П. Г. Удхаус
Чичо Динамит (10)

1

Ако тръгнете с кола за гара Уокли сутринта, веднага след ранна закуска в Ашъндън Манър, можете да хванете експресен влак, който ще ви стовари на гара Ватерло в дванайсет и четирийсет и три. Тъй като изминалите часове по никакъв начин не бяха намалили решимостта на лейди Босток да се види с детето си и да му разясни мрачното бъдеще, очакващо всяко момиче, достатъчно прибързало да надене белия воал и да застане пред олтара с ръка, облегната о ръката на Реджиналд Туисълтън, тя постъпи точно така. Бил Оукшот я закара до гарата и тя се добра до жилищния блок, където пребиваваше Хърмайъни в Лондон, малко след един часа, точно когато дъщеря й се канеше да седне в двуместната си кола, паркирана пред блока.

И най-невъзприемчивото око, имало щастието да разгледа добре това момиче, застанало на тротоара с почти невероятното великолепие на новата си шапка, най-хубавата си рокля и внимателно подбрани обувки, ръкавици и чорапи, би забелязало, че гледката си я бива. Баща й можеше да прилича на морж, майка й — на участничка в надбягванията в два и половина на хиподрума в Катрик Бридж с вероятност за победа сто към осем, но самата Хърмайъни — висока и тъмнокоса, с големи очи, съвършен профил и не по-малко съвършена фигура, въплъщаваше бляна на ориенталски притежател на харем.

Като чу блеенето на лейди Босток, тя се обърна и зяпна от изумление. Неверието в погледа й се смеси с естественото стъписване на дъщеря, която, сбогувала се с майка си в понеделник следобед, след като й е домакинствала цяла седмица в апартамента си, я вижда отново да цъфва пред дома й в сряда сутринта.

— Мамо! — възкликна тя с богат контраалт, който от години разбълникваше душата на Бил Оукшот като биячка за белтъци. — Какво…

— О, мила — рече лейди Босток. — Трябва ли да излизаш? Дойдох специално да те видя.

— Трябва. Ще обядвам в „Барибо“ и вече закъснявам. Защо искаш да ме видиш?

— О Боже, о Боже, о Боже. Реджиналд.

— Реджиналд?

— Да, мила. Баща ти…

Изпепеляваща искрица припламна в хубавите очи на Хърмайъни. Думите „баща ти“, в комбинация с името на мъжа, с когото се бе обвързала в годежен съюз, без много протакане бяха пробудили подозренията й. Според нея те можеха да значат само едно — че в разрез с изричните й разпореждания сър Ейлмър не беше се отнесъл към избраника й като към зеница на окото си. А тя бе момиче, което, като кажеше зеница на око, имаше предвид зеница на око и туйто!

— Какво е сторил татко на Реджиналд? — рязко попита тя. — Лае ли насреща му?

— Не, не. Баща ти никога не лае. Понякога повишава тон.

— Е, добре, повиши ли му тон?

— Едва забележимо. Не, това, което се случи… Божичко, това е дълга история.

— Тогава нямам време да я чуя. Страшно съм закъсняла. Ще обядвам с един издател.

— С господин Попгуд?

Хърмайъни се изсмя с кратък, сух смях. По време на тригодишните си делови отношения с Огъстъс Попгуд, спонсор на книгите й, беше получавала от него само трохи. Също и от съдружника му Сирил Грули.

— Не — отсече тя. — Намерих си нов издател. Писа ми преди няколко дни, че иска да ме включи в списъка на авторите си, и предложи да обядваме заедно. Стори ми се много предприемчив, твърде различен от Попгуд и Грули. Ръководи фирма, наречена „Меридей Хаус“, някой си господин Пойнтър, Пънтър или Пейнтър. Не можах да разчета подписа на писмото му. Довиждане, мамо. Ще гледам да се върна към три.

— Ще те чакам, мила.

— Та казваш, че било важно?

— Много, много важно.

— За Реджиналд?

— Да, мила. Открихме, че той…

— Съжалявам, мамо — каза Хърмайъни. — Трябва да тичам.

Не беше лишена от нормалното момичешко любопитство, но беше и амбициозна млада писателка, която вярваше, че в хорските работи има приливи и отливи и че трябва да възседне приливната вълна, която води към успеха, а в хотел „Барибо“ я чакаше издател, който, съдейки по писмото му, очевидно беше живакът, надарен с енергия и пробивност, който амбициозните млади писателки обичат да виждат да се заемат с продажбата на книгите им.

Колата потегли. Седнала зад волана, тя се отдаде на приятни мисли за този пробивен господин Пойнтър.

Или Пънтър.

Или може би Пейнтър.

