П. Г. Удхаус
Чичо Динамит (14)

1

Никога не е лесно за силно напрегнат младеж, чието бъдеще на издател се решава в провинциално имение, да си седи в странноприемница, отдалечена на три километра от мястото на събитието и търпеливо да чака новините от фронта. С всяка изминала дълга минута нервността му нараства. Гърчат се крайници, очи се вдигат към небето, илюзията, че панталоните са пълни с мравки става все по-осезаема, докато накрая стремежът да се приближи към театъра на военните действия става толкова властен, че той се предава.

Точно затова Отис Пейнтър отсъстваше от „Бичата глава“, когато Хърмайъни отиде там. Беше тръгнал пеша към Ашъндън Манър.

Като казахме, че Отис е тръгнал пеша към Ашъндън Манър, трябваше да уточним, че той само си мислеше така. В действителност, недоразбрал упътванията, след излизане от странноприемницата беше тръгнал наляво вместо надясно и едва след като измина близо два километра през очарователна природа, установи, че макар да подобряваше фигурата си и да гълташе много чист въздух, с всяка измината крачка намалява възможностите си да се добере до целта.

Върна се в „Бичата глава“, взе на заем велосипед от момчето, което лъскаше обувките — вежлив и услужлив младеж на име Ърбът с вакса по лицето, и след няколко пренеприятни падания, защото от много години не беше яхвал велосипед и старите умения го бяха поизоставили, се озова в началото на алеята. Там, усещайки, че не е благоразумно да напредва по-навътре в територия, където съществува огромен риск да налети на сър Ейлмър Босток, той паркира превозното средство зад едно дърво, скри се в храсталаците и зачака. Най-сетне се появи Хърмайъни, която бързаше нанякъде.

Когато се приближи до него, успя да я види ясно и сърцето му се сви, защото забеляза, че устните й са стиснати, гръдта й се вълнува, а в очите й бушува буря — с две думи, приличаше на дъщеря, обърнала се към баща си по въпроса за оттеглянето на съдебен иск срещу издател и сблъскала се с преголяма лъжица за устата си.

Всъщност външността на Хърмайъни беше естествена за момиче, току-що влязло в съприкосновение със змия. След контактуване със змии женските устни обикновено се свиват и рядко се случва гръдта да не се развълнува. Но Отис не знаеше това и с ум, преизпълнен с най-мрачни предчувствия, излезе от скривалището си.

— Е? — рече той силно и хрипливо, както често става, когато нервите са опънати.

В бързината си Хърмайъни го беше отминала. При звука на глас, внезапно раздрал атмосферата там, откъдето не можеше да се очаква, тя напусна земната твърд във вертикално направление и се приземи кисела и ядосана.

— Бих искала да не изскачате така от храстите — остро отбеляза тя.

Отис беше прекалено развълнуван да навлиза в дебрите на етикецията.

— Какво стана? — попита той.

— Прехапах си езика.

— Имам предвид — обясни той, като цъкна със своя, — когато се видяхте с баща си.

Хърмайъни овладя чувствата си. Езикът още я болеше, но си беше спомнила, че този човек е издател, който вярва в рекламните колонки по всички неделни вестници.

— О, да — заяви тя.

Отговорът не задоволи Отис. Стори му се твърде мъгляв, а той копнееше, или както би се изразил литературен неделен вестник — лелееше за яснота.

— Какво значи това „О, да“? Какво каза той?

Хърмайъни се беше овладяла. Продължаваше да не одобрява практиката на спонсора си да изскача иззад храсти и да дудне във врата й като рог в мъгла, но реши да остави миналото зад гърба си.

— Всичко е наред, господин Пейнтър — обясни тя с мила усмивка към Отис. — Татко изтегли иска.

Отис се разтърси от силни чувства.

— Наистина?

— Да.

— Ура! — извика Отис и в този момент прегърна Хърмайъни и започна да я целува.

