П. Г. Удхаус
Чичо Динамит (12)

1

Когато двама силни мъже, всеки претендиращ да е майор Брабазон-Планк, се изправят лице в лице, възникването на напрежение е неизбежно и то се изрази под формата на мълчание. Лорд Икнъм заговори пръв.

— О, нима? — рече той. — Значи ми дължиш два шилинга.

Събеседникът му примигна. Този обрат на разговора очевидно го изненада.

— Два шилинга?

— Ако имаш само едри банкноти, мога да ти върна ресто.

Махагоновото лице на майор Планк стана още по-махагоново.

— Какви, по дяволите, ги дрънкате?

— Два шилинга.

— Вие луд ли сте?

— По този въпрос мненията са противоречиви. Някои твърдят, че да. Аз твърдя, че не. Две лири — търпеливо повтори лорд Икнъм. — Няма защо да се правиш, че не ми дължиш тази сума, Бимбо. Взе ми я преди четирийсет и три години, когато една прекрасна лятна вечер прекосявахме игрището за крикет. „Кретьо — каза ми ти, — искаш ли да ми заемеш два шилинга?“ А аз отвърнах: „Не, но явно ще трябва“, и парите минаха в твоя джоб.

Майор Планк впи ръце в бара.

— Бимбо? Кретьо? Игрище за крикет? — Втренчи се със страхотно съсредоточаване и лицето му внезапно се проясни. — Велики Боже! Ти си Кретьо Туисълтън?

— Тогава бях, но изминах дълъг път, Бимбо. Пред теб стои Фредерик Олтамонт Корнуолис, Пети граф Икнъм — един от най-жежките графове, докопвали се някога до коронката. Момчето, което познаваш като един прост Достопочтен, сега е пер на кралството и всеобщ обект на обожание. Само спомени пред някого, че познаваш лорд Икнъм, и той ще се заувърта около теб и ще те почерпи с обяд.

Майор Планк разсеяно отпи от халбата.

— Кретьо Туисълтън — промърмори той. Явно срещата го бе развълнувала дълбоко. — Но защо си казал на онова момиче, че си аз?

— Човек все някак трябва да поддържа разговора.

— Кретьо Туисълтън. Проклет да съм. След всички тези години. Никога не бих те познал.

— Точно това ми каза и Мутрата Босток, когато се видяхме. Знаеш ли, че той живее по тези места?

— Знам, че племенникът му Бил Оукшот живее наблизо. Дойдох да му погостувам.

— Да не си на път за Ашъндън Манър?

— Да.

— Бимбо, направи кръгом и си върви — любезно го потупа по рамото лорд Икнъм. — Не бива да стъпваш в Ашъндън Манър.

— Защо?

— Защото аз вече пребивавам там под твоето име. Мутрата ще се обърка и ще получи главоболие, ако се срещне с двама от нас. Без съмнение, ще ми възразиш, че в един дом не може да има прекалено много Брабазон-Планковци, но Мутрата няма да сподели твоя възглед. Ще загуби ума и дума и ще започне да мърмори.

Майор Планк отпи още една глътка от халбата. Встъпителната част на разговора продължаваше да поглъща вниманието му.

— Отседнал си при Мутрата под моето име?

— Точно така.

— И той те смята за мен?

— Точно така.

— Защо? — удари пирона по главата майор Планк. — Защо си отседнал при Мутрата под мое име?

— Това е дълга история, Бимбо, която ще те отегчи. Но не се безпокой. Просто си кажи: „Би ли направило това старото ми приятелче без основателна причина?“ и „Дали мотивът му е основателен?“ Отговорите на тези въпроси са: „Не“ на първия и „Да“ на втория.

Майор Планк потъна в мълчание, сякаш халосан с мокър парцал. Имаше бавна мисъл и човек почти можеше да я чуе да пука.

— Велики Боже! — отново възкликна той.

И тогава внезапно целият ужас на положението се срути върху него. Несъмнено се беше върнал в миналото и извадил на бял свят спомените за Кретьо Туисълтън. Ненапразно в училище го бяха кръстили Кретьо. Употреби още веднъж разсеяно халбата, а очите над нея внезапно станаха кръгли й гневни.

— Защо, по дяволите, ходиш по хорските къщи под мое име?

