П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (44)

3

Когато се събуди, слънчевите лъчи нахлуваха през отворения прозорец заедно с шума на огромния град, който се бе събудил и кипеше от оживление. По тротоарите отекваха стъпки, звучаха автомобилни клаксони, чуваше се трополенето на трамваите. Сали нямаше представа за часа, но очевидно не беше ранна утрин. Изправи се и установи, че се е схванала от неудобната поза. Главата й се пръскаше от болка.

Отиде в банята, наплиска лицето си и се почувства по-добре.

Чувството за угнетеност, неизменен спътник на безсънните нощи, я напусна. За миг застана до прозореца и вдъхна чистия въздух, сетне прекоси коридора и влезе в своето жилище. Посрещна я гръмко хъркане, което й подсказа, че и Джералд Фостър е предпочел да спи в креслото. Беше се изтегнал в цял ръст с изпружени крака, а главата му почиваше на страничната облегалка — гледката беше повече от комична.

Докато го наблюдаваше, я обзе отвращението, което бе изпитала преди няколко часа, но заедно с това почувства въодушевление. Един кошмарен епизод от живота й безвъзвратно беше приключил. Каквото и да й поднесеше бъдещето, никога нямаше да съжалява за загубата на този човек, който доскоро бе смисълът на живота й. Опасявала се беше, че никога не ще се отърси от влиянието му, ала с радост установи, че сърцето й дори не трепва при вида му и че изпитва към него съжаление и презрение. Все едно че от вълшебен принц Джералд се беше превърнал в грозен жабок.

Поразтърси го, а той се сепна и примигна срещу силната светлина. Зяпна Сали с отворена уста, сетне се опита да стане. Изстена, притисна с длани слепоочията си и отново се отпусна на креслото. Прокара засъхналия си език по още позасъхналите си устни и изстена:

— Имам жестоко главоболие.

На езика й беше да му каже, че е заслужил още по-лоша съдба, но вместо това каза:

— Ще ти поразмине, ако се наплискаш със студена вода.

— Имаш право — промърмори той и отново се надигна.

— Искаш ли да закусиш?

— Не ми споменавай 3a храна! — изстена Джералд и се заклатушка към банята.

Сали се настани в креслото, което току-що се бе освободило. Никога досега не беше изпитвала подобно усещане. Имаше чувството, че сънува. Сякаш отдалеч чу шума на водата в банята и разбра, че е започнала да се унася. Стана, отвори прозореца и хладният въздух отново й подейства освежаващо. Впери поглед към улицата и всичко, което се случваше там, също й се стори недействително. Пешеходци бързаха нанякъде, за да се заемат с незнайните си дела. Непозната котка предпазливо пресичаше уличното платно. Пред сградата беше паркирана открита кола и включеният й двигател сънено мъркаше. Позвъняване на вратата й я изтръгна от вцепенението. Отиде да отвори и се озова лице в лице с Брус Кармайл. Посетителят носеше спортно палто и се опитваше да смекчи присъщото си мрачно изражение с необичайно широка усмивка.

— Ето ме и мен! — бодро възкликна той. — Готова ли си?

С изгрева на слънцето господин Кармайл беше обзет от разкаяние. Докато се бръснеше и вземаше вана, беше обмислил събитията от предишната вечер и бе стигнал до заключението, че поведението му не е било на висота. Разбира се, не беше проявил грубост, но маниерите му по никакъв начин не можеха да се окачествят като изискани. На практика беше зарязал Сали в „Цветна градина“ — непростима постъпка за истински джентълмен. Беше изпуснал нервите си и изгаряше от желание да изкупи вината си. Ето защо сияйно се усмихваше, което по принцип му бе неприсъщо, камо ли толкова рано сутринта.

Сали изумено се взираше в него. Обещанието му да я заведе на разходка с кола напълно й беше излязло от ума. Остана безмълвна, тъй като не й хрумнаха подходящи думи. Докато Брус Кармайл се питаше дали да я целуне веднага или да изчака по-подходящ момент, смущението ги обгърна като гъста мъгла. Любезната усмивка на Брус помръкна, като че изключиха генератора, който я задействаше.

— Ами… аз… хм… колата чака отвън и…

В този момент загуби дар слово, защото вратата на банята се отвори и се появи Джералд Фостър, който смаяно го зяпна. Господин Кармайл му отвърна със същото.

