П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (28)

Дванайсета глава
Няколко писма за Джинджър

„Лорет и Сие“,

Риджънт Стрийт, Лондон, Англия

Скъпи Джинджър,

Вече съм по-добре. Навярно щеше да ме помислиш за слабохарактерна ревла, ако не се бях съвзела, тъй като изминаха цели три месеца, откакто ти писах за последен път. За толкова дълъг период човек би трябвало да преодолее преживяното и да загърби страданието. За съжаление не съм постигнала голям успех със загърбването, но поне заключих неприятностите в мазето и не ги изваждам непрекъснато, та да ми навяват лоши спомени. Мисля, че това все пак е напредък, нали?

Може би очакваш да споделя с теб впечатленията си от Лондон, но вече толкова свикнах с живота тук, че първоначалните ми впечатления се заличиха. Струва ми се, че съм живяла в Лондон дълги години.

По адреса ми ще разбереш, че господин Фосит още не е продал модния салон, макар да ме уведоми, че скоро ще се раздели с него. Напоследък почти всеки ден обядва с някакъв джентълмен с бакенбарди и проницателен поглед, който има вид на богаташ, и това ме навежда на мисълта, че скоро сделката ще бъде сключена. Милият господин Фосит мечтае да се засели в провинцията и да отглежда патици и прочие домашни животинки. Дълбоко е разочарован от Лондон. Твърди, че това не е градът на неговата младост. Вече се е примирил с промяната, но доскоро отчаяно кръстосваше из улиците, опитвайки се да открие забележителностите от миналото. (Не е стъпвал в Англия от около трийсет години.) Изглежда, бедата е в това, че веднъж на всеки трийсет години лондончаните биват завладени от неудържим стремеж към промени и решават да боядисат фасадите на магазините в червено вместо в синьо, което нарушава душевното равновесие на завърналия се изгнаник. Господин Фосит се чувства като Рип Ван Уинкъл. Беше потресен, когато разбра, че сега „Емпайър“ е театър, не мюзикхол. Сетне го осведомиха, че друг мюзикхол, наречен „Тиволи“ вече не съществува. Като капак на всичко отиде да разгледа хлебарницата на Рупърт Стрийт, над която през осемдесетте е било жилището му, и щом установи, че помещението е превърнато в шивашко ателие, той изпадна в дълбока меланхолия и се поразвесели едва когато над града падна отвратителна пурпурна мъгла и му показа, че някои неща са си постарому.

Слава Богу, че аз съм много заета в „Лорет и Сие“. (Тъй като не притежавам твоите блестящи познания по френски — спомняш ли си бедния Жул? — отначало мислех, че Сие е името на другия съдружник и изгарях от желание да се запозная с него. „Госпожице Николас, приятно ми е да ви представя господин Сие, който е сред най-големите ви почитатели“) Заемам пост, равностоен на твоя пост в „Театрална трупа «Филмор Николас» ООД“, тоест изпълнявам длъжността на „дясна ръка“. Седя по цял ден в модния салон, а щом влезе клиентка, бързам да я посрещна и казвам: „Какво прекрасно време, мадам“ (което в повечето случаи е долна лъжа), сетне предавам мадам на хората от персонала, които вършат истинската работа. Нямам нищо против да се трудя тук поне няколко години, но господин Фосит твърдо е решил да продаде модното ателие. Не знам как е с теб, но всеки втори англичанин иска да има къща с градина в Лоумшир, Хантс, Салоп или някъде другаде в глухата провинция. Единствената цел в живота му е да спечели достатъчно пари и „да откупи родовия дом“, който, разбира се, е бил продаден за изплащане на комарджийски дългове.

В детството си господин Фосит е живял в селце в Глостършир, близо до град, наречен Сайрънсестър (всъщност местните хора произнасят името на този град като Сиситър — навярно дори ти не знаеш тази любопитна подробност) и след като петдесет години изобщо не се е сещал за родното си място, сега внезапно е обзет от желанието да прекара остатъка от живота си там, заобиколен от прасета и пилета. Онзи ден ме заведе да видя селцето. О, Джинджър, английските селца са приказни! Не проумявам защо англичаните живеят в градовете. Попаднах сред стари, прастари каменни къщи, сред алеи, покрити с кал, в която краката затъват, сред високи купи сено и високи дървета с дебели дънери, а в далечината се издигаха синкави хълмове. Каква тишина, какво спокойствие! Бих продала душата си на Сатаната, ако ми осигури поне четирийсет години живот в някое английско селце.

