П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (25)

2.

Безпокойството на Сали относно новото начинание на темпераментния й брат се засили, когато само след няколко дни получи телеграма от Гладис Уинч със следното съдържание:

„Давате ли месо на Филмор?“

Макар да не разбрала какво става въпрос, в текста имаше нещо застрашително, поради което тя реши час по-скоро да разпита брат си. Със съжаление се откъсна от удоволствието да обзавежда новия си дом и незабавно се отправи към управлението на „Театрална трупа Филмор Николас“ ООД (изпълнителен директор Филмор Николас). Когато влезе в приемната, установи, че Джинджър отсъства от работното си място. Заместваше го младеж в крехка юношеска възраст с пъпчиво лице, който щом чу името й, престана да се държи надменно и я покани в кабинета на изпълнителния директор. Тя отвори вратата и завари Филмор да седи с крака върху бюрото и да разглежда някакви скици на костюми.

— О, Сали! — разсеяно произнесе той с уморения глас на човек, който до гуша е затънал в работа. Благосъстоянието продължаваше бавно, но упорито да нанася поражения върху външността на Надеждата на американския театър. Онова, което при завръщането му от Детройт беше едва видимо натрупване на излишна плът върху долната му челюст, безспорно се беше превърнало в двойна брадичка. Носеше нова елегантна жилетка, която очевидно вече му беше отесняла. — Много съм зает — продължи той. — Винаги ми е приятно да те видя, но съм затрупан с работа. Трябва да се занимая със сто неща.

— Занимай се с мен. Задачите ти ще станат само сто и една. Фил, вярно ли е, че си намислил да организираш кабаретно представление?

Филмор стреснато я изгледа — приличаше на момченце, което са заловили да бърка в буркана със сладкото, доколкото, разбира се, един прочут театрален режисьор може да прилича на виновно момченце. В редките си мигове на песимизъм се бе питал какво ще каже сестра му за новия му проект, после се успокояваше с мисълта, че тя ще научи новината едва когато подготовката е прекалено напреднала и плановете му не могат да бъдат осуетени. Много обичаше сестра си, но за съжаление вроденото й благоразумие щеше да й попречи да оцени гениалното му хрумване и тя положително щеше да го обсипе с упреци. А един делови човек, един вдъхновен творец не би могъл да се отдаде на работата си, ако разни жени го обсипват с упреци. Грабна писалката си, сетне я остави обратно на бюрото, опита се да закопчае жилетката си, но се отказа и почеса ухото си с една от скиците.

— Ах, да, онази постановка.

— Престани да се преструваш на ни лук ял, ни лук мирисал. Много добре знаеш, че идеята ти е безумна.

— В интерес на истината… деловите въпроси… не търпя намеса…

— Не желая да се бъркам в работата ти, Фил, но след като съм вложила парите си в твоето начинание, се смятам за равноправна съдружничка, което ми дава право да наддам агонизиращ вик, щом видя как ги рискуваш за…

— Моля за малко внимание — надуто я прекъсна Филмор, който се беше посъвзел от първоначалния шок. — Позволи да ти обясня. Такива сте си жените — истински невежи по финансовите въпроси. Парите ти са вложени само в „Пътят на насладата“ и както знаеш, пиесата се радва на огромен успех. Нямаш основание да се тревожиш, че ще загубя капиталовложението ти с новия ми проект.

— Не се безпокоя за парите си, а за теб.

По устните на Филмор заигра покровителствена усмивка.

— Не бой се за мен. Положението ми е цветущо.

— Съмнявам се. Едва си проходил в професията на режисьор, а стремглаво и безотговорно се заемаш с нещо, което не е лъжица за твоята уста. Не можеш да си го позволиш.

— Скъпо дете, както вече казах, жените не разбират от финансови дела. Човек с моето положение винаги може да осигури средства за ново начинание.

— Да не би да си намерил някой достатъчно глупав, че да те кредитира?

— Разбира се. И не го пазя в тайна. Твоят приятел господин Кармайл прояви интерес към новите ми проекти.

