П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (7)

4.

Времето за лягане в Ровил се определя в зависимост от близостта на хотела до океана. Позлатените дворци, накацали на брега, имат отвратително работно време и неуморните им оркестри до зори отравят нощния въздух с джазови мелодии; ала в пансионите за хора от средна ръка като „Нормандия“, важеше правилото „рано пиле рано пее“.

Якият селянин Жул, който едновременно изпълняваше длъжностите на дежурен администратор и на асансьорен оператор, беше на поста си през цялата нощ, но малцина клиенти на хотела използваха услугите му.

Сали, която се прибра малко преди часовникът да оповести края на знаменателния ден, през който в живота й се бяха появили мургавият мъж, червенокосият младеж и техният приятел Скримджър, влезе във фоайето на хотела, тънещо в полумрак и тишина. В кабината на асансьора гореше мижава лампа; друга слаба крушка осветяваше главата и гърдите на Жул, дремещ на стола си. На Сали й хрумна, че младежът вечно е дежурен, изпълнявайки най-разнообразни длъжности. Подобно на домакинската и неговата работа никога не свършваше. Ето че и сега възстановяваше тъканите си, като дремеше на неудобния стол, вместо да се наспи както трябва. Младата жена, която беше послушала оркестъра на казиното, след което се бе разходила по озарения от лунната светлина крайбрежен булевард, внезапно се почувства като натрапница.

Докато се питаше как да постъпи, защото не й се искаше да събужда Жул (доброто й сърце, което вечно беше на страната на потиснатите, винаги се свиваше от мъка при вида на преуморения младеж), с облекчение дочу стъпки по улицата и отварянето на входната врата. Ако някой събудеше Жул, то отговорността падаше от плещите й. Вратата силно се тресна. Портиерът се сепна, издаде нечленоразделни звуци, примигна и се изпъна на стола, а Сали се обърна и осъзна, че новодошлият е червенокосият й познайник от плажа.

— Добър вечер — любезно го поздрави тя.

Младежът се закова на мястото си и запристъпва от крак на крак. Явно събитията от сутринта още бяха пресни в паметта му. Май не беше престанал да се изчервява, откакто се бяха видели за последен път, или ознаменуваше повторната им среща с ново изчервяване; във всеки случай лицето му отново беше алено като домат.

— До-добър вечер — заекна и опита да размърда краката си, които в смущението му се бяха преплели.

— Или bon soir, както навярно бихте се изразил — промърмори Сали.

Червенокосият реагира на язвителната й забележка, като изпусна шапката си, след което се опита да я вдигне, но се спъна в нея.

Междувременно Жул, движейки се като сомнамбул, беше успял да налучка посоката на асансьора. Щом се добра до металната врата, я отвори с трясък.

— Много съжалявам, че те събудихме — съчувствено промълви младата жена и влезе в кабината.

Жул не й отговори, поради простата причина че изобщо не се беше събудил. Рутината му позволяваше да извършва тази работа в полусън. Мозъкът му, ако веществото в главата му изобщо можеше да се нарече така, действаше машинално. Беше затворил вратата и мудно дърпаше въжето, благодарение на което кабината се движеше нагоре, но всъщност още спеше.

Сали и червенокосият младеж седяха един до друг на тясната седалка и задълбочено наблюдаваха дейността на Жул. След първоначалния изблик разговорът помежду им беше замрял. Сали не се досещаше за някоя важна тема, която да подхване, а спътникът й напомняше на онези силни и мълчаливи мъже от романите. Тишината се нарушаваше само от епизодичните похърквания на Жул.

Когато стигнаха до третия етаж, тя се наведе и ръгна французина в ребрата. При взаимоотношенията си с местното население беше установила, че делата вършат повече работа от думите. Ако желаеше нещо в ресторант или магазин, го посочваше, а когато искаше асансьорът да спре, сръгваше момчето, което го обслужваше. Системата действаше безпогрешно и дори да имаше дузина френски разговорници, Сали нямаше да се справи така успешно.

Жул спря асансьора: сега настъпваше звездният му миг, онази част от професионалната му дейност, която изпълняваше блестящо — отварянето на металната клетка. Не мислете, че това е толкова елементарно, има много начини за извършването на въпросната операция. Жул беше истински виртуоз. Отваряше вратата със замах и произнасяше „Via“ с подобаваща скромност, но и с известно самодоволство, сякаш беше убеден, че друг не би се справил така добре с отговорната задача. Често си казваше, че външният му вид може да е неугледен, но страшно го бива да отваря асансьорни врати.

