П. Г. Удхаус
Чичо Динамит (3)

1

Следобеда на другия ден Понго Туисълтън тръгна за Ашъндън Манър с леко сърце и весело тра-ла-ла на уста, като остави лорд Икнъм, който щеше да се натовари на влака за столицата няколко часа по-късно, да му маха доброжелателно от стъпалата пред парадния вход.

Нищо не ободрява един влюбен младеж повече от съзнанието, че успешно е устоял на един Изкусител, опитал се да го отклони от правата посока към нещо, което обектът на обожанието му не би одобрил, и докато си припомняше възхитителната твърдост, с която отхвърли предложението на чичо си Фред за един приятен и поучителен следобед в Лондон, Понго изпита праведен душевен възторг.

Приятен и поучителен следобед, как ли не! Малко хора са били по-близо от Понго до произнасянето на думата „Фу!“, когато фразата на лорд Икнъм се стрелна през разтреперания му мозък като някакво гнусно влечуго. Нахалният му дъртак, да се осмелява да предлага приятни и поучителни следобеди на човек, който веднъж и завинаги е оставил подобни преживявания зад гърба си. Потрепери от погнуса, срита целия долнопробен епизод под килима на съзнанието си и насочи мисли към по-приятна тема — предстоящото запознанство с родителите на Хърмайъни.

Беше убеден, че ще е истински триумф. Разбира се, разполагаше с малко сведения за двамата дъртаци, но предполагаше, че са интелигентни дъртаци, способни да разпознаят добрия човек, когато го видят, и следователно беше очевидно, че младеж като него — солиден, порядъчен, неподатлив на чичови изкушения и със синя кръв от главата до петите, ще ги накара още от първия миг да пасат от ръката му. „Скъпа моя, той е очарователен!“, ще пишат бележки те на Хърмайъни, а старият сър Ейлмър, когото си представяше като съвременен дядо Коледа, щеше да каже на лейди Босток (кротка, миловидна майчица), докато се устройваха в леглото след края на първата възхитителна вечер с него: „Е, мила моя, нищо лошо не може да се каже за този младеж, а?“, а може би: „А, нали?“ Очакваше с весела увереност да ги привърже към душата си със стоманени въжета.

Поради това при пристигането си откри с известна тревога, че ще трябва да мине известно време, преди да постигне тези желани резултати. Първата важна предварителна стъпка към привързването на домовладика и съпругата му към душата със стоманени въжета е да успееш да проникнеш в дома им, а това, установи той, се оказа непредвидено трудно.

Ашъндън Манър беше една от онези солидно построени сгради, датиращи от дните, когато домът е бил не толкова място за нахлузване на стари чехли и палене на лула, колкото крепост за защита от въоръжени до зъби неканени гости. Главната врата беше яка и масивна, а в момента и здраво заключена. Освен това звънецът видимо не работеше. Понго се облегна на бутона с цялата си тежест и постоя така известно време, но много скоро му стана ясно, че това няма да го докара доникъде, та се изправи пред необходимостта да прибегне до алтернативни мерки.

Забеляза един отворен френски прозорец недалеч от мястото, където стоеше, и реши, че е открил формулата. Може би беше малко необичайно да започнеш първото си посещение, вмъквайки се през прозореца, но любезен, сърдечен дъртак като сър Ейлмър Босток нямаше да му върже кусур. Поради това той заряза парадния вход като загубена кауза и секунда по-късно изживя неприятния шок, който винаги връхлиташе хора, озовали се за първи път в стаята, където бившият губернатор държеше африканските си антики, събрани през годините на почетно изгнание. Колекцията на сър Ейлмър Босток от африкански антики без капка съмнение беше най-отблъскващата, несполучлива и нищо неструваща сбирщина, която някой бивш губернатор някога е донасял със себе си, и много от екземплярите в нея пренесоха Лонго в един различен и ужасяващ свят.

Взе в ръце и започна да разглежда най-близкия предмет, някаква особена щуротия, изработена от червена кал от художник, очевидно под въздействието на долнокачествен джин, и тъкмо се чудеше защо ли дори някой невеж африканец би бил толкова тъп да си губи времето за подобни упражнения, когато би му било икономически по-изгодно да преследва крокодили или да налага съседите си с тояга по главата, когато глас, притежаващ много от качествата на фанфарите на Страшния съд, внезапно процепи въздуха. — РЕДЖИНАЛД!

Понго подскочи и изпусна нещото. То се удари с трясък в пода и се превърна в прах от червена глина. Секунда по-късно на прага се появи мечешка фигура, предвождана от огромни, побелели мустаци.

2

Приблизително в момента, когато Понго хвана волана на своя бъфи-порсън в имението на чичо си и натисна педала с изящното си краче, сър Ейлмър Босток се качи в спалнята на съпругата си на първия етаж на Ашъндън Манър да поправи счупеното ребро на щората. Обичаше сам да се грижи за подобни домашни дреболии и държеше да свърши ремонта преди пристигането на обедния влак, натоварен с лейди Босток, връщаща се от Лондон, където бе прекарала една седмица при дъщеря си Хърмайъни.

Като предвиди, че старият му съученик ще изпита негодувание от неявяването на Бил Оукшот на тържественото посрещане, което с пот на чело му бе организирал, лорд Икнъм мъдро се бе проявил като вещ познавач на човешкия характер. Ако един бивш губернатор, свикнал години наред официалните му изяви да вървят като по часовник, вкуси от горчивината на провала и падението, появата на раздразнение е неизбежна. Свиват се юмруци, мърморят се проклятия, хапят се долни устни. А това особено важи за бивши губернатори, чиято психическа настройка дори при най-благоприятни обстоятелства напомня поведението на заловена мечка-стръвница, какъвто беше случаят със сър Ейлмър Босток. Докато работеше, челото му бе помрачено, мустаците трепкаха и от време на време той тихичко изсумтяваше.

