П. Г. Удхаус
Чичо Динамит (4)

Четвърта глава

Беше осем без петнайсет същата вечер, когато лорд Икнъм, след приятно пътуване до Лондон с колата, баня и преобличане в клуба, пристигна на улица Бъдж в Челси, за да вземе Сали Пейнтър и да я заведе на вечеря.

Улица Бъдж в Челси, намираща се в сърцето на лондонския артистичен квартал, по подобие на много други улици в сърцата на артистични квартали беше тъмна, мръсна, смрадлива и потискаща. Жителите на тези улици очевидно са големи любители на плодове, защото тротоарите им неизменно са покрити с намачкани вестници, а стари бананови кори, ябълкови огризки, костилки от сливи и стъпкани ягоди се търкалят в огромни количества в канавките. Котките им са наперени костеливи орехи, които гледат, сякаш замислят или вече са извършили серия особено брутални убийства.

Така че за тази неапетитна обстановка беше истинско щастие да бъде озарена от живописното присъствие на лорд Икнъм. С изящно скроените си дрехи и изискана стойка той приближаваше обстановката до атмосферата на надбягванията в Аскът за Купата на шампионите.

Не беше пребивавал там дълго в напети разходки нагоре-надолу, когато на улица Бъдж изгря второ слънце. Иззад ъгъла с Кингс Роуд забързано се появи дребно наперено момиче, облечено в бежово, чието пристигане засили аскътската нотка. Никой, дори Понго в разгара на дискусията за черния му дроб, не би отрекъл, че Сали Пейнтър е хубавица, а дори да не беше, в поведението й имаше игривост, която би стигнала за създаването на тази илюзия.

На лорд Икнъм тя се стори като духа на един слънчев ден. Като я наблюдаваше как спира да смъмри минаваща наблизо котка и като забеляза как котката мигом се превърна в едно по-добро и идеалистично същество, сърцето му преля от обич.

— Хой! — извика бащински той, когато тя се приближи тичешком и влетя в ръцете му като гълъбица.

— Надявам се да не съм те накарала дълго да чакаш, чичо Фред. Трябваше да се срещна с някакъв човек за един бюст.

— Не, не — заяви лорд Икнъм. Странно, мислеше той, днес всички се виждат с хора за бюстове. Само преди няколко часа Понго бе нахлул в кабинета му с претенции за такъв. — Винаги се срещай с хора за бюстове. Това е тайната на щастливия и успешен живот.

Сали пъхна ръката си в неговата и лекичко я стисна.

— Много се радвам да те видя отново, ангел мой.

— Да, винаги си заслужава да ме гледат.

— Как се радвам, че дойде. И колко си храбър! Как успя да се измъкнеш?

— Какви странни думи използваш, детето ми.

— Е, нима леля Джейн не обяви, че ще те скалпира с тъп нож, ако те хване отново да се вихриш из Лондон?

— Каза нещо подобно по своя закачлив начин. Странен е тоя неин копнеж да ме държи да вегетирам в провинцията. Но достопочтената ти леля Джейн в момента е на път за Западна Индия. Това доста улесни работата. Реших, че е добър повод да поразширя кръгозора си.

— Пардон, да полудуваш.

— Е, може и така да се каже. Добре, хайде да хванем такси и да идем да хапнем. Ето едно — рече лорд Икнъм, като завиха зад ъгъла. — Скачай. „Барибо“ — обърна се той към шофьора, а Сали в екстаз притвори очи. Момиче, което по правило вечеря скромно в Сохо, се възторгва само при произнасянето на най-известния ресторант в Лондон.

— „Барибо“? Но ние не сме облечени.

— Ще идем в грил-бара. „Веч. обл. не е зад.“

— Изглеждам ли достатъчно добре?

— Мила моя, приличаш на Хубавата Елена след сполучлива пластична операция.

Сали се облегна назад.

— „Барибо“! — промърмори тя.

— Ние, графовете, се целим нависоко — увери я лорд Икнъм. — И най-доброто не е достатъчно добро за нас.

— Трябва да е страхотно да си Каймак.

— Страхотно е. Често нощем лежа буден и сърцето ми се къса за всички клетници, които не са.

— Макар, предполагам, да знаеш, че си отживелица и паразит в тялото на държавата? Или поне Отис твърди така. Наскоро стана комунист.

— О, нима? Е, можеш да му предадеш от мое име, че ако започне някакви глупави опити да ме беси по уличните стълбове, ще обърна дебелия край. Не харесва ли перовете?

