Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Adventures of Sally, 1922 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Весела Прошкова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция, форматиране
- analda(2020)
Издание:
Автор: П. Г. Удхаус
Заглавие: Неволите на Сали
Преводач: Весела Прошкова
Година на превод: 1999
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Ера“
Година на издаване: 1999
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Полипринт Враца
Редактор: Цветелина Дечева
Художник: Димитър Стоянов — Димо
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13730
История
- —Добавяне
6.
Джинджър Кемп прояви някои от симптомите, характерни за младоженец, когото са помолили да отговори на приветствена реч по време на сватбеното тържество. Скочи от мястото си, запристъпва от крак на крак и закърши пръсти, след което заяви:
— Мразя да говоря за себе си.
— Така и предположих — промълви Сали. — Побързах да те запозная с моята автобиография, че да нямаш повод да изклинчиш. Хайде, не бъди такъв срамежливко. Представи си, че сме корабокрушенци, на които е съдено известно време да прекарат заедно. Честно казано, историята ти живо ме интересува, но дори да беше обратното, пак щях да предпочета да слушам теб, отколкото хъркането на Жул.
— Наистина хърка като заклан. Ако те дразни, веднага ще го събудя.
— Като те гледа човек, не би предположил, че си толкова жесток! — възкликна младата жена. — Сякаш не мислиш за друго, освен да изтезаваш бедното момче. Остави го на мира и започвай да разказваш.
— Откъде да започна?
— Във всеки случай не от детството ти. Мисля, че спокойно можем да пропуснем точно тези подробности.
— Ами… — Джинджър Кемп свъси вежди, опитвайки се да намери думи, които да я разтърсят от самото начало. — И аз съм горе-долу сирак като теб. В смисъл че родителите ми са мъртви и прочие.
— Благодаря за изчерпателното обяснение. Наясно съм с картинката.
— Изобщо не си спомням майка ми, а баща ми почина, когато бях последна година студент в Кеймбридж. Добре си живеех в старата Алма Матер — добави той, видимо въодушевен от спомените си. — Не казвам, че беше върхът, но все пак беше страхотно. Бях се уредил със синьо по ръгби и бокс и тъкмо бях включен като крило в отбора на Англия срещу Севера за предварителното изпитание. Имаше изгледи да вляза и в международния…
Сали изумено го наблюдаваше, сетне плахо попита:
— Това хубаво ли е или лошо?
— Моля?
— Не ми е ясно дали изреждаш престъпленията си или очакваш да се преклоня пред уменията ти. Какви са тези… синини, за които спомена?
— Ами такива… по ръгби и бокс.
— О, ясно. Сега разбрах абсолютно всичко.
— Не бъди саркастична. Опитвам се да ти обясня, че играех ръгби — нещо като футбол — в отбора на Кеймбридж. Бях полузащитник и…
— Какво е това? — търпеливо го прекъсна тя. — Знам, че ще кажеш: „Полузащитникът си е полузащитник“, но не можеш ли да говориш по-разбрано?
— Полузащитникът е онзи човек, който спира атаката. Прехвърля коженото кълбо към центъра… Май пак не ти е ясно.
— Честно казано, не.
— Адски ме затрудняваш — печално оповести Джинджър Кемп. — Досега не бях срещал човек, който да не знае какво е „полузащитник“.
— Вече се досещам, че има общо с футбола, тъй че обяснението ме задоволява. Предполагам, че това е еквивалентът на вашия куотърбек. А какъв е този „международен“, в който си щял да влезеш?
— Казваме, че си в международния отбор, когато играеш за Англия срещу Уелс, Франция, Ирландия и Шотландия. Ако не беше катастрофата, със сигурност щях да участвам в срещата с Уелс.
— Този път те разбрах. Опитваш се да ми обясниш, че си бил отличен футболист.
Младежът се изчерви до уши.
— Съвсем не е така. Просто през онзи сезон в Англия нямаше добри полузащитници.
— Това е най-ужасяващата съдба, която може да сполети една страна. И все пак са щели да те включат в националния отбор на Англия, ако не била катастрофата. Всъщност за каква катастрофа говориш?
— Оказа се, че клетият ми отец не ми е оставил пукнато пени. Не разбирам много от разните там финансови въпроси, но винаги съм се мислел за материално обезпечен. Оказа се, че съм беден като църковна мишка. Откровено казано, бях неприятно изненадан. Наложи се да напусна Кеймбридж и да започна работа при чичо ми. Естествено се изложих.
— Защо е толкова естествено?
— Нали разбираш, не съм от най-умните. Понякога изобщо не схващам онова, което ми обясняват. След около година на чичото му писна от мен, изрита ме от фирмата си и ми издейства учителско място, но в школото се оплесках. После ми намери още две служби, където също се оплесках.
— Струва ми се, че си един от най-забележителните оплесквачи! — Възкликна Сади.
— Така си е — скромно призна Джинджър.
Настъпи тишина, която след малко беше нарушена от Сали:
— А кой е Скримджър?
— Последният ми работодател. Надут пуяк, който си въобразява, че един ден ще стане премиер. Голяма клечка е в адвокатурата и наскоро го избраха в парламента. Братовчед ми беше негов черноработник. Ето как се забърках с този гадняр.
— Какъв е бил братовчед ти? Като те слушам, започвам да се убеждавам, че не разбирам английски.