Последното нещо, което искаме да направим, е да хвърляме обвинения върху издателите — крайно почтена категория мъже, и затова бързаме да заявим, че подобно поведение е съвсем нетипично за тези прекрасни хора. Статистиката сочи, че броят на писателките, целувани от издатели, е толкова нищожен, че може да се пренебрегне. Реакцията на Отис беше истинско изключение и ако Ходър и Стофтън я бяха видели, нямаше да я одобрят. Също и Джонатан Кейп. А смятам, че и Хайнеман, Макмилан, Бен, Голанч и Хърбърт Дженкинс биха се отвратили от гледката.

В защита на Отис могат да се изтъкнат някои съображения. На първо място, облекчението му беше толкова силно, а щастието — тъй дълбоко, че просто трябваше да целуне нещо. На второ — Хърмайъни беше рядко красива (не че това би повлияло на възгледите на Фейбър и Фейбър) и му се беше усмихнала много мило. И най-сетне, не можем да мерим мъже, живели на левия бряг на Сена, със същата мярка, която прилагаме към онези, чийто дом е в Лондон. Ако Еър и Спотисуд наемеха апартамент на Рю Жакоб, на две крачки от булевард Сен Мишел, биха се учудили колко бързо щяха да забравят уроците, научени в майчиния скут.

За жалост никой от тези аргументи не беше известен на Бил Оукшот, когато тъкмо зави иззад ъгъла. В лицето на Отис Пейнтър той видя поредния развратник, прехвръкващ от цветче на цветче да смуче нектар, а вече сме запознати с предразсъдъците му срещу развратниците. Спомняме си, че импулсът му при вида на такъв бе да изтръгне главата му из корен и да го изкорми с голи ръце и точно с тези процедури наум той се приближи към прегърнатата двойка. Сграбчи Отис за яката на сакото, откъсна го от клинча и тъкмо щеше да започне да изтръгва главата му, когато Хърмайъни нададе жален писък:

— Не го убивай, Бил! Това е издателят ми. — А като забеляза колебанието му, добави: — Ще публикува следващите ми три романа и ще ми даде двайсет процента, които ще нараснат на двайсет и пет, когато се продадат три хиляди бройки.

Това се оказа достатъчно. Колкото и да беше бесен, Бил все още можеше да разсъждава, а здравият разум му подсказа, че издатели от тази рядка порода трябва по-скоро да се ухажват, отколкото да се кормят. Литературната кариера на Хърмайъни му беше толкова присърце, колкото и на нея, и знаеше, че няма да си прости, ако я провали, като изтърбуши човека, способен да планира договори в такива широки мащаби. Пусна Отис, който заднешком се оттегли до едно дърво, немощно опря гръб на ствола му и остана там да си почиства задъхано очилата.

Бил също се задъхваше. Дъхът му излизаше с гръмки свистения, когато с няколко дълги крачки стигна до Хърмайъни и я сграбчи за китките. В момента в поведението му нямаше и помен от смачканата плахост, която го характеризираше при предишния им разговор във вестибюла. Оттогава Уилям Оукшот, вече окачил на пояса си една победа над тиранина, беше станал нов човек и човекът, в когото се беше превърнал, беше някаква смес от световния шампион Джеймс Кагни и хунския вожд Атила. Чувстваше се силен, властен и в най-добра форма за изпробване на Системата Икнъм. Отис Пейнтър, който се звереше към него през очилата си, вече възстановени на мястото им, го оприличи на парижкия полицейски инспектор, който веднъж го арестува на Бала на изкуствата.

Хърмайъни също бе впечатлена. В момента я раздрусваха и тя откри, че процесът, макар и физически неприятен, поражда у нея тръпка на екстаз.

Подобно на всички красиви момичета, Хърмайъни Босток открай време бе обграждана със страхопочитание от страна на противния пол. Години наред се беше движила в свят на мъже, които покорно се свиваха пред нея и се сгърчваха като индиго, ако им заговореше троснато, и беше свикнала с мъжкото обожание. Дори когато прие предложението на Понго, тайничко бе копняла за нещо по-грубо и силно с гаден поглед и душа на втори помощник-капитан на пиратски кораб. А го откри на последното място, където очакваше, че може да съществува. Винаги беше обичала Бил, но по някакъв небрежен, почти презрителен начин, като гледаше на него, както веднъж бе споменала пред баща си, като на овца. А сега овцата захвърли овчата кожа и се разкри като вълк, и то от най-зъбатите.