— Не особено. Има ги за кръволоци.

— Ама че магаре е това момче. Какво лошо има в лоченето на кръв? Нуждаем се от нея, за да ни поддържа бузките розови. Не че не съм се трудил навремето. Хората ме гледат сега като човек с пет малки имена и коронка, закачена на гвоздей в дрешника под стълбата, и забравят, че започнах от дъното. Години наред бях по-млад син, най-обикновен Достопочтен!

— Защо никога не си ми го казвал?

— Нямах сърце. Знаеш ли как се отнасят към Достопочтените, Сали? Като към долни псета. Влизат на вечеря след заместник-пфалцграфа на Ланкастър.

— Е, това вече е минало.

— Единственият светъл лъч в живота им е привилегията да ги допускат на бара в Камарата на лордовете по време на дебати. А аз не можех да се радвам дори на това, тъй като времето ми беше заето с доене на крави в Аризона.

— Не знаех, че си доил крави.

— Като младеж съм ги доил на стада. В онези дни имах добра хватка — силна и мощна като ритник на муле и никога не движех ръката си на повече от дванайсет сантиметра. Освен това съм джуркал сода, занимавал съм се с вестникарство — тогава именно се запознах с баща ти, и се занимавах с търговия на недвижими имоти в пустинята Мохаве. Но бях ли щастлив? Не. Защото в дъното на съзнанието ми като разяждаща киселина винаги се мержелееше мисълта, че съм длъжен да вляза на вечеря след заместник-пфалцграфа на Ланкастър. Но накрая, чрез енергия и постоянство, се издигнах от дълбините и станах това, което съм днес. Бих искал да видя как някой заместник-пфалцграф на Ланкастър се опитва да ме прережда.

— Също като герой на Хорейшо Алджър^[1].

— Досущ. Но аз те отегчавам. Опасявам се, че ние, преуспелите, често проявяваме склонност да бръщолевим за ранните си несгоди. Разправи ми за себе си. Как си, Сали?

— Ами все още влизам на вечеря след издателките на модни списания, но като се изключи това, се справям задоволително.

— Търговията върви ли?

— Не зле.

Таксито спря пред натруфения портал на хотел „Барибо“ и те се запътиха към грил-бара. Докато сядаха на масата, Сали възхитено подуши наоколо.

— Божествено! — промълви тя.

— Гладна ли си?

— Винаги съм гладна.

Лорд Икнъм я погледна малко тревожно.

— Сигурна ли си, че не си закъсала, Сали?

— Абсолютно. Бюстовете са много на мода. Странно каква голяма част от хората са грозотилища, а се натискат да увековечат ликовете си.

— Да не ме лъжеш?

— Не, честна дума. Съвсем искрена съм.

— Тогава защо ми прати SOS? Какво е това много спешно нещо, за което искаш да ме видиш, с подчертано „много“?

Сали помълча, но само защото хапваше хайвер. Не й се случваше често.

— А, това ли? Заради Отис.

— Боже мой!

— Ами да. Съжалявам.

— Пак тоя Отис! Отдавна съм забелязал, че най-милите момичета имат най-противните братя. Изглежда е природен закон. Е, какви ги е надробил този път и какво искаш да направя аз?

— Ще ти обясня неприятностите по-късно. Това, което искам от теб, е да помолиш Понго да ми направи една услуга.

— Понго ли?

— Е, все пак не мога да се обърна направо към него — отбеляза Сали.

В гласа й се появи внезапна сухота, която не убягна от тънкия слух на лорд Икнъм. Наклони се напред и взе ръката й.

— Сали, това, което стана между вас с Понго, е срам и позор.

— Да.

Настъпи мълчание. Лорд Икнъм я стрелна с поглед през масата. Сали се беше вторачила в близкото пространство и очите й, или поне така му се стори, бяха подозрително бляскави, с тенденция към овлажняване, която го разтревожи. Рядко се случва любящ чичо да не може да проумее как негов племенник е сполучил да заплени момиче, но колкото и да беше привързан към Понго, лорд Икнъм просто не можеше да си го представи в ролята на сърцеразбивач. И все пак тя очевидно вехнеше по Понго, затова се зарадва на приближаването на сервитьора, което наруши започналата да става тягостна напрегнатост.

— Кажи ми за Отис — обади се той.

Сали пусна доста крива усмивка.