— Името е хубаво, Бимбо. Има си и тире, и всичко.

— Ще съсипеш репутацията ми.

— Тъкмо обратното. Обликът, който ти изграждам в умовете на кого ли не, е нещо, заслужаващо още две тирета. Трябва да се смяташ за щастлив, че човек като мен не щади сили да лъсне името ти.

— Е, не съм щастлив. Тъй че най-добре ще е да се върнеш при Мутрата и да започнеш да си стягаш багажа. Защото, щом пийна още малко от тази отлична бира, идвам да те разоблича.

— Да ме разобличиш? — Веждите на лорд Икнъм укорно се извиха. — Твоят стар приятел?

— Стар приятел друг път!

— Човекът, по когото запращаше стрелички, потопени в мастило?

— Стреличките нямат нищо общо в случая.

— А кой веднъж ти услужи с два шилинга?

— По дяволите двата шилинга.

— Твърдоглав човек си, Бимбо.

— Не, не съм. Имам право да се грижа за доброто си име.

— Вече те уверих, че е в сигурни ръце.

— Един Бог знае какво си си наумил. Ако не действам светкавично, името ми ще се овъргаля в калта. Слушай — рече майор Планк, като си погледна часовника. — Ще започна да те разобличавам точно в пет. Разполагаш с двайсет и три минути. Най-добре е да тръгваш.

Лорд Икнъм не тръгна. Стоеше и гледаше приятеля от младостта си със същото нежно състрадание, което бе проявил при подобни обстоятелства към старшина Потър. Мекосърдечен в същността си, мразеше принудата да охлажда разгорещените духове, които се надяваха да го разобличат. Но трябваше да го стори и с въздишка се зае с неприятната задача.

— Не си го и помисляй, Бимбо. Не можеш и да мечтаеш да ме разобличиш. Бил Оукшот ми разказа всичко за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си човек с ахилесова пета, човек с фатална пукнатина в бронята. Страдаш от силно подчертана бебефобия. Е, ако издадеш на Мутрата малката ми тайна, незабавно ще се окажеш хвърлен в бушуващ океан от бебета. Скоро тук ще се проведе общоселски празник, а между многобройните му изяви най-важната е състезанието на сладки бебета. И точно тук е разковничето. В качеството си на майор Брабазон-Планк се нагърбих с почетната задача да съдийствам състезанието. Елиминирай ме и тутакси ще запълниш обувките ми.

— Защо?

— Защото, драги ми приятелю, някаква разновидност на майор Брабазон-Планк трябва да отсъжда сладките бебета. Вече е обявено официално и цялото село е на крак. А след заминаването ми ти оставаш единственият майор Брабазон-Планк. А ако си въобразяваш, че Мутрата, един решителен мъж, и жена му — още по-решителна жена, ще допуснат да се изсулиш, си най-големият глупак сред живите твари. Нямаш надежда, Бимбо. Ще трябва да го направиш.

Безжалостната му яснота си каза думата. Майор Планк беше толкова силно загорял, че беше невъзможно да се каже дали пребледня под тена, но силно се потърси и в очите му се появи погледът, който пропълзява в очите на хора, надничащи в бездънна пропаст.

— Но защо не накарат курата да се заеме с това? — извика той, очевидно борещ се със силно усещане за тревога. — Когато в Долно Шагли правехме тия проклети състезания на бебета, винаги ги оценяваше куратът. Нали затова съществуват куратите?

— Куратът е болен от шарка.

— Тъпак.

— Неприятна забележка по адрес на човек, който страда на легло, обсипан с розови пъпки, но отдавам дължимото на чувствата ти и признавам, че за теб това е горчив миг, клети ми Бимбо. Предполагам, че нищо не те отвращава повече от желанието да разобличиш някого, когото не можеш да разобличиш, и бих желал да ти помогна, стига да можех. Но сега просто не знам какво да ти предложа. Би могъл да… Не, не, това не върши работа. Или пък… Не, съмнявам се, че и това ще даде резултат. Опасявам се, че трябва да зарежеш идеята. Единствената бледа утеха, която мога да ти предложа, е, че и след сто години ще бъде същото. Е, стари ми приятелю, за мен беше удоволствие да те видя след толкова време и ми се иска да можех да остана да си побъбрим, но се страхувам, че трябва да тръгвам. Знаеш колко сме заети ние, Брабазон-Планкови. Мини някой път край дома ми, който е съвсем наблизо, и ще си поговорим надълго и нашироко за старите дни в училище, за Бразилия и разбира се — добави вежливо лорд Икнъм, — на всяка друга тема, която би желал да обсъдим. Ако дотогава успееш да ги спестиш, донеси и двата шилинга.