2

Името беше Пейнтър. Не Пънтър. Нито пък Пойнтър. Пейнтър. Беше Отис, братът на Сали, който чакаше Хърмайъни във фоайето на хотел „Барибо“ и в момента, когато колата й се вля в уличното движение, той скочи от стола си, прекалено притеснен, за да продължи да седи на едно място, и започна да крачи напред-назад, като от време на време поглеждаше часовника си. Предстоящият обяд бележеше повратна точка в делата му.

Не беше просто съвпадение, че Отис Пейнтър, в качеството си на издател, бе писал на Хърмайъни с предложение за делова среща и евентуален договор. Поканата се бе родила след доста бърз размисъл от негова страна.

От самото начало за Отис Пейнтър беше ясно, че ако може да постигне нещо като щастлив край по въпроса за съдебното дирене, надвиснало над главата му като буреносен облак, то сър Ейлмър Босток трябваше да бъде молен, и вече бе възложил на Сали да убеди Понго да изпълни тази задача. А докато се намираше в лапите на пренеприятното усещане, че потъва, което винаги спохожда хората, оставили делата си в ръцете на Понго, случайно прочете в „Татлър“ материал, придружен със снимката на Хърмайъни.

„Госпожица Хърмайъни Босток — пишеше там, — дъщеря на сър Ейлмър и лейди Босток от Ашъндън Манър в графство Хантс. Освен че е изтъкнат член на висшето общество, госпожица Босток е написала няколко романа под псевдонима Гуинет Гулд.“

Тези думи го вдъхновиха. Мислите му, докато гледаше снимката и текста под нея, течаха приблизително по следния начин. И те демонстрират интелигентност, доста по-висока от средната, както би следвало да се очаква от човек, който навремето е бил едновременно вътрешен архитект и продавач на антики, като успоредно с това е управлявал куклен театър на булевард Распай.

 

 

В. Кой е най-подходящият човек за ходатайство пред стар дървеняк, заплашващ с разорителен съдебен иск за щети млада, неукрепнала издателска фирма?

О. Очевидно дъщерята на дървеняка, зеницата на окото му, на която не може да откаже нищо.

В. Тогава можеш ли да се докопаш до дъщерята и да я запишеш под знамената си?

О. Естествено.

В. Но как?

О. Лесна работа. Тя е писателка. Предложи й договор. Тогава интересът й ще е идентичен с този на издателя и ще пусне в действие огромното си влияние да го спаси от разорение. Най-добре я покани на обяд.

В. Браво.

О. В „Барибо“.

В. Какво? Влизал ли си някога в „Барибо“ и виждал ли си цените в дясната колонка?

О. Няма смисъл да горим юргана заради бълхата. Не можеш да сключиш подобен договор на бутилирана бира, агнешки котлет и два зарзавата.

 

 

Тъй че сега Отис препускаше из фоайето на „Барибо“, недоумяваше защо гостенката му не идва и какво щеше да му струва обядът, когато дойдеше. Няколко думи за киселинността на шампанското можеха да я отблъснат от него, но на такова място дори бялото вино щеше да нанесе непоправими щети на джоба му.

Гледайки как Отис Пейнтър се разхожда напред-назад със зейнала уста и колене, удрящи се като цимбали, защото той имаше нещастието да страда от трета сливица и X-образни крака, зрителят би се смаял да научи, че е толкова близък роднина на Сали. Но точно както дъщерите имат навика да са по-галещи окото от бащите и майките си, така и сестрите често се оказват по-привлекателни от братята си. Отис беше шишкав младеж с розов нос, очила и къси бакенбарди, и силно мязаше на представител от англосаксонската колония на източния бряг на Сена.

А той действително беше забягнал на източния бряг на Сена веднага след завършването на колежа, където бе получил образованието си, и бе придобил душа и бакенбарди в края на подготвителната си година. Беше се преместил в Лондон от Левия бряг, където се бе захващал с различни начинания, завършили с еднакво гръмко фиаско, и ето го пет години по-късно управляващ директор на „Меридей Хаус“, бивша „Плюмаж Прес“, чакащ във фоайето на „Барибо“ да даде обяд на Хърмайъни Босток.

Стрелките на часовника му показваха един и двайсет и седем, когато видя през стъклото на външната врата как живописно издокараният портиер, застанал на входа да помага на клиентите да излизат от колите и такситата, се изпъна, докосна конвулсивно шапка и трескаво засука мустак — неоспорими доказателства, че към фоайето се е насочило нещо сензационно. Секунда по-късно вратата се завъртя и през нея влезе фигура, която го накара да си глътне третата сливица и да съжали, че пъпката, излязла на върха на носа му, не беше се поддала на сутрешния курс на лечение. В една пъпка на носа няма нищо лошо и срамно, но има времена, когато един чувствителен младеж би желал да я няма.

Той пристъпи почтително напред.

— Госпожица Гулд?