Копнееше за присъствието на жена си, за да може да излее в неизменно съчувстващото й ухо повествованието за своите несправедливи страдания и скоро след като положи последните щрихи върху щората, мечтата му се сбъдна. Пред парадния вход спря такси и на прага се появи лейди Босток — жена, наближаваща петдесетте и носеща подчертана прилика с едра кобила.

— А, ето те и теб, скъпи — весело заяви тя. При разговор със своята половинка почти винаги й се налагаше да проявява веселост за двама. Спря и подуши въздуха. — Каква особена миризма.

Сър Ейлмър се навъси. Мразеше да го критикуват, дори за миризмите му.

— Лепило — лаконично отсече той. — Поправях щората.

— О, колко предвидливо от твоя страна, скъпи. Много ти благодаря — откликна лейди Босток, по-весело от всякога. — Е, сигурно си имал чувството, че никога няма да се върна. Колко е хубаво да се върнеш пак у дома. В Лондон е такава блъсканица. Хърмайъни ми се стори много добре. Изпраща какви ли не послания до теб и до Реджиналд. Той пристигна ли?

Въпросът кой, по дяволите, е Реджиналд вече трепкаше на устните на сър Ейлмър, но овреме се сети, че дъщеря му отскоро е сгодена за някакъв млад флакон с цианкалий, отговарящ на това име. Отговори, че Реджиналд още не се е появил.

— Хърмайъни каза, че ще дойде днес.

— Ама не е.

— Телеграфира ли?

— Не.

— Трябва да е забравил.

— Тъпо безмозъчно младо магаре — обобщи сър Ейлмър.

Лейди Босток тревожно го изгледа. Стори й се, че открива в поведението му антиреджиналдово предубеждение, а знаеше как действа съпругът й. Отдавна бе разбрала, че дори когато не е във форма, е способен за нула време да сведе всеки младеж, не събудил ентусиазма му, до състоянието на мазно петно на пода, а силно желаеше подобно злочестие да не се случва сега. Хърмайъни, докато я изпращаше на гара Ватерло, даде недвусмислени указания любимият й, докато е в Ашъндън Манър, да се радва на статута на зеница на око, а Хърмайъни беше момиче, което не търпеше да му противоречат. Очакваше хората да изпълняват желанията й и тези, които си знаеха интереса, наистина го правеха.

Като си спомни за плахите млади подчинени, които беше виждала да се гърчат като изгоряла хартия под яростния му поглед в онези дълги щастливи години в Долна Барнатоландия, тя се втренчи умолително в съпруга си.

— Нали ще се държиш добре с Реджиналд, скъпи?

— Винаги се държа добре.

— Не искам да се оплаче на Хърмайъни, че не е бил посрещнат добре. Знаеш каква е.

Настъпи замислено мълчание, през което и двамата позволиха на мислите си да се спрат на темата що за човек е Хърмайъни. Наруши го лейди Босток с лека нотка на надежда.

— Може пък да се сприятелите.

— Ба!

— Хърмайъни твърди, че е прекрасен.

— Вероятно е типичната млада напаст с брилянтин на косата и отблъскващо хихикане — студено отсече сър Ейлмър, отказвайки да насочи вниманието си към слънчевата страна на живота. — Стига ми, че Уилям се мотае наоколо. Прибави Реджиналд, и съществуването ни ще се превърне в същински ад.

Думите му напомниха на лейди Босток, че има тема, която една любяща леля би трябвало да е зачекнала по-отрано.

— Значи Уилям е пристигнал?

— Да. О, да, пристигна.

— Надявам се, че посрещането е минало добре. Когато сподели идеята си, ми се стори прекрасна. Колко ли изненадан е бил. Има късмет, че пристигна навреме за спортния празник. Толкова е полезен с грижите си за спорта. Къде е той?

— Не знам. Надявам се да е пукнал…

— Ейлмър! Какво искаш да кажеш?

Сър Ейлмър не беше сумтял от завръщането на жена си и сега всички потиснати сумтения се скупчиха в гръмовните звуци, които издаде. Учудващо беше как Понго, в този момент навлизащ в имението, не ги чу и не реши, че е спукал гума.

— Ще ти кажа какво искам да кажа. Знаеш ли какво направи тая хиена? Не слезе в Ашъндън Оукшот. Останал си във влака, отишъл до Бишъпс Икнъм и след няколко часа се изтърси с колата на лорд Икнъм, насмукан до сливиците.

Трябва веднага да опровергаем това неотговарящо на фактите твърдение, дължащо се единствено на предразсъдъци и горчилка в душата. Като вземем под внимание факта как се гърчеше от удара, че любимото момиче се е сгодило за друг, в имението на лорд Икнъм Бил Оукшот прояви похвална въздържаност. В обстановка, когато много мъже биха започнали да поглъщат алкохола с кофи, този великолепен младеж упражни железен самоконтрол. Едно бързо, последвано от друго по-бавно, и толкоз.

Вярно, че при срещата с чичо му поведението му даде храна за недоразумението, но такова нещо винаги може да се случи, когато притеснен млад човек се среща с нажежен до бяло чичо, от когото винаги се е страхувал, знаейки, че той е причината за яростта му. В подобна обстановка лицето неизбежно почервенява, а крайниците започват да се преплитат, дори обектът да е заклет въздържател.

Толкова за това чудовищно обвинение.

Лейди Босток изсъска като мокър пръст, докоснал жежко желязо, както правят жените в случаите, когато мъжете възкликват: „Проклет да съм!“

— Кола на лорд Икнъм?

— Да.