— Няма защо да бъдеш тактичен, чичо Фред. Нямам нищо против да говоря за Понго. Поне… Не, не, разбира се, че нямам. Виждал ли си го наскоро?

— Разделихме се днес следобед. Изтърси се вчера и спа у дома.

— Как изглеждаше?

— Ами много добре.

— Говори ли за мен?

— Да. И когато го наругах, че е бил долно магаре да си раздели кукличките и парцалките с теб, той ме осветли за същността на разрива.

— За това как поисках да внесе незаконно в Америка бижутата на Алис Ванситарт?

— Да.

— Бях глупачка да се ядосвам толкова на отказа му. А на всичкото отгоре се оказа, че е било съвсем излишно.

— Да не би Ванситартови да са премислили и да са решили да платят митото?

— Не. Но измислих къде-къде по-хубав начин да ги прекарат през границата. Няма да ти кажа какъв, но от всяка гледна точка е ненадминат. Няма начин да не стане. Алис е във възторг.

Сали говореше с детинско оживление, което вдъхна надежда на лорд Икнъм, че сърцето й в края на краищата не е безвъзвратно разбито. Блестящият влажен поглед бе изчезнал, а на мястото му се бе появило пламъче, силно наподобяващо тъй порицавания от Понго поглед, забелязван в очите на чичо му Фред.

— О, нима?

— Когато й го казах, запляска възторжено с ръчички.

— Надявам се, разбираш колко е лошо да се мамят митническите власти на Съединените щати?

— Да, тази мисъл ме кара да страдам. Клетите същества.

— Така си е. Значи вие с Понго сте се разделили съвсем ненужно?

— Да.

— Глупаво е било от негова страна да приеме развалянето на годежа толкова насериозно. Милата ми съпруга разваля нашия шест пъти, но след всяка развала изплувах с усмивка.

— Трябваше да се сетя, че Понго гледа сериозно на тези неща.

— Да. Той е истински светец, но инатът му е магарешки.

— И сега взе, че се сгоди за Хърмайъни, единствена дъщеря на сър Ейлмър Босток и лейди Босток. Познаваш ли я, чичо Фред?

— Не. Виждал съм я само на снимка.

— Аз също. Беше в „Татлър“. Много е хубава.

— Ако си падаш по този тип.

— Понго очевидно си пада.

— Да. В момента можем да опишем състоянието му като упоеност. Но го чака горчиво пробуждане.

— Не можеш да съдиш за това само по една снимка.

— Мога, мога. Тя ще му разкаже играта.

— Горкото ангелче.

Настъпи ново мълчание.

— Та какво искаше да го помоля от твое име? — запита лорд Икнъм. — Длъжен съм да спомена, че той ще го направи, каквото и да е. Все още е дяволски привързан към теб, Сали.

— Не е.

— Уверявам те, че е. Призна ми го в прав текст.

На лицето на Сали просветна ослепителна усмивка. Сервитьорът, който тъкмо носеше задушеното пиле, едва не изтърва подноса.

— Нима?

— И не забравяй, че е запазил достатъчна част от обичта си, за да ти изпрати клиент под формата на сър Ейлмър Босток.

— Понго ли ми е намерил тази поръчка? Колко типично за него — нежно отбеляза Сали. — Точно затова го обичам. Макар че, за нещастие, работата ми по оня бюст стана причина за неприятностите на Отис.

— Какво е станало?

— Ами, ако трябва да започна от самото начало, работех по онзи бюст.

— Така.

— И, естествено, по време на работата двамата с модела си бъбрехме за това-онова.

— Забавен ли беше разговорът?

Не твърде. Беше склонен да сравнява неблагоприятно работата ми с онази на скулптора, който му изработил бюст при пенсионирането му.

— Онзи, който стои, или по-скоро стоеше, във вестибюла на Ашъндън?

— Да. Откъде знаеш?

— Почакай, дете мое. Скоро ще ти разправя моя собствена история. Продължавай. Той разговарял с теб, но ти не си намерила разговора за твърде приятен.

— Да. Но спомена нещо, което привлече вниманието ми и то беше, че е написал мемоарите си и е решил след известно време да плати за публикуването им. Говореше като човек, изживял разочарования. Тъй че си казах: „Ха! Това е работа за Отис.“

— Започвам да схващам. Отис я е поел и е оплескал всичко.