— Моля?

До този момент Сали беше само разтревожена, но сега буквално онемя от изумление. И през ум не й беше минало за подобно развитие на събитията. Брус Кармайл сякаш се промъкваше в живота й като прилив, неусетно заливащ морския бряг. Започваше да подозира, че трудно ще се отърве от присъствието му. Накъдето и да се обърнеше, се сблъскваше с него и поради безсилието й гневът й се разгаряше още по-силно. Животът й ставаше непоносим.

Филмор погрешно интерпретира изумлението й.

— Не се безпокой — побърза да я успокои. — Той е много богат. Получава голяма рента и е преуспяващ адвокат. Дори ако се случи нещо непредвидено.

— Не става въпрос за пари, а за…

Сали млъкна, защото знаеше, че хвърля думите си на вятъра. Докато размишляваше върху новото усложнение, заплашващо да причини хаос в спокойния й живот, в приемната се дочуха възбудени гласове. Дубльорът на Джинджър се опитваше да убеди някого, че Големият шеф е зает и не бива да го безпокоят. Усилията му не се увенчаха с успех, защото вратата с трясък се отвори и Гладис Уинч царствено влезе в кабинета.

— Филмор, бедни ми глупчо! — възкликна достойната млада жена, която имаше склонност да изпраща загадъчни телеграми, но в директен разговор се изразяваше съвсем точно. — Престани да се правиш на идиот и ме изслушай. Напълно си превъртял!

При последната си среща с годеницата на Филмор, Сали беше поразена от непоклатимото й спокойствие. В Детройт Гладис Уинч изглеждаше като момиче, което никой не може да нервира. Ето защо възбудата й изглеждаше направо зловеща. Макар че почти не я познаваше, Сали усети, че се е случило нещо фатално, което беше извадило извън равновесие бъдещата й снаха.

— А, ето те и теб — промърмори Филмор.

При отварянето на вратата разгневено беше скочил на крака като лъв, когото са хванали натясно в бърлогата му, но възвърна спокойствието, щом видя коя е натрапницата.

— Да, ето ме и мен. — Тя отчаяно се тръсна на въртящия се стол и реши да се подкрепи с една дъвка. — Скъпи Филмор, ти си най-големият сладур на света, заради което те обичам, но както си се издокарал, ако отидеш в „Блумингдейл“, ще ти предоставят апартамента за височайши особи.

— Мила моя…

— А вие на какво мнение сте? — обърна се Гладис към Сали.

— Тъкмо му казвах — възкликна последната, зарадвана от неочакваната поява на съюзник, — че при сегашното положение ще бъде безумно да се заеме с пищна кабаретна постановка.

— Моля? — Госпожица Уинч беше толкова изумена, че за миг забрави да дъвче. — Каква постановка? — Отчаяно разпери ръце и добави: — Май ще трябва да глътна тая дъвка. Човек не бива да дъвче, когато му се вие свят. И с това ли си се захванал?

Филмор отново се опитваше да закопчае жилетката си. Изглеждаше като непохватен крадец, заловен на местопрестъплението.

— Защо не? — отговори, опитвайки се да запази самообладание. — А сега, момичета, ме оставете, за да се заема с…

— Откачалка! — прекъсна го Гладис Уинч. — Скоро ще ти пращаме писма в лудницата. — Завъртя се на стола и отново се обърна към Сали: — Слушай, скъпа, трябва да го обуздаем. Ще сформираме комитет за защита на интересите му и ще го приютим, където му е мястото. Знаеш ли какво е намислил? Давам ти право на три предположения. Всъщност няма смисъл — никога няма да отгатнеш. Клетото момче, обзела го е фиксидеята да ми даде главната роля в новата си пиеса.

Филмор престана да опипва копчетата си и махна с ръка, сякаш да й възрази.

— Имам достатъчно опит да преценя.