Нищо чудно, че Хърмайъни Босток, докато Бил я раздрусваше, а след това притискаше към гърдите си и обсипваше с целувки вдигнатото й лице, реши, че той е мъжът, когото бе очаквала от деня, когато за първи прочете „Пътят на орела“.

— Спътнице моя! — рече Бил и продължи през зъби: — Хърмайъни!

— Да, Бил?

— Ще се омъжиш за мен.

— Да, Бил.

— И никакво хък-мък, ясно ли е?

— Да, Бил.

— Да не съм видял задявки с разни Понговци и какви ли не.

— Няма, Бил.

— Добре — отсече властният мъжага. Обърна се към Отис, който наблюдаваше сцената с носталгия, защото му напомни за доброто старо, щастливо време на левия бряг на Сена. — Значи ти ще издадеш книгите й, така ли?

— Да — страстно потвърди Отис. Не искаше да бъде допусната и най-малката грешка по въпроса. — Всичките.

— И ще й дадеш двайсет процента, нарастващи до двайсет и пет след продажбата на три хиляди бройки?

— Да.

— А защо не й дадеш веднага двайсет и пет процента? — запита Бил и Отис се съгласи, че това наистина ще е доста по-добре. Тъкмо смятал сам да го предложи.

— Чудесно — отсъди Бил. — Е, добре, елате и двамата да пием чай.

Хърмайъни със съжаление поклати глава.

— Не мога, миличък. Трябва да се върна в Лондон. Мама ме чака в апартамента от един часа и сигурно недоумява какво е станало с мен. Ще трябва да летя като вятър. Да ви закарам ли до Лондон, господин Пейнтър?

Отис потрепери.

— Предпочитам да се прибера с влака.

— Много е бавен.

— Точно такъв ми харесва.

— Много добре. Довиждане, миличък.

— Довиждане — отвърна Бил. — Утре ще дойда в Лондон.

— Прекрасно. Ела да ме изпратиш до колата. Оставих я пред къщата.

Отис остана да подпира дървото. Чувстваше се обезсилен, но много щастлив. След малко двуместната кола с Хърмайъни зад волана зави със свистене иззад ъгъла и профуча край него със скорост, която го накара да притвори очи и да си каже: „Всемогъщият Бог помогна на Отис Пейнтър.“ Когато ги отвори, видя, че към него се приближава Бил.

— А защо не трийсет? — запита Бил.

— Моля?

— Процента. За книгите й. Не двайсет и пет.

— О, а, да. Ами, да, разбира се — запелтечи Отис. — Трийсет май е по-добре.

— Не бива да се скъпиш.

— Точно така. Не бива.

— И рекламата. Надявам се, че вярваш в обилната реклама?

— О, да, разбира се.

— Чудесно. Тя все се оплакваше, че последните й издатели не искат да рекламират книгите й.

— Горкичката.

— Баламосваха я с щуротии, че най-важна била устната реклама от читател на читател.

— Щури хора.

— Нали възнамеряваш да рекламираш нашироко?

— Във всички литературни неделни вестници.

— А в литературните седмичници?

— И в тях. Мислех и за хора-сандвичи и плакати по стените.

Бил не беше допускал, че ще може да погледне на това човече с обич, но сега го направи. Все още го смяташе за развратник, но развратниците със сърца заслужаваха известно снизхождение.

— Чудесно — рече той. — Плакати по стените? Да, чудесно.

— Разбира се — вметна Отис, — всичко това струва пари.

— Които няма да са хвърлени на вятъра — изтъкна Бил.

— Естествено — съгласи се Отис. — Не оставайте с впечатлението, че се огъвам. Но започва да ми се струва, че ще се наложи да намеря отнякъде допълнителен капитал. В чорапчето ми е останало съвсем малко. Не бихте ли желали да вложите хиляда лири в бизнеса ми?

— Прекрасна идея. А защо не две хиляди?

