Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Adventures of Sally, 1922 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Весела Прошкова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция, форматиране
- analda(2020)
Издание:
Автор: П. Г. Удхаус
Заглавие: Неволите на Сали
Преводач: Весела Прошкова
Година на превод: 1999
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Ера“
Година на издаване: 1999
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Полипринт Враца
Редактор: Цветелина Дечева
Художник: Димитър Стоянов — Димо
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13730
История
- —Добавяне
2.
Когато отиде в театъра, репетицията беше започнала.
Тя влезе в сумрачната зала и до ушите й долетяха пронизително отекващи гласове — обичаен ефект, когато се говори в празно помещение. Седна в дъното и щом очите й свикнаха с мрака, забеляза, че Джералд се е настанил на първия ред до човек с плешиво теме, около което стърчаха оранжеви кичури — навярно продуцентът господин Бънбъри. На различни места из залата седяха сами или по двойки актьорите, които не участваха в първото действие. По сцената сноваха Елза Доланд (изглеждаща особено привлекателна) и някакъв човек с бомбе. Когато Сали влезе, Елза тъкмо произнасяше поредната си реплика:
— Боже мой, за какво намекваш, татко?
— Дъра-дъра-дъра — беше изненадващият отговор на актьора с бомбето. — Дъра-дъра… дълга реч, която завършва с „ще бъда в библиотеката“. После напускам сцената. — Той тръгна към кулисите.
Сали усети как атмосферата се нажежава. Господин Бънбъри, който явно беше доста темпераментен, грабна бастуна си, облегнат на съседната седалка, и гневно го запрати в другия край на залата, сетне извика:
— Спри се, човече!
— Сега пък какво? — любопитно се поинтересува онзи с бомбето и се закова в средата на сцената.
— Кажи си репликите, Теди — възкликна Джералд. — Престани да се правиш на клоун.
— Да не искаш да ги издекламирам всичките? — недоверчиво попита „бомбето“.
— Точно това искам.
— Абсолютно всичките ли? — поинтересува се актьорът, очевидно убеден, че слухът му изневерява.
— Това е репетиция — сопна се продуцентът. — Какъв е смисълът, ако не я провеждаме както трябва?
Доводите му едва ли се сториха особено смислени на виновника, който все пак се примири със забележката. Произнесе репликите си с тон на оскърбена кралска особа и, тътрейки крака, окончателно напусна сцената. Напрежението толкова се беше засилило, че дори Сали го усещаше. Светът на театъра е детска градина, а актьорите са капризни дечица, които се изнервят и плачат, щом нещо не е наред. Безкрайното очакване и несигурността, принудителното бездействие и престоя в хотелските стаи в непознат град, нескончаемото репетиране на реплики, изгладени до съвършенство още преди седмица — всичко това беше изцедило силите на актьорите от трупата и нервите им бяха опънати до скъсване. Достатъчен беше най-незначителен повод, за да се разрази ураганна буря.
Елза Доланд се приближи до вратата в кулисите, натисна звънеца, взе списание от масичката и се настани на стола, поставен близо до ръба на сцената. В отговор на позвъняването след миг влезе млада жена, чиято поява предизвика неистовия рев на Бънбъри.
— Госпожице Уинч!
Току-що появилата се персона спря и погледна към залата, но не намръщено като човека с бомбето, а със снизходителното изражение на човек, дошъл да забавлява деца на тяхното празненство. Беше едра, добродушна на вид здравенячка, която се опитваше да остане сериозна, но устните й сякаш всеки момент заплашваха да се разтегнат в усмивка. В никакъв случай не беше красива, а Сали, като я наблюдаваше с жив интерес, остана изненадана, че Филмор е имал прозорливостта да открие чара, скрит под непривлекателната външност на девойката. Това пък я наведе на мисълта, че дълбоко в съзнанието на брат й се таи неподозирана интелигентност.
— Здравейте — учтиво поздрави девойката.
— Госпожице Уинч, нали ви помолих да се въздържате от преживянето на дъвка по време на репетициите?
— Така си беше — дружелюбно се съгласи тя.
— Тогава защо го правите?
Годеницата на Филмор замислено преметна в устата си дъвката, превърнала се в ябълката на раздора, сетне отговори:
— В интерес на образа е.
— Какво искате да кажете?
— Придава по-голяма автентичност на моята героиня — търпеливо обясни девойката с провлечения си глас. — Сама го измислих. Прислужничките вечно дъвчат дъвки.
Господин Бънбъри нервно заскуба оскъдните си оранжеви кичури, сетне надменно попита:
— Виждала ли сте някога камериерка?
— Да, сър. Повтарям, че всички имат слабост към дъвката.
— Не ви питам за обикновена прислужничка — повлекана, а за камериерка в изискан дом — изстена продуцентът. — Нима си въобразявате, че в къща като тази, ще разрешат на камериерката да влезе в дневната, като джвака противната си дъвка?
Госпожица Уинч се замисли.
— Може би имате право. — Внезапно лицето й грейна. — Слушайте! Хрумна ми страхотна идея: господин Фостър да напише нови реплики за нас с Елза. Тя ще ме скастри, ще й отговоря нещо духовито, после Елза пак ще ми се скара и ще бъде мой ред да кажа нещо много смешно, и така нататък. Ще излезе страхотна комична сцена. Пет-шест минути смях.
Гениалното предложение за миг лиши продуцента от способността да говори; докато се мъчеше да проговори, иззад кулисите изтича прекрасно създание със синя кадифена рокля и с неземно красива шапка, при вида, на която Сали изпита чиста и неподправена завист.
