П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (39)

3

Думите й объркаха Брус Кармайл, внезапно превърнал се от пламенен почитател в годеник. Той почувства странно неудовлетворение, което определено не се дължеше на съгласието на Сали. Естествено би предпочел бъдещата му съпруга да се отнася по-сърдечно с него, ала беше готов да чака, докато напълно спечели сърцето й. Тревогата му се дължеше на факта, че едва сега осъзна колко неподходящ момент и място е избрал, за да излее чувствата си. Принадлежеше към хората, за които общоприетите норми са закон и които при предлагане на брак смятат за задължителни, наличието на лунна светлина и усамотение; а обстановката в ресторанта действаше на нервите му.

Оркестърът отново свиреше, но това не бе тихата и романтична музика, на фона, на която влюбеният да изрази чувствата си. Думкаха барабани, гърмяха чинели — шумотевицата беше достатъчна да охлади най-горещите страсти и да накара най-красноречивия обожател да замълчи като риба. Докъдето погледът стига, дансингът беше изпълнен с кълчещи се двойки, а точно зад господин Кармайл двама сервитьори се бяха впуснали в оживен спор, така присъщ за хората с тяхната професия. При създалите се обстоятелства на Брус бе невъзможно да поддържа подобаващо емоционално ниво, поради което ознаменува с банални приказки първите си минути като сгоден човек.

— Адска шумотевица, нали? — заядливо изрече той.

— Имаш право — съгласи се Сали.

— Винаги ли е толкова шумно?

— Да.

— Ще ми се спукат тъпанчетата!

— Да.

Дълбоко в душата на Брус Кармайл дремеше романтик, на когото му идваше да нададе протестен вик срещу недостойните за ситуацията баналности. Когато той си представяше как ще изиграе ролята на годеник, най-трогателна му се струваше сцената, след като е направил предложението, а избраницата му промълвила съгласието си; виждаше се как, горд с постижението си, шепне нежни слова на младата жена, която свенливо е свела глава. Но как да шепне сред тази врява? Раздразнението взе връх над нежността.

— Често ли идваш тук?

— Да.

— Защо?

— Да танцувам.

Господин Кармайл бе обзет от безпомощен гняв. Вместо романтичната сцена, която си беше представял, случващото се му напомни за първия му бал, когато, едва двайсетгодишен, през цялото време се бе крил зад една палма в саксия и потейки се обилно, беше правил плахи опити да заговори някаква огромна нимфа в розово. Това бе един от редките случаи в живота му, когато беше попаднал в абсолютно неизгодно положение. Още си спомняше как прекалено високата му яка прилепваше към врата му като разтопена. Искаше му се завинаги да заличи от паметта си позорната сцена и раздразнението му се подсилваше от факта, че е принуден да си я спомни точно в момента, който би трябвало да е най-важният в живота му. Все пак направи отчаян опит да спаси положението и да заговори на по-възвишена тема.

— Скъпа — прошепна (бе установил, че премествайки стола си няколко сантиметра надясно и извивайки се встрани, вече бе в състояние да шепне на любимата си) — направи ме толкова…

— Batli, batli! I presto ravioli hollandaise — извика един от кавгаджиите сервитьори зад него. Може би двамата изобщо не се караха, но гласовете им подлудяваха и без това изнервения кандидат-жених.

— La Donna e mobile spaghetti napoli Iettrazzina — разгорещено отвърна колегата му.

— … направи ме толкова… — отчаяно повтори Брус.

— Inganta Isabella lope de Vegas супа — Toronto изкрещя първият сервитьор, възвръщайки смелостта си.

— … толкова щастлив…

— Funiculi funicula Vincente у Blasco Ibanez vermicelli sul campo della gloria risotto! — гордо обяви колегата му, спечелил по точки.

Брус Кармайл се отказа от опитите си да направи романтично признание в любов и с кисело изражение запали цигара. Гнетеше го чувството, което всеки от нас е изпитвал в даден момент от живота си, че е направил фатална грешка.

