П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (24)

1.

През седмиците, последвали повторната й среща с Джинджър Кемп, Сали имаше чувството, че живее в някакъв „златен век“. В скромните й владения царяха мир и благоденствие, всяка сутрин се събуждаше в толкова идеален свят, че дори най-закоравелият песимист не би намерил с какво да се заяде.

Щастието й се помрачаваше само от отсъствието на Джералд, с когото я разделяха хиляди километри. Беше заминал за Чикаго уж за няколко дни, за да присъства на репетициите на „Пътят на насладата“, тъй като Филмор беше прегърнал идеята на приятеля си Айк пиесата да бъде представена в този град преди премиерата в Ню Йорк, но най-неочаквано отчаян режисьор го беше помолил да преработи комедията на друг драматург, която бе претърпяла неуспех; това налагаше да остане в Чикаго за неопределено време. Естествено Сали беше разочарована, но реши да не си разваля настроението заради временната раздяла, защото всичко друго беше наред. Животът беше прекрасен, Филмор беше постигнал заветната си мечта, съдбата на Джинджър вече не тежеше на съвестта й, беше намерила подходящо жилище, новата шапка много й отиваше, а „Пътят на насладата“ се радваше на небивал успех. Според Филмор гражданите на Чикаго не се интересували от нищо друго, освен от „Пътят на насладата“. Пет пари не давали нито за националните, нито за местните проблеми. Единствената им грижа била как да си осигурят билети за представленията. Съдейки по описанията на Филмор, премиерата на пиесата била най-вълнуващото събитие в живота на местното население, нареждащо се на второ място след опустошителния пожар. Ала от всички щастливи събития, настъпили напоследък в живота й, най-много я радваше решаването на проблема с бъдещето на Джинджър. Червенокосият й приятел беше назначен в "Театрална трупа „Филмор Николас“ ООД " (изпълнителен директор Филмор Николас) — брат й предпочиташе още по-помпозно название, но на месинговата табелка не се побираха повече думи — и всеки ден се настаняваше зад бюрото си в приемната, като задълженията му се състояха предимно в четене на вечерните вестници. Самият Джинджър беше в неведение относно функциите си. Понякога се чувстваше като шеф, друг път си казваше, че е чисто и просто момче за всичко с гръмка титла, всъщност дори не толкова гръмка. Задълженията му се състояха главно в това да не допуска простосмъртните в кабинета на Филмор, който, разположил се зад бюрото си с осанката на владетел на малко кралство, обмисляше бъдещите си велики дела. Въпреки че от време на време в душата му се промъкваше съмнение дали е заслужил петдесетте долара, които му връчваха всеки петък, признателността му към неговата благодетелка Сали беше несъмнена. Опитваше се да й засвидетелства благодарността си всеки път, когато се срещнеха, а напоследък срещите им бяха зачестили, тъй като той й помагаше при подреждането на новия й апартамент. Заел се беше със задачата ентусиазирано и без да пести сили. Твърдеше, че физическата работа му помагала да поддържа формата си.

— Какви приятели сме — запъхтяно изрече Джинджър, спирайки да почине, докато тътреше масивното кресло към третото място, което Сали беше избрала през последните десет минути, — ако не си дам малко зор да ти помогна, след като ми уреди такава работа.

— Престани — прекъсна го Сали.

— Добре, но честно казано…

— Ако не престанеш с благодарностите, ще те накарам да пренесеш креслото в съседното помещение.

— Само кажи. — Джинджър потърка дланите си, покрити с мехури, и отново нарами товара си. — Желанията ти са закон за мен.

— Шегувах се, глупчо. Другите помещения са спалня, баня и кухня. Защо да вкарваш креслото там? Знаеш ли, май трябва да го върнем на първоначалното му място.

— Готово.

Тя замислено смръщи чело. Подреждането на апартамента се беше оказал сложен и противоречив проблем.

— Стоп! — внезапно нареди на Джинджър. — По-добре го постави до прозореца. — Изгледа го разкаяно и добави: — Извинявай, че ти създавам толкова главоболия.

— Главоболия ли? — изпръхтя младежът, който за пореден път прекосяваше стаята с тежкия си товар. — Не мога да ти се отблагодаря… — Той спря и избърса с длан потта от луничавото си чело, — задето ми осигури работа.

— Престани!

— Дадено. Но все пак ти благодаря.