Но сега дори тази задача не изискваща усилена мисловна дейност, като че му бе непосилна. Вместо да пъхне ключа в ключалката, се втренчи в нея с неописуем ужас. Беше човек, който се отнасяше с дължимата сериозност към всеки проблем, а затруднението, възникнало в момента, напълно го сломи.

Сали се обърна към спътника си и промърмори:

— Май нещо не е наред. Бъдете така добър да го попитате какво се е случило. Не знам ни една френска дума, освен „оо la la“.

Кой ли би имал сърце да откаже на молбата й? Младежът събра цялото си мъжество, за да изпълни непосилното поръчение. Изгледа изпод око дремещия Жул и задавено се изкашля.

— Хм… esker… esker vous…

— Не изпускайте фронта — окуражи го младата жена. — Струва ми се, че привлякохте вниманието му.

— Esker vous… Porquoi vous ne… искам да кажа ne nous… тоест quel est le raison…

Той млъкна, защото в този момент французинът забърбори като картечница. По всичко личеше, че най-пространно обяснява quel est le raison. Очевидно съзнанието му не беше регистрирало факта, че двамата млади хора не разбираха нито дума от словоизлиянието му. Или пък ако му беше минал през ума, го беше отхвърлил като маловажен. Поискали му бяха обяснение и той обясняваше. Думите му бликаха като фонтан. Нечленоразделните звуци, които издаваше, вероятно щяха да придобият някакво значение, ако говореше бавно, но сега попадаха във водовъртежа на необузданата му реч и завинаги изчезваха.

— Накарайте го да престане — тросна се Сали.

Червенокосият придоби изражението на жител на Джоне Таун, когото са го помолили да спре ужасяващото наводнение, заляло града.

— Какво? Да го спра ли?

— Да. Свирнете с уста или нещо подобно.

От дълбините на паметта му изплува една-единствена дума, която беше чул или прочел някъде; а може би беше спомен от отдавна отминалите школски дни.

— Zut! — извика, а потокът от думи, изригващи от устата на Жул, секна, сякаш някой беше завъртял кранчето. За миг се възцари тишина, каквато би настъпила в цех за парни котли, ако работата внезапно бъде прекратена.

— Побързайте! Най-сетне ви разбра! — извика Сали. — Попитайте го за какво става въпрос — ако изобщо знае, в което се съмнявам — и му кажете да говори бавно. Дано да успеем да открием за какво е цялата тази паника.

Младежът послушно кимна — съветът си го биваше.

— Lentement. Parlez lentement. Pas si — нали се сещаш, приятел — pas si говориш адски vite!

— А-а-а! — възкликна французинът, сякаш беше открил Америка. Lentement. Oui, lentement!

Последва дълъг разговор и макар Сали да не разбра нито дума, по всичко личеше, че червенокосият лингвист е наясно по въпроса. След няколко минути обяви:

— Глупчото е сгазил лука. Явно е бил полузаспал, когато сме се прибрали. Натикал ни е в асансьора и е затворил вратата. Забравяйки, че е оставил ключовете на бюрото си.

— Ясно — промърмори Сали. — Излиза, че сме пленници в този кафез, така ли?

— Боя се, че имате право. Ужасно съжалявам заради бедните си познания по френски. Иначе най-енергично щях да прокълна до десето коляно този юнак. Питам се как ли е „гадняр“ на тукашния език — замислено добави той.

— Извинете, че прекъсвам лингвистичните ви упражнения, но мисля, че трябва да предприемем нещо — обади се младата жена.

— Какво например?

— Ами… предлагам да нададем вик. Навярно повечето гости на хотела ще се изплашат до смърт, но все ще оцелее някой, който да ни освободи.

— Гениална идея! — Младежът беше поразен от находчивостта на спътничката си по неволя.

— Радвам се, че я одобрявате. А сега осведомете бедното момче за намеренията ни, иначе ще си помисли, че сме превъртели.

Червенокосият трескаво затърси подходящите думи и горе-долу успя да обясни на Жул какво ще се случи, защото онзи унило кимна.

— Така — доволно въздъхна Сали. — А сега викайте с пълно гърло, щом преброя до три. Едно, две… Бедничкият! — възкликна тя. — Погледнете го.

Емоционалният французин се беше свил в ъгъла на кабината и беззвучно ридаеше, бършейки носа си с шепа памучни отпадъци, които му служеха вместо кърпа. От време на време от гърдите му се изтръгваше стон, който отекваше в шахтата.