Оркестърът замлъкна. Двамата видни жители на квартал Малка Италия се отдалечиха, може би, за да организират вендета. Настъпи относителна тишина. Ала подобно на благозвучни звънчета, разлюлени от груба ръка, чувствата на господин Кармайл бяха в дисакорд и той не успя да възвърне спонтанността си. С ужас установи, че му хрумват само банални фрази.

— Къде са приятелите ти? — обърна се към Сали.

— Какви приятели?

— Компанията, с която си дошла тук. — Колкото и вълнуващ да беше моментът, през цялото време си бе задавал този въпрос. В неговия благовъзпитан свят почтените момичета никога не стъпваха сами в ресторант.

— Нямам компания.

— Нима си дошла без придружител! — Брус Кармайл не успя да прикрие неприятната си изненада. Призракът на чичо Доналд, когото бе успял да прогони, отново се изтъпанчи в цял ръст и неодобрително изпуфтя през моржовите си мустаци.

— Работя тук — поясни Сали.

Новоизлюпеният годеник подскочи от изненада.

— Какво, какво работиш?

— Танцувам с клиентите. Аз… — Тя млъкна, тъй като вниманието й беше привлечено от нещо в противоположния край на залата. Въпросното нещо всъщност бе червенокос, якичък младеж, който стоеше до масата на потъналия в мирова скръб Реджиналд Кракнъл. Червенокосият носеше кошница, от която се разнесе пронизителен лай и за миг заглуши шума от разговорите. Господин Кракнъл излезе от вцепенението си, взе кошницата и вдигна тръстиковия капак. Лаят се усили.

Реджиналд се изправи, сетне с изражението на човек, загубил всякаква надежда, нерешително прекоси дансинга и се озова до масата, където горда и непристъпна седеше Мейбъл Хобсън. След миг надменната дама, заобиколена от тълпа любопитни зяпачи, които не пропускаха да се възхитят от красотата й, притискаше към гърдите си оглушително джафкащ пекинез, а като добър стратег Реджиналд Кракнъл се бе настанил до нея. Истинската любов беше възтържествувала.

Червенокосият младеж забеляза Сали и изумено се вторачи в нея.

— Танцуваш с клиентите си! — с треперещ глас възкликна Брус Кармайл, който не бе обърнал внимание на трогателната сцена, която се беше разиграла пред очите му. При все че представлението беше наситено с разтърсващи взаимоотношения, сексапил и неочаквани обрати — накратко, с всички качества, които трябва да притежава една драма — Брус Кармайл остана безразличен. Мислите му бяха заети с друго. Призракът на чичо Доналд, който обвинително поклащаше пръст, непрекъснато се натрапваше в ума му. Струваше му се, че чува строгия глас на стареца.

Танцьорка! Професионална танцьорка в бродуейски ресторант! Ужасяващи съмнения като змии пропълзяха в съзнанието на господин Кармайл. Запита се какво всъщност знае за тази девойка, която бе удостоил с безценната чест да бъде негова спътница в живота. Как беше разбрал, че тя е… не успя да намери подходящото наречие, но със сигурност знаеше какво иска да каже: беше ли достойна за оказаната й чест? През целия си живот се бе пазил като от огън от представителки на нежния пол, свързани с увеселителния бизнес. Някои негови познати от клуба се бяха оженили за вариететни балерини, а господин Кармайл, който нямаше нищо против балерините, стига да си знаят мястото и да не ги вижда извън сцената, гледаше на тези младежи като на парии.

Огледа се и сякаш се събуди от кошмарен сън. Безразсъдството, което го бе накарало да прекоси океана, за да спечели Сали, внезапно го напусна.

Когато го чу да говори, тя се обърна към него. Очите й бяха толкова чисти, изглеждаше така непорочна, че за миг съмненията му изпълзяха обратно в мрака, откъдето се бяха появили. „Не съм се излъгал“ — мислено заяви той на заплашителния призрак на чичо Доналд. Всеки, който погледнеше Сали, нито за миг не би се усъмнил, че е най-почтеното и най-милото момиче на света. Както приливът завладява брега, така и Брус Кармайл отново бе завладян от пламенни чувства.

