П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (2)

2.

Сали тъкмо беше приключила да чете конско на брат си. Милата сцена се разигра на улицата веднага след приключване на празненството, когато Филмор, предвидливо сграбчил шапката и палтото си и крадешком измъкнал се навън, беше посрещнат от разгневената си (и то напълно основателно) сестра. Нейната лекция, която от време на време се прекъсваше от блеенето на обвиняемия, продължи десетина минути.

В мига, когато тя замълча да си поеме дъх, Филмор започна да се издува като напомпвана топка. Макар да си придаваше важност пред целия свят, неизменно изтръпваше от гнева на сестра си. Презираше се заради слабостта си, но беше безпомощен. Сали беше странна птица. Дори чичото, който след смъртта на родителите им беше станал настойник на брата и сестрата, и който се славеше с чепатия си характер, не беше успял да се справи със Сали. По време на скандала, избухнал преди три години, след който братът и сестрата бяха изоставени на съдбата като Адам и Ева, Сали имаше последната дума. И пак тя беше излязла победителка в словесния двубой, в който госпожа Мийчър по задължение устройваше на всеки новодошъл в пансиона през първата седмица от престоя му. Въпреки че като всички жени с уравновесен характер Сали не избухваше лесно, гневът й беше по-страшен от циклон.

Тъй като очевидно беше приключила с конското, Филмор продължи да се издува, докато достигна нормалните си размери, сетне се осмели да каже няколко думи в своя защита.

— Какво толкова съм направил? — В гласа му се долавяха плачливи нотки.

— Искаш ли да повторя всичко отначало?

— Не, не — побърза да промърмори той. — Слушай, имам чувството, че не разбираш промененото ми обществено положение. Подобни сбирки са част от миналото. Отдавна съм се издигнал над тях и искам да ги забравя! Бъди справедлива. Погледни нещата с моите очи. Скоро ще стана голям човек…

— Ще станеш дебелак — сряза го тя.

Филмор се престори, че не е чул забележката й, тъй като беше твърде чувствителен на тази тема.

— Очакват ме велики дела — продължи. — В момента водя преговори с… засега ще запазя сделката в тайна, но те уверявам, че става въпрос за нещо голямо. Искам да разбереш, че всичко това — той махна към осветената фасада на пансиона, — принадлежи към миналото. Завинаги съм приключил с този период от живота си. Тези хора са много симпатични, когато…

— Когато си загубил на покер седмичната си заплата и търсиш някой да ти заеме няколко долара, та да си платиш наема.

— Винаги съм си връщал дълга — обидено запротестира той.

— Аз им го връщах.

— Добре де, ние се разплащахме. — Филмор прие упрека на сестра си с разсеяния вид на човек, чийто ум е зает с велики проекти. — Всъщност не виждам причина да поддържам познанството си с хора от периода, когато съм бил бедняк и нищожество. Подобни отношения ми напомнят завързан около шията ми воденичен камък. Не мога да им попреча да основат клуб на всички, които са ме познавали, но за нищо на света няма да членувам в него.

— Нашите приятели…

— Приятели ли? — възкликна младият мъж. — Ето това е най-неприятното в цялата история. Тези хора имат правото да ме наричат приятел само защото баща ми е постановил в завещанието си, че няма да видя наследството си, докато навърша двайсет и пет, вместо да го получа като всички хора при навършване на пълнолетие. Питам се докъде ли щях да стигна, ако бях наследил парите три години по-рано.

— Навярно щеше да живееш в приют за бедняци.

Филмор направи кисела физиономия и огорчено въздъхна:

— Не вярваш в способностите ми.

— Всичко щеше да бъде наред, ако имаше едно нещо.

Младият мъж набързо направи мислена равносметка. Какво ли му липсваше? Във всеки случай не ум, упорство, замах и инициативност. Питаше се какъв ли дефект ще му изнамери Сали.

— И какво е то? — високомерно попита.

— Бавачка.

Този път обидата беше направо жестока, Филмор си каза, че навярно най-близките никога не вярват в способностите на даден човек, докато той им докаже, че вече не се нуждае от доверието им. Все пак положението беше нетърпимо; не го утешаваше дори мисълта, че самият Наполеон е имал подобен проблем.

— Рано или късно ще открия своето място — намусено промърмори той.

— Не се и съмнявам — беше отговорът на Сали. — Обещавам да те посещавам в определените за свиждания дни, да ти нося желе и да ти чета… Здравейте.

Последната дума беше отправена към някакъв млад човек, който забързано приближаваше откъм Бродуей и който спря, щом забеляза двамата на тротоара.

— Добър вечер, господин Фостър.

— Добър вечер, госпожице Николас.

— Не се познавате с брат ми, нали?

— Мисля, че не съм имал удоволствието.

— Филмор напусна света на простосмъртните преди вашето появяване — отбеляза младата жена. — Съдейки по външния му вид, едва ли ще повярвате, че едно време и той като вас и мен принадлежеше към пролетариата. Госпожа Мийчър го обича като собствен син.

Двамата мъже се ръкуваха, Филмор не беше нисък, но Джералд Фостър, който бе слаб и добре сложен, сякаш беше с една глава по-висок от него. Беше англичанин на около двайсет и пет, а гладко избръснатото му лице и интелигентните му очи радваха погледа, Филмор, който отскоро посещаваше курс „за преценка на личността от пръв поглед“ с цел да се подготви за предстоящата си шеметна кариера, беше силно впечатлен. Хрумна му, че подобно на него този господин Фостър е от хората, които достигат върха. Всеки, който принадлежи към тази категория, с лекота разпознава сродните души — това е нещо като дар Божи.

След няколкоминутна размяна на баналности, типична за току-що запознали се хора, Филмор, който възторжено беше посрещнал появата на господин Фостър, използва възможността да изчезне от полезрението на сестра си. Разговорът с нея му беше изключително неприятен, освен това подозираше, че продължението ще бъде още по-отвратително. Мислено благодари на Всевишния, задето беше изпратил господин Фостър именно в тази посока, смотолеви някакво извинение и побърза да се отдалечи.

Сали мълчаливо го проследи с поглед, докато се скри зад ъгъла. За миг съжали за пропуснатата възможност, защото след скоропостижното оттегляне на Филмор й хрумнаха още куп упреци, които трябваше да му отправи. По всичко личеше, че напоследък никой не се осмелява да го критикува. Сетне го прогони от съзнанието си, обърна се към новодошлия и го хвана nog ръка.

— Скъпи Джери, колко жалко, че не успя да дойдеш на празненството. Изгарям от нетърпение да разбера какво се е случило.