— Или пък три? Вижте, а защо не пет? Хубава, кръгла сума.

— Нима пет е кръгло число?

— Кръгло е!

— Добре — капитулира Бил. — Тогава пет.

Отис отново притвори очи, този път в мълчалив екстаз. Естествено, и той бе имал своите мечти. Някъде на този свят, беше си повтарял той, трябва да има завеяни ангели в човешки облик, които ще пожелаят да вложат пари в разнебитена издателска фирмичка. Но никога не беше допускал, че ще срещне такъв, а още по-малко — че ако го срещне, подобен ангел би бил толкова завеян, че да стигне до пет хиляди.

Като отвори очи, видя, че е сам. Благодетелят му или бе литнал обратно към небето, или бе завил зад ъгъла към терасата. Грабна велосипеда иззад дървото и се метна на седлото като радостен професионален състезател. А когато по средата на пътя претърпя поредното нещастно падане, само се усмихна весело като човек, добродушно признаващ, че има защо да му се смеят.

Животът изглеждаше прекрасен за Отис Пейнтър. В старото време на левия бряг бе положил големи усилия да развие доста внушителен песимизъм, но сега от глава до пети бълбукаше от оптимизъм.

Ако Пипа^[1] случайно беше минала наблизо с песен, че Бог е на небето и всичко му е наред на света, Отис щеше да й стисне ръката и да й каже, че много добре я разбира.

2

Бил не беше отлетял на небето. След като се раздели с Отис, той тръгна към терасата, а след няколко минути там се появи и лорд Икнъм с гъвкавата походка на човек, чиято дрямка на открито го е освежила. При вида на Бил забърза с протегната ръка.

— Хиляди поздравления, драги ми приятелю.

Бил зяпна. Това му се стори чисто ясновидство.

— Откъде, за Бога, знаете?

Лорд Икнъм обясни, че екстазът в изражението на младия му приятел бил достатъчен да му разкрие истината.

— Но в интерес на истината — заяви той, — чух новината от един мой познат, когото току-що срещнах да кара велосипед по пътя. Като казвам да кара велосипед, имам предвид, че лежеше в канавката, риташе с крака във въздуха и се кикотеше. Очевидно е бил свидетел на процедурата и много хвали техниката ти. Препуснал си към нея и си я сграбчил за китките, а?

— Да.

— Пораздрусал си я?

— Да.

— После си я притиснал до гърдите си и си обсипал с целувки вирнатото й личице?

— Да.

— С резултат, който можеше да се очаква. Казах ти, че Системата Икнъм няма грешка. Като се сблъска с нея, и най-гордата красавица се разтапя и полага подпис над пунктираната линия. Несъмнено, сега си малко тъжен, че си пропуснал толкова години в плахо обожание.

— Има нещо такова.

— Плахото обожание вкарва влюбения в задънена улица. Побъбрих си тази сутрин с госпожица Бийн и тя ми довери, че навремето имала доста неприятности със старшина Потър, породени от плахостта му. Твърди, че в ранните дни на ухажването си имал навика да я извежда, да дъвче мустака си и да й говори за положението в Китай, без никакви действия по същество. Тъй че една вечер тя му казала: „Хайде, момче, заеми се с тая работа“, и той се заел. След това всичко минало по мед и масло.

— Чудесно — откликна разсеяно Бил. Мислеше си за Хърмайъни. — Потър? — продължи той, когато умът му се върна на земята. — Това ме подсеща нещо. Не носите ли случайно сурова пържола у себе си?

Лорд Икнъм пребърка джобовете си.

— Май съм я забравил вкъщи. Защо? Гладен ли си?

— Преди малко Елси Бийн беше тук и търсеше сурови пържоли. Трябвали й за Потър. Някой го е цапнал по окото.

— Тъй ли? И кой?

— Не разбрах. Разказът й беше объркан. Май спомена нещо за Понго, но би ли цапнал Понго полицай по окото?

— Струва ми се малко вероятно.

