П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (1)

1.

Сали със задоволство огледа гостите, насядали край дългата маса. Най-сетне се успокои и се почувства окрилена от щастие — сега всички се смееха и оживено разговаряха, макар мероприятието да беше започнало със заплашителна скованост. Очевидно надеждите й за забавно празненство щяха да се оправдаят. Първоначалната сдържаност на гостите, която безсъмнено се дължеше на официалната бяла жилетка на Филмор, брата на Сали, вече се бе изпарила; дамите и господата, обитаващи за постоянно или временно изискания пансион на госпожа Мийчър, бяха възвърнали душевното си равновесие.

Най-близко седящите до Сали отново се захванаха с обсъждане на най-злободневната тема: наследството и начинът му на употреба.

Ако не си богат, остава ти удоволствието да съветваш как да бъдат похарчени чуждите пари.

Тъй като се носеха слухове, че младата жена е наследила крупна сума, плановете, които крояха съветниците й, бяха, меко казано, грандиозни.

— Послушай съвета ми — отривисто заговори Огъстъс Бартлет, който беше дребен чиновник в брокерската фирма „Кан, Морис и Браун“. Той неизменно говореше с помпозна деловитост както подобава на човек, който ежедневно има допир с великите финансови сили на Уол Стрийт. — На твое място бих вложил няколко хилядарки в облигации — наскоро пуснахме емисия, която заслужава внимание. А останалите пари щях да разиграя на борсата. Но не безразсъдно, а за инвестиране в нещо перспективно. Обърни специално внимание на „Малтипъл Стийл“. Имам информация, че до събота акциите им ще се вдигнат до сто и петдесет.

Елза Доланд, хубавелката с големи очи, която седеше отляво на господин Бартлет, беше на друго мнение.

— Най-добре е да купиш театър, Сали, и да спонсорираш поставянето на някоя хубава пиеса.

— Това е най-сигурният начин да ти изгърмят парите — обади се кротък наглед младеж с дълбок глас, който седеше от другата страна на масата. — Ако ми паднеха неколкостотин хилядарки, щях да ги заложа до цент на Бени Уислър в боксовия мач, тежка категория. Едно пиленце ми каза, че са подкупили Малчото, който щял да позволи да го нокаутират в седмия.

— Хей — обади се друг, — чуйте какво щях да направя с четиристотин хиляди.

— Ако имах четиристотин хиляди — промърмори Елза Доланд, — знам какво първо щях да направя.

— Сподели го с нас — насърчи я Сали.

— Щях да си платя наема. Срокът изтече тази сутрин.

Сали скочи от мястото си, изприпка при приятелката си, прегърна я и й прошепна:

— Миличка, действително ли си закъсала? Ако си безпарична, ще ти…

Елза се засмя.

— Истински ангел си. Няма втора като теб. Готова си да дадеш и последния си цент. Разбира се, че не съм закъсала. По време на турнето спестих цяло състояние. Казах го само за да те предизвикам.

Сали с облекчение се върна на мястото си и установи, че финансовите й съветници се бяха разделили на два лагера. Консервативните и благоразумни елементи, начело с Огъстъс Бартлет, най-сетне окончателно бяха решили триста хиляди да бъдат инвестирани в облигации „Либърти“, а останалите пари — в солидно недвижимо имущество. Другата група беше по-малобройна, но членовете й, обладани от спортен дух и впечатлени от поверителната информация на кроткия младеж, вече бяха заложили парите на Сали на Бени Уислър, като предупреждаваха, че трябва да се направят многобройни залози за малки суми, та да не възбудят подозрение. Очевидно репутацията на господин Малчо беше добре известна на посветените, тъй като кроткият младеж твърдеше, че ако залагат разумно, без да се изхвърлят, ще спечелят три към едно. Сали реши, че е крайно време да изясни малкото недоразумение.

— Нямам представа кой ви е осведомил за размера на наследството ми, но се боя, че информацията е била погрешна. Имам само двайсет и пет хиляди долара.

Изявлението й попари всички присъстващи. Сумата се стори прекалено нищожна на онези, които предлагаха инвестиции на стойност половин милион. Според изчисленията им наследницата би трябвало да изхарчи толкова само за да си плаща такситата. След няколко секунди се поокопитиха и решиха, че дори с такава жалка сума може да се постигне нещичко.

— Ако имах двайсет и пет хиляди — започна Огъстъс Бартлет, който пръв се съвзе от шока, — щях да купя „Амалгъмейтед“.