Може би възторжените описания на живота ми тук ще те наведат на мисълта, че поради прекалена заетост съм те забравила! Като доказателство за интереса ми към теб ще цитирам онова, което се случи преди седмица. Докато премествах вестника, попаднах на заглавието „Международен мач“. За малко щях да го отмина, защото не ми говореше абсолютно нищо, после в съзнанието ми проблесна споменът за твоето участие в подобен мач. Отидох на стадион „Туикнам“, където щеше да се играе мачът, за да разбера с какво си се занимавал, преди да се самоназнача за твоя настойничка и да ти осигуря престижната работа при Филмор. Трибуните бяха претъпкани от народ и едва не ме смазаха, но стоически понесох изпитанието, мислейки си за теб. След внимателно проучване установих, че англичаните са с бели екипи, а отборът на Уелс е издокаран в червено. Когато човекът до мен престана да крещи (добре, че спря, защото лицето му беше посиняло и се страхувах да не се строполи възнак), плахо го попитах: „Бихте ли ме осведомили кой е полузащитникът на английския отбор?“. В този момент играчите притичаха близо до мястото, където седях, и дузина убийци в червени екипи и с жестоки физиономии се нахвърлиха върху едно кротко наглед момче, което току-що беше затиснало топката с тялото си. Божичко, Джинджър, добре, че си се отървал от тази опасна професия! Кроткото наглед момче се оказа английският полузащитник и доколкото разбрах, да бъде тъпкан и мачкан било част от ежедневието му. Функциите му били да спира атаката на противника, което според мен беше чисто самоубийство. Потръпвам като си помисля, че си се занимавал с такъв жесток спорт. Трябва да благодариш на съдбата, че си в безопасност в ролята си на пръв помощник на Филмор и че ако някой се нахвърли върху теб, можеш да повикаш полицията. Не мога да повярвам, че си участвал в такива безразсъдни начинания. Очевидно притежаваш неподозирани качества.

Завчера, докато пътувах с омнибуса към Пикадили, зърнах пешеходец, който ми се стори познат. Оказа се, че е господин Кармайл. Явно се е върнал в Англия. За щастие той не ме видя. Все още не искам да се срещам с хора, които ми напомнят за Ню Йорк.

Благодаря ти, задето в писмото си ми разказа всички новини, но повече не го прави, моля те. Накара ме да си спомня онова, което се старая да залича от паметта си. Съжалявам, но се случи точно това. Хайде да се уговорим: ще продължа да ти пиша, защото писането ме успокоява, но не желая да ми отговаряш. Съгласен ли си? Сигурна съм, че ще ме разбереш.

Зарадва ме новината, че Филмор и Гладис са се оженили. Не успях да опозная избраницата на брат ми, но мисля, че с нея Фил е извадил голям късмет. Тя е прекрасно момиче. В най-скоро време ще им пиша…

„Лорет и Сие“

Лондон 12 март

Скъпи Джинджър,

В неделния вестник прочетох, че нюйоркската премиера на „Пътят на насладата“ е имала голям успех. Радвам се, но все пак мисля, че в пресата не бива да се публикува подобна информация, която да ме разстройва. На следващия ден направих нещо глупаво — навярно така постъпва всеки, който е тъжен, самотен и далеч от близките си. Отидох в твоя клуб и попитах за теб. Симпатичен възрастен човек с униформа с бащински тон ме осведоми, че напоследък не си се мяркал и че според него си отсъствал от града, после ме покани да седна, за да провери дали случайно не се намираш в клуба. Повика някакво хлапе, също с униформа, сетне малкият хукна, като пискливо викаше: „Господин Кемп, Господин Кемп!“ Почувствах се странно, когато чух името ти да отеква в далечината. Стана ми неудобно, че им създавам толкова труд; та когато малкият се върна му дадох два пенса — предполагам, че постъпих в разрез с правилата, но хлапето искрено се зарадва.

Господин Фосит продаде модния салон и замина за провинцията, а аз се чудя какво да правя с времето си…

Мънкс Крофтън^[1]

(каквото и да означава това)

Мъч Мидълфорд

Салои

(жаргонно прозвище на Шропшър)

Англия

18 април

Скъпи Джинджър,

Отчаяна съм! Каква полза, че избягах от Ню Йорк, когато Ню Йорк сякаш върви по петите ми и ме откри чак в скривалището ми? Преди около седмица се шляех по Странд и не щеш ли, се сблъсках, с кого мислиш? С Филмор, който вървеше под ръка с господин Кармайл! Не успях да ги заобиколя и да избягам. Първо, братовчед ти вече ме беше забелязал; второ, за да заобиколиш Филмор, ще ти трябва цял ден. Засрамих се заради него, Джинджър. Щях да умра от срам насред Странд! В най-ужасяващите кошмари не си го бях представяла толкова огромен. С какво ли се храни, та е заприличал на слон? Клетата Гладис! Навярно колчем го погледне, се чувства като ревност на привърженичка на двубрачието!

