П. Г. Удхаус
Сали казва „Добро утро“ (9)

9

Колкото и да е странно, Сали бе повикана да прегледа тежко болния Уилям Банистър точно в мига, когато си мислеше за бедния страдалец; още по-странно беше, че при все заетостта си, през изминалите две седмици тя често установяваше присъствието на младежа в мислите й. Ако непременно търсите обяснение на поведението й, нека споменем, че Бил я бе привлякъл с наивната си откровеност, която липсваше на повечето мъже.

Както в родната Америка, така и по време на престоя й в Англия, на Сали често й се налагаше да отхвърля предложенията на многобройни ухажори. Влюбените господа й предлагаха ръката и сърцето си по най-разнообразни начини, но дори най-изобретателният и напорист кандидат не й беше въздействал като Уилям Банистър. В ухажването му имаше нещо детинско, което тя намираше особено привлекателно.

Жалко, че възхитителната му откровеност бе съчетана с качество, което Сали най-много презираше — безотговорното лентяйство, което могат да си позволят само хора, живеещи с наследени пари. По време на пребиваването си в тази прекрасна страна младата жена се бе запознала с мнозина симпатични, дружелюбни и лекомислени англичани, живеещи от рентата си, и ги ненавиждаше с цялото си същество. Невъзможно беше да приеме насериозно безделници, които и пръст не помръдваха, макар животът да им предлагаше неизчерпаеми възможности.

А Бил Банистър бе един от тези безделници. Допадаха й лицето му, атлетичното му тяло и гъвкавата му походка. Намираше го за изключително симпатичен и с лек характер. Ала не можеше да забрави, че младежът е мързеливец, благовъзпитан лентяй, търтей, който убива времето си по морските курорти, преследвайки силно напарфюмирани и изрусени дами със съмнително поведение.

При все че почти не беше разговаряла с Лоти, съдейки по (меко казано) особените обстоятелства, при които се бяха запознали, Сали си бе съставила напълно отрицателно мнение за русокосата красавица. Фамилията Хигинботам, предполагаем „белег“ за почтеност, изобщо не й направи впечатление. Цялата история с покойния господин Хигинботам й се струваше съшита с бели конци и някак фалшива. Сали твърдо и решително бе причислила Лоти към онези, за които важи фразата „не е цвете за мирисане“.

Понякога се питаше защо изпитва ненавист към жена, която почти не познава. Естествено не беше заради факта, че Лоти е впримчила Уилям Банистър. Сали пет пари не даваше нито за Уилям Банистър, нито за любовниците му. Страничният наблюдател би я обвинил в ревност, ала тя знаеше истината.

Но всеки път, когато си спомняше за Лоти, я обземаше странно негодувание.

Накратко казано, положението бе крайно необяснимо.

Докато пътуваше с ролс-ройса на Бил, изпитваше смесени чувства. Съжаляваше бедния младеж, макар да се съмняваше, че заболяването му е толкова тежко. Казваше си, че мъжете са от един дол дренки, особено лентяите като Бил Банистър. Заболи ли ги пръст на крака, решават, че ги чака смърт.

Все пак се радваше, че ще посети дома на предците му. Като истинска американка бе практична до мозъка на костите си, но споделяше пристрастието на съотечествениците си към старинните къщи и аристократичните фамилии. Беше разлистила справочника „Благороднически домове в Англия“ и с изненада бе установила, че къщата в Улам Чърси е била построена през тринайсети век, а по-модерните пристройки са били издигнати през епохата на кралица Елизабет. С нетърпение очакваше да разгледа парка, дома, градините и дъба, засаден от самия Чарлс Първи.

Когато автомобилът мина през широко отворената порта и се отправи по алеята, Сали притисна лице към стъклото, но остана разочарована. Стволовете на дърветата и живите плетове закриваха всичко, което би могло да се види в мрака. Едва когато колата спря, младата жена осъзна, че се намират пред къщата.

Слезе от ролс-ройса и освободи шофьора — щеше да се справи и без негова помощ. От отворения френски прозорец в далечния край на сградата струеше светлина. Сали се запъти натам, но тъкмо когато се канеше да прекрачи в помещението, се вцепени от гледката, разкрила се пред очите й. Пациентът, за когото й бяха съобщили, че е едва ли не на смъртно легло, пъргаво крачеше напред-назад из скъпо обзаведената стая. Никога не бе виждала човек, който да изглежда по-малко болен. Нещо повече, той беше истинско олицетворение на добро здраве.

Бил продължаваше да се разхожда и нервно подръпваше от цигарата си. Сали бе обзета от искрено негодувание. Стисна зъби толкова силно, че изтракаха в мрака.

Някъде иззвъня телефон. Бил излезе от полезрението й, но гласът му се чуваше прекрасно.

— Ало? Гровнър 7525 ли е? Домът на доктор Смит, нали? Обажда се прислужникът на господин Банистър. Интересувам се кога замина доктор Смит. Малко преди девет ли? Благодаря… Ало… Искам да предупредя, че лекарката ще пренощува в имението… Да, случаят е много сериозен. Ще се наложи тя да бди над пациента… Да… Лека нощ.

Дочу се потракването на слушалка, оставена върху вилката, сетне настъпи тишина. Но след няколко минути Сали отново имаше какво да наблюдава. Очевидно пациентът за малко беше напуснал стаята, тъй като сега се появи издокаран с тъмен копринен халат. Нагласи възглавницата и се изтегна на канапето, след което навярно реши, че всичко е както трябва, защото остана неподвижен.

Сали не се стърпя. Наглед бе спокойна, но в гърдите й кипеше онова, което лорд Тидмаут бе нарекъл „ярост на жена, която е пропътувала сто и двайсет километра, за да се подиграят с нея“. Прекрачи ниския перваз и щом се озова в стаята, гневно изрече:

— Добър вечер!

Бил Банистър подскочи толкова силно, сякаш под него беше избухнала бомба.