Обливането на главата със студена вода е изпитан лек против махмурлук, но ободряващото му въздействие не трае дълго. Но състоянието на Джералд беше особено сериозно, поради което универсалното средство изобщо не му бе подействало. Невидимият инквизитор, който от мига на пробуждането на господин Фостър забиваше нагорещени гвоздеи в тила му, необезпокояван продължаваше работата си. С измъчен вид Джералд изгледа новодошлия.

Брус Кармайл си пое дъх през стиснатите си зъби и се изпъчи като да бе глътнал бастун. Очите му, в които гореше мрачна решителност, за миг се спряха върху съществото, появило се откъм банята, и констатираха печалната гледка. Видя отпуснат човек по риза и панталони, които бяха част от вечерно облекло — отблъскваш, деградирал тип със зачервени клепачи и смъртно бледо лице с набола брада. В този миг се потвърдиха всички съмнения, които глождеха сърцето му от първия миг на запознанството му със Сали. Чичо Доналд се бе оказал прав — ето с какво паднало момиче беше пожелал да свърже живота си!

Шишкавият призрак на стареца, който ненадейно беше изникнал до него, доволно изпуфтя и промърмори: „Казвах ти аз каква е!“

Сали стоеше като вкаменена. Беше напълно безпомощна. Струваше й се, че продължава да сънува, защото откри, че не може да говори, нито да се движи.

— Така значи… — каза господин Кармайл, когато си възвърна дар слово, сетне многозначително замълча, сякаш мълчанието му бе по-красноречиво от всякакви думи. Гневът го задушаваше. Посочи към Джералд, понечи да заговори, но откри, че заеква, и стисна устни. Нямаше да позволи на някакво си заекване да подрони достойнството му в онзи сублимен момент. Преглътна и му хрумна изречение, което беше достатъчно кратко да го предпази от излагане, и достатъчно дълго да изрази мислите му.

— Марш навън! — изсъска през зъби.

Джералд Фостър също имаше достойнство и реши, че е настъпил моментът да го прояви. Ала имаше и страхотно главоболие: когато надменно се изправи в пълен ръст с намерението да накара неканения гост да уточни кого има предвид, толкова жестока болка прониза черепа му, че той се приведе в по-безопасна стойка. Притисна с длан челото си и жално изстена.

— Марш навън!

За миг Джералд се поколеба. После нов пристъп на болка го убеди, че продължаването на спора няма да му донесе нито облага, нито удоволствие, затова се затътри към вратата.

Брус Кармайл го проследи с поглед и усети, че ръцете го сърбят. За миг човешкото в него, което почти бе закърняло, поради неупотреба, го подтикна към физическа разправа, сетне достойнството му шепнешком го посъветва да прояви благоразумие; Джералд се отърва невредим и побърза да изчезне. Брус Кармайл се обърна към Сали както крал Артур се бе обърнал към Гиневра при подобен, макар и не толкова съдбоносен случай.

— Така значи… — повтори.

Младата жена спокойно отвърна на погледа му. „Прекалено спокойно, като се вземат предвид обстоятелствата!“ — с негодувание си помисли господин Кармайл, после иронично добави: — Ситуацията е изключително забавна. — Почака, а след като не получи отговор, горчиво се изсмя и заяви:

— Трябваше да го очаквам.

С усилие на волята Сали се изтръгна от хватката на летаргията.

— Ако желаеш, ще ти обясня.

— Няма място за обяснения — процеди той.

— Добре.

Настъпи тишина.

— Довиждане — промърмори Брус Кармайл.

— Довиждане — отвърна Сали.

Той тръгна към вратата. На половината път спря и се обърна. Младата жена беше застанала до прозореца и гледаше навън. Изящната й фигура и блясъка на косата й, осветена от слънчевите лъчи, накараха сърцето му да подскочи и той се поколеба. След миг отново беше силният и непреклонен Брус Кармайл, който решително напусна апартамента.

Преди да се качи в колата неволно погледна към прозореца, но Сали вече не беше там. Докато автомобилът се отдалечаваше по улицата, тя набра някакъв телефонен номер. Дочу сънения глас на Джинджър Кемп, който, щом разбра кой го е събудил и по какъв повод, мигом се разсъни и нададе възторжен вик.

След пет минути вече беше в банята и пееше гръмко, но фалшиво.