— Сигурно не съм чул добре името. Но това е положението. Някой е цапнал Потър и на старшината му е дошло до гуша. Разбирате ли, днес следобед са го блъснали в езерото с патиците, а сега на всичкото отгоре го удрят по окото, и той е решил, че повече не може да пази законността. Елси ми каза, че ще зареже полицията и ще купи кръчма. Беше страшно въодушевена.

Лорд Икнъм пое дълбоко дъх на удовлетворение. Изглеждаше доволен от себе си и кой би го упрекнал? На човек, чиято мисия в живота е да пръска радост и светлина и да събира млади хора, положително може да се прости известно самодоволство, когато щастливите крайове започнат да валят като дъжд наоколо и младите да се събират на стада.

— Прекрасна новина, Бил Оукшот — рече той. — Това е… Как беше онзи твой прекрасен израз? А, да, „чудесно“!… Това е чудесно. При теб всичко е наред. При Понго всичко е наред. А сега и при божествената Бийн всичко е наред. Напомня ми на финалния гърч на музикална комедия. — Млъкна и изгледа събеседника си с известна изненада. — Да не носиш вълнено зимно бельо? — запита той.

— Аз ли? Не. Защо?

— Не спираш да се гърчиш, сякаш те сърби кожата.

Бил се изчерви.

— Ами всъщност — призна той — много ми е трудно да стоя на едно място. След всичко, което се случи… Знаете как е.

— Наистина знам. И аз съм обитавал Аркадия. Ще ти се да идеш на дълга, бърза разходка, за да изпуснеш парата. Трябва, разбира се. Тръгвай.

— Не възразявате ли, че ви оставям сам?

— Е, разбира се, неприятно ми е да изгубя компанията ти, но по-добре временна раздяла, отколкото да се пръснеш по шевовете.

Бил изчезна зад ъгъла като отвързано куче, набиращо скорост с всяка измината крачка. Скоростта му беше толкова добра, а погълнатостта — толкова всепоглъщаща, че едва когато се озова на пътя на два километра от къщата, се сети, че е забравил да предупреди лорд Икнъм за пристигането на майор Планк.

Спря, поспори със себе си дали е разумно да се върне, реши, че вече е твърде късно и продължи. Скоро и лорд Икнъм, и майор Планк изчезнаха от мислите му, които отново бяха превзети от сватбени камбани и медени месеци.

3

Нещата се развиха така, че щяха да направят връщането на Бил ненужно, защото почти веднага след тръгването му майор Планк излезе от къщата, като бършеше маслото от устните си.

— Здрасти, Кретьо — каза той, като видя лорд Икнъм. — Закъсня за кифличките. Довърших ги. Прекрасни бяха. — Прибра кърпичката в джоба си. — Учуден си да ме видиш тук, нали? Реши, че си ме замотал, а? Е, стана така, че малко след като ти си тръгна от кръчмата, онова охранено момиче зад бара ми снесе новината, че състезанието на сладките бебета е отменено. Тъй че дойдох.

Лорд Икнъм беше трепнал леко при вида на стария си приятел, но когато заговори, гласът му беше спокоен и равен както винаги.

— Отменено ли е? Защо?

— Епидемия от шарка. Хиляди болни.

— Ясно. И ти ме изобличи?

— Това е точната дума.

— Мутрата заинтригува ли се?

— Много.

— Естествено, това би трябвало да се очаква. Какъв безскрупулен старец си, Бимбо.

Майор Планк се наежи.

— Безскрупулен друг път! Просто взех необходимите мерки да опазя репутацията си. И какво искаш да кажеш с това „старец“? Аз съм цяла година по-млад от теб. Представата ми за „старец“ е Мутрата. Бях шокиран, като видях колко е остарял. Прилича на онзи от Библията, Метусалем, дето живял хиляди години и ял трева.

— Метусалем не е ял трева.

— Ял е.

— Не е близвал трева в живота си. Бъркаш го с Навуходоносор.

— Тъй ли? Е, няма значение, принципът е същият. А сега предполагам, че ще се изсулиш. Най-добре щеше да е да си беше стегнал багажа още когато ти казах първия път. Все пак в известен смисъл извади късмет. Няма да налетиш на Мутрата. Той е в онази стая и провежда военен трибунал.