— Но как е попаднал в кола на лорд Икнъм?

— Май са се срещнали във влака.

— А, разбирам. Зачудих се, защото не го познаваме.

— Аз го познавах преди четирийсетина години. Бяхме съученици. Слава Богу, оттогава не съм го виждал. Той е луд.

— Чувала съм, че е крайно ексцентричен. — Лейди Босток млъкна и се заслуша. — А, наближава кола. Трябва да е Реджиналд. Най-добре е да слезеш.

— Няма да сляза — сприхаво възрази сър Ейлмър. — По дяволите Реджиналд. Нека си поохлади копитата. Ще довърша разказа си за Уилям.

— Да, скъпи. Добре, скъпи. Очевидно се е държал много особено. Даде ли някакво обяснение?

— Е, можеш да не се съмняваш, че си имаше готов отговор. Каза, че заспал и се събудил едва в Бишъпс Икнъм. Не повярвах и на една негова думичка. Очевидно е загубил самообладание, като е видял подготовката на посрещането, и не е слязъл от влака, жабата му с жаба, като ме остави да връщам по домовете им викария, жена му, духовия оркестър, десет бой скаути и четиринайсет члена на Църковното училище, без да допусна масови размирици. А трябва да ти кажа, че на моменти бях на косъм. Децата от Църковното училище бяха в грозно настроение.

— За всички вас трябва да е било голямо разочарование.

— И това не е най-лошото. Вероятно изгубих стотици гласове.

— О, скъпи, но защо? Грешката не е твоя.

— Какво значение има? Хората не разсъждават. Новината за подобно фиаско се разнася из графството. Един човек казва на друг. Започва да се говори, че съм изпаднал в смешно положение и гласоподавателите губят вяра в мен. И нищо не може да се направи. Това е най-страшното. Не можеш да положиш човек на годините на Уилям на коляното си и да го напердашиш с четката за коса… ВЛЕЗ!

На вратата се чукаше. Чукането бе последвано от прислужничката Джейн.

— Милейди, търсят ваше благородие на телефона — започна Джейн, която вярваше в уважението към титулуваните. — Викарият, милейди.

— Благодаря, Джейн. Идвам веднага.

— А аз — уморено изсумтя сър Ейлмър, — предполагам, че ще е най-добре да ида да приветствам оня проклет Реджиналд.

— Нали няма да забравиш за Хърмайъни?

— Не, няма да забравя за Хърмайъни — сприхаво отвърна сър Ейлмър. Не беше променил и на косъм мнението си, че бъдещият съпруг на дъщеря му не може да не е проклета напаст Божия като всички други младежи напоследък, но щом Хърмайъни го искаше, беше готов да му гука като бяла гълъбица.

Отправи се към гостната и като видя, че е празна, за миг се стъписа. Но бившите губернатори са бързомислещи мъже, обучени да се справят с кризи. Когато един бивш губернатор, търсещ един Туисълтън, се озове в гостна, където трябва да се намира Туисълтънът, но там няма кьорав Туисълтън, той, губернаторът, не почва да върти палци и да се тюхка. Той пълни дробове и крясва.

— РЕДЖИНАЛД! — прогърмя сър Ейлмър.

Когато ехото заглъхна, му се стори, че чу звуци от движения в стаята с колекцията от другата страна на вестибюла. Отправи се нататък и провря глава през вратата.

Беше точно както подозираше. Нещо, вероятно от Туисълтъново естество, стоеше там, където не му е мястото. Миг по-късно представителите на по-възрастното и по-младото поколение получиха възможност да се огледат внимателно и от глава до пети.

И за двете страни резултатът от огледа беше разочароващ. Понго, зяпнал с интерес към загрубялото лице, гарнирано обилно със снежнобяла растителност, си мислеше, че този Босток, тъй далечен от любезния Дикенсов герой на мечтите му, положително беше най-костеливият орех, когото бе срещал в кариерата си, фрашкана с костеливи орехи, докато сър Ейлмър, попиващ с поглед Понго от лимонено-жълтата коса до карираните чорапи и велурените обувки, усети колко прав е бил в преценката си, че бъдещият му зет ще се окаже флакон с цианид и проклета напаст Божия. От пръв поглед личеше, че успешно е въплътил и двете.

Но беше дошъл мрачно решен да гука като бяла гълъбица, така че се зае да гука, без много маене и потриване.

— А, ето къде си бил. Реджиналд Туисълтън?

— Точно така. Туисълтън, Реджиналд.

— Как си? — изрева сър Ейлмър като лъв, получил шепа сачми в задните части, докато задоволява жаждата си от локва, макар че ако го запитаха, щеше да настоява, че продължава да гука. — Радвам се да те видя, Реджиналд. Съпругата ми ще слезе всеки момент. Какво правиш тук?

— Разглеждах тези… ъъъ… предмети.

— Колекцията ми от африкански антики. Безценна е.

— Нима? И колко безценна?

— Няма да намериш много такива колекции. Отне ми десет години да я събера. Интересуваш ли се от африканско изкуство?

— Да, доста. Обичам го.

Това прозвуча добре. Смътен гърч зад мустаците даде да се разбере, че сър Ейлмър се усмихва и кой знае какво приказно приятелство би разцъфнало след секунда. Но за жалост, преди да започне процеса на напълване, очите на сър Ейлмър се спряха на тленните останки от нещото и усмивката се стопи от лицето му като лански сняг, за да бъде заменена от навъсване с такава злост, че на Понго му се стори, че някой изгребва вътрешните му органи с тъпа лопата.

— По дяв… — ревна сър Ейлмър, очевидно призоваващ някое племенно божество. — Как по… Какво по… Ти ли го направи?

— Ъъъ, да — честно си призна Понго и застана на един крак. — Ужасно съжалявам.