— О, как сте, господин Пойнтър?

— Пейнтър.

— Пънтър?

— Пейнтър.

— А, Пейнтър. Дано не съм закъсняла.

— Не, не. Ще пийнете ли коктейл?

— Не, благодаря. Не близвам алкохол.

Отис трепна, а портфейлът в джоба му подскочи радостно.

— Какво, дори с обяда?

— Само лимонада.

— Тогава да влизаме — изрече Отис с ентусиазъм, който дори не се опита да скрие. — Да влизаме веднага.

Поведе я бодро към грил-бара. Лимонадата, случайно знаеше той, струваше половин крона.

3

Може би това първоначално разбирателство доведе до превръщането на обяда в небивал успех. Защото и най-взискателният критик не би оспорил, че обядът беше успешен. От първата вилица с пушена сьомга той протече като вавилонска оргия или междуправителствена конференция, проведена в дух на взаимно разбирателство.

Твърде често, когато издател кани автор на обяд, някаква мрачна нотка пропива разговора на масата. Издателят често въздиша и избира за тема на забележките си трудните времена, свиването на книжния пазар и поскъпването на хартията и печатарските услуги. А когато гостът му се опита да го развесели с предположението, че тези трудности могат да се отстранят с една енергична рекламна политика, той отново започва да въздиша и заявява, че предварителните хвалби за творбата на даден автор, публикувани в печата за сметка на издателя, са с малка и дори нищожна стойност, а единствената реклама, която има резултат, е, как да се изразя, ами, нещо като устно разгласяване от читател на бъдещ читател.

Но днес тук не се случи нищо подобно. Отис се изсмя на предположението, че времената били трудни. Времената, по негово мнение, бяха страхотни. Да не говорим за книжния пазар. Без следа от свиване. А що се отнася до хартията, от начина, по който говореше за нея, щяхте да останете с впечатление, че я раздават безплатно.

След това мина на описанието на рекламната си политика.

Отис, заяви Отис, вярвал в рекламата. Когато откриел автор, комуто вярвал, като вас, госпожице Гулд, ако ми разрешите, той просто не знаел граници. Колонка тук, колонка там. Нещо такова. Цената? Пет пари не давал за разходите. Всичко се възвръщало при продажбата. Мотото му, обясни той, съвпадало с единствените френски думи — с изключение на О-ла-ла, които успял да научи на добрия, стар Ляв бряг и било l’audace, Paudace, et toujour Paudace^[1].

Накратко казано, изява на вяра, добре пресметната, за да накара една млада писателка да усети, че плува на розов облак над океан от радост и точно така се почувства Хърмайъни, докато го слушаше. Усещането се засили, когато домакинът й заговори за аванси за следващите й три книги, чудо невиждано, и заплащането на авторските им права в размер на двайсет процента, нарастващи до двайсет и пет при над три хиляди продадени бройки. Дори произнесени от мъж с трета сливица, тези думи галеха ухото като звуците на тържествен химн.

Възможно е читателят на това повествование, подведен от ентусиазма на Бил Оукшот, да си е съставил погрешна представа за мястото на Хърмайъни Босток в света на литературата, защото кариерата й беше доста по-нетриумфална от неговото възторжено описание. Беше публикувала три романа чрез издателската къща на Попгуд и Грули и от първите два се бяха продали хиляда и сто и четиристотин и шестнайсет бройки съответно. За последния, току-що излязъл, Попгуд — твърде мрачен човек — беше заявил, че „напредва бавно“. Грули, оптимистът на фирмата, говореше бодро за евентуалната продажба на две хиляди бройки.

Но дори да се придържате към слънчевия млад Грули, не бихте могли да не се съгласите, че тези бройки са слаба отплата за положения къртовски труд и Хърмайъни ги отдаваше не на липсата на достойнства в самите книги, защото знаеше, че преливат от достойнства, а на предпочитанията на фирмата да държи парите си заключени в стар сандък, вместо да ги харчи за реклама по вестниците. Веднъж бе повдигнала въпроса пред съдружниците и Попгуд беше заявил, че няма смисъл да рекламира във вестниците, защото единствената форма на реклама, която имала успех, била… как се беше изразил?

— Устно разгласяване? — подсказа му Грули.

— Устно разгласяване! — съгласи се Попгуд и с благодарност погледна изобретателния ковач на нова терминология.

Нищо чудно, че докато Хърмайъни попиваше опияняващите слова на Отис, нежна музика се лееше наоколо и изпълнителният директор на „Меридей Хаус“ дори стана по-хубав. Слушаше го като насън и колкото повече той говореше, толкова повече й допадаше. Едва когато започна да отпива от кафето си (два шилинга, но неизбежни), в думите му се прокрадна нещо, което подсказа, че не се намира в най-добрия от световете. Внезапно след красноречив пасаж, подплатен с оптимизъм, той мина в минорно наклонение.