— Слушайте!
Мейбъл Хобсън беше надарена от природата във всяко отношение, с изключение на гласа. Тялото й беше прекрасно, лицето й — красиво, косата й сякаш беше от златни нишки, ала когато беше развълнувана, гласът й наподобяваше крясък на фазан.
— Хей, изслушайте ме! — повторно извика тя.
Гласът й като че изтръгна Бънбъри от транса.
— Госпожице Хобсън, моля напуснете сцената.
— Няма да се получи.
— Прекъсвате репетицията.
— Точно така, жалък нещастнико — съгласи се чаровното създание. — И ако искаш да изкараш малко пари, без да си мръднеш пръста, сключи облог с някого, че ще прекъсвам репетицията всеки път, когато се говори, че ще дописват нечия роля, освен моята. Няма да го допусна, освен през трупа ми.
Някакъв младеж със сламеноруса коса, който беше последвал по петите оскърбената дама, направи плах опит да разведри атмосферата.
— Слушай, миличка…
— Дръж си езика зад зъбите, Реджи! — сопна се примадоната.
Господин Кракнъл покорно изпълни заповедта й, защото не беше от мъжете, които се държат грубо като първобитните ни предци. Подири убежище във високата си яка и задъвка дръжката на бастуна си.
— Аз съм звездата — разпалено крякаше Мейбъл Хобсън — и ако си въобразявате, че ще дописвате тази или онази роля, сбъркали сте адреса. Ако се допише само една сричка, веднага ще се изнеса от трупата и то толкова бързо, че изобщо няма да забележите.
Бънбъри скочи на крака и заръкомаха.
— За Бога, това репетиция ли е или дискусионен кръжок? Госпожице Хобсън, нито една роля няма да бъде дописана. Сега доволна ли сте?
— Ама тя каза.
— Забравете го — примирително промълви госпожица Уинч. — Беше само едно хрумване. Такава съм си — непрекъснато мисля как пиесата да стане по-хубава.
— Успокой се, миличка — умоляващо произнесе Кракнъл, който, подобно на костенурка, беше проточил шия от високата си яка.
Мейбъл Хобсън очевидно реши да му позволи да я придума.
— Добре, засега ще остана. Обаче не забравяйте, че умея да се грижа за себе си — заяви тя, съобщавайки факт, който вече беше известен на всички, имали щастието да изслушат тирадата й. — Но ако усетя, че ме премятате, ще изчезна като дим.
Последвана от Кракнъл, тя се отдалечи с царствена походка и мракът зад кулисите я погълна.
— Може ли вече да произнеса дългата си реч? — поинтересува се госпожица Уинч, като надникна към първия ред.
— Да! Да! Продължавайте репетицията. Пропиляхме цялата сутрин.
— Позвънихте ли, мадам? — обърна се госпожица Уинч към Елза, която по време на скандала дори не беше вдигнала глава от списанието си.
Репетицията продължи, а с всяка изминала минута тревогата на Сали нарастваше. Не разбираше много от театър и от актьорско майсторство, но й беше ясно, че постановката ще бъде пълен провал. Безспорно Мейбъл Хобсън беше изключително красива и щеше да блесне във всяка роля, изискваща минимално произнасяне на реплики и максимално демонстриране на тоалети; ала сега й бяха поверили главната роля в сериозна пиеса и физическите й качества само подчертаваха безнадеждната й некадърност като актриса. Сали си спомни разказа на господин Фосит за актрисата, която публиката освиркала. Беше сигурна, че същото ще се случи и в Детройт. Американските почитатели на Мелпомена са готови да простят някои грешки на младите и красиви актриси, но търпението им не е безгранично.
От първия ред отново се разнесе пронизителен крясък и продуцентът пак скочи на крака. Сали неволно се запита дали днес всичко върви наопаки или това беше обичайната реакция на Бънбъри.
— Госпожице Хобсън!
Следвайки писмените указания на драматурга, емоционалната дама беше прекосила сцената и беше застанала до бюрото. Въпросното бюро беше важен елемент от пиесата, защото символизираше професионалното себеотдаване на съпруга на главната героиня, което пък постепенно я довеждаше до отчаяние. Най-важното беше, че този човек обичаше бюрото си повече от младата си жена, а нито една жена не би изтърпяла подобно отношение.
— Божичко! — възкликна Мейбъл Хобсън и от отчаяна съпруга се превърта в оскърбена примадона. — Какво сгреших този път?
— На последната репетиция, както на предпоследната и на пред-пред последната ви казах, че докато произнасяте тази реплика, трябва да вземете ножа за разрязване на книги и нехайно да го въртите в ръцете си.
— Майчице! — извика примадоната, обидена до дъното на душата си. — Това вече е върхът! Как да го въртя нехайно, като изобщо го няма?
— Ножът е върху бюрото.
— Друг път.
— Няма ли го?
— Хванала го е липсата. Престанете да се заяждате с мен. Аз съм звездата, не помощник-режисьорът. Щом трябва, изкарайте си го на него.
Очевидно Бънбъри реши, че трябва да послуша съвета й. Отметна глава и изрева като разярен лъв.
Последва миг тишина, сетне иззад кулисите се появи някакъв доста закръглен човек, който носеше ръкописа на пиесата; когато светлините на рампата озариха изкривеното му от тревога лице, Сали видя, че това е Филмор, галеникът на съдбата.