— Да, добре ме чу — продължи монолога си госпожица Уинч, сякаш не беше забелязала прекъсването. — Ето какъв мръсен номер е подготвил на нищо неподозиращата публика. Седя си аз кротко в хотелската стая в Чикаго, похапвам си малка порция бъркани яйца и си чета сутрешния вестник, когато телефонът иззвънява. Съобщават ми, че някакъв господин искал да разговаря с мен. Казвам на портиера да помоли джентълмена да ме почака. Обличам се набързо, слизам с асансьора, а във фоайето сякаш слънце е изгряло.

— За Бога, това пък какво означава?

— Косата на очакващия ме господин беше толкова яркочервена, че трябва да я видиш, за да ми повярваш — обясни Гладис. — Осветяваше цялото фоайе, макар онези от управата да бяха изключили лампите от съображения за икономисване на електрическата енергия. Джентълменът се оказа англичанин на име Кемп. Голям симпатяга.

— Значи Джинджър е в Чикаго! — възкликна Сали. — Питах се защо не е на работното си място.

— Изпратих го — намеси се Филмор, — за да провери на място как вървят нещата. Придържам се към принципа да изпращам свой представител на места, които не мога периодично да посещавам.

— Запази тези приказки за дългите зимни вечери — посъветва го Гладис, прекъсвайки лекцията му по управление на бизнеса. — Възможно е господин Кемп да е посетил представлението, но главната му мисия бе да ми съобщи да се върна в Ню Йорк, за да бъда коронясана като примадона. Филмор искал да присъствам на прослушването на актьорите за второстепенните роли. Аз — примадона! Представяш ли си ме в главната роля?

— Ами… — поколеба се Сали.

— Не го казвай. Осъзнавам го по-добре от теб. Нека печалната истина остане неизречена.

— Упорито подценяваш способностите си, Гладис — укоризнено заяви Филмор. — Имам известен опит в театъра — гледал съм доста представления — и те уверявам, че като актриса, изпълняваща характерни роли…

Госпожица Уинч скочи от въртящия се стол, страстно целуна Филмор и отново седна. Извади нова дъвка, поклати глава и я пусна обратно в чантата си.

— Трогната съм от мнението ти за способностите ми и не ми се иска да те изтръгвам от мечтите ти, но, скъпи мой, за миг слез на земята и послушай гласа на разума. Със сигурност знам какво се върти в бедната ти глава. Казваш си, че си превърнал Елза Доланд от второстепенна актриса в звезда. Критиците и публиката в Чикаго са луди по нея. Всъщност — ентусиазирано поясни тя, тъй като злобата и завистта й бяха чужди — докато не я видиш как играе, не можеш да оцениш постижението й. Появата й на сцената неизменно предизвиква сензация. Всеобщото мнение е, че тя ще бъде една от най-прочутите актриси в историята на театъра. И какво прави нашият Филмор? Плясва се по челото и изкрещява: „Еврика! Хрумна ми гениална идея. Щом съм успял веднъж, ще успея и втори път. Аз съм човекът, който може да направи звезда от най-голямата бездарница!“ И се спира на мен!

— Скъпа моя…

— Само дето има малка разлика. Елза е прекрасна актриса и ако не Филмор, рано или късно друг щеше да я открие. Но малката Гладис съвсем не е Елза. — Тя се обърна към Сали. — Наблюдавала си как играя и честно казано, това е коронното ми изпълнение. Дайте ми роля на прислужница, която се появява с поднос в първото действие, а във второто веднъж два пъти казва „Да, госпожо“, и ще се справя блестящо. Когато трябва да се произнесе репликата „Да, госпожо“, дори Елън Тери не може да ми стъпи на малкото пръстче; обзалагам се, на каквото поискаш, че като момиче, разнасящо подноси, съм сто класи над Сара Бернар. Но с това скромният ми талант се изчерпва. А всеки, който ме мисли за велика актриса, ще загуби куп пари. Между нас казано, единственото, което наистина умея, е да готвя.

— Скъпа Гладис! — възкликна Филмор, който беше възмутен от дъното на душата си.

