П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (36)

Петнайсета глава
Чичо Доналд изказва мнение

Някои мъже (между които се нареждаше и Брус Кармайл) са надарени с изключителна издръжливост; отказват да се примирят с поражението и упоритостта им се отразява благотворно както на сърдечните им дела, така и на много практични начинания. В качеството си на ухажор Брус Кармайл приличаше на издръжлив боксьор, който започва да играе добре едва след като здраво са го фраснали. Макар Сали категорично да беше отказала на предложението му, и през ум не му минаваше да смята въпроса за приключен. През целия си живот бе свикнал да получава това, което иска, щеше да го има и сега.

Беше сигурен, че желае Сали. Доскоро бе имал известни съмнения, които се бяха изпарили под влияние на горчилката от временното поражение. Забрави дори бохемските й наклонности, които често го дразнеха, тъй като беше страстен радетел на традициите и добрия етикет. Спомняше си само красивите й очи, закачливо вирнатата й брадичка и изящната й фигура. През безсънните нощи, когато се мяташе в леглото, му се привиждаше усмихнатото й лице и този образ му действаше като камшик, подканваш го да се впусне в преследване. Като всеки достоен за уважение вълк, решен да залови Червената шапчица, той бавно и методично подготви бъдещата си стратегия. Не беше надарен с деликатност и богато въображение, които да му попречат да осъществи желанието си, но човек не може да притежава всички положителни качества. Въпреки че подготовката му за заминаване беше извършена бързо и при пълна дискретност, намеренията му не се изплъзнаха от вниманието на роднините. Изглежда, че в много английски семейства съществува система за комуникации, наподобяваща на онази, чрез която африканските племена в джунглата разпространяват вестите на стотици километри разстояние посредством телепатичен метод, който и до ден-днешен остава догадка за учените.

Вечерта преди Брус Кармайл да отплува за Америка, в лондонския му апартамент на Саут Одли Стрийт се появи представител, излъчен от роднините, с когото те се гордееха — самият чичо Доналд от кръв и плът.

Плътта на чичото възлизаше на сто и двайсет килограма и столът, на който той намести телесата си, заскърца в знак на протест. Докато пребиваваха в Монкс Крофтън, Сали беше отровила деня на брат си със забележката, че ако продължава да дебелее, Филмор щял да се превърне в копие на шишкавия старец. Още от началното училище изпълнителният директор на роднинския съвет се придържаше към версията, че имал слабо сърце, поради което в продължение на петдесетина години се въздържаше от всякакви натоварвания; отгоре на всичко отвращението му към физическите упражнения беше съчетано с най-вълчия апетит в югозападен Лондон, поради което шейсет и двегодишният чичо Доналд се бе превърнал в страшилище за хорските столове. Брус Кармайл се втренчи в него, а обичайната му почтителност беше примесена с чувство, напомнящо отвращение.

След изкачването на многобройните стъпала старецът дишаше тежко, а моржовите му мустаци се повдигаха и спускаха като водорасли, понесени от мъртво вълнение.

— Какво правиш? Какво? — успя да произнесе най-сетне. — Стягаш си багажа, а?

— Да — лаконично отвърна Брус. За пръв път в живота си изпита същото чувство за вина, което непрестанно терзаеше братовчеда му Джинджър в присъствието на шишкавия чичо с рибешки очи.

— Заминаваш ли?

— Да.

— Къде?

— В Америка.

— Кога тръгваш?

— Утре сутрин.

— Защо?

На хартия въпросният диалог изглежда сбит и отривист като репликите, които си разменят водевилните комедианти, но в действителност поради странните методи на контактуване на чичото, разговорът се проточи над три минути; след всеки отговор и преди поредния си въпрос старецът пуфтеше, въздишаше (при което всмукваше мустаците си) и потъваше в толкова дълбок размисъл, че нервите на събеседника му се опънаха до краен предел.

— Тичаш след онова момиче — с обвинителен тон заяви чичото.

Брус Кармайл се изчерви като рак. Хрумна му еретичната мисъл, че поведението на Джинджър по време на прословутата вечеря в ресторант „Блек“ донякъде е било оправдано. Безсъмнено избраникът на роднинския съвет понякога бе ужасно досаден.

— Ще пийнеш ли едно уиски със сода — обърна се към стареца, опитвайки се да го отклони от опасната тема.

— Да — отвърна чичото, спазвайки дадената клетва никога да не отказва на подобно предложение. — Налей ми.

Би трябвало да се очаква, че след консумирането на алкохол разговорът ще се измести в по-благоприятно русло, ала надеждите на Брус не се сбъднаха. След като на един дъх изгълта питието, чичо Доналд с нови сили поднови атаката и изпуфтя:

— Не съм предполагал, че си такъв глупак!

Гордостта на младия мъж беше жестоко наранена. Никога досега не беше подлаган на обидите, които се бяха превърнали в ежедневие за Джинджър, поведението му никога не бе подлагано на критика.

— Не ме наричай така.

— Глупак си и то кръгъл! — уточни чичо Доналд. — Не одобрявам момичето. Никога не ми е харесвало. Не е свястна девойка. Веднага го разбрах.

— Налага ли се да обсъждаме този въпрос? — високомерно попита Брус Кармайл, който беше открил, че грандоманията помага в подобни случаи.

Предводителят на роднините всмука през ноздрите си кичур от мустаците си, после го издуха и разярено възкликна:

— Ама че въпрос! Разбира се, че се налага! Иначе нямаше да изкача проклетите стъпала, рискувайки живота си. Налей ми още едно!

