положения, бяха придобили и предали на наследниците си известна техника. Не един и двама Туисълтъновци, особено през осемнайсети и началото на деветнайсети век, бяха принуждавани от обстоятелствата да мислят бързо при подобни обстоятелства и мислейки бързо, скриваха жените в гардероба. Следователно, действайки в съответствие със семейната традиция, Понго насочи Елси Бийн към гардероба.

— Влизай там! — изсъска той. — И нито гък, нито мък, нито хък. От мълчанието ти зависи един човешки живот.

Затвори вратата на гардероба, оправи си вратовръзката, пое дълбоко дъх и извика: „Влез“. И докато приглаждаше косата си и едновременно с това предаваше душата си в Божиите ръце, в стаята влезе Бил Оукшот.

— О, здрасти — рече Понго.

— Здрасти — отговори Бил. — Радвам се, че още не си легнал, Понго. Аз… ъъъ… исках да си поговоря с теб.

Тази фраза понякога звучи застрашително, но Бил Оукшот не я използва в зловещия й смисъл. Гласът му беше мек, дори подкупващ и Понго понавири опашка, като видя, че макар да изглеждаше едър като всякога, ако не и по-едър, гостенинът му имаше кротък вид. Рос или някой друг, комуто нищо не убягва, би казал, че Бил е смутен и щеше да е прав.

Често се случва, че след разговор с приятел от детинство в ролята на по-голям брат някой иначе любезен младеж, когато намери време да поразмисли, започва да се пита дали тонът му по време на разговора не е бил твърде рязък. Същото се случи и с Бил Оукшот. След самотен размисъл за сцената в гостната той прецени, че част от забележките му бяха приели твърде анатомична форма. Нахлу в спалнята на Понго да се извини и се зае да го прави.

Понго би бил по-доволен, ако извиненията бяха в писмена форма, но великодушно ги прие, макар умът му да беше другаде, защото се вслушваше в тихото шумолене, което започна да се носи откъм гардероба. То го накара да се почувства като че ли по гърба му се разхождат паяци. Известният Бо Туисълтън Красавеца, живял в дните на Регентството, веднъж бе изпитал нещо подобно.

Но и Бил май го чу.

— Какво е това? — запита той, като млъкна насред дума. — Ъ?

— Това драскане. В гардероба.

Понго избърса капките пот от челото си.

— Мишки — отвърна той.

— А, мишки. Има ги много.

— Да, годината е благоприятна за мишки — заяви Понго. — Е, добре, лека нощ, Бил, старче.

Но Бил още не беше готов да си тръгне. Подобно на толкова много едри младежи и той беше сантиментален и това го караше да не провежда прибързано тези сцени на сдобряване. Когато оправяше отношенията си с приятел от детинство, искаше да е сигурен, че ще останат оправени. Седна на леглото, което изскърца под тежестта му.

— Е, Понго, радвам се, че всичко е наред. Сигурен ли си, че не си обиден?

— Ни най-малко, ни най-малко.

— Реших, че може да си останал с впечатлението, че те смятам за гадна змия.

— Не, не.

— Въобще не трябваше да намеквам за подобно нещо.

— Бил, нали не те задържам буден?

— Ни най-малко. Просто като те заварих в гостната с Елси Бийн, за миг си помислих…

— Точно така.

— Знаеш как става…

— О, да.

— Разбираш ли… На твое място бих изгонил тия мишки.

— Ще ги изгоня… утре… с желязна ръка. Без оглед на пол и възраст.

— Нали разбираш, главите ви бяха склонени тъй близо една към друга…

— Просто й палех цигарата.

— Разбира се, разбира се. Сега го съзнавам. Знам, че мога да ти вярвам.

— О, да.

— Знам, че обичаш Хърмайъни и ще я направиш щастлива. Ще гледаш на това като на свое свято задължение.

— Не се съмнявай.

— Прекрасно — рече Бил, сключи молитвено длани и вложи дълбоко чувство в думите си. — Работата е дебела, Понго. Много съм привързан към Хърмайъни.

— Да, вече ми каза.

— Хърмайъни…

— Какво ще кажеш да си поговорим за нея утре сутринта?