— Какво провежда?

— Военен трибунал. Тук всичко гърми и трещи. Тъкмо когато привършвах кифличките, един полицай с бушон на окото нахлу в гостната в компанията на висок, тънък, русоляв младеж в едната ръка и дяволски красиво момиче с червен жакет в другата и заяви, че момичето го блъснало в езерото с патиците, а докато се опитвал да я окошари, русолявият младеж го цапнал по окото. А Мутрата ги заведе в онази стая и се зае със случая. Доколкото разбрах, той е магистрат или нещо такова, тъй че е овластен да раздава правосъдие. Жал ми е за младата двойка. Положението й хич не е розово.

Лорд Икнъм замислено засука мустак.

— Остави ме, Бимбо — рече той. — Искам да бъда сам.

— Защо?

— Трябва да мисля.

— А, да мислиш? Тогава ще се върна да похапна ягоди — примири се майор Планк със загубата на съученика си.

Отиде обратно в гостната, а лорд Икнъм, останал сам, не загуби време в прегледа на средства и начини, който би му бил наложен от присъствието на майора. Известно време се разхожда напред-назад със сключени на гърба ръце и съсредоточен израз в очите. Напрегнатостта му показваше, че не щади подвижния си ум.

Най-сетне стана ясно, че е родил нещо. Лицето му се проясни. Устните под тънките мустачки се извиха в доволна усмивка.

Прекоси терасата и влезе в стаята с колекцията.

4

Когато влезе, там се намираше само сър Ейлмър. И на неговото лице грееше доволна усмивка.

За първи път тази вечер сър Ейлмър се чувстваше весел като колизеумски лъв, който след изтощителен ден, в който всичко бе вървяло наопаки, неочаквано го бяха дарили с няколко християнски мъченици и бе успял да се справи превъзходно с тях. В тежки моменти нищо не ободрява повече един магистрат от налагането на тежка присъда на двойка престъпници. Би било прекалено да кажем, че погледна лорд Икнъм любезно, но все пак не го ухапа.

— Ха — рече той. — Ти си значи?

Лорд Икнъм запази непринудеността си.

— А, Мутро — заговори той. — Разбрах, че си се видял с Бимбо Планк. Как ти се стори? Той мисли, че много си остарял. Къде е Сали?

— Кой?

— Бимбо ми каза, че тя и племенникът ми Понго са тук с теб.

Сър Ейлмър трепна.

— Познаваш ли момичето?

— Тя ми е почетна племенница.

Блага топлина пропи организма на сър Ейлмър, сякаш бе глътнал от тонизиращия сироп на доктор Смайди. Беше по-добре, отколкото се бе надявал.

— О, нима? — реагира той. — Тогава може би ще ти е интересно да научиш, че току-що й дадох трийсет дни без право на замяна с парична глоба, а на племенника ти също. Потър ги заключи в килера, докато му промият окото, а след няколко минути ще ги заведе в ареста.

— Тежка присъда.

— Единствената възможна. Един от най-срамните случаи, с които съм се сблъсквал. Бутнала Потър в езерото с патиците.

— Е, какво може да очаква полицай, който умишлено застава досами водата на езера с патици? Момичетата са си момичета.

— Не и докато аз заемам съдийския стол.

— А какво стана с качеството милосърдие? Пада като топъл дъжд от небесата над долната земя.

— По дяволите милосърдието.

— Дано Шекспир не те чуе. Значи няма да размислиш?

— Не, няма. А сега ще обсъдим въпроса с идването ти тук под чуждо име.

Лорд Икнъм кимна.

— Да, надявах се, че ще смогнеш да ми отделиш една минутка да ти кажа за него. Но преди да започна, бих искал присъствието на свидетел.

Лорд Икнъм отиде до вратата, извика: „Бимбо“ — и майор Планк излезе от гостната, дъвчещ ягоди.

— Бимбо, би ли дошъл за момент? Трябваш ми за свидетел. Ще ти разкажа история, която ще те шокира.

— Нали не е за младежа в Калкута? Защото съм я чувал.