Сър Ейлмър, не без основание, запита каква е ползата от извиненията и Понго в тон с мисълта му рече да, схващал мисълта му и придружи думите си с нервен кикот.

Преобладаващото мнозинство хора не си пада по нервния кикот и сър Ейлмър бе измежду тях. Навремето нерядко бе напомнял този факт на подчинените си. Дори мисълта за дъщеря му Хърмайъни не можа да го възпре да отправи към Понго втори зверски поглед, в сравнение, с който предшественикът му беше изпълнен с нежна обич. Наведе се, застана на четири крака над останките като Марий над руините на Картаген и замърмори под мустак за кьопави млади смотаняци с по две леви ръце. Понго не можа да долови забележките му в пълен текст, но чу достатъчно, за да придобие общо впечатление.

Преглътна немощно. По челото му започна да избива лепкава влага, сякаш се бе озовал в сауна. Гувернантките от детството му и училищните директори в по-зрелите му години понякога говореха с пренебрежение за коефициента му на интелигентност, но беше достатъчно интелигентен да разбере, че това негово посещение, в което беше жизненоважно да се представи блестящо пред родителите на Хърмайъни, бе започнало зле.

Когато сър Ейлмър се изправи и започна да разправя, че нещото е било перлата на колекцията му и че не би се разделил с него и за сто лири, дори ако предполагаемият купувач го моли коленопреклонно, за да прибави тежест към офертата, отвън се дочу свистене, сякаш някакво твърдо тяло прелетя през вестибюла с висока скорост. В следващия миг в стаята с колекцията бурно влетя лейди Босток.

По вида на лейди Босток единствен Шерлок Холмс би стигнал до умозаключението, че току-що е чула по телефона от викария, че куратът се разболял от шарка, но затова пък дори на иначе несхватливият доктор Уотсън би станало прозрачно ясно, че поради някаква причина душата й е разтърсена из основи. Беше толкова потресена, че макар и печена домакиня, тя не обърна никакво внимание на Понго, който бе застанал на другия си крак.

— Ейлмър!

— Какво?

— Ейлмър… Викарият…

— КАКВО?

— Викарият каза, че господин Брадърхуд е болен от шарка. Иска да отида веднага при него.

— Кой, по дяволите, е господин Брадърхуд?

— Куратът. Познаваш господин Брадърхуд, курата. Онзи приятен младеж с пъпките. Легнал е от шарка, а аз разчитах на него да се погрижи за бебетата.

— Какви бебета?

— Сладките бебета. На спортния празник.

Налага се да вмъкнем няколко думи за спортния празник. Той беше върхът на светския живот в Ашъндън Оукшот за годината, когато всичко най-почтено и трудолюбиво в селото се събираше на територията на имението и се отдаваше на всевъзможни щуротии. Провеждаха се надбягвания, танцуваха се народни танци, оценяваха се сладки бебета в огромна шатра, а чаят и кифлите се поглъщаха в космически количества. Представете си смесица от надбягванията в Дерби и градинско увеселение в Бъкингамския дворец, прибавете пира на Балтазар и ще получите спортния празник в Оукшот.

Следователно човек лесно може да си представи загрижеността на лейди Босток от връхлетялото я нещастие. Господарка на имение, където предстои спортен празник и където куратът е прикован към леглото от шарка, се намира в трагичното положение на импресарио, чиято звезда му погажда номер няколко дни преди тържествената премиера, или на генерал, чийто полк получава лумбаго в навечерието на решаващото сражение.

— Ужасно. Трагично. Не мога да си представя кой би го заместил.

Сър Ейлмър, който се придържаше към политиката на ранно предотвратяване на удара, заяви, че ще е проклет, ако е той, а лейди Босток отвърна: не, не, скъпи, не бих си и помислила да те моля за подобно нещо.

— Но трябва да открия някого. — Очите на лейди Босток, местещи се във възвишено отчаяние от небесата към земята и от земята към небесата, се спряха за миг на Понго, застанал отново на първия си крак, и го загледа замаяно, сякаш виждаше нещо от най-тежките си кошмари. — Ти ли си Реджиналд? — разсеяно попита тя.

Емоционалната сцена след краткия разговор със сър Ейлмър за нещенцето бе потопила Понго в състояние на такъв душевен смут, че за момент той не беше напълно сигурен. Реджиналд? Името му беше познато. Беше ли той Реджиналд? Беше ли изобщо Реджиналд нещо, което човек може да бъде?… Но, да, разбира се. Жената беше напълно права.

— Да, аз съм Реджиналд.

— Как се радвам най-сетне да се запозная с теб — изхлипа лейди Босток като изтерзана душа.

Никога не е лесно да се намери идеалният отговор на подобно изявление. Простото „Да!“ е твърде самодоволно, а „Хм“ — прекалено фамилиарно, и като не успя да се сети за твърде сложното „И аз отдавна очаквам да се запозная с вас“, Понго се задоволи с поредния нервен кикот.

В изтерзаните очи на лейди Босток изгря внезапна светлина.

— Реджиналд, бил ли си някога в жури за сладки бебета?

— Аз? — сгърчи се Понго.

Преди да продума още нещо, един ангел, прикрил се под формата на сър Ейлмър, се намеси да го спаси от страшната заплаха, надвиснала тъй внезапно над главата му.

— Не ти трябва Реджиналд — отсече той и Понго, който само секунда по-рано би се разтърсил, ако някой му предложеше да се хвърли на врата на домакина си и да го разцелува, усети силен напън в тази насока. — Ще ти кажа кой ще свърши работа.