— Ако имах двайсет и пет хиляди… — обади се Елза Доланд.

— Ако имах двайсет и пет хиляди през хиляда и деветстотната година, щях да организирам революция в Парагвай — намеси се мрачен, очилат човечец и печално се замисли върху пропуснатата възможност.

— Ще ви кажа точно какво ще сторя — обяви Сали. — Щом получа паспорт, ще предприема пътуване до Европа. Мечтая да посетя Франция, чувала съм да говорят все хубави неща за тази страна. А след като помързелувам там няколко седмици, ще се захвана с малък бизнес, който няма да погълне парите ми и ще ми позволи да живея прилично. Имате ли някакви възражения?

— Дори две хилядарки на Бени Уислър, — подхвана любимата си тема кроткият младеж.

— Не ми трябва този Бени, даже на тепсия да ми го поднесеш. Ако искам да загубя пари, ще отида в Монте Карло и ще се лиша от наследството си както му е редът.

— Монте Карло… — повтори очилатият и засия, сякаш беше чул магическа дума. — Бях там през деветдесет и седма и ако ми бяха останали петдесет долара, само една петдесетачка, щях да…

В другия край на масата някой се изкашля, разнесе се скърцане на стол по пода, сетне господин Максуел, най-възрастният обитател на пансиона, се изправи с непринудената грация на актьор от старата школа.

— Дами — тържествено произнесе той, сетне учтиво се наклони — и… — Изправи гръб и изпод побелелите си, достолепни вежди хвърли студен поглед към по-младите пансионери, които неспокойно се въртяха на столовете, после добави: — и господа. Струва ми се, че моментът изисква да кажа няколко думи.

Присъстващите очевидно бяха очаквали радостното събитие и не бяха особено изненадани. Въпреки че животът в огромния град даваше ежедневни поводи за речи, съществуваше минимална вероятност да настъпи момент, който не изисква от господин Фости да каже няколко думи. Ала подобно събитие така и не се беше случило и те бяха загубили всяка надежда. Предварително знаеха, че ще проявят безразсъден оптимизъм, ако се надяват старият господин да не произнесе реч по време на празненството, което Сали Николас устройваше, за да се сбогува с обитателите на пансиона. Може би защото бяха психически подготвени, но най-вече защото обилната вечеря беше допринесла за всеобщо благоразположение на духа, те със завидно самообладание приеха предстоящото изпитание. Двамата Мърфи с артистичен псевдоним „Великолепните“ наскоро пристигнали в пансиона от Бушуик, където бяха смайвали публиката с акробатичните си умения, се опитаха да оформят екстремистко крило и да освиркат стария актьор, но бързо посърнаха под ледения поглед на Сали. Макар да я познаваха съвсем отскоро, пъргавите младежи безкрайно се възхищаваха от нея.

Трябва да отбележим, че възхищението им съвсем не беше безпочвено. Едва ли би могло да се угоди на човек, който не харесва дори Сали. Беше дребничка и ефирна, с най-малките ръце и стъпала и с най-дружелюбната усмивка на света, а на брадичката й ту се появяваше, ту се скриваше очарователна трапчинка. Очите й, които изчезваха щом се засмееше (а това се случваше доста често) бяха с цвета на лешник, буйната й коса бе кестенява. Притежаваше изискани маниери и изтънченост, с каквито не можеха да се похвалят повечето гости на госпожа Мийчър. А младостта й беше като флаг, който тя гордо развяваше.

Никой не можеше да укори „Великолепните“ братя Мърфи в липса на добър вкус.

— Помолиха ме — продължи господин Фосит, — макар да съзнавам, че има много по-достойни за тази чест (аз, подобно на Марк Антоний, не съм добър оратор), помолиха ме да вдигна тост…

— Кой те е молил? — обади се по-младият Мърфи. Беше неприятен чипонос и пъпчив младеж. Ала умееше да балансира, подпрян само на едната си ръка върху обърната с гърлото надолу бирена бутилка, докато със стъпалата си въртеше малко буре. Всеки човек притежава някакви положителни качества, нали?

— Помолиха ме — повтори господин Фосит, без да обръща внимание на невъзпитаното подвикване, тъй като не можеше да му отговори, — да вдигна тост за здравето на нашата очарователна домакиня (ръкопляскания), както и на брат й, нашия стар приятел Филмор Николас.