Лорд Икнъм го успокои.

— Като казах „шокира“, имах предвид, че ще отврати чувството ти за морал, а не, че руменината на срама ще избие по загорелите ти бузки. От началото ли да започна?

— Идеята изглежда разумна.

— Много добре. Имало едно време едно американско момиче на име Ванситарт, което дошло в Лондон и си накупило куп дрънкулки от улица Бонд, с цел да си ги занесе в Америка и да се кипри с тях. Дотук ясно ли е?

— Напълно.

— Какво… — започна сър Ейлмър, но лорд Икнъм му отправи суров поглед.

— Мутро — рече той, — ако ме прекъсваш, ще те сгъна ей там на оня стол и ще получиш шест от най-сочните. Не се съмнявам, че Бимбо с радост ще те държи наведен.

— Ще бъда очарован. Също като в доброто старо време.

— Добре. Тогава продължавам. Докъде бях стигнал?

— До американката. Закупила си бижута на улица Бонд.

— Точно така. Но след като ги купила, се сетила, че при пристигането си в Ню Йорк ще трябва да плати огромно мито на правителството на Съединените щати. Тази мисъл я отвратила.

— Не я упреквам.

— Тъй че по своя невинен момичешки начин решила да ги внесе контрабанда.

— Напълно правилно. Не плащай и пени на мръсниците, това казвам аз.

— Но как да осъществи този контрабанден проект?

— Това винаги е уловката.

— Помислила малко — продължи лорд Икнъм и прекъсна майор Планк от застрашителното му намерение да се впусне в дълга и предълга история как навремето се опитал да прекара малко пури през пристанището на Саутхамптън — и я осенила идея. Имала приятелка, която била млада скулпторка. Отишла при нея, накарала я да направи бюст от глина, да скрие бижутата в главата му и така да ги пренесе в Америка спокойно и безопасно. Решила, че когато митническите власти видят глинен бюст, просто ще се прозинат, ще си кажат: „Хм, глинен бюст“ — и ще го пропуснат.

— Много умно.

— Речено-сторено. Но… и тук искам да се хванеш за стола, Бимбо… за нещастие младата скулпторка по същото време изработвала бюст на Мутрата.

Майор Планк видимо се смая. Втренчи се в сър Ейлмър и внимателно и критично заизучава чертите му.

— За какво му е притрябвал на Мутрата собствен бюст?

— Да го подари на селския клуб.

— Божичко!

— По време на сеансите — продължи лорд Икнъм — Мутрата и младата скулпторка, естествено, си приказвали и в хода на тези разговори тя била достатъчно непредпазлива да му покаже бюста, където били скрити бижутата, и да му каже, че ще го остави в къща на няколко километра оттук до деня на отпътуването на госпожица Ванситарт. И Мутрата… Не ми е приятно да ти казвам, Бимбо.

— Продължавай.

— Едва ли ще повярваш, но вчера Мутрата отишъл в дома ми, влязъл и задигнал бюста.

— Онзи с бижутата?

— Онзи с бижутата.

Дори заплахата от шест силни не можа да накара сър Ейлмър да замълчи при такова обвинение.

— Това е долна лъжа!

Лорд Икнъм вдигна вежди.

— Няма нищо да спечелиш с тия тръшкания, Мутра. Да не смяташ, че ще повдигна подобно обвинение, ако не мога да го докажа? Да, Бимбо, влязъл в дома ми, пуснал го моят иконом…

— Не съм влизал. Той не ме пусна.

— Ти го казваш. Разказът на Когс е твърде различен. Твърди, че те е пуснал и че си вилнял ненаблюдаван из цялата къща. И нещо повече, когато си си тръгвал, е забелязал подозрителна подутина под сакото ти. Честно, Мутра, на твое място не бих се инатил да пледирам невинност. По-мъжко ще е да си признаеш всичко и да се оставиш на милостта на съда.

— Много по-мъжко — съгласи се майор Планк. — По-почтено.

— Казах ти, че мога да докажа обвинението си и сега ще го направя. Бимбо, имаш хубави, големи крака. Направи ми услугата да отидеш при онзи шкаф и да сриташ вратата.