— Родена съм за готвачка и не се срамувам да го обявя на всеослушание. Мога да приготвя пиле на фурна, заради което ще напуснеш родния си дом и майка си. А баничките ми с месо са истински шедьовър. В най-скоро време ще си взема един ден отпуска и ще изпека от тези банички. Ще останеш приятно изненадан. Но актриса не съм. Не мога да играя и нямам желание да го правя. Захванах се с тази професия на майтап и за удоволствие, обаче не е никакво удоволствие да се гърча на сцената, съсипвайки главната роля, докато критиците на първия ред мислено съчиняват убийствените рецензии, а аз си представям как провалът източва от банковата сметка на Филмор парите, с които щяхме да си купим къщичка с вградени вани… Така стоят нещата, драги приятелю. Бях длъжна да ти го кажа.

Сали неволно съжали брат си, който седеше, подпрял с ръка брадичката си, и мрачно се взираше пред себе си — досущ Наполеон след битката при Елба. По всичко личеше, че е взел много присърце идеята да сграбчи за яката Гладис Уинч и да я запрати сред висините на славата. След няколко секунди покрусено промълви:

— Щом не желаеш, въпросът е приключен.

— Не е. Предстои да поговорим за грандиозната ти постановка. Представянето и се отменя.

Филмор скочи на крака и удари по бюрото с добре охранената си длан. Чашата на търпението му беше преляла.

— Няма да се откажа! Позволяваш си прекалено много! Няма да търпя намеса в делата ми. Отказвам да се подчинявам на някакви еснафски схващания. Аз, човекът с мащабно мислене и… и с мащабно мислене, който гради велики планове, да, градя ги ежедневно, и какво се случва? Орда момичета нахлуват в кабинета ми, докато се опитвам да се съсредоточа, да се съсредоточа. Не, тази няма да я бъде. Съвети — да! Намеса в делата ми — не! Аз… аз… бъдете така добри да го запомните!

Вратата се тресна. Откъм приемната долетя подобен, но по-глух звук, подсказваш гневното преминаване на изпълнителния директор Николас. Стъпките му проехтяха по коридора, сетне затихнаха.

Сали изумено се втренчи в госпожица Уинч. Никога досега не беше виждала Филмор толкова възбуден и разгневен.

Гладис отново извади дъвка и махна опаковката й, после отбеляза:

— Много е сладък, нали? Дано не вземе от меките — добави, като замислено дъвчеше.

— От меките ли? — още по-смаяно попита Сали.

— След малко ще се върне с кутия бонбони — обясни госпожица Уинч, — и положително ще бъдат от онези с крем, макар сто пъти да съм му казвала, че не ги харесвам. Ясно е като бял ден, че бедничкият Филмор се е чалнал. Още малко и ще започне да си пее и да си говори сам. Доста зор ще видим, докато го вразумим. — Тя въздъхна. — Дано да му остане някой и друг долар да плати наема за къщичката ни, след като се оженим. — Замисли се и задъвка още по-усилено, после продължи: — Всъщност това няма значение — ще се чувствам щастлива и в двустайно апартаментче, стига Филмор да е до мен. Представа си нямаш колко съм луда по него. — Луничавото й лице засия. — Пристрастена съм към него като към наркотик. Най-странното е, че му се възхищавам, макар да осъзнавам колко е глупав. Нали не ми се сърдиш, задето го казвам? Филмор е пълен глупак, но точно затова го обичам. Както и заради начина, по който мърда ушите си, когато е развълнуван. Глупците са най-добрите съпрузи. Като решиш да се омъжваш, Сали, непременно избери някой будала. Чукни го по челото и ако изкънти на празно, не се колебай. Причината за всички нещастни бракове е, че съпрузите са прекалено умни. Според мен на мъжа не му трябва акъл, та да му пречи… — Тя прекъсна речта си и се втренчи в Сали. — Хей, какво правиш с лицето си?

Интересът й беше толкова искрен, че Сали неволно се засмя.

— Какво правя, ли? Нося го непрекъснато — нямам друг избор.

