П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (8)

5.

Напоследък стана модно да се издават евтини книжки със съвети по всички въпроси под слънцето; тези четива ни учат как да реагираме по време на повечето кризисни ситуации, възникващи в ежедневието. Горко на онзи, който не е прочел подобна книжка: не ще знае как да постъпи преди пристигането на лекаря, как да преправи стара долна фланела в палтенце за малко дете, нито кой е най-добрият начин за нарязване на студеното овнешко. Но авторите на въпросните наръчници са пропуснали да споменат какво поведение да възприемем, когато момчето, обслужващо асансьора, избухне в ридания. Ето защо в продължение на няколко секунди двамата спътници безпомощно се взираха един в друг.

— Клетият! — възкликна Сали, когато успя да овладее вълнението си. — Попитайте го какво му е.

Младежът се поколеба, после събра смелост и заяви:

— Честно казано, неприятно ми е да разговарям с него. Нямам нищо против човека, но винаги, когато говоря френски, имам чувството, че носът ми ще падне. Предлагам да оставим момчето да изплаче мъката си.

— Само това липсваше! — възкликна тя. — Толкова ли сте безсърдечен? Нима и вие сте от хиените с човешки облик?

Червенокосият колебливо се обърна към Жул, опитвайки да си припомни всички думи от бедния си френски речник.

— Всъщност трябва да бъдете благодарен — поучително каза младата жена. — Това е най-добрият начин за научаване на чужд език, пък и урокът е безплатен. Е, какво е обяснението на милото момче?

— Доколкото разбрах, е загубил нещо. Стори ми се, че различих думата „perdu“.

— Но тя означава „яребица“, нали? Сигурна съмващото съм я виждала в менюто на ресторантите.

— Мислите ли, че ще говори за яребици в подобен момент?

— Нищо чудно, французите са странни хора.

— Ще опитам още веднъж — въздъхна червенокосият. — Истински кошмар е да се говори с този човек. Само пръст да му покажеш и започва да бърбори като картечница. — Зададе нов въпрос на страдалеца и внимателно изслуша многословния отговор, сетне лицето му грейна.

— О, това ли било. — Обърна се към Сали и обясни: — Този път го разбрах. Каза, че ако се развикаме и вдигнем на крак целия хотел, ще ни измъкнат оттук, но той ще загуби работата си, защото за втори път му се случва да забрави ключа, а вече го били предупредили, че при подобно изпълнение ще го изхвърлят.

— В такъв случай дори няма да гъкнем — решително обяви младата жена.

— Предупреждавам ви, че се оформя доста дълго чакане. От думите на нашия приятел долових, че съществува бегла възможност някой закъснял гост да се прибере и да ни освободи, ала Жул смята шанса за минимален. По-скоро е убеден, че всички посетители вече са в стаите си и спят като заклани.

— Ще си опитаме късмета. За нищо на света не искам бедното момче да загуби работата си. Кажете му да ни свали на партер. Ще си седим кротко и ще се забавляваме, докато нещо се случи. Имаме да си казваме толкова много. Предлагам всеки от нас да разкаже за живота си.

Жул, който беше окуражен от благосклонното поведение на жертвите си, изпълни нареждането на червенокосия, после с копнеж се втренчи в ключовете върху бюрото (навярно и Мойсей се е взирал тъй от връх Фасга към Обетованата Земя), сетне се сви на кълбо на пода и отново заспа. Сали се намести в ъгъла си и се обърна към младежа:

— Запалете си цигара. Така поне ще се занимавате с нещо.

— Много благодаря, че ми разрешавате.

— А сега разкажете защо ви уволни Скримджър.

Под стимулиращото въздействие на нощните им приключения червенокосият постепенно се беше отърсил от стеснителността си, която го бе направила безпомощен при срещата му със Сали във фоайето, ала въпросът й отново го извади от равновесие. Изчерви се като рак и запелтечи:

— Бога ми, много съм щастлив… всъщност, ужасно съжалявам.

— Задето Скримджър ви е уволнил ли?