След като произнесе думите „Проклет да съм, ако съм аз“ и получи успокоителния отговор на жена си, сър Ейлмър бе потънал в мълчание, сякаш размишляваше или си блъскаше главата, и сега стана ясно, че умствените усилия, на които се бе посветил, даваха плод. Поведението му се оживи, а очите, втренчени в Понго с тъпа мрачност, сега святкаха победоносно.

Този блясък би озадачил някой не пътешествал човек, но всеки, виждал някога корсикански мафиот, внезапно изправил се пред възможността за кръвно отмъщение, веднага би го разпознал. Беше странната почти неземна светлина, която озарява очите на оскърбени чичовци, когато съзират възможност да си го върнат тъпкано на прегрешилите племенници.

— Ще ти кажа кой ще свърши работа — повтори той. — Уилям.

— Уилям?

— Уилям — потвърди сър Ейлмър, въртейки думата около езика си, сякаш дегустираше вино.

Лейди Босток се втрещи.

— Но Уилям… Как така, скъпи… Последният човек…

— Уилям.

— Но на него няма да му хареса.

— Уилям.

— Знаеш колко е стеснителен.

— Уилям. Не желая да спориш, Емили. Няма смисъл да стоиш тук и да подсмърчаш. Уилям ще журира сладките бебета. Настоявам. Може би така ще съжали, че заспива по влаковете и пиянства със стария Икнъм.

Лейди Босток въздъхна. Но навикът да се подчинява, възникнал още в подножието на олтара, си каза думата.

— Много добре, скъпи.

— Кажи му, като го видиш. Междувременно спомена, че викарият иска да идем при него да се посъветваме. Хубаво. Ще те закарам с колата. Тръгвай.

И той се стрелна през френския прозорец, последван от лейди Босток, а малко след това, зает да попива челото си с кърпичката, толкова подхождаща на вратовръзката и чорапите му, ги последва Понго.

Усети нужда от чист въздух. Подобни усещания често връхлитаха чувствителните племенни вождове след преговори със сър Ейлмър Босток по въпроса за неплатените колибни данъци.

 

 

Слънчевата светлина и чистият хампширски ветрец, който галеше слепоочието му, скоро направиха чудеса по отношение възстановяването на нормалното му състояние. В момента Понго се чувстваше почти на себе си и се върна в къщата, където, както често се случваше с лицата, веднъж погледнали колекцията на сър Ейлмър от африкански антики, бе налегнат от нездравото желание да хвърли още един поглед върху изчанчените й експонати, за да се убеди, че са точно толкова ужасяващи, колкото му се бе сторило първия път. Мина през френския прозорец в стаята с колекцията, а полицаят с розово лице, който въртеше лениво педалите по алеята за коли, нададе рязко „Хо!“ и ускори темпото с остър поглед и войнствено щръкнала брадичка.

Името на полицая бе Харолд Потър. Той представляваше тежкото величие на Закона в Ашъндън Оукшот. Розовината му се дължеше на топлото време, а се движеше лениво, защото бе зареян в блянове по Елси Бийн, камериерка в имението, за която беше сгоден.

Идваше, за да се наслади на приятен разговор с Елси Бийн, и до момента, когато зави край къщата и я видя като на длан, мислите му бяха потопени в любов. Но видът на крадлива сянка, промъкваща се през френския прозорец, превърна Потър Ромеото в Потър Светкавицата, неуморимия хранител на реда и законността. Могъщите му крака натиснаха педалите като за Обиколката на Франция.

На Харолд Потър му се струваше, че така постъпва добрият полицай.

И се случи така, че Понго, чието мнение за интелигентността на африканските туземци бе паднало още по-ниско, бе смутен от сумтене в тила в мига, когато разглеждаше нелепите им творби. Обърна се с подскок, за да открие, че се взира в стоманените очи на едър полицай с рижи мустаци.

— Хо! — извика стреснато той.

— Хо! — отвърна полицаят Потър като ехо в Швейцарските Алпи.

3

Няма смисъл да се правим, че положението не беше смущаващо. Принадлежеше към категорията, която очароваше лорд Икнъм, ценящ повече от всичко тези малки отклонения от спокойната монотонност на живота, но Понго се обля от глава до пети в лепкава пот.

За разлика от повечето си лекомислени приятели от „Търтейте“, които обичаха да дресират полицаите като домашни любимци и в моменти на опаричване им мушваха по нещо в ръката, когато им крадяха каските в нощта след гребните гонки, Понго винаги бе изпитвал ужас от Полицейските сили. Онази негова мрачност в деня на кучешките надбягвания, за която лорд Икнъм тъй сериозно го кореше, се дължеше на факта, че член на въпросните сили, който би могъл да бъде брат близнак на настоящия, го беше хванал за яката на сакото и го бе посъветвал да тръгва с него без номера.

Затова сега се усмихна немощно.

— Здрасти — рече той.

— Здрасти — отвърна хладно полицаят Потър. — Какво е това?

— Какво е кое?

— Какво правите в тези вътрешни помещения?

— Поканен съм на кратко гостуване.

— Хо!

Понго остана с впечатлението, че не постига напредък. Положението, лепкаво от зората си, ставаше все по-лепкаво. И поради това изпита огромно облекчение, когато задушевният разговор бе нарушен от появата на трета страна.

Третата страна се оказа дребно ячко момиче с решителност в сините очи и чип нос, облечено в униформа на камериерка. Загледа се с интерес в живата картина пред себе си.

— Здрасти — каза тя. — Харолд, откъде изникна? И кой е този?

— Субект, когото забелязах в момент на нахлуване във вътрешните помещения — кратко рапортува полицаят Потър.

Понго, който попиваше челото си, размаха кърпичката в стихиен протест срещу това професионално мнение.