— Какъв прекрасен тен имаш — с благородна завист отбеляза госпожица Уинч. — Де да можех и аз да обуздая тъпите си лунички. Когато бях на осем, бях най-луничавото момиченце в Средния Запад, а оттогава към „колекцията“ ми са се прибавили още куп симпатични петънца. Препоръчаха ми да ги мажа с лимонов сок — веднага щели да изчезнат. Обаче проклетите ми лунички го погълнаха целия и искат още. Единственият начин да се отървеш от тях е да си отрежеш главата.

— Но защо искаш да ги премахнеш?

— Защо ли? Защото съм чувствителна девойка, която не желае съпругът й да я изостави, защото мяза на чучело от музей на ужасите.

— Какви ги говориш? Филмор обожава луничавите момичета.

— Казвал ли го е? — нетърпеливо попита Гладис.

— Не буквално, но си личи по погледа му.

— Май имаш право — та нали ми предложи да се омъжа за него при все луничките ми. Освен това съм на мнение, че Филмор не се интересува от женската красота, иначе нямаше да избере мен. Но съгласи се, че е стряскащо, като прочетеш в някое списание реклама за избелващ крем, която гласи: „Вашият съпруг вече не ви обича. Но не бива да го вините. Опитахте ли да се отървете от тези отвратителни жълти петънца.“ — става въпрос за онези, които имам в изобилие. От друга страна, не съм забелязала охладняване на чувствата на Филмор, което ме навежда на мисълта, че той няма нищо против отвратителните жълти петънца.

Когато след няколко дни Джинджър се върна от Чикаго и побърза да посети Сали, завари приятелката си ужасно потисната. Като размишляваше върху случилото се в кабинета на брат й, тя все повече се убеждаваше, че положението е много по-сериозно, отколкото беше предполагала. Абсурдното грандиозно представление, което първоначално й се беше сторило проява на мимолетно безразсъдство, очевидно беше само едно от налудничавите начинания на Филмор, образец, напосоки избран от колекцията му от безумни планове. Безсъмнено той беше замислил широкомащабна изява, с цел да докаже собственото си величие. А тя беше безсилна да го разубеди. Изпитваше странно унижение. С течение на времето дотолкова беше свикнала да командва брат си, че когато той бе отхвърлил ярема, се беше почувствала безпомощна и непълноценна. Самочувствието й беше разклатено след жестокия удар.

Като капак на всичко я терзаеше мисълта, че именно Брус Кармайл спонсорира налудничавия проект на брат и противно на всякаква логика предчувстваше, че когато (не се осмеляваше да използва думичката „ако“) Филмор се провалеше, именно тя щеше да се окаже задължена на надутия господин Кармайл. Цялото й същество се бунтуваше срещу мисълта да бъде задължена на въпросния господин.

Джинджър обясни, че се е отбил да провери дали Сали не е решила отново да размести мебелите, ала тя прояви странно безразличие по въпроса. Умът й беше зает с много по-важни проблеми. Накара младежа да се настани на прословутото кресло и изля душата си. Разговорът с него й подейства успокояващо. Джинджър беше като солидна опора в свят, където след кратък период на спокойствие, отново цареше хаос.

— На твое място нямаше да се тревожа — отбеляза той с непоклатимото спокойствие, присъщо на госпожица Уинч, след като Сали приключи с драматичното описание на лудостта на Филмор, изразяваща се в манията да поставя грандиозни спектакли. Думите му предизвикаха в нея желанието да го разтърси така, че зъбите му да затракат.

— Лесно ти е да даваш съвети! — възкликна тя. — На чужд гръб и сто тояги са малко. Как да не се тревожа — Филмор е още млад и зелен, а постъпва като пълен глупак. Напълно се е смахнал, а най-страшното е, че не мога да му попреча. В добрите стари времена щом го погледнех сърдито, започваше да маха с опашка и пълзешком се връщаше в кошчето си, ала сега явно съм загубила властта си над него. Само сумти, върти се в кръг, като куче, което гони опашката си, и бълва огън и жупел.

Ала Джинджър не се отказваше от намерението си да й посочи обратната страна на медала.