Господин Кармайл се подчини.

— Лоша работа — изпръхтя чичото, след като отново изпълни номера с мустаците. — Направо потресаваща. Слава Богу, че клетият ти баща не е между живите! Според теб какво щеше да ти каже, ако видеше как прекосяваш океана заради някаква въртиопашка? Искаш ли да знаеш? Щеше да каже… Как му е името на това уиски?

— О’Рафърти Спешъл.

— Никога не съм го чувал. Не е лошо… Бива си го. Силно. Отлежало. Отгде го купи?

— От магазина на Билби на Оксфорд Стрийт.

— Трябва да си поръчам няколко бутилки. Отлежало е. Докъде бях стигнал? А, сетих се. Клетият ти отец щеше да каже… дявол знае какво би казал. Защо го правиш? Защо? Ей туй не ми е ясно! Всички членове на фамилията недоумяват. Чичо Джордж е озадачен, леля Джералдин е смаяна. Поведението ти е необяснимо. Дори слепецът ще види, че момичето ламти за парите ти.

— Извинявай, чичо Доналд — надменно го прекъсна Брус, — но аргументите ти са абсурдни. Ако Сали беше най-обикновена златотърсачка, защо ми отказа, когато й предложих брак?

— За да те забаламоса — без капчица колебание отвърна старецът. — За да хвърли прах в очите ти. Номерът е стар като света. Когато през 1881 бях в Оксфорд, една госпожица се опита да го приложи върху мен. Ако не бяха здравият ми разум и слабото ми сърце… Какво знайш за момичето? Какво? Туй е най-важното. Коя е тази девойка? Где се запознахте?

— В Ровил — курортно градче във франция.

— Със семейството ли пътуваше?

— Не… сама — колебливо призна младият мъж.

— Дори не е била придружавана от онзи неин брат, тъй ли? Много лошо! — изсумтя чичото. — Много, много лошо.

— Американките са много по-независими от английските девойки.

— Ако не внимава с храната, тоз младеж ще стане истинско буре — продължи старецът, сякаш не беше чул забележката. Пътувала е сама, казваш. А ти какво направи? Сигурно си й намигнал и тя е хукнала подир теб.

— Прекаляваш, чичо Доналд!

— Все някак сте се запознали, нали?

— Представи ми я Ланселот. Сали се оказа негова приятелка.

— Ланселот ли! — гръмогласно възкликна старецът и потрепери като ударена с пръчка пихтия, щом чу омразното име. — Сам си направи заключение що за хубостница е любимата ти. Девойка, която е приятелка на Ланселот. Разопаковай багажа!

— Моля?

— Разопаковай! Край на глупостите. Няма да позволя да се излагаш! Ще ти намерим подходяща съпруга. Леля ти Мери се е запознала с едни хора от фамилията Бейсингтън, които по пряка линия са свързани с прочутите Бейсингтънови от Кент… — голямата им дъщеря е истинска чаровница, тъкмо момиче за теб.

Общоприето е мнението, че само героите от старомодните романи скърцат със зъби, но Брус Кармайл беше толкова разгневен, че малко оставаше да го стори. Заплашително се намръщи и за пръв път в живота си пренебрегна вродената си учтивост.

— Няма! — сопна се на стареца. — Заминавам утре сутрин.

Чичо Доналд вече имаше горчив опит с друг непокорен племенник, ала още не беше свикнал с мисълта, че някой се осмелява да му противоречи. Почувства се ужасяващо безсилен. Нищо не е по-трудно от това как да реагираш, след проявено към теб неуважение.

— А? — сепнато попита той.

След като вече се бе разбунтувал, Брус Кармайл възнамеряваше да стигне докрай.

— Пълнолетен съм и съм финансово независим. Ще правя каквото поискам!

— Не бързай! — умоляващо възкликна старецът, осъзнавайки безсилието си. — Обмисли действията си.

— Обмислил съм всичко.

— Общественото ти положение.

— Помислил съм и по този въпрос.

— Можеш да се ожениш за всяка, която си избереш.

— Веч съм я избрал.

— Значи си твърдо решен да хукнеш на края на света, преследвайки госпожица Дори Не Си Спомням Името Й!

— Точно така.

— А не си ли помисли — важно обяви чичото, — че имаш дълг към семейството?

Чашата на търпението на Брус Кармайл преля и той се принизи до нивото, характерно за братовчеда Джинджър, който не подбираше думите си.

— Майната му на семейството! — възкликна.

Последва ужасяващата тишина, която бе нарушена от облекченото изскърцване на стола, шишкото се надигна от него и заяви:

— След нанесената ми обида нямам какво повече да ти кажа.

— И слава Богу! — отбеляза господин Кармайл, който беше загърбил всякакъв свян.

— Освен едно: ако се ожениш за това момиче, няма да те поздравя, срещнем ли се на Пикадили. Бога ми, направо ще те загърбя!

После се заклатушка към вратата. Племенникът му презрително го изгледа и не се опита да го спре. Моментът беше неописуемо драматичен.

Чичото хвана дръжката и без да се обръща, попита:

— Как му казваха?

— На кое?

— На онуй уиски.

— О’Рафърти Спешъл.

— Отгде го купуваш?

— От магазина на Билби на Оксфорд Стрийт.

— Ще го взема под внимание — изпуфтя дебелакът.