— Какви са тия глупости за вътрешни помещения? — пламенно запита той. — Господин полицай, възразявам срещу начина, по който бръщолевите за вътрешни помещения. Защо да не вляза във вътрешно помещение, след като съм изрично поканен? Ето, ти, как ти е името, скъпа стара камериерко…

— Госпожица Бийн, моя годеница — хладно я представи полицаят Потър.

— О, нима? Най-сърдечни поздравления. Браво, браво, госпожице Бийн.

— Браво я.

— Надявам се да сте много, много щастливи. Та това, което исках да кажа, е, че ще можеш да потвърдиш, че съм гост на това заведение. Току-що пристигнах с колата си да прекарам няколко дни. Аз съм известният Туисълтън, годеникът на госпожица Босток. Сигурно знаете всичко за мен. Домът несъмнено се тресе от името ми.

— Госпожица Хърмайъни действително е сгодена за господин, наречен Туисълтън.

— Точно.

— А Джейн ги е чула да казват на вечеря, че го очакват, Харолд. Допускам, че е той.

— Прекрасна формулировка, млада ми Бийн — одобрително откликна Понго. Това момиче с ясна мисъл му хареса от първия момент. — Разбира се, че съм той. Погледнете — Понго обърна джоба на сакото си. — Прочетете категоричното изявление на един от най-уважаваните шивачи в Лондон. „Р. Г. Туисълтън“. Ето, черно на бяло.

— Може да сте купили на старо чуждо сако — възрази полицаят Потър в защита на последния окоп.

Понго го изгледа.

— Не казвайте такова нещо дори на шега, господин полицай. Най-добре ще е — получи внезапен пристъп на вдъхновение Понго — да се обадите на викария и да потърсите сър Ейлмър, който се съвещава с него за сладките бебета, и да повдигнете пред последния въпроса, имам предвид сър Ейлмър, не сладките бебета, оставил ли ме е тук преди няколко минути след приятен и оживен разговор.

— Искате да кажете, че сте се видели със сър Ейлмър?

— Разбира се, че се видях със сър Ейлмър. Така се прави сред нас.

Полицаят Потър неохотно се предаде.

— Е, тогава може би всичко е наред. Извинете, сър.

— Няма нищо, господин полицай.

— В такъв случай ще ви пожелая приятен ден, сър. Елси, какво ще кажеш за чашка чай в кухнята?

Елси Бийн вирна чипото си носле.

— Можеш да идеш в кухнята, ако искаш. Но аз няма да ида. Там е сестра ти, на гости на готвачката.

— Хо! — Полицаят Потър остана за момент потънал в мисъл. Противоречащите си желания за чаша чай и компанията на любимата очевидно поведоха война в душата му. С прискърбие трябва да съобщим, че първото надделя.

— Ами, смятам да се замъкна и да пийна една чашка — отсече той и се замъкна.

Елси Бийн намръщено се загледа в отдалечаващия се шевиотен гръб.

— Ти и шантавата ти сестра! — изсъска тя.

Киселата нотка в гласа й бе толкова недвусмислена, че Понго не можа да не се заинтригува. Тук, рече си той, стига да не съм дълбоко заблуден, стои камериерка с тайна скръб в сърцето. Спря да попива чело и хвърли любопитен поглед на Елси.

— Не харесваш ли сестра му?

— Не.

— Е, ако има някаква семейна прилика с брат си, напълно те разбирам — отбеляза Понго. С изчезването на полицая Потър от хоризонта Ашъндън Манър му се стори къде-къде по-приветливо и приятно местенце. — Защо не харесваш сестра му? Какво й има?

Елси Бийн беше дружелюбна душица, която напук на честите подканяния и строги забележки на работодателите си не беше успяла да се специализира в скромната сдържаност, която е търговската марка на добре обучената камериерка. Твърде често при взаимоотношенията си с управляващите класи в случаи, когато едно тихо „Да, сър“ или „Не, госпожо“ биха били най-уместни, тя ставаше словоохотлива и многословна. А в момента гледаше на себе си и като на домакиня.

— Ще ви кажа какво й има. Непрекъснато му пили да не напуска полицията. Все „Недей, Харолд“ и „Не се оставяй Елси да те настрои срещу истинските ти интереси.“ Вече не издържам.

Понго се съсредоточи.

— Чакай да видя дали правилно съм разбрал — продума той. — Искаш го без палка и ботуши? С други думи, да спре да полицайства?

— Ъхъ.

— А сестра му — не. Схващам положението. Защо искаш да зареже палката и ботушите? — Продължи да любопитства Понго. Човек, дълги години учил за държавен изпит по право, умее да зададе въпрос по същество.

Елси Бийн се изненада, че такъв въпрос изобщо може да се зададе.

— А вие не бихте ли искали? Ако бяхте момиче, щяхте ли да искате да сте омъжена за полицай? Да чувствате, че е мразен от всички? Ако си ида у дома в Източен Ботълтън и заявя на нашите, че ще попадна в лапите на полицай, всички ще изпоприпадат. Хубава новина ще е за брат ми Бърт, когато излезе през септември.

Понго кимна интелигентно. Досега, смятайки събеседницата си за местен продукт, не бе успял да схване същността, но последните й думи го светнаха. Ясно проумя как едно лондонско момиче, и особено рожба на всеизвестния с необузданите си нрави квартал Източен Ботълтън, ще потрепери при мисълта да обвърже съдбата си с тази на професионален потупвач на рамена и хващач на хорските яки. В допълнение към въпросния брат Бърт, в момента за съжаление не сред нас, несъмнено съществуваха купища чичовци Хърбове и братовчеди Джорджове, които при сключване на подобен долнопробен брак от нейна страна щяха да я сметнат, и то с пълно право, за петно върху герба на рода Бийн.

— Да, разбирам мисълта ти — заяви той. — Но с какво ще се занимава, ако връчи оставката си? Днес не е лесно да си намериш работа.

