Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doctor Sally, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda(2020)

Издание:

Автор: П. Г. Удхаус

Заглавие: Цяр за всичко

Преводач: Весела Прошкова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: сборник

Националност: английска

Печатница: Балкан прес ЕАД

Художник: Димитър Стоянов — Димо

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13732

История

  1. —Добавяне

8.

Лорд Тидмаут отново се захвана с пасианса. Радваше, че най-сетне е останал сам. Нямаше нищо против старчока, но предпочиташе уединението. След малко се задълбочи в играта и отново запя като славей:

— Силата ми е… е… — Продължи по-уверено, досущ човек, който е усетил твърда почва под краката си: — И прекрасен щит от кожи опънати… — Премести петица купа върху шестица спатия и пак подхвана: — И прекрасен щит от кожи опънати… — Четворка пика се озова върху петицата купа. — … на ръката си нося я-я…

Непосредствено зад него прозвуча стенание, сякаш изтръгнало се от гърлото на човек, изпитващ невъобразима болка, което сепна лорда и той се обърна. В полезрението му се появи старият му приятел Уилям Банистър.

— Здравей, старче! Върна ли се?

Бил предпазливо се огледа и попита:

— Къде е чичо ми?

— Току-що ме лиши от присъствието си, но ако искаш, веднага ще го повикам…

— Не, за Бога! Скуифи…

— Казвай.

В продължение на няколко секунди Бил не отговори, а само се щураше из стаята и се заглеждаше във всичко, което се изпречи на пътя му. Закова се пред камината и се втренчи в портрета на своя прапрадядо, окачен на стената, но явно гледката бързо му омръзна, защото отново закръстосва из помещението. Лорд Тидмаут го наблюдаваше с нарастващо неодобрение. Осъзнаваше, че преди малко сър Хюго, а сега Уилям напълно са провалили плановете му да прекара една спокойна вечер с любимия си пасианс.

— Скуифи! — внезапно възкликна Бил и се закова на място.

— Още съм тук — кисело промърмори лордът. — Какво е това тичане напред-назад? Да не тренираш за маратонско бягане?

— Скуифи, изслушай ме. Приятели сме, нали?

— Не ще и дума. Като дупе и гащи сме, ако питаш мен.

— В такъв случай ще ти поискам голяма услуга.

— Каква?

— Отърви ме от чичото — поне за тази вечер.

— Да го убия ли?

— Както желаеш. Най-малкото го придружи до стаята му и по някакъв начин го накарай да заспи. Тази нощ искам да бъда сам.

Лорд Тидмаут досега не обелваше нито дума, но внезапно чашата на търпението му преля и той реши да изрази недоволството си. Не стига, че след като го бе поканил на почивка, сега Бил го караше да разказва приспивни приказки на чичото, ами и чувствителната му душа страдаше от зловещата атмосфера, създавана от приятеля му.

— Старче — поде той, — този следобед се държиш изключително необичайно. Движиш се като сомнамбул, тичешком влизаш и излизаш от разните там стаи, произнасяш загадъчни речи, които смразяват кръвта ми. Остава да си сложиш маска и фалшиви бакенбарди, та досущ да заприличаш на герой от криминален роман. Какво си намислил?

— Ще ти обясня.

— Пропусна да кажеш „ш-ш-т“!

Бил седна до него и зашепна:

— Имам големи планове за тази нощ и не желая да ми попречат.

Лордът придоби още по-кисело изражение. Всъщност може би нямаше значение, тъй като бяха сами, но му се искаше Бил да не превръща разговора в съвещание между пъклени затворници или между апаши, провеждащо се в монмартърско подземие. Ето защо реши да го скастри.

— Скъпи приятелю, престани с тази тайнственост. Спомена за някакви важни планове. Хайде, кажи честно и откровено, като истински мъж, за какво става дума. Снеми товара от плещите си и на двама ни ще олекне.

Бил се замисли, като че търсеше подходящи думи, сетне подхвана:

— Накратко, Скуифи, тази нощ ще подложа на изпитание съдбата си… ще спечеля или ще загубя всичко, както е казал поетът.

— Кой поет?

— Да му се не види, нима има значение?

— Само попитах.

— Името му е Монтроуз, щом си толкова любознателен.

— Не съм.

Бил скочи на крака и отново закръстосва из стаята. Внезапно спря като ударен от куршум и попита:

— Скуифи, бил ли си някога влюбен?

— Намерил си кого да питаш! — Лорд Тидмаут се почувства засегнат. — Скъпи приятелю, през последните шест години не съм преставал да бъда влюбен, изключение правят само няколко понеделника. Ако мислиш, че съм се сдобил с четири съпруги, без да позная любовта, опитай и ще видиш.

— И аз съм влюбен — прошепна Бил, — толкова лудо, че ми идва да вия като куче. — Той млъкна и изпитателно се втренчи в събеседника си. — Сигурно ще ме попиташ като какво куче.

— Няма — успокои го лорд Тидмаут. Много добре знаеше (всъщност бе експерт по този въпрос), че съществуват най-различни породи кучета: мастифи, пекинези, афгански хрътки, абърдийнски териери и какви ли не още, поради което изобщо не възнамеряваше да попита: „Какво куче?“

Бил закърши ръце.