— Не сега?

— Не е ли късничко?

— А, да, сигурно искаш да си лягаш. Смятах само да ти кажа, че Хърмайъни е… по дяволите, как се казваха ония неща?

— Засукано парче?

— Пътеводна звезда. Тя е пътеводната звезда на живота ми. От години съм луд по нея и щастието й е всичко за мен. Колко е прекрасна, Понго.

— Страхотна.

— Момичета като Хърмайъни са рядкост.

— Голяма.

— Толкова е красива.

— А!

— Толкова умна.

— Да.

— Ти, естествено, си чел романите й?

Понго не можа да потисне гузно трепване. Въпросът беше неудобен. Изпита вина при мисълта, че беше посветил дълги часове на „Убийство в мъглата“, които биха могли да се използват за запознаване с творбите на любимата му.

— Ами, ще ти кажа — смънка той. — По една или друга причина все не успявам да се запозная с тях в желаната от мен степен. Но тя ми даде да прочета последния й роман, докато съм тук, и още от първата страница забелязах, че е кукличка. Внася нова нотка, така да се каже.

— И кой е той?

— Забравих заглавието.

— Откога е по книжарниците?

— Доколкото разбрах, току-що е излязъл от печат.

— А, значи не съм го виждал. Прекрасно. Това е нещо, което ще прочета с огромно удоволствие. Понго, не е ли изумителна? Не е ли необикновено, че може да пише всички тези прекрасни книги…

— О, да.

— … и въпреки това да си остава простото, израснало на открито провинциално момиче, което е най-щастливо да става в шест сутринта и да прави дълги разходки през…

Понго трепна.

— В шест сутринта? — Говореше с тънък, напрегнат глас, а челюстта му поувисна. — Тя става в шест сутринта?

— През лятото.

— А през зимата?

— В седем. Виждал съм я да изиграва два тура голф преди закуска, а ако не играе голф, прави дълги разходки през гори и поля. Казвам ти, че е ненадмината. Лека нощ, Понго, ти сигурно искаш да си лягаш — заключи Бил, изправи се и си тръгна.

Един замислен Понго Туисълтън отиде до вратата, ослуша се и се върна при гардероба да измъкне Елси Бийн. Да твърдим, че думите на Бил бяха отслабили великата му любов, би било пресилено, защото все още смяташе Хърмайъни Босток за кралица сред жените и нямаше намерение да отговори с „не“, когато свещеникът го запиташе: „Ти, Реджиналд, ще вземеш ли тук присъстващата Хърмайъни за своя законна съпруга?“ Но откритието, че е сгоден за момиче, което има навика да става в шест сутринта и вероятно ще настоява и той да се надига в този час, определено го беше разтърсило. Поведението му, когато обезлюди гардероба, беше разсеяно, а когато гостенката му се оплака, че се е намирала в последния стадий на задушаване, той отвърна само с „О, а?“

Разсеяността му предизвика неудоволствие у Елси Бийн и тя демонстрира заядливост.

— Защо трябваше да се трепя в гардероба? Та това беше само господин Уилям.

— Само! — възкликна Понго, неспособен да сподели този възглед. — Не разбираш ли, че ако те беше заварил тук, щеше да изтръгне главата ми из корен?

— Не думайте!

— Да не говорим за изкормянето ми с голи ръце.

— Брей! Ама че откачалка!

— Думата откачалка е твърде мека. Когато е ядосан, а намирането ти тук би го ядосало повече от всичко друго, той е заплаха за пешеходци и автомобили. Ей! — Понго бе осенен от внезапна идея. — Защо той да не фрасне твоя Харолд по носа?

— Ама нали вие щяхте да го правите?

— В случай че не успея. Знаеш колко съм зает. Вярвам, че Бил е тъкмо човекът, който ти трябва.

Елси Бийн поклати глава.

— Не, вече го молих.

— Молила си го?

— Ъхъ. Срещнах го да се разхожда в градината, след като помогнах на милия стар джентълмен да се покатери по улука. Отказа ми.

— Защо?

— Не бил привърженик на фрасването на ченгета по носа.

И Понго споделяше този предразсъдък, но все пак се ядоса. Човек не обича да гледа как някой загробва природните си дарби.