— Искам да купи кръчма. Има триста лири. Миналата зима спечели джакпота на тотото.

— Блазе му.

— Но се бои от тая своя сестра и не мога да го предумам. Все му повтарям: „Слушай ме, Харолд“, но той само мучи и си дъвче мустаците. Но нищо — философски заключи Елси, — предполагам, че ще му дойде умът в главата. Какъв е тоя боклук на пода?

— Останките от една дивотия, която успях да изпусна.

— А той знае ли?

— О, да. Темата беше спомената.

— Че как не ви е откъснал главата?

— За миг даваше вид като че ли храни подобна идея. Костелив орех, а?

— Непоносим досадник — отсече Елси Бийн.

Понго се запъти към вестибюла. Засега бе наситил душата си с колекцията от африкански антики и искаше да се поразтъпче. Вече си бе съставил достатъчно точна преценка за характера на сър Ейлмър Босток, но му се искаше да получи потвърждение от жена, която го познаваше отблизо.

Непоносим досадник? Думите сякаш звучаха неодобрително. Отношението му към непоносимите досадници се доближаваше до това на събеседницата му от Източен Ботълтън към служителите на Закона. Не ги харесваше и се боеше от тях. Започна да му се струва, че съюзът с Хърмайъни Босток, колкото и да беше желателен сам по себе си, носеше някои недостатъци, които налагаха подробно обмисляне.

— А лейди Босток? — запита той. — Тя прелетя съвсем за кратко през живота ми, но ми се стори все пак на косъм от човекоядството.

— Да, по-свястна е от него — съгласи се Елси Бийн. — Но аз харесвам господин Уилям.

— Той пък кой е?

— Племенникът им. Господин Оукшот.

— О, да. Забравих. Познавам го, или по-точно — познавах го. Има розово лице, нали?

— Бих го нарекла по-скоро с цвят на доматен сос. Поради жегата и слънцето в ония краища на света. Току-що се върна от Бразилия. Тази сутрин ми разправяше за Бразилия — продължи Елси, която на бърза ръка бе обменила мисли с пътешественика. — Там туземците стрелят по птици с отровни стрелички.

— Отровни стрелички?

— Ъхъ. Духат ги през тръби.

Понго беше вежлив младеж, но не можеше да остави този въпрос. Макар че бе изминало доста време, откак бе зубрил за Бразилия, спомените за „Млади изследователи на горното течение на Амазонка“ още тлееха в паметта му.

— Не с отровни стрелички.

— Така ми каза господин Уилям.

— Будалкал те е. Пазят стреличките за роднините на жените си. Използвай интелигентността си, драга ми стара камериерко. Когато бразилски туземец прострелва птичка, той го прави с конкретна цел. Тя му е нужна за фрикасе. При това положение е очевидно, че ако я напои с отрова чрез стреличката, ще среже клона, на който седи, защото щом захапе дробчето й, ще хвърли топа в адски мъки. А бразилските туземци, колкото и да са тъпи, не са чак толкоз тъпи. Ако искаш да знаеш как точно прострелват птичките, ще ти кажа. Правят груба прашка… ето така — показа й Понго, като извади от джоба си носна кърпа и я разгъна. След това се оглеждат за подходяща тежест, която в случая може да бъде тази топка за притискане на книжа, и я пъхат в грубата прашка. Като свършат тази работа, я завъртат над главите си… Олеле, майчице! Къде отиде?

Намерението му не беше да прави практическа демонстрация. Бе възнамерявал да спре на косъм от катапултирането на тежестта, като само устно обясни последствията. Ала артистичният му плам го отнесе твърде надалеч. Чу се оглушителен трясък и нещо бяло в сянката на другия край на вестибюла се стовари в руини на пода.

— Брей! — възхити се Елси Бийн. — Май ще изпотрошите дома, без да ви мигне окото. Негово досадничество ще ви разкаже играта, като се върне.

За трети път, откак бе влязъл в този дом на ужасите, челото на Понго се сгорещи и изпоти. Споменът за събеседването след потрошването на оная дивотия още не бе избледнял от паметта на Понго и сега се поболя при мисълта какво го чака при завръщането на негово досадничество.

— Какво беше? — с треперлив глас запита той, използвайки съвсем правилно минало време.

— Някаква статуя, сякаш рязана с трион, която получил като подарък при напускането на губернаторския пост на оня кучешки остров в Африка, който е управлявал. Готвачката каза, че му викал бюст. Цени го като зеницата на окото си. Онази сутрин случайно мина покрай мен, докато му бършех прахта, и да бяхте го чули как се разврещя само защото леко го разклатих. „Внимавай, момиче! Внимавай, момиче! Гледай какво правиш, момиче!“ Тфу!

Челото на Понго се овлажни още повече. Някой стилист би го нарекъл оросено. Заедно с това се усети смръзнат до мозъка на костите. Също като ония пудинги, дето подлъгват вечерящия, че ще яде горещо суфле, а се оказва, че в средата има сладолед.

Усети, че нещата са по-жежки, отколкото беше предполагал. Това не беше дребно счупване, което можеше да мине и замине с просто извинение от едната страна и весел смях от другата. Оказа се любимо чедо на Ейлмър Босток, над което трепереше, а Понго го бе халосал по тила и оставил на място. И то като капак на премеждието с експоната от колекцията! Каква ли щеше да бъде реакцията на темпераментния му домакин при това второ, и вероятно още по-безобразно престъпление?

— Божке! — простена той и коленете му се подгънаха. — Втасах я. Посъветвай ме, млада ми Бийн. Как мислиш, какво ще е най-добре да направя?