И с поредното любезно потупване по рамото той излезе, а майор Планк, тежко задъхан, посегна към халбата и на един дъх довърши съдържанието й.

2

Сюжетът на бъдещия роман на Хърмайъни се развиваше добре. Както често се случва, когато някой писател измъдри основната идея на сюжета и седне да я записва, започват да се сипят най-различни допълнителни идеи, които също държат да бъдат записани. Не след дълго пликът се оказа крайно недостатъчен да побере наплива на безценните мисли, които струяха от ума й, и вече беше започнала да използва гърба на шофьорската си книжка, когато вдигна очи й забеляза приближаването на възрастен, изискан на вид мъж, който вдигна шапка със старовремска вежливост.

— Добър ден — каза той.

В разпуснатата епоха, в която живеем, нерядко се случва момичетата с предизвикателна красота да стават обект на внимание от страна на представители на противниковия пол. Когато Хърмайъни Босток изпадаше в подобно положение, маниерът й ставаше рязък до степен, която караше другия участник в сценката да отмине с усещането, че е предизвикал неодобрението на дива котка. Затова тук му е мястото да изтъкнем, че почтеността на лорд Икнъм за кой ли път бе доказана от факта, че повдигнатата шапка я накара да спре да пише. Веждите й леко трепнаха, сякаш се канеше да ги вдигне, но не предприе нищо да го пропъди.

— Госпожица Босток, ако не се лъжа? Казвам се Брабазон-Планк. Гостувам в дома на баща ви.

Това, разбира се, коренно промени нещата. Наше момче. Хърмайъни стана сърдечна.

— О, приятно ми е.

— И на мен. Бихте ли ми отделили един момент?

— Да, разбира се. Странно е, че ме познахте.

— Ни най-малко. Чертите ви, ако мога да се изразя така, са от типа, които веднъж видени, трудно се забравят. Имах удоволствието да разгледам ваша снимка.

— А, да, онази в „Татлър“.

— Не, не онази в „Татлър“, а тази, която братовчед ви Уилям Оукшот носи винаги до сърцето си. Длъжен съм да ви обясня — продължи лорд Икнъм, — че бях ръководител на експедицията по течението на Амазонка, в която Бил Оукшот беше изтъкнат участник, и всеки път, когато получаваше пристъп на жълта треска или малария, той вадеше снимката и я обсипваше с целувки, като мърмореше с немощен глас: „Обичам я, обичам я, обичам я.“ Беше крайно трогателно и всички членове на експедицията са на това мнение. Караше ни да се чувстваме по-добри, по-възвишени мъже.

Хърмайъни остана втрещена. Ако не беше толкова красива, можеше да се каже, че се е ококорила. Разкритието за страст, която дори не беше подозирала, й се стовари като гръм от ясно небе. Гледаше на Бил като на брат и винаги беше предполагала, че и той гледа на нея като на сестра. Сякаш бе живяла дълги години до кротък английски хълм, за да открие една прекрасна утрин, че е вулкан, пълен до ръба с течна лава.

— И не оставайте с впечатлението — не млъкваше лорд Икнъм, — че е действал по този начин само под въздействието на високата температура. Рядко се случваше да мине половин час, без да измъкне снимката ви и да я целуне. Не ви забрави, докато беше далеч, както са склонни да постъпват толкова много младежи в чужбина спрямо годениците си. Сърцето му винаги беше предано и вярно. Защото, когато повтаряше: „Обичам я, обичам я, обичам я“, на мен ми се струваше, че това може да значи само едно — той ви обича. И разрешете да заявя — с бащинска усмивка продължи лорд Икнъм, — колко съм щастлив най-сетне да ви видя и от пръв поглед да установя, че сте тъкмо момиче за него. Този годеж ме прави крайно щастлив.