— Мисля, че гледаш на положението твърде песимистично. Ами ако брат ти е намерил някой балама, искам да кажа — богат спонсор? Представи си, че някакъв богаташ му е дал куп пари. Историята познава подобни случаи. Постоянно четем във вестниците, че този или онзи режисьор е поставил една или друга пиеса, докато човекът, който осигурява мангизите, изобщо не се споменава.

— Точно това се е случило и с брат ми, поради което положението е още по-лошо. Филмор ме осведоми, че средствата са осигурени от братовчед ти.

Новината разтърси Джинджър, който седна като истукан в креслото и възкликна:

— Не думай!

— Вярно е — настоя Сали. Все още беше ядосана, но гневът й се посмекчи от задоволството, че най-сетне е изтръгнала младежа от пасивното му състояние, което я влудяваше.

— Това вече е прекалено — намръщено констатира той.

— Съгласна съм.

— И никак не ми харесва.

— На мен също.

— Знаеш ли какво? — възкликна Джинджър, който не умееше да увърта и обсъждаше деликатни въпроси с финеса на слон в стъкларски магазин.

— Този тиквеник е влюбен в теб!

Сали се изчерви. След внимателна преценка на веществените доказателства беше стигнала до същото заключение, но се смути, когато предположенията й бяха изразени така недвусмислено.

— Отлично познавам Брус — продължи младежът — и знам, че не е от хората, които поемат безпричинни рискове. Разбира се, той има купища пари. Старецът му беше съдружник в „Кармайл, Брент и Cue“ — компания, притежаваща мини в Уелс и какво ли още не — говори се, че е завещал на Брус поне половин милион. Следователно братовчедът Кармайл може да живее като цар, без да работи, ако случайно изпитва отвращение към труда. Доколкото съм осведомен, той е в състояние да финансира всички театрални постановки в Ню Йорк. Но това му е неприсъщо. Брус не обича да рискува. Във вените му не тече кръв на комарджия. Спомням си как веднъж насъска против мен цялата рода, само защото бях заложил няколко лири на конните състезания. Повярвай, че работата е сериозна, ако е решил да рискува парите си, спонсорирайки някакво представление. Мисля, че прави всичко, с цел да докаже на брат ти какъв симпатяга е Брус Кармайл.

— Може би — съгласи се Сали. — Предлагам да сменим темата. Разкажи ми за пътуването си до Чикаго.

— Дадено. Но преди да приключим обсъждането на неприятния въпрос, искам да насоча вниманието ти към факта, че случилото се изобщо не те засяга. Сгодена си за друг, а когато Брус се появи в цялото си величие и ти предложи ръката си, ще заявиш, че бракът с него не влиза в сметката и да бъде така добър да се разкара. После му връчваш шапката и той се изпарява.

Сали се засмя, въпреки че изобщо не й беше до смях.

— Мислиш ли, че ще ми бъде толкова лесно? Навярно си въобразяваш, че момичетата изпитват удоволствие от подобни ситуации. Няма смисъл да го обсъждаме. Дори да спорим до утре, положението няма да се промени. Наистина трябва да сменим темата. Хареса ли ти Чикаго?

— Горе-долу. Честно казано, видя ми се малко, мръсен.

— Чувала съм същото и от други хора. Но след като си лондончанин, мръсотията едва ли ти е направила впечатление.

— Така си е. Всъщност прекарах доста добре. Гледах една-две пиеси в качеството на представител на Филмор, поради което ме посрещнаха с почести. Знаеш ли, странно е как най-неочаквано налиташ на разни хора.

— Говориш така, сякаш със затворени очи си тичал по улиците. Да разбирам ли, че си срещнал някой познат?

— Да — човек, когото не бях виждал от години. Всъщност с него бяхме съученици. Казва се Фостър. Ама че съм глупак! Сигурно го познаваш — поне по име. Та нали той е авторът на „Пътят на насладата“.

Сърцето на Сали подскочи.

— О, нима си срещнал Джералд… Фостър?

— Видяхме се в театъра.