По всичко личи, че Филмор не се е отказал от грандиозните си планове, защото побърза да ме информира, че ще закупи правата върху най-различни пиеси от английски драматурзи. Сигурно знаеш, че е дошъл да уреди поставянето на „Пътят на насладата“ на лондонска сцена. Отседнал е в „Савой“ и с господин Кармайл ме заведоха там на обяд, нахвърляйки се върху мен като вълци върху заблудено агне. Преживях кошмарни мигове, Фил непрестанно говореше за Бродуей, докато най-накрая, когато вече беше омел сладкишите и дишайки тежко, се бе полуизлегнал на стола в очакване да поднесат кафето и ликьора, успя да ми вдъхне такава носталгия, че само страхът да не стана за смях ме накара да стисна зъби и да не заплача с глас. Аз съм си виновна — не биваше да стъпвам в „Савой“. Докъдето погледът ми стигаше, всяка маса беше заета от американци. Все едно се намирах в „Астор“.

Навярно трябва да се примиря, щем провидението държи да нарушава душевното ми спокойствие и да пренася Ню Йорк в Англия. Реших да оставя събитията да следват набелязания си път и да оставя всичко в ръцете на съдбата. Преди два дни се озовах в Мънкс Крофтън. Господин Кармайл покани двама ни с Филмор (той проявява необяснима слабост към брат ми), а аз не успях да измисля предлог да му откажа. Пиша ти поредното си послание, докато седя зад бюрото в огромна спалня с камина, удобни кресла и какви ле не още удобства. Филмор отиде да играе голф. В събота се връща в Ню Йорк с „Мавритания“. Косата ми настръхна, когато ме осведоми, че освен с грандиозни театрални постановки, се занимавал и с уреждането на мач в Джърси между шампионите в лека категория, като обещал огромни суми на двамата боксьори. Няма смисъл да го разубеждавам. Щом се опитам, започва да изрежда списък на хората, които са натрупали състояния от подобни начинания. Освен това разбрах, че злото вече е сторено — мачът щял да се състои след седмица-две. И все пак при мисълта за това ме побиват тръпки.

Е, не бива да се тревожа — станалото, станало. Да сменим темата. Бил ли си в Мънкс Крофтън? Едва ли; сега си спомних как наскоро ми обясниха, че братовчед ти купил имението от някакъв разорен лорд. Надявам се, че не си го виждал. Защото ми се иска да ти го опиша надълго и нашироко. Непрекъснато си задавам въпроса с какво англичаните са заслужили да имат такива райски кътчета. Тъй като съм само една невежа американка, си мислех, че домът на господин Фосит в Сиситър е прекрасен, но сега разбрах, че изобщо не може да се сравни с Мънкс Крофтън. Разбира се, той живее в обикновена провинциална къща, а това тук е имение. Досущ прилича на именията, които са описани в романите от английски автори. Самият ти четеш много и ще разбереш сравнението. Във въпросните романи неизменно ще прочетем следното: „Последните лъчи на слънцето обагряха в червено стените на замъка Г… в Б… шир, намиращ се недалеч от живописното селище Х… и на един хвърлей място от селцето Д…“ Винаги съм си мислила, че Мод, героинята на Тенисън, е живяла в подобно имение. Това е едно от най-красивите кътчета в Англия, влюбена съм в него!

Тръгваш с кола от гарата и след около пет километра се озоваваш пред голяма желязна порта; от двете й страни се издигат каменни колони със скулптури на зверове върху тях. Наблизо се издига симпатична къщичка, от която изскача някакъв старец и вдига ръка за поздрав. Казваш си, че сигурно сте пристигнали и се готвиш да слезеш, но се оказва, че това е само къщичката на пазача — колата отново потегля, изминавайте още около осемдесет километра, пътят лъкатуши през брезови горички, където подскачат зайци, и ливади, по които препускат плахи сърни. Точно когато започваш да си мислиш, че пътуването ще продължи безкрайно, автомобилът отново прави завой и се приближавате към сградата, макар че огромните дървета още я скриват от погледа.

Постройката е ниска, но огромна, от едната й страна се издигат кула и нещо като тераса с назъбени стени. Навярно навремето от тази тераса са изливали разтопено олово върху нежеланите посетители. Наоколо се разстилат тучни морави, тук-там се издигат дръвчета, в далечината проблясва езеро. Разбира се, сезонът им още не е настъпил, но през юни в градината ще разцъфнат милион рози, а наблизо се издига тухлена стена, отвъд която се намират зеленчуковите лехи. Тази сутрин предприех нещо като изследователска експедиция. Имението е огромно, има парници и дори малка ферма, където видях толкова симпатични кученца, че ми идваше да ги разцелувам. Имаше и грамадна сънлива котка, която примигваше от слънцето и позволяваше на кутретата да се разхождат по гърба й. Цареше тишина, струваше ми се, че чувам как семената покълват в земята. А дроздовете и косовете. О, Джинджър, тук е божествено.