— Да. В пристъп на небрежност вмъкнал в книгата няколко илюстрации, предназначени за албум по Модерно изкуство, който също издавал в момента. Сър Ейлмър не ги хареса особено много, но най-силно се отврати от портрета на гола жена с надпис „Аз на двайсет години“ под него. Разбрах за това, когато ми върна бюста. Лейди Босток лично ми го донесе в студиото, придружен от сурово писъмце. А сега ще съди Отис за огромна сума поради нанесени щети. Ако спечели делото, нещастната фирмичка на Отис ще фалира. Много неприятно.

— Крайно. Но типично за Отис.

— Клетото агънце, толкова е завеян.

— Клетият тъпанар, направо е кошмарен. Предполагам, че ти си му дала парите за издателската фирма?

— Известна част.

— О, небеса. Е, драга моя, с прискърбие трябва да ти съобщя, че ако всичко, което ми каза, отговаря на истината, всеки съд ще поднесе на Босток главата на Отис на тепсия.

— Знам. Стига работата да стигне до съд. Тъкмо затова се нуждая от помощта на Понго. Искам да използва влиянието си пред сър Ейлмър и да го накара да оттегли иска си. Може да го убеди да се задоволи с по-дребна сума, която няма да разори Отис.

— Естествено, това би бил щастливият край. Но дали Понго е персона грата пред него?

— Разбира се.

— Не съм убеден. Всичко зависи от развоя на случката с бюста. Странно как бъдещето на Отис като издател, за което не давам пет пари, и твоята малка сума, за която давам, ще зависи от способността на Понго успешно да вмъкне тихомълком глинен бюст в Ашъндън Манър. Понякога животът е сложно нещо.

— Какво искаш да кажеш? Какъв бюст?

— Точно това е историята, която смятах да ти снеса. Нахрани ли се? Тогава да идем да пием кафе във фоайето. Да — подхвана лорд Икнъм, когато се настаниха в две от луксозните кресла, които хотел „Барибо“ предлага на клиентите си, — историята е много объркана. Казах ти, че снощи Понго пристигна у нас.

— Да.

— Днес, след като се наобядвахме, потегли за Ашъндън, с цел да омае старите. Махах му нежно с ръка за сбогом и си мислех, че няма да го видя поне една седмица. Нищо подобно. Върна се след по-малко от два часа. Дълбоко смутен. Приличаше повече на котка върху гореща тенекия, отколкото на човешко същество.

— Но защо?

— Защото при опита си да демонстрира на една камериерка в Ашъндън Манър как бразилските туземци стрелят по птици с грубите си прашки, случайно счупил онзи бюст във вестибюла, за който и ти спомена преди малко.

— Боже мой.

— Именно! И ти ли си смутена?

— Разбира се, че съм смутена. Не разбираш ли, чичо Фред? Сър Ейлмър обожава този бюст. Ще се разяри на Понго…

— И така ще изключи възможността му да ходатайства за Отис? Да, звучи логично. Но се успокой. Може би не всичко е загубено. Причината да дойде беше да вземе на заем друг бюст, който да постави на осиротелия пиедестал с надеждата, че замяната ще мине незабелязана.

— Умно.

— Да, прекалено умно за Понго. Вероятно камериерката го е подкокоросала. Не бих го нарекъл бързомислещ младеж. Тъй добре си спомням объркването му, когато го питаха за името му в деня на кучешките надбягвания. Стигна до „Туй“, но за щастие успях да се наведа към него и да му пошепна, че е Едуин Смит, живущ на Настършиъм Роуд номер 11 в Източен Дълич.

— А ти кой беше?

— Джордж Робинсън от номер 14 в същия квартал. Да, смятам, че без всякакъв риск можем да припишем на камериерката всеки проблясък на мисъл, прояден в случая. Връчих му бюста и той отпътува с него. Разбира се, още нямаме възможност да научим дали тази хитринка се е оказала резултатна, но смятам, че можем да изпитваме умерен оптимизъм. Той ми обясни, че ъгълът, където е стоял оригиналът, е възтъмен, а не вярвам Мутрата да има навика да го разглежда отблизо. Някой и друг бърз поглед мимоходом и положително отприпква в градината да се порадва на слънчицето.

— Защо го нарече Мутра?

— В училище му викахме така.

— Нима сте съученици?

— От години.

— Тогава не можеш ли ти да ходатайстваш?

— И дума не може да става. Разказах на племенника му, с когото вчера се запознах във влака, че навремето наложих младия Босток Мутрата с бухалка и несъмнено инцидентът е още животрептящ в паметта му. Понго е човекът, който трябва да ходатайства.