— Загубих наследството си и бях принудена да работя — обясни младата жена.

— Разбирам, разбирам — промърмори новоизлюпеният годеник и само Бог знае какъв апогей щеше да достигне нежността му. Ала в този миг съдбата, която пет пари не дава за хората, се намеси, прикривайки се под образа на Джордж Уошингтън Уилямс.

Джордж Уошингтън Уилямс беше талантлив тъмнокож джентълмен, когото Изадор Ейбрахамс бе открил в някакво второкласно водевилно представление. Изпълнението му беше гвоздеят на програмата в „Цветна градина“. Всъщност той свиреше на ударните инструменти, но имаше симпатичния навик след една-двеминутно солово изпълнение на барабаните, да стане от мястото си и няколко пъти да обиколи дансинга, преструвайки се, че реже кичури от косите на посетителите с ножица от кръстосаните палки. В мига, когато в прилив на чувства господин Кармайл се приведе към Сали с намерението да излее душата си чрез няколко грижливо подбрани фрази, някакъв непознат черньо си позволи непростимата волност да сграбчи косата му.

Брус Кармайл не беше раздразнен. Наречието в никакъв случай не описваше състоянието му. Прекъсването в този сублимен момент бе равнозначно на шок и го разтърси до дъното на душата му. Щракането на палките го подлуди. А когато чернокожият дружелюбно се усмихна и белите му зъби проблеснаха, чашата на търпението на Брус преля. Достойнството му беше наранено от грубото посегателство върху личността му. Хората на съседните маси се смееха. Не, надсмиваха му се. Усети неописуема омраза към „Цветна градина“, която пък предизвика неодобрението му към всички по един или друг начин свързани с ресторанта. Скочи на крака и промърмори:

— Отивам си.

Сали не отговори. Наблюдаваше Джинджър, който още стърчеше до масата, преди малко освободена от Реджиналд Кракнъл.

— Лека нощ — през зъби процеди господин Кармайл.

— О, тръгваш ли вече? — сепна се тя и се изчерви. Напразно търсеше по-интимни думи. Повтаряше си, че е обещала да се омъжи за този човек, ала никога досега не го беше чувствала толкова чужд, сякаш беше обитател на друга планета. Струваше й се невероятно, че е взела безвъзвратното решение да стане негова съпруга.

Появата на Джинджър й подейства като шок. През изминалия половин час напълно го беше забравила и едва сега осъзна, че бракът й с Брус Кармайл ще сложи край на приятелството й с братовчеда му. Едно бе сигурно — от този миг нататък той беше мъртъв за нея. Сали Николас беше в дружески отношения с Джинджър, но станеше ли госпожа Кармайл, нямаше да й разрешат да се вижда с него.

Обзе я зашеметяващо чувство за загуба, което й подейства като силен удар.

— Да, до гуша ми дойде от тази врява… — говореше Брус.

— Лека нощ — промълви Сали, поколеба се и стеснително добави: — Кога ще се видим?

Младият мъж беше осенен от мисълта, че поведението му не е подобаващо на един джентълмен. Истинският джентълмен винаги е невъзмутим и не губи самообладание.

— Нали не възразяваш, че си тръгвам? — попита малко по-любезно. — Повярвай, че не мога нито миг повече да остана в това противно заведение. Обещавам, че в най-скоро време ще те измъкна оттук.

— Едва ли ще ми разрешат да напусна без предупреждение — заяви Сали, която гледаше сериозно на задълженията си.

— Утре сутрин ще обсъдим този въпрос. Ще те взема с кола от дома ти. Трябва да бъдеш на чист въздух след времето, прекарано в този кошмарен ресторант. — Той с погнуса се огледа и с презрително възклицание изрази непоклатимото си отвращение към „Цветна градина“, гордостта на Изадор Ейбрахамс:

— Боже мой! Каква дупка!

Вирна глава и побърза да излезе, а Джинджър, преливащ от щастие, се спусна към масата на Сали, досущ пикиращ пощенски гълъб.