— Братовчед ми е онзи човек, с когото тази сутрин бяхме на плажа.
— Не разбрах каква е връзката му със Скримджър.
— Едно време стажуваше при стария глупак и вършеше неблагодарната работа. Сега обаче го смятат за изгряваща звезда в професията.
— Мислех, че е адвокат.
— Както ти казах, братовчедът вече е голям човек, но в началото на кариерата си чиракуваше при Скримджър. Казва се Кармайл, Брус Кармайл. Може би си чувала за него.
— Не съм имала удоволствието.
— Накратко казано, той издейства Скримджър да ме назначи за свой секретар.
— А защо те уволниха.
Лицето на Джинджър Кемп помръкна, той свъси вежди. Сали, която внимателно го наблюдаваше, със задоволство установи, че преценката й е била вярна — младежът действително беше избухлив и трудно се владееше. Ала това изобщо не я отблъсна. Не харесваше кротките и мекушави мъже.
— Обичаш ли кучетата? — ни в клин, ни в ръкав попита той.
— Обичах ги допреди онова, което се случи тази сутрин. Навярно след време ще възвърна топлите си чувства към тях, ала в момента изпитвам нещо, което би нарекъл пресищане от кучета. Струва ми се, че се отклонихме от темата. Попитах те защо Скримджър те е уволнил.
— Точно това ти обяснявам.
— Така ли? Нямах представа.
— Старият негодник — намръщено продължи Джинджър — има куче. Симпатичен шпаньол, с когото сме големи приятели. А Скримджър е от онези тъпанари, на които трябва да се забрани да притежават куче. Той е от негодниците, които не са достойни да имат куче. Всъщност от всички проклети, надути, долни, стари душегубци…
— Един момент — прекъсна го Сали. — Имам усещането, че не обичаш господин Скримджър. Познах ли?
— Да.
— Нищо не може да се скрие от женската интуиция. Продължавай.
— Мръсникът насилваше бедното животно да изпълнява различни номера, което ми беше ужасно неприятно. Кучетата също мразят да ги разиграват, тъй като са невероятно чувствителни. И тъй Скримджър принуждаваше своя домашен любимец да изпълнява тъпи номера, недостойни за всяко уважаващо себе си куче; един ден на стария Били му дойде до гуша и вдигна бунт. Беше прекалено благовъзпитан, за да ухапе инквизитора си, затова само тръсна глава и се пъхна под стола. При тази му реакция всеки нормален човек щеше да го остави на мира, но не и дъртият Скримджър. На света няма по-долен и…
— Това вече ми е известно. Какво се случи после?
— Подлецът измъкна Били и поднови тормоза върху него, а за капак го удари с бастуна си. Тоест — с леден тон поясни Джинджър — понечи да го удари. — За миг замълча, намръщен като буреносен облак. — Да вдигнеш ръка срещу шпаньол! Представяш ли си някой да бие шпаньол? Все едно да биеш момиченце! Вроденият ми респект към по-възрастните ми попречи да се нахвърля върху този Торквемада; вместо това изтръгнах от ръцете му бастуна и го начупих на дузина парчета. За зла участ се оказа, че старецът особено държи на въпросния бастун, който имаше позлатена дръжка и му бил подарък от избирателите му. След като направих на трески драгоценната вещ, осведомих Скримджър какво мисля за него, сетне… ами, след това той ме изрита и дойдох тук.
Известно време Сали мълча, а когато заговори, тонът й беше лишен от обичайната игривост.
— Постъпил си правилно и изключително благородно. — Отново замълча, сетне попита: — Какво смяташ да правиш?
— Не знам.
— Сигурно ще си намериш някаква работа.
— Сигурно, обаче на роднините ще им прелее, когато разберат за случилото се.
— За Бога, какво те е грижа за мнението на роднините! — избухна младата жена. Не проумяваше как е възможно човекът, опълчил се срещу отвратителния Скримджър, да трепери като мекушав страхопъзльо от гнева на някакви си роднини. Разбира се, беше свикнал да се възприема като син на заможен човек и подобно на всички богати младежи не го биваше да се справя с житейските трудности, но все пак… — Бедата ти е в това — тя разпалено поде темата, по която имаше непоклатими възгледи, — че си…
Поучителната й лекция беше прекъсната от събитие, което в този хотел и в този час беше равнозначно на чудо.
Входната врата се отвори и във фоайето влезе младеж във вечерно облекло. Изисканите господа бяха рядкост в „Нормандия“, където отсядаха трезвомислещи хора на средна възраст. Неочакваната поява на елегантния джентълмен се дължеше на факта, че катастрофална загуба на рулетката го беше принудила да замени разкоша на хотел „Сплендид“ със скромна стая в „Нормандия“. За щастие на заложниците на Жул, младежът беше отишъл на танци в „Сплендид“ с надеждата да срещне някой благоразположен и благосъстоятелен приятел, от когото да заеме известна сума.
След наподобяващия картечен огън диалог между Жул и новодошлия, последният му подаде ключовете. Вратата беше отворена и асансьорът отново потегли нагоре.
Сали се прибра в стаята си и тъй като очите й се затваряха за сън, побърза да се пъхне в леглото и да загаси нощната лампа. Миг преди да заспи, съжали, че не е успяла да укори господин Кемп заради липсата му на предприемчивост и реши да го стори в най-скоро време.