Сали се отпусна в креслото. Дейността на Джинджър я беше накарала да почувства неописуема умора. Огледа се и със задоволство установи, че стаята започваше да изглежда уютно. Картините бяха окачени, подът беше застлан с килим, мебелите като че вече бяха на подходящите си места. За пръв път в живота си тя изпита приятното чувство, че се намира в собствен дом. През трите години на пребиваване в пансиона беше мечтала за самостоятелно жилище, в което може да се заключи и да остане сама. Апартаментът беше малък, но бе истинско убежище. Повторно се огледа и реши, че всичко е на мястото си, освен. Внезапно й се стори, че нещо липсва.

— Хей, къде е моята снимка? Сигурна съм, че вчера я поставих на полицата над камината.

Физическите усилия очевидно бяха предизвикали прилив на кръв в главата на Джинджър, който се беше зачервил като домат. Внимателно огледа полицата и задълбочено констатира:

— Няма никаква снимка.

— И сама виждам, че я няма. Ала вчера беше там. А може би греша. Със сигурност знам, че възнамерявах да я поставя на полицата, но може би съм забравила. Това е най-хубавата фотография, която си виждал. На нея изглеждам съвсем различна, но хич не ме е грижа. Нали се сещаш, портретните фотографии ги ретушират. И все пак си я харесвам, защото на нея изглеждам такава, каквато бих искала да бъда.

— Никога не са ме разкрасявали на снимка — опечалено отбеляза Джинджър.

— Не унивай. Никога не е късно за това.

— Не ми е мъчно, но все пак…

— Джинджър — заговори Сали, — извини ме, задето прекъсвам дълбокомислените ти разсъждения, но това кресло не е на мястото си. Трябва да го върнем, където беше отначало. Имаш ли нещо против още веднъж да изиграеш ролята на хамалин? За награда ще те почерпя с чай. Ако изобщо имаме чай, мляко… или чаши.

— Чаши със сигурност се намират. Знам, защото онзи ден счупих две. Ако искаш, ще прескоча до магазина на ъгъла, за да взема мляко.

— Моля те, прескочи. Уморена съм до смърт от тежката работа.

Докато пиеха чай, тя се посъвзе и gage воля на любопитството си, подлагайки младежа на разпит.

— Има нещо, което не проумявам относно работата ти — междувпрочем вече няколко минути не си ми благодарил за благородния ми жест. Как е възможно ежедневно да пропиляваш ценното си време, за което Филмор ти заплаща, в разместване на моите мебели?

— Ами… успявам да се измъкна.

— Но не трябва ли да стоиш на работното си място и да изпълняваш задълженията си, каквито и да са те? Всъщност в какво се състои работата ти?

Джинджър разбърка чая си и потъна в дълбок размисъл. След няколко секунди проумя същината на въпроса и отговори:

— Функциите ми са доста разнообразни. Посрещам най-различни досадници, баламосвам ги, че брат ти отсъства. Записвам имената и адресите им и… тем подобни работи.

— Филмор съветва ли се с теб?

— Разрешава ми да прочета по някоя от пиесите, които му изпращат, но повечето са абсолютен бълвоч. Понякога ме командирова на водевилно представление.

— Навярно като награда за добре свършената работа.

— Не съвсем. Изпраща ме със задачата да наблюдавам някое изпълнение и да му докладвам дали е подходящо за неговото кабаретно представление.

— Какво?!

— Нима не е споделил с теб идеята си? Планът му е грандиозен. Ще удари в земята конкуренцията.

— Боже мой! — изплашено възкликна Сали. Типично за Филмор беше да се захваща със скъпоструващи проекти, вместо да действа изключително предпазливо и да се старае да затвърди успеха си. Вечно градеше въздушни кули и се стремеше към спечелването на милиони, докато всеки благоразумен човек би се задоволил с далеч по-скромна сума. Оптимизмът му беше неизчерпаем като неспирно бликащ фонтан. — Начинанието ми се струва доста амбициозно.

— Точно така. Брат ти е изключително амбициозен човек. Същински Наполеон.

— Ще поговоря с него — решително заяви Сали. Безотговорното поведение на Филмор предизвика гнева й. Точно когато всичко вървеше прекрасно, без пречки и напрежение, той беше осенен от грандоманските си идеи. Ето че тревогите й отново започваха — явно не й беше съдено да живее спокойно.

— Кабаретните представления са истинска златна мина — настояваше Джинджър. — Много хора в Лондон натрупаха куп пари от този бизнес.

Сали поклати глава.

— Нищо няма да излезе. Подобно представление няма място тук. Има още нещо, което не е на мястото си — креслото. Разбира се, че трябва да е до прозореца. Имам право, нали?

— Абсолютно — съгласи се Джинджър, подготвяйки се за пореден път да се превърне в товарно муле.