— Но…

— Ще получи истинско съкровище. А също и вие, мила моя. Малко хора уважавам повече от Уилям Оукшот. От целия си кръг бих избрал именно него да бъде край мен в случай на беда с някой алигатор. И докато напълно основателно може да се поспори дали алигаторите играят съществена роля в брачния живот, не е лошо за едно момиче да има до себе си съпруг, способен да ги постави на мястото им. Мъж, който може да разчекне устата им с прът и избягвайки биещата опашка, да ги разпори със сатър, е мъж, на когото може да се разчита да поддържа огъня в домашното огнище. Тъй че никой няма да се радва по-сърдечно от мен, когато камбаните на малката селска църква забият празнично и вие се запрепъвате по пътеката към олтара, опряна на мускулестата ръка на Бил. Предполагам, че това ще стане съвсем скоро, след като той отново си е у дома.

Той млъкна, доброжелателно огрял с белозъбата си усмивка Хърмайъни, която направи няколко безуспешни опита да направи от монолога му диалог и най-сетне откри възможност.

— Но аз не съм сгодена за Бил.

— Глупости. Няма начин. А онова „Обичам я, обичам я, обичам я“?

— Сгодена съм за друг. Щом пребивавате в къщата, сигурно го познавате.

Лорд Икнъм ахна.

— Да не е оня Туисълтън с глава като карфица?

Нещо от мраза, който пробуждаха у Хърмайъни вдигащите шапка непознати, пропълзя в гласа на Хърмайъни.

— Името му е Реджиналд Туисълтън — отсече тя и позволи на очите си да засвяткат. — Съжалявам, че оприличавате главата му на карфица.

— Мило момиче, не аз оприличавам главата му на карфица, а всички. Идете навсякъде, където го познават, и кажете на първия срещнат: „Познавате ли Реджиналд Туисълтън?“ и ще чуете отговор: „А, оня с главата като карфица?“ За Бога, дете, и през ум да не ви минава да се омъжвате за Реджиналд Туисълтън. Дори Бил Оукшот да не беше в списъка на чакащите, пак би било лудост. Как можете да сте щастлива с човек, когото мине не мине седмица и го арестуват на кучешки надбягвания?

— Какво!

— Може да се каже непрекъснато. И при това дава в полицията измислени име и адрес.

— Не знаете какво говорите.

— Мила моя, това са документирани факти. Ако не ми вярвате, промъкнете се тихичко зад гърба на младия Туисълтън и креснете: „Ей, Едуин Смит от Настършиъм Роуд 11 в Източен Дълич“, и гледайте как ще подскочи и ще се загърчи. Не знам какво мислите вие, но за мен в кучешките надбягвания има нещо не твърде приемливо, защото там могат да се видят всякакви отрепки. Но ако един младеж все пак реши да отиде на кучешки надбягвания, поне да не стига дотам да безобразничи и да предизвиква старшините да го арестуват. И ако се опитате да оправдаете Туисълтън с факта, че е бил пиян-залян, мога само да заявя, че не споделям тези либерални възгледи. Несъмнено е бил пиян както винаги, но не виждам защо това да облекчава положението. Между другото, той е алкохолик.

— Какво?

— Баща ви ми го каза.

— Но Реджиналд е пълен въздържател.

— Може би докато го държите под око. Но само тогава. През цялото останало време се налива като продънен. Трябваше снощи да сте тук. Промъкна се долу, когато всички си легнаха, и си устрои истинска оргия.

Хърмайъни възнамеряваше да сложи край на този разговор, като му се озъби и отпраши с колата след хладно сбогуване, но сега видя, че ще трябва да поотложи тръгването си. Момиче, гледало досега на избраника си като на снежнобяла душа и внезапно открило, че е снежен и бял като бельото на кюмюрджия, не казва: „О, нима? Е, трябва да тръгвам.“ То се вцепенява. Ахва. Жадува за повече информация.

— Разкажете ми всичко — отсече тя.

Докато лорд Икнъм й разказваше всичко, че и повече, мрачното изражение на красивото лице на Хърмайъни Босток се задълбочи. Ако има нещо, което момиче с идеали не търпи, това е разкритието, че е приютило змия в пазвата си, а Реджиналд Туисълтън се оказваше първокачествена змия с цялата присъща на змиите липса на откровеност и честност в поведението и това ставаше все по-ясно с всяка изречена дума.