— Ако всичко е минало добре.

— Убеден съм в това. Твърди, че Мутрата е късоглед и не носи очила, а описа камериерката като мъжко момиче, което няма да иде да го клепа пред тричленката.

— Чичо Фред, голяма утеха си ми.

— Опитвам се, мила моя. Радост и светлина, това е моят девиз.

— Какво щастие, че си имал подръка бюст.

— Голям късмет наистина. Поради една или друга причина Икнъм Хол никога не е гъмжал от бюстове. Статуи — да. Ако се обърнеш към мен със спешна молба за някоя гола Венера, ще изпълня поръчката, без да ми мигне окото. Дядо ми се специализираше тясно в тях. „Домът не е дом — обичаше да казва той, като прекарваше замислено ръка през бакенбардите си, — без колкото може повече голи Венери.“ В резултат на тези негови виждания в някои кътчета от парка определено се чувстваш като в турска женска баня. Но бюстове — не. Ние, Икнъмови, някак си сме се разминали с бюстовете. Тъй че ако ти, по волята на провидението, не беше ми оставила онзи на отговорно пазене…

Не е лесно да рипнеш изведнъж от кресло на „Барибо“, но Сали го постигна. Лицето й беше бледо и го гледаше с широко отворени, ужасени очи.

— Чичо Фред! Да не си му дал онзи бюст?

— Да. Защо, какво му е лошото?

Сали рухна обратно в креслото.

— В него са бижутата на Алис — прошепна безизразно тя.

— Какво!

— Да. Пъхнах ги в топка гипс, а Алис другата седмица щеше да се обади да го вземе и да го отнесе в Америка. Това е „начинът“, за който споменах.

— Проклет да съм! — възкликна лорд Икнъм.

Последва натежало от загриженост мълчание. След като се прокле, лорд Икнъм, макар никой да не можеше да го обвини в липса на изобретателност, изглеждаше объркан. Почеса брадичка, засука мустак, затропа с пръсти по креслото, но без да получи каквото и да било вдъхновение.

Най-сетне се изправи.

— Е, мила моя, няма смисъл да се извинявам. Нито пък ще спечелим нещо, ако изтъкна, че съм го направил с добри намерения. Имаш нужда от решителни мерки, а не от жално блеене. Смятам да се поразходя навън. Чистият въздух може да подпомогне мисловния ми процес. А той ще има нужда от всичката помощ, която може да получи.

Излезе през въртящата се врата с наведена глава и сключени на гърба ръце. Когато след няколко минути се върна, носеше надежда. Лицето му се бе прояснило и беше възвърнал привичната си самоувереност.

— Всичко е наред, детето ми. Това дребно затруднение може да се оправи много лесно. Трябваше ми просто малко съсредоточаване. Нали ми каза, че Мутрата ти върнал бюста, който си му изработила? В студиото ти ли е?

— Да.

— Тогава всичко е наред. Утре ще идем до Ашъндън с колата, ще го вземем и ще го разменим със сега пребиваващия там.

— Ама…

— Никакво „ама“.

— Как…

— И никакво „как“. Точно това са казвали на Колумб пияниците по кръчмите, когато заявил, че ще открие Америка, и виж на какви глупаци ги е направил. Ще намеря начин. Не си блъскай главата с досадни подробности, остави ги на мен. Върви си вкъщи, опаковай най-необходимото и се наспи добре, докато аз остана да поизгладя един-два пункта, които още не съм дообмислил. Още кафе? Не? Тогава припкай. Бог да ме поживи — говореше лорд Икнъм с момчешко въодушевление, докато я изпращаше до вратата, — това е пръст на съдбата. Нуждаех се точно от нещо такова да ме стимулира. Чувствам се както когато двамата с Понго тръгнахме миналата пролет за замъка Бландингс в ролите на Сър Родерик Глосъп, известния психиатър, и племенника му Базил. Разказвал ли ти е тази история?

— Не.

— Странно. Според мен това трябва да е един от най-скъпите му спомени. Утре, докато пътуваме, ще ти я разправя. Е, мила моя, лека нощ — заключи лорд Икнъм, като настани Сали в таксито. — Сладки сънища и не се тревожи за нищо. Можеш да разчиташ, че ще се погрижа за всичко. Точно такива случаи изваждат на повърхността най-доброто у мен. А когато на повърхността изплува най-доброто на Фредерик Олтамонт Корнуолис, Пети граф на добрия стар Икнъм, то си заслужава да се види.