Или Източен Ботълтън ражда извънредно бързомислещи девойчета, или всички жени са такива. Във всеки случай Елси Бийн, без да се замисли и секунда, снесе решението топло-топло.

— Ами, вижте — рече тя. — Онзи ъгъл е доста тъмен и може би известно време няма да забележи отсъствието на бюста. Той е късоглед, знам го, а не ще да носи очила, защото с тях имал глупав вид. Джейн ги е чула да си говорят на вечеря. На ваше място щях да скоча в колата си, да карам бързо-бързо до Лондон и да купя друг бюст. След това се връщате и го слагате там. Десет към едно, че няма да забележи нищо.

За миг парализираният Понгов мозък не схвана мисълта й. Но после мъглата се вдигна и той усети, че решението е в кърпа вързано. Момичето бе открило изхода.

Да кара бързо до Лондон? Нямаше нужда. Можеше да се снабди със заместителя далеч по-близо. По-точно в Икнъм Хол. Мислите му се върнаха към снощния разговор на вечеря… Чичо Фред насочва поглед към предмета в ъгъла на стаята и обяснява, че е бюст, който Сали е донесла и оставила на отговорно пазене при него, а той — колко иронично му се стори сега — му бе хвърлил бегъл безразличен поглед. Когато го видеше отново, нямаше да му хвърля безразлични погледи.

Духът му литна към висините. Икнъм Хол беше само на двайсет километра, а той хранеше трогателната вяра на собственик на бъфи-порсън, че ако натисне педала, ще ги вземе за около четири минути. Щеше да иде, да се върне и да курдиса дубльора на пиедестала дълго преди домакинът му да спре да се съвещава с викария.

Усмихна се белозъбо на Елси Бийн.

— Това е решението. Отивам да взема колата.

— И аз бих постъпила така.

— Междувременно ти ще трябва доста да се потрудиш с чистенето.

— Дадено!

— Чудесно. Прекрасно. Превъзходно. Великолепно — каза Понго и хукна към конюшнята, понастоящем гараж.

Елси Бийн, приключила с благотворителната си акция, стоеше на стъпалата пред парадния вход, когато той се приближи. Като я видя, усети бодване на съвестта, че грубиянски бе пропуснал да й каже и думичка на благодарност за великолепната изобретателност.

— Слушай — започна той, — в бъркотията и суматохата около последните събития забравих да ти кажа колко съм ти задължен за спортсменския начин, по който се притече и ме спаси от участ, по-страшна от смъртта — заобяснява Понго, — а именно, да се превърна в обект на гневни погледи от страна на оня оцъклен Джак Изкормвача с бурени около устата.

Елси Бийн заяви, че за нея е било удоволствие, а той взе ръката й и я стисна.

— Ако не беше ти, щях до гуша да съм се накиснал и удавил за трети път. Задължен съм ти повече, отколкото можеш да си представиш.

Продължаваше да стиска ръката й, а оттам до целувката по един благодарен братски начин разстоянието е нищожно. Той го измина и Бил Оукшот, изскочил иззад ъгъла след една от ония дълги разходки, на които се отдаваше напоследък с цел притъпяване бодежите на нещастната си любов, можа да стане свидетел на този вежлив рицарски жест от начало до край.

Понго чевръсто скочи в колата, махна с ръка и отпраши, а Бил се загледа втрещен подире му. Понго беше от хората, които много малко се променят на външен вид с напредъка на годините и той веднага го бе разконспирирал.

И все пак, за по-сигурно…

— Това не беше ли господин Туисълтън? — обърна се той към Елси Бийн.

— Да, сър — самодоволно отвърна добрата камериерка. Нямаше представа за вихъра в душата му и щеше да се смае, ако й кажеха, че някой би възразил срещу тази целувка. В Източен Ботълтън всички се целуваха за щяло и нещяло досущ като първите християни. — Той каза, че грешите за туземците, господин Уилям.

— За кое?

— За туземците в Бразилия. Не стреляли по птици с отровните стрелички, а по роднините на жените си. Използват груби прашки.

С усилие, което го разтърси из могъщите му основи, Бил Оукшот се сдържа да не каже нещо доста невъздържано по адрес на бразилските туземци. В мислите му нямаше място за бразилски туземци. Цялото налично пространство се заемаше от Понго.

Това значи, редеше той наум, е мъжът, в ръцете, на когото Хърмайъни е поверила щастието си! Развратник, който не стига дето навремето беше ДонЖуанът на уроците по танци, ами сега целуваше и камериерките на парадния вход. Колко прав, колко безупречно прав беше старият Икнъм. Може ли вълкът да смени козината си, беше се питал той. Този вълк очевидно дори нямаше такова намерение.

— По дяволите! — помисли си Бил, отвратен от разголения ужас на тази представа.

Една дреболия се натрапи на вниманието му.

— Накъде тръгна? — запита озадачен той.

— За Лондон, сър.

— Лондон ли?

— Да, сър.

— Но той току-що пристигна.

— Да, сър.

— Каза ли защо отива в Лондон?

Елси Бийн беше добра съучастница — предпазлива, надеждна и винаги нащрек срещу словесни пропуски.

— Не, сър. Каза само: „Брей! Ще взема да отскоча до Лондон“ и отбръмча.

Бил Оукшот пое дълбоко дъх. Стори му се, че през годините, откак не беше го виждал, старият му приятел, никога твърде силен умствено, явно напълно бе изветрял. Уравновесените мъже пристигат ли с колите си в провинциални имения само за да кажат веднага след пристигането си: „Брей! Ще взема да отскоча до Лондон“ и отново да отбръмчат? Твърдо не.

Бил напълни лулата си с натежало сърце. Развратниците със здрав разум са достатъчно лоши, мислеше си той, но изкуфелите развратници са вече върхът.