— О! — рече тя.

— Виж ти! — рече тя.

— Продължавайте — рече тя.

Разказът се изчерпа. Лорд Икнъм млъкна, а Хърмайъни остана загледана пред себе си със стоманени очи. Правеше нещо особено със зъбите си, което би могло да е скърцането, за което сме чели толкова много, но няма как да е било, защото една дама не скърца със зъби.

— Разбира се — продължи винаги добронамереният лорд Икнъм, — може би той просто е малоумен. Не знам дали сте запозната със семейната му история, но той ми сподели, че е племенник на лорд Икнъм — факт, който положително кара човек да повдига вежди. Познавате ли лорд Икнъм?

— Само по репутация.

— Каква репутация! Съществува силно обществено мнение, че е трябвало да го освидетелстват преди много години. Доколкото разбрах, открай време получава съблазнителни предложения от най-отбрани медицински заведения за душевно болни. А безумието тъй често е наследствено. Когато за първи път видях тоя младеж Туисълтън, определено останах с впечатлението, че е на крачка от лудницата, а странният инцидент от тази сутрин, за който ми разказа Бил Оукшот, само затвърди този мой възглед.

Хърмайъни потрепери. Не беше очаквала, че ще има и второ действие.

— Странен инцидент ли?

— Малко след закуска. Лейди Босток отишла в стаята си, дочула някакво движение, погледнала в гардероба и открила вътре Реджиналд Туисълтън, клекнал на пода. Обяснението му било, че е дошъл да търси червило за устни.

Хърмайъни застиска шофьорската си книжка, докато пръстите й побеляха от напрежението. Първото действие я разстрои дълбоко, но второто направо я съсипа.

Като говорехме за ненавистта на момичетата е възвишени принципи към гадните змии, пропуснахме да отбележим, че тя става още по-подчертана, когато открият, че змиите използват червило за устни. Че доскорошният й идол се оказа с глинени нозе беше лошо, но че в допълнение към тези глинени нозе в другия си край притежаваше устни, които очевидно от време на време се нуждаеха от начервяване, беше върхът. Хората често говорят за големия борсов крах от 1929 година и се питат един друг с потрес дали помнят начина, по който „Ю Ес Стийл“ и „Монтгомъри Уорд“ се срутиха през месец октомври, но това световноизвестно рухване на някогашните златни акции не можеше да се сравни с бързия и главозамайващ залез на Туисълтън в този момент.

Зъбите на Хърмайъни се срещнаха с тракане.

— Ще си поговоря с Реджиналд!

— И аз бих го направил. Мисля, че заслужавате обяснение. Човек започва да се пита дали Реджиналд Туисълтън може да направи разлика между доброто и злото.

— Аз ще му я обясня — отсече Хърмайъни.

Лорд Икнъм я проследи с поглед как се отдалечава, доволен от начина, по който тя настъпи газта. Хареса му да я види тъй забързана към срещата.

Покатери се по портата отстрани на пътя и се отпусна на уханната трева до нея. Очите му се приковаха в чистото небе и той се замисли колко е приятно да пръскаш радост и светлина и колко щастлив трябва да се чувства от факта, че този следобед имаше възможност да го извърши. Ако за секунда го пронизваше пристъп на жалост към Понго, когато си представяше срещата му с това нажежено до бяло момиче, той го потискаше. Понго, ако оцелееше, не би изпитал нищо друго, освен нежна благодарност към чичото, работил тъй усърдно за благото му. Налегна го сънливост и очите му се склопиха в сладък сън.

Междувременно Хърмайъни стигна до къщата и спря пред парадния вход със скърцащи спирачки и мирис на изгоряла гума. Тъкмо се канеше да влезе, когато от стаята вляво дочу гласа на баща си.

— ВЪН! — говореше той и секунда по-късно изникна старшина Потър с вид на полицай, минал през пещта. Тя отиде до прозореца.

— Татко — рече, — знаеш ли къде е Реджиналд?

— Не.

— Искам да го видя.

— Защо? — поинтересува се сър Ейлмър, сякаш смяташе подобно желание за нездраво.