Господинът, за когото ставаше дума, седеше близо до оратора и с отривисто кимване благодари за оказаната му чест. Жестът му беше изключително високомерен — подобаваше на човек, заобиколен от хора от по-долна класа, който се преструва на любезен. За миг в Сали се зароди желанието да замери с портокал надутия си брат. Въпросният плод й беше под ръка, а блестящобялата риза на Филмор представляваше идеална мишена, ала тя успя да се въздържи. Какво ще настъпи, ако домакинята се поддаде на първичния си инстинкт? Хаос, разбира се. Намръщеното й изражение беше подействало укротяващо на бунтарите акробати, но ако започнеше да хвърля портокали, макар и със съвсем благородна цел, благотворното й влияние върху сътрапезниците й щеше да намалее.

Облегна се назад и въздъхна. Едва беше издържала на изкушението. Имаше демократични убеждения и от дъното на душата си ненавиждаше надутите хора; макар да обичаше брат си, не беше сляпа за факта, че откакто преди няколко месеца го беше споходило богатството, той се беше превърнал в надут пуяк. Ако на света съществуват младежи, на които наследените пари влияят благотворно, то Филмор Николас не беше сред тях. Напоследък се беше вживял в ролята на избраник на съдбата. Да разговаря с него за обикновения простосмъртен беше като да изпроси аудиенция при недостъпен монарх. Повече от час Сали го беше убеждавала да напусне покоите си на Ривърсайд Драйв и да присъства на празненството в пансиона; а когато най-сетне се бе появил, носеше безупречно скроен смокинг; в сравнение с него останалите гости приличаха на скитници, облечени в дрипи. Дори само бялата му жилетка беше като безмълвен упрек към почтените, но бедни хорица, и беше причина за тяхната първоначална скованост. За повечето от присъстващите Филмор Николас беше безпаричен младеж, който притежаваше завидния талант да носи единствения си костюм така, че дрехата да изглежда прилична по-дълго, отколкото е възможно; доскоро го наричаха Фил и често го подпомагаха с малки заеми, ала тази вечер при вида на бялата му жилетка се бяха сащисали.

— Говорейки като англичанин — продължаваше господин Фосит, — макар отдавна да съм си сменил така наречения паспорт, посетих тази велика страна именно като поданик на островното кралство — ще отбележа, че два аспекта от живота в Съединените щати винаги са ми правили дълбоко впечатление, а именно: изключителното гостоприемство на американците и чарът на американските момичета. Тази вечер имаме удоволствието да наблюдаваме едно американско момиче в ролята на домакиня и мисля никой от тук присъстващите няма да оспори твърдението ми, че споменът за това празненство дълго ще остане запечатан в паметта ни. Дами и господа, госпожица Николас ни е устроила банкет. Истинско пиршество. Има дори алкохолни напитки. Нямам представа как е успяла да намери алкохол, нито пък желая да знам, но факт е, че пийнахме добре. Госпожица Николас…

Джентълменът прекъсна речта си, за да дръпне от пурата си. Филмор потисна прозявката си и погледна часовника си. Сали остана в предишната си поза, изразяваща неотслабващ интерес. Знаеше какво удоволствие изпитва господин Фосит от произнасянето на речи и макар да предпочиташе някой друг да бъде обект на хвалебствените слова, беше готова да слуша ако ще цяла нощ.

— Госпожица Николас… — поднови словото си възрастният джентълмен, сетне внезапно попита: — Но защо я наричам госпожица Николас?

— Защото така се казва — нерешително се обади по-високият от двамата Мърфи.

Господин Фосит му хвърли смразяващ поглед. Една от причините за неодобрението му на „великолепните“ братя бе, че в качеството си на дългогодишен обитател на пансиона смяташе водевилните актьори, подслонили се при госпожа Мийчър за няколко вечери или дори месец, за подронващи реномето на нейното изискано заведение; всъщност неприязънта му се дължеше на факта, че по време на първата им съвместна вечеря въпросният младеж го беше нарекъл „дядка“.