— Чувствам се ужасно! Усещането направо ме убива!

Този път лорд Тидмаут наистина се разтревожи.

— Приятелю — промълви, — проблемът действително е сериозен. Мислех, че си превъзмогнал чувствата си. Излиза, че чичо ти е имал право. Брей да му се не види! Просто да не повярваш!

— Какви ги дрънкаш? Говори по-ясно.

— Знаех си аз — продължаваше да нарежда лордът, — че ще се случи нещо подобно. По едно време дори ми хрумна да те предупредя. След като съм бил женен за нея, добре познавам въздействието й върху мъжете. Да, трябваше да те предупредя. Имаше моменти, когато ми идваше да възкликна: „Бил, стари приятелю, опомни се, преди да е станало прекалено късно!“ А сега тя е в санаториум, а ти чезнеш по нея. Жадуваш за докосването й, но любимата е толкова далеч от теб…

Бил враждебно го стрелна с поглед.

— Продължаваш да говориш несвързано. Кой е в санаториум?

— Лоти, разбира се.

— Лоти ли? Нима си дотолкова оглупял, та да предположиш, че съм влюбен в нея?

Думите му засегнаха гордостта на лорда, който високомерно изрече:

— И мъже далеч по-достойни от теб са били влюбени в Лоти. Например моя милост. Също и покойният Хигинботам — поне така предполагам. На този свят има много по-трудни неща, отколкото да се влюбиш в Лоти. Но щом не обичаш нея, коя е дамата на сърцето ти?

— Сали! — захласнато въздъхна Бил.

— Коя Сали?

— Сали Смит.

Лорд Тидмаут мобилизира до крайна степен скромните си умствени възможности.

— Да не би да говориш за лекарката, с която се запознахме в Бингли?

— Позна, старче.

— Влюбен си в нея, така ли?

— Именно.

Приятелят му беше повече от озадачен.

— Всичко това ми идва като гръм от ясно небе. — Потъна в дълбок размисъл, сетне добави: — Щом толкова страдаш за тази жена, защо си се погребал тук, на километри разстояние от нея?

— Защото не издържах близостта й. Страхувах се да не полудея.

— Поради каква причина?

— Тя не ми позволяваше да й призная колко много я обичам.

— Ясно.

— Бил отново скочи на крака.

— Ще ти доверя нещо, Скуифи!

— Направи го, приятелю, та дано ти олекне. Целият съм слух.

— Преди да отпътувам от Бингли, отидох при младата дама. Бях се зарекъл, че този път ще й предложа да се омъжи за мен. И знаеш ли какво се случи?

— Не.

Бил Банистър горчиво се засмя. Поне лорд Тидмаут предположи, че това е горчив смях, макар звукът повече да приличаше на предсмъртно хъркане.

— Щом ме видя, още преди да успея да проговоря, тя ми нареди:

— Покажете ми езика си.

— А ти какво направи?

— Подчиних се. „Обложен е“ — констатира тя и ми предписа някакво лекарство. Кажи ми как би постъпил на мое място? Възможно ли беше, след като съм й се плезил, да й предложа брак?

— Признавам, че ситуацията не е била особено благоприятна.

— Напуснах Бингли — продължи да се жалва Бил, — като проклинах себе си, късмета си и съдбата, която ме срещна с тази прекрасна девойка. Дойдох в имението с надеждата да я забравя. Уви! Почувствах се още по-зле. Слава Богу, че днес ми хрумна прекрасна идея.

— Каква?

Бил предпазливо се озърна, като че очакваше във всяка ниша или пукнатина на стената да се е спотаил по един Хюго Дрейк. След като не забеляза вражеско присъствие, облекчено въздъхна и заобяснява:

— Казах си, че Сали е лекарка и че ако се разболея, неин дълг е да бди над мен. Отворих телефонния указател и намерих името й. Целия следобед се взирах в указателя, който предизвикателно се вторачваше в мен. В пет часа не издържах и…

— Мили Боже! Телефонира ли й?

— Да. Представих се за моя прислужник. Съобщих, че господин Банистър бил тежко болен. Уведомих я, че ще изпратим да я вземе кола и я помолих да дойде незабавно.

Лордът подсвирна и не спести похвалите си.

— Не съм предполагал, че си толкова смел.

— Отчаянието ме накара да рискувам. Разстоянието до Бингли се изминава с кола за около два часа. Шофьорът потегли в шест и половина, което означава, че Сали ще бъде тук към единайсет.

— Но вече наближава единайсет.

— Така е. Навярно разбираш защо седя като на тръни.

— Мислиш ли, че тя ще дойде?

Бил потръпна.

— Трябва да дойде. Трябва! Ще й поставя ребром въпроса и няма да й позволя да шикалкави. Този път не ще успее да ме отблъсне… Сега разбираш защо искам да се отърва от проклетия любопитен старец, който си пъха носа навсякъде.

— Няма ли опасност сър Хюго да чуе приближаващата се кола?

— Никаква. Двигателят на ролс-ройса работи почти безшумно.

Лорд Тидмаут се