— Наистина ли сте били съученици?

— Да. Освен това през последната ми година играехме в отбора на Кеймбридж.

— И той ли беше полузащитник? — попита Сали, доволна, че може да демонстрира познанията си.

— Да — отвърна младежът. Говореше напълно сериозно, както подобава при обсъждането на такава важна тема. — Беше доста бърз, но така и не се научи да подава обратно към центъра.

— Какъв ужас! — беше коментарът на Сали.

Джинджър разпалено продължи обясненията си:

— Ако полузащитникът бъде притиснат до тъчлинията, единственият изход да не извади топката извън терена, е да я върне към центъра.

— Колко интересно. И през ум не ми беше минавало. Навярно си се зарадвал на срещата със съученика ти. Едва ли ви е стигнало времето да си припомните незабравимите преживявания.

— Грешиш. Никога не съм бил гъст с Фостър. Тоя тип малко си падаше червей.

— Моля?

— Беше мръсник — поясни Джинджър. — Скапаняк. Почти всички го мразеха. Честно казано, никога не съм изпитвал симпатии към него.

Сали се наежи. До този момент Джинджър й беше симпатичен и след време отново щеше да спечели симпатиите си, но като чу изказването му, тя го изгледа гневно и враждебно. Как се осмеляваше да злослови по адрес на годеника й?

Червенокосият младеж си запали цигара, без да подозира, че над главата му се събираха буреносни облаци, и продължи да описва в черни краски Джералд Фостър:

— Понякога се случват странни неща. По принцип ако някой е добър спортист и участва в отбора на крикет, по ръгби и прочие, по правило става популярен. Но Фостър беше изключение — никой не го харесваше. Естествено имаше неколцина приятели, но повечето момчета го избягваха. Може би защото беше малко надут, даваше си вид на нещо повече от нас. А пък аз го избягвах, защото беше непочтен. Общо взето, този му дефект проличаваше само при постоянен контакт с него, но тъй като живеехме в една и съща квартира…

С усилие на волята Сали успяваше да се контролира, само гласът й леко трепереше.

— Искам да те уведомя — започна тя и ако Джинджър не беше толкова погълнат от заниманията си, по тона й щеше да разбере, че нещо не е наред, — че с господин Фостър сме много добри приятели.

Ала младежът беше прекалено зает със запалването на цигарата си, което съвсем не беше лесно предвид вятъра, нахлуващ през отворения прозорец. Беше навел глава и държеше цигарата между шепите си, които наполовина закриваха лицето му.

— Послушай съвета ми и го зарежи — промърмори. — Не е подходящ за теб.

Говореше разсеяно като човек, на когото умът е зает с по-важни неща. Пренебрежителният му тон накара Сали да пламне от гняв. Имаше усещането, че цялата изгаря.

— Може би ще ти е интересно да научиш — заговори, изстрелвайки думите като куршуми иззад стиснатите си зъби, — че Джералд Фостър е моят годеник.

Джинджър бавно вдигна глава. В погледа му се четяха изумление и ужас. Цигарата провисна от устата му. Остана безмълвен, като се взираше в нея с широко отворени очи. Запалената клечка кибрит опари пръстите му, той подскочи и я хвърли на килима. Болката сякаш го изтръгна от транса му. Примигна и едва чуто каза:

— Шегуваш се. После обнадеждено добави: — Не е вярно, нали?

Сали раздразнено ритна стола си. Беше доловила неодобрението му. Как се осмеляваше да критикува.

— Разбира се, че е вярно.

— Но… — Симпатичното му лице се изкриви от неописуема мъка. Поколеба се за миг, сетне с изражението на човек, подготвящ се да понесе ужасяващо, но неизбежно изпитание, продължи да говори. Гласът му беше прегракнал от сдържаните емоции, а очите му, които до този момент не се откъсваха от лицето на Сали, се втренчиха в кибритената клечка. Тя догаряше и Джинджър машинално я изгаси с крак, след което изтърси:

— Фостър е женен. Ожени се в деня, преди да напусна Чикаго.