— Но как, за Бога, очакваш да го направя аз? — раздразнено запита той. — От начина, по който говорят всички, ще помислиш, че най-простото нещо на света е да се доближиш до стокилограмов полицай и да го фраснеш по лимона. Не виждам как ще стане. Откъде да започна? Не мога току-тъй да ида и да го направя. Трябва да се създадат подходящи обстоятелства. И дори тогава…

Елси очевидно схвана затруднението му.

— Мислих по този въпрос — заяви тя. — Какво ще кажеш да го блъснеш в езерото с патиците?

— Но той може да не се приближи до проклетото езеро.

— А, ще се приближи. Винаги го прави по време на обиколка. Отива, спира се до него и плюе вътре.

На Понго му поолекна. Нямаше смисъл да се прави, че описаната от събеседницата му картина бе привлекателна, но все пак беше по-малко отблъскваща от другата.

— Искаш да се промъкна зад гърба му?

— Ъхъ.

— И да го блъсна с все сила?

— Ъхъ.

— Да, схващам мисълта ти. В това, което предлагаш, има нещо и ще обмисля въпроса. Междувременно иди да огледаш внимателно коридора дали някой не се навърта наоколо. Ако е пуст, вдигай гълъбите и изчезвай яко дим.

Преди Елси да стигне вратата обаче, тя се отвори и пропусна лорд Икнъм и Сали. И двамата изглеждаха живнали, особено първият, който имаше доволното изражение на мъж, натъпкал се с варени яйца.

— Отдавна не бях хапвал толкова сладко — заяви той. — В интерес на истината, Мутрата добре снабдява дома си. А сега не мислите ли, че е време за лягане? Нощта си отива. Понго, вземи си някои неща.

Понго не отговори. Беше се загледал в Сали. Лорд Икнъм се приближи до него и ръгна дружелюбен пръст в ребрата му.

— Ох!

— Започвай да си опаковаш нещата, момчето ми.

— Ъ? А, да, веднага!

— Само най-необходимото. Мога да ти услужа с бръснач и с голямата си гъба за баня „Радост“. — Лорд Икнъм се обърна към Елси Бийн. — Надявам се, че двамата сте уредили всичко.

— Да, сър. Господин Туисълтън ще блъсне Харолд в езерото с патиците.

— Превъзходно — сърдечно ги похвали лорд Икнъм. — Отлична идея. Много ще се забавляваш, Понго. Не забравяй, че при блъскането на полицаи в езера с патици най-важни са последващите действия.

Понго, който механично пълнеше един куфар, не отговори. Макар да беше спрял да гледа Сали, тя още беше в мислите му. Видът й, като влезе през вратата, му подейства като силен токов удар, защото очите й, очите на момиче, подкрепено с чай и яйца, изглеждаха, стига това да беше възможно, по-ясни от всякога и пак беше му отправила онази своя усмивка. А този път, въпреки че веднага започна да мисли за Хърмайъни Босток, това доведе единствено до припомняне на навика й да става в шест през лятото и в седем през зимата.

Затвори куфара и остана да чака. Странни тръпки се стрелкаха през стройното му тяло, а сърцето му, сравнително бездейно напоследък, отново скачаше и се блъскаше.

— Е, Сали, лека нощ — рече лорд Икнъм.

— Лека нощ, чичо Фред. Лека нощ, Понго.

— Ъ? А, лека нощ.

— И благодаря за убежището.

— Ъ? О, няма за какво.

— Лека нощ, госпожице Бийн.

— Лека нощ, сър.

— Надявам се скоро да си легнете. Езерото с патиците, а? — замислено произнесе лорд Икнъм. — Да, възхитително. Хайде, Понго.

Насред коридора Понго спря. Лорд Икнъм въпросително го изгледа.

— Забрави ли нещо?

— Ъ? А, не. Просто си мислех за Сали.

— Какво?

— Изглеждаше дяволски хубава в онзи халат.

— Очарователна. Между другото, иска червило. Нали утре ще се погрижиш за това?

— Естествено — откликна Понго. — Червило, един брой. Ясно.

И продължи замислен по пътя си.