— Възнамерявам — отвърна Хърмайъни и за пореден път скръцна със зъби — да разваля годежа.

Стройна фигура, приближаваща откъм игрището за тенис, привлече вниманието й. Забърза към нея, а от ноздрите й заизлизаха огнени струйки.

3

В „Бичата глава“ в селото момичето Мъртъл, приключило разговора с чичо си, се беше върнало на поста си в бара. Господинът още стоеше там, втренчен съсредоточено в празната халба, но вече беше сам.

— Здрасти — рече разочаровано тя, защото се надяваше да чуе още нещо за Бразилия, където силата е справедливост, а силните мъже я налагат. — Майор Планк тръгна ли си?

Господинът кисело кимна. По-прозорлив наблюдател от барманката би усетил, че темата за майор Планк го отвращава.

— Разказа ли ви за пумата? Не? Много интересно беше. Тъкмо си пробивал път през непроходимата джунгла да събира бразилски орехи, когато внезапно какво мислите се изпречило на пътя му? Пума. Моля?

Господинът, който тихичко прокле пумата, не повтори забележката си, но си поръча половинка бира.

— Предполагам, че аз бих се уплашила страшно — продължи барманката. — Да, сър, нямам нищо против да призная, че щях да изгубя ума и дума. Защото пумите се хвърлят на врата ти и те сдъвкват, което не може да се твърди, че е приятно. Но майор Планк е неустрашим, ако мога да се изразя така. Оръжието и верният му туземен носач били с него…

Господинът повтори искането си за бирата с толкова мощен глас, че този път привлече вниманието й. Надменно, защото тонът му я беше засегнал, барманката дръпна лоста за бирата и достави стоката, а господинът отпи дълбоко и възкликна „Ха!“ Барманката не отвърна. Още беше ядосана.

Но ядът никога не може да накара една барманка да мълчи дълго. След като с подчертан маниер избърса няколко чаши, тя възобнови разговора, като този път избра тема, по-несъбуждаща силни страсти.

— Чичо Джон е рядка птица.

— Чий чичо Джон?

— Моят. Собственикът на заведението. Чухте ли го как крещя преди малко?

Господинът, разнежен от бирата, потвърди с известна любезност, че раздразнението на Дж. Хъмфрис не е останало незабелязано за него. Да, рече той, чул го да крещи преди малко.

— Така си и мислех. Сигурно са го чули накрая на света. Голям хахо е. Трябва да започна, като ви кажа — заговори барманката бързо и с лекота, — че предстои голям селски празник. Годишен празник, което значи, че става веднъж годишно. А едно от нещата, които стават на този годишен празник, е състезанието на сладки бебета. Моля?

Господинът отрече да е реагирал.

— Състезание на сладки бебета — продължи барманката. — С което искам да кажа, състезание на сладки бебета. Ако имате сладко бебе и съдията реши, че вашето сладко бебе е по-сладко от другите сладки бебета, то ще вземе наградата. Схващате ли мисълта ми?

Господинът потвърди, че схваща мисълта й.

— Е, чичо Джон записа малкия си Уилфред и напълно основателно очакваше да спечели. Дори беше готов да заложи на него сто бутилки бира срещу осем. И какво стана?

Господинът отвърна, че не може да си представи.

— Ами, господин Брадърхуд, куратът, ляга от шарка, тя се разпространява и вече има толкова много болни, че викарият казва, че няма да е безопасно да се проведе състезание на сладки бебета и затова го отменя.

Млъкна, доволна от начина, по който се прие новината. Публиката й можеше и да откаже да бъде завладяна от анекдоти за майор Планк сред пумите, но бе откликнала възхитително на по-простичкото повествование за живота на английското село. Колкото и да бе странно, защото по същество историята й бе трагична, чувството, което той явно изпитваше, беше радост. В очите му изгря слънце, сякаш от плещите му падна канара.

— Отменено е — продължи барманката, — с което искам да кажа, че няма да се проведе. Тъй че всички залагания са невалидни, както се казва, и чичо Джон няма да получи бутилките си с бира.

— Лоша работа — ухили се господинът. — Можете ли да ме упътите към Ашъндън Манър?

— Като излезете от вратата, надясно, а после все направо.

— Благодаря.