— Имате право, сър — надменно се обърна към брата Мърфи, — така се казва нашата домакиня. Но тя има и друго име, което звучи като музика за онези, които я обичат и я обожават, които внимателно и с любов я наблюдаваха през трите години на съвместен живот под този покрив, макар че това име… — Тук той си позволи известна грубост, неприсъща за изящните му речи, в които отсъстваха обидни слова — … навярно не е познато на двамина простовати акробати, които са в пансиона едва от два дни и утре, слава на Бога, ще си заминат, за да тровят с присъствието си друг град. Това име — възрастният господин повиши глас — е Сали. Нашата Сали. В продължение на три години тя озаряваше нашия пансион като слънчев лъч — да, това е най-вярното сравнение. В продължение на три години тя направи живота ни по-лек и по-радостен. Но сега ни напуска, тъй като ненадейно е наследила значителна сума и за щастие събитието съвпада с нейния двайсет и първи рожден ден. Сали ще напусне пансиона, дами и господа, но завинаги ще остане в сърцата ни. Осмелявам се да предположа, да вярвам, че макар в бъдеще тя да краси с присъствието си изисканото общество и да постигне завидно социално положение, в златното й сърчице винаги ще се запази споменът за приятелите от бохемските дни. Дами и господа, да пием за здравето на нашата домакиня госпожица Сали Николас и на брат й Филмор, който е наш добър приятел.

Докато наблюдаваше как брат й се изправи и изчака да стихнат ръкоплясканията, Сали внезапно се разтревожи. Филмор беше красноречив младеж; в колежа беше най-добрият в кръжока за дискусии, поради което беше настояла да присъства на банкета. Предчувстваше, че старият симпатяга господин Фосит ще я обсипе с похвали и се съмняваше, че ще успее да му отговори подобаващо. Знаеше, че от нея се очаква слово, което да не разочарова господин Фосит. За стареца подобни случаи бяха като действие от някоя пиеса и тъй като винаги изиграваше ролята си съвършено, навярно щеше да бъде разочарован от спадането на интереса след неговото напускане на сцената. На красноречивото му слово трябваше да бъде отвърнато не по-малко красноречиво, за да не се помрачи доброто му настроение.

Филмор Николас приглади невидима гънка върху бялата си жилетка, сетне постави пухкавата си ръка на масата, пъхна палеца на другата в джоба си и толкова високомерно изгледа присъстващите, че Сали машинално стисна портокала и се запита дали не е настъпил моментът да…

Навярно е природен закон най-привлекателните момичета да имат най-отблъскващите братя, Филмор Николас изглеждаше като човек, който не е издържал изпитанието на времето. На седем годинки той беше ангелски красиво дете, сетне бе започнал да погрознява. Сега, когато беше на двайсет и пет, изглеждаше като развалина. През годините, предшестващи получаването на наследството, беше запазил спортната си фигура благодарение на усилената работа и поради липсата на средства. Ала щом получи парите, бързо заглади косъма. Имаше вид на човек, който се храни прекалено често и прекалено обилно.

Сали беше готова да му прости дори това, стига да се отсрами с достойно слово. Забеляза как господин Фосит се облегна на стола си и съсредоточи вниманието си върху Филмор. Подобни мигове бяха истинска наслада за възрастния господин.

Младежът заговори:

— Сигурен съм, че не ви се слушат речи. Трогнати сме от желанието ви да вдигнете тост за наше здраве. Благодаря ви. — Той побърза да седне.

Въздействието на краткото му слово върху присъстващите беше зашеметяващо, но не всички реагираха еднакво. Повечето не скриваха облекчението си. Позата на оратор, която Филмор с лекота беше заел, бе накарала песимистично настроените гости да изпитат зловещото предчувствие, че речта му ще продължи минимум двайсет минути; дори оптимистите си казваха, че ще извадят късмет, ако се отърват само с десетминутно бръщолевене. Накратко казано, повечето присъстващи не бяха горчиво разочаровани. Според тях това беше идеалното слово, увенчаващо банкета.

Господин Максуел Фосит обаче беше на противоположно мнение. Бедният старец изглеждаше толкова смаян и поразен, като че ли ненадейно бяха дръпнали стола изпод него. Очевидно изпитваше шока на човек, сложил крак върху несъществуващо последно стъпало. Сали, която зърна покрусеното му лице, безгласно възкликна, сякаш беше видяла дете да пада на улицата. Тичешком заобиколи масата, застана зад него и го прегърна през врата. Когато заговори, едва сдържаше риданията си.

— Брат ми… — Тя млъкна и кръвнишки изгледа безупречно елегантния Филмор, който, ни лук ял, ни лук мирисал, извърна очи и отново приглади жилетката си. — Брат ми не изрази онова, което се надявах да ви кажа. Не умея да държа речи, но… — Сали преглътна — … но искам да ви кажа, че ви обичам, че никога няма да ви забравя и… и… — Тя целуна господин Фосит и избухна в сълзи.

— Успокой се, миличка — промърмори възрастният господин.

Дори най-добронамереният критик не би могъл да твърди, че словото на Сали е било образец на красноречие, но поне на Максуел Фосит бе спестено горчивото разочарование.