— Дааа — рече. — Точно така мисля. Възхищавам се от работите ви и бих желал да получа книгите ви и да ги наложа на пазара, както заслужават. Но…

Млъкна и Хърмайъни, слязла от розовия облак, го изгледа тревожно. Когато един издател ти е предложил двайсет процента, нарастващи на двайсет и пет след три хиляди продадени бройки, и е говорил надълго и нашироко за колонки с реклама в буквално всички неделни вестници, не е приятно да чуеш думичката „но“.

— Но… — повтори като ехо тя.

Отис свали очилата, избърса стъклата им и ги постави обратно на носа си, който отличният обяд бе обагрил от розово в пурпурночервено. Докосна пъпката, избърса и нея и с пухкава ръка потупа бакенбардите си. Разговорът беше стигнал до най-съществения момент и искаше да помисли, преди да продължи.

— Но… Работата е там — заговори той, — че има една уловка. Не съм съвсем сигурен, че разполагам с парите да извърша всичко това. Може да фалирам, преди дори да започна.

— Какво!

— Разбирате ли, изправен съм пред крайно неприятни юридически действия и адвокатът ми каза, че може да понеса тежки щети.

— Но защо говорите така, сякаш със сигурност ще загубите?

— Защото ще загубя, ако работата стигне до съд. А не виждам как мога да й попреча. Този Босток…

— Босток ли?

— Сър Ейлмър Босток. Бил е губернатор на някаква африканска колония, написал е мемоарите си и ми възложи да ги публикувам…

— Но той ги възложи на „Плюмаж Прес“.

— Смених името й на „Меридей Хаус“. По-чисто звучи. Ама — непресторено се изненада Отис — вие говорите като че ли сте запозната със случая. Странно как се разчуват тия неща. Е, щом сте чули какво е станало, няма смисъл да ви обяснявам. Проблемът е, че Босток проявява крайна отмъстителност. И, както вече казах, ако се стигне до съд, ще загубя.

— А! — рече Хърмайъни.

Лорд Икнъм, когато видя за първи път снимката на момичето, беше изразил мнение, че е потенциална хвърлячка на ядовити погледи. Не беше сгрешил. В момента очите й сърдито святкаха и нейното „А“ носеше цялата зловеща многозначителност на „Хо“-то на старшина Потър.

В предишни глави на това повествование беше споменато нещо за чувствата на вълци, завзели шейни и открили, че в тях няма руски мужици, и на тигри, лишени от индийския си кули тъкмо когато са седнали да обядват. Тези чувства са още по-силни у млада писателка, която, получила предложение за двайсет процента, нарастващи на двайсет и пет след трихилядната продадена бройка от издател, който вярва в рекламата в буквално всички неделни вестници, научава, че баща й възнамерява да отнеме на този издател средствата му да издава.

Хърмайъни се изправи мрачна и решителна.

— Не се тревожете, господин Пейнтър. Ще се погрижа искът да не влезе в съда.

— Ъ?

— Би трябвало по-рано да ви кажа, че Гуинет Гулд е псевдоним. Аз съм Хърмайъни Босток. Дъщеря на сър Ейлмър.

Отис онемя от смайване.

— Дъщеря? Гледай ти. Е, проклет да съм. Колко странно.

— Ще поговоря с татко. Веднага заминавам с колата.

— Имате ли нещо против да вземете и мен? В случай че се нуждаете от помощ.

— Няма да се нуждая от помощ.

— И все пак, предпочитам да съм на място, за да чуя час по-скоро добрата новина.

— Много добре. Докато разговарям с татко, можете да ме чакате в странноприемницата. Тъй че, ако сте готов, господин Пейнтър, да тръгваме. Колата ми е отвън.

Едва когато наближиха Гилдфорд със скорост от сто километра в час, защото тя беше твърда поддръжничка на мнението, че педалът за газта е създаден за настъпване до дупка, мисълта, която от известно време дрънкаше в подсъзнанието на Хърмайъни, както връзката с ключове подрънква размандахерцана в ръцете на пиян домовладелец и когато ключът внезапно улучва ключалката, той се стряска, така и тя ахна изведнъж.

— Моля? — откликна Отис, който от доста време също ахкаше. Намираше шофирането на придружителката си за твърде ново и ужасяващо изживяване.

— Нищо — отвърна Хърмайъни. — Просто се сетих нещо.

Беше се сетила за неочакваното посещение на майка си, преданата майка, която я чакаше вече три часа в апартамента да й каже нещо за Реджиналд. За миг изпита боцване на съвестта. Но после си каза, че с мама всичко ще е наред. Имаше удобно кресло и купища илюстрирани списания.

Натисна газта, а Отис затвори очи и предаде духа си в Божиите ръце.