— Веднага! — зарадва се майор Планк.

Доближи се до шкафа и го ритна с монументалната си обувка. Красотата и големината на краката му не бяха преувеличени. Крехката врата се разби с трясък на парчета.

— Аха! — възкликна той, като надникна вътре.

— Виждаш ли глинен бюст?

— Точно така. Глинен бюст, един брой.

— Дай го насам.

Сър Ейлмър гледаше със зяпнала уста бюста като човек, хипнотизиран от змия на пътя си. Напразно търсеше някакво обяснение за присъствието му. Обяснението можеше да даде жена му, но тя беше в Лондон.

— Как, по дяволите, е попаднал тук? — изхриптя той.

Лорд Икнъм саркастично се усмихна.

— Стига, Мутро! Бива си го, нали, Бимбо?

— Страшен е.

— Строши му главата.

— Дадено! — рече майор Планк и го направи. Лорд Икнъм се наведе и вдигна от развалините кожена торбичка. Пред опулените очи на сър Ейлмър той развърза каишката и изсипа на масичката драгоценен поток.

Очите на майор Планк също се опулиха.

— Това трябва да е един от най-сполучливите ти удари — възкликна той и с нескрито възхищение погледна сър Ейлмър.

Лорд Икнъм върна скъпоценностите в торбичката и я сложи в джоба си.

— Такива ми ти работи — отбеляза той. — Мутро, преди малко ме попита защо съм дошъл под чуждо име. Защото се надявах, че ако успея да вляза в къщата, бих могъл да реша въпроса без скандал. Знаех, че скоро ще се кандидатираш за Парламента и че един скандал ще съсипе перспективите ти, затова възприех благотворителния възглед, че си се поддал на внезапно изкушение. Що се отнася до мен, готов съм да потуля работата. Нямам желание да бъда лош с теб, след като се добрах до нечестно придобитата ти плячка и мога да я върна на собственичката й. Всички разбираме тия неудържими изкушения, нали, Бимбо?

— О, да.

— Няма защо да говорим повече по въпроса, нали?

— Нито думичка.

— Нали няма да кажеш на никого?

— Като се изключат едно-две приятелчета в клуба, няма да обеля зъб.

— Тогава можем да забравим тази долнопробна случка. Естествено, чудовищната присъда, която си наложил на племенника ми и на Сали Пейнтър трябва да се отмени. Съгласен си, нали, Мутро? — повиши тон лорд Икнъм, защото видя, че домакинът му е разсеян.

Сър Ейлмър повтори превъплъщението си в пронизан с харпун кит.

— Какво? — немощно издума той.

Лорд Икнъм повтори и сър Ейлмър, макар и очевидно срещащ затруднения в говора, отвърна: „Да, разбира се.“

— Така си и мислех — топло откликна лорд Икнъм. — Трийсет дни без право на замяна за нещо, което е просто момичешка, а в случая на Понго — момчешка палавост. Това напомня за най-тежките ексцесии на някой режим. Мутро, лошото на вас, бившите губернатори, е, че свиквате да юркате нашите тъмнокожи братя и губите срама и мяра. Тогава веднага да идем да уведомим старшина Потър да свали букаите от китките на младата двойка. До колкото си спомням, те са в килера.

Той хвана сър Ейлмър под ръка и го изведе от стаята. Когато тръгнаха през вестибюла, майор Планк го чу най-любезно да увещава домакина си да се вземе в ръце, да отвори чиста страница, да започне нов живот и с истинска решимост да остане честен и почтен в бъдеще. Трябва само малко воля, говореше лорд Икнъм.

Известно време, след като излязоха, майор Планк остана на мястото си, разглеждайки африканските антики с оцъкления поглед на човек, чийто мозък е в пълна почивка. След това постепенно го налегна усещането за нещо недовършено, усещането, което толкова често беше изпитвал в бразилската джунгла, че някъде наблизо има да се върши работа и че трябва да я свърши именно той.

След това се сети. Ягодите! Върна се в гостната да ги довърши.