Разбира се, има нещо, което не ми позволява да нарека имението истински рай на земята. Спомням си един цитат, който е най-подходящ за случая: „Всяка гледка за окото е радост и сал човекът пейзажа загрозява“. Е, може би „загрозява“ е твърде силно казано, но във всеки случай обитателите на този рай са големи досадници. Едва сега разбирам защо си в непрекъснат конфликт с роднините ти. Имах честта да се запозная с всички, тъй като ненадейно масово се изтърсиха тук, включително чичо Доналд. Не разбирам дали им е навик да се движат в комплект или случайно съм попаднала на някакво семейно сборище. Когато първата вечер отидох в гостната, помещението се пукаше по шевовете — не само заради присъствието на Филмор, но защото навсякъде цъкаха чичовци и лели. Почувствах се като лъвче, хвърлено в яма, пълна с Данииловци.^[2] Осъзнах защо роднините ти толкова те плашат. Тези хора имат навик да се взират в човек така, сякаш е най-големият престъпник. Разбира се, тактиката им не ми влияе, тъй като нямам какво да крия, но си представям какво изтезание е било за теб, защото вечно имаш гузна съвест. Сигурна съм, че си се чувствал кошмарно.

Между другото изпращането на настоящето писмо доста ще ме затрудни — все едно че участвам в пиеса за Гражданската война и се налага да пренеса важно съобщение през вражеските линии. Тук е прието писмата да се оставят на масичката в коридора, като всеки следобед прислужник ги събира, яхва велосипеда си и ги занася в селото. Но ако се подчиня на обичая, твърде възможно е посланието ми да бъде видяно я от някоя леля, а от някой чичо, след което всички ще ме намразят, защото е истинско престъпление да си кореспондирам с неблагодарник и мързеливец като теб. Ще се превърна в парий. Поне така си мисля, съдейки по начина, по който роднините ти реагираха при споменаване на името ти снощи, по време на вечеря. Подложиха те на безмилостна критика, като първенството в одумването държеше чичо Доналд. Опитах се да те защитя, като казах, че те познавам и че съзирам в теб качества, донякъде причисляващи те към човешкия род, при което настъпи гробна тишина и всички се вторачиха в мен, сякаш за да ми докажат колко греша и доколко съм заблудена от моминската ми неопитност. Явно смятаха, че младо и невинно девойче като мен е неспособно да разбере истинската низост на разни отрепки. Не си достоен да разговаряш с мен, защото най-доброжелателната забележка по твой адрес бе, че петниш човешката раса. Съобщавам ти всичко това, за да не си въобразиш, че роднините отново са те заобичали. Ако изобщо си го помислил, жестоко си се заблудил.

Та както казвах, ще се наложи да използвам специална тактика за изпращане на писмото. Лично ще го занеса в пощата, стига да успея да се измъкна от имението. Сигурно ще ми е доста трудно, тъй като незнайно защо съм център на вниманието. Когато не съм потърсила убежище в стаята си (поне там ме оставят на спокойствие), до мен изникват ту чичовци, ту лели, които умират от желание да си побъбрят с мен. Понякога ми се струва, че претеглят качествата ми на кантар. Е, нека ме оценяват, щом си нямат друга работа.

Време е да се преоблека за вечеря. Довиждане.

Твоя Сали, която е в процес на претегляне.

RS. Имаш пълно право за мустаците на чичо Доналд, но не съм съгласна, че старецът е за окайване. Мисля, че нарочно потапя космарлаците си в супата.

Само за момента Монкс Крофтън,

Мъч Мидълфорд,

Салои,

Англия 20 април

Скъпи Джинджър,

Заминавам оттук още днес. Изпаднах в немилост. Роднините ме стрелкат с убийствени погледи и не благоволяват да разговарят с мен. Чичо Доналд е враждебно настроен към мен. Навярно предполагаш какво се е случило. Вината е изцяло моя — трябваше да се досетя какво ще стане. Едва сега осъзнавам, че неприятното предчувствие никога не ме е напускало.

Филмор още е в неведение, защото замина малко преди тъжната случка. Скоро ще го видя — реших да се върна и да приема фактите. Проява на слабост е да бягам и да се крия в Англия. Освен това се чувствам много по-добре и мисля, че мога да застана лице срещу лице с призраците на миналото. Поне ще опитам. Мисля, че с теб ще се видим скоро след като получиш посланието ми.

Ще пусна писмото в Лондон и може би ще пристигне със същия параход, с който ще пътувам и аз. Май няма смисъл да ти пиша, но искам да се занимавам с нещо, докато затворена в стаята си, чакам колата, която ще ме отведе до гарата. Чувам приглушени гласове. Може би роднините ме одумват. Казват, че поначало не съм им била симпатична. Пет пари не давам за мнението им!

Твоя Сали, която дисциплинирано се отправя към външната врата.