— Много добре знаете за какво говоря. Съжалявам, че сутринта се държах като пълен глупак. Изобщо не ми хрумна, че разбирате английски.

— Бях поласкана от комплиментите ви и си казах, че сте много мил. Разбира се, нямам представа колко момичета сте виждал и дали трябва да приема оценката ви като комплимент, но…

— Не слагайте пръст в раната! Чувствам се като кръгъл идиот.

— А за устата ми сте прав — големичка е. Но като изключително почтен човек навярно ще се съгласите, че нямам никаква вина заради въпросния недостатък.

— Не ми го натяквайте! — умоляващо възкликна младежът. — Ако искате да знаете, устните ви са направо изваяни. Според мен — побърза да добави, преди да го е прекъснала, — вие сте неописуемо красива.

— Помолих ви да ми разкажете за Скримджър — попари ентусиазма му Сали.

Той премигна като сомнамбул, който се е събудил, след като се е блъснал в някакъв предмет. Изчерви се още по-силно, щом осъзна, че се е увлякъл в хвалебствията.

— Скримджър ли? — промърмори. — Не си струва, ще се отегчите до смърт.

— Не ставайте глупав — скастри го Сали. — Не разбирате ли, че сме като корабокрушенци на пустинен остров. Ще ни освободят чак утре сутрин, следователно разполагаме с часове, през които ще говорим за себе си. Искам да науча всичко за вас, после ще ви разкажа моята биография. Може и аз да започна, ако се стеснявате пръв да разкриете душата си. Предлагам да си говорим на „ти“, като за целта се запознаем официално. Казвам се Сали Николас, а ти?

— Какво аз? О, да, схванах въпроса.

— Надявам се. Мисля, че се изразих възможно най-ясно. Е, как се казваш?

— Кемп.

— А как е името ти?

— Всъщност, предпочитам да го запазя в тайна, тъй като при кръщаването родителите са ми скроили мръсен номер.

— Бъди спокоен, нищо не може да ме шокира — окуражи го тя. — Баща ми се казваше Изикиъл, а брат ми е кръстен Филмор.

Господин Кемп видимо се успокои.

— Моят случай не е толкова тежък. О, не исках да те обидя. И двете имена са много интересни, разбира се…

— Хайде, изплюй камъчето.

— Кръстили са ме Ланселот. Работата е там, че не приличам на храбрия рицар нито по хубост, нито по смелост. — Приятелите ми — добави той малко по-бодро — ме наричат Джинджър^[1].

— С пълно право — вметна Сали.

— Ще бъде ли много нахално, ако те помоля да се обръщаш към мен именно с това име? — плахо попита младежът.

— Разбира се.

— Много мило от твоя страна.

— Не го прави на въпрос.

Жул се размърда и изръмжа, без да се събуди, иначе нито звук не нарушаваше нощната тишина.

— Нали обеща да ми разкажеш за себе си — каза господин Ланселот (Джинджър) Кемп.

— Ще чуеш цялото ми житие и битие не защото мисля, че ще те заинтригува…

— О, живо ме интересува!

— Не защото мисля, че ще те…

— Наистина ме интересува!

Сали смразяващо го изгледа.

— Нима ще изпълняваме дует, или имам думата?

— Извинявай.

— И тъй, ще ти разкажа за себе си не защото мисля, че историята ми ще те заинтересува, а за да те задължа и ти да сториш същото — знай, че съм по-любопитна и от сврака. Започвам с това, че живея в Америка. Тук съм на почивка. За пръв път от три години си го позволявам, всъщност от времето, когато напуснах дома си. — Сали замълча, сетне добави: — Не напуснах, а избягах.

— Жестоко!

— Моля?

— Исках да кажа, че си постъпила добре. Сигурен съм, че си имала основателна причина.

— Мисля, че думата „дом“ не беше съвсем подходяща за мястото, където живеех — продължи младата жена. — По-скоро беше имитация — напълно правдоподобна, ала разликата беше осезателна. Родителите ми починаха доста отдавна, а двамата с брат ми ни пробутаха на един чичо, който не ни прие с особен възторг.

— Чичовците са истински гадняри — прочувствено заяви Джинджър Кемп. — И аз си имам. Извинявай, че те прекъснах.

— Чичо ми беше определен за наш настойник. Щеше да се разпорежда с парите ми до навършване на пълнолетието ми, а Филмор трябваше да получи наследството си едва когато станеше на двайсет и пет. Клетият ми баща сляпо се доверяваше на брат си, а какво мислиш, че се случи?

— Божичко! Навярно мръсникът е свил парите ви.

— Не, нито цент, което е осмото чудо на света. Чувал ли си за чичо, на когото сляпо са се доверявали и който да е оправдал доверието? Моят принадлежеше към редките изключения. Бедата беше в това, че този човек бе финансов гений, но същевременно изключително неприятна личност. Беше суров и твърд, като тази седалка. Мразеше бедния Фил.

— Кой е Фил?

— Току-що ти обясних, че брат ми се казва Филмор.

— Да, брат ти… да, бях забравил за него.

— Непрекъснато се заяждаше с бедния Фил. Честно казано, брат ми си го заслужаваше. Непрекъснато се забъркваше в някакви неприятности. Преди около три години го изхвърлиха от Харвард и чичо ми обяви, че прекъсва всякакви отношения с него. Заявих, че ако Фил напусне този дом, ще го придружа, а на стареца явно му беше дошло до гуша от нас, защото изобщо не възрази. С брат ми заминахме за Ню Йорк, където живеем и до момента. Преди близо шест месеца той навърши двайсет и пет и получи парите си, а миналия месец и аз станах пълнолетна, както и наследница. Както виждаш, приказката е с щастлив край. А сега ми разкажи за себе си.

— Чакай, чакай, май спести част от истината. Не вярвам да ви е било лесно в Ню Йорк. Питам се как не сте умрели от глад.

— Намерихме си работа. Брат ми се захвана с това-онова, накрая стана помощник-режисьор към една театрална трупа. След като бях отраснала сред влудяващ разкош, единственото ми умение бяха балните танци, поради което реших да се занимавам именно с това. Постъпих на работа в ресторант, носещ гордото название „Цветна градина“, където ме окичиха с още по-гордата титла „партньорка на танци“, сякаш някой можеше да научи на каквото и да било мъжете, посещаващи това претенциозно заведение. С колежките си казвахме, че сме извадили късмет, ако кавалерите не ни прегазеха и успеехме да оцелеем.

— Какъв ужас!

— Не беше чак толкова неприятно. Отначало дори се забавлявах. Но не твърдя — замислено продължи тя, — че щях да издържа още дълго. Смелостта започваше да ме напуска. Осмелявам се да заявя, че в Америка няма друго момиче на моята възраст, което да е било настъпвано от толкова много шишковци. Бог знае поради каква причина всеки пълен мъж, решил да овладее изкуството на танца, инстинктивно избираше мен за своя учителка. Ето защо едно от големите ми удоволствия тук е да наблюдавам плажуващите французи. Чувствам се божествено, когато към мен се приближи сто и трийсеткилограмов мъжага и осъзная, че не съм задължена да танцувам с него.

— Бога ми, не ти завиждам за преживяното.

— Всяко зло за добро — сигурна съм, че от мен ще излезе съпруга домошарка. Кракът ми няма да стъпи в нито един моден ресторант. Мечтая за къщичка в провинцията, където ще се занимавам с плетиво, ще препрочитам любимите си книги и ще си лягам в девет и половина. А сега ми разкажи за себе си и то надълго и нашироко, защото съм сигурна, че няма да организират спасителна експедиция. Бас държа, че всички живеещи под този покрив, са се прибрали преди години. Съдено ни е да останем пленници до сутринта.

— Все пак мисля, че трябва да извикаме за помощ.

— В никакъв случай! Не искам клетия Жул да загуби работата си.

— От сърце съчувствам на клетия Жул, но изтръпвам, като си помисля на какви мъки ще бъдеш подложена…

— Престани да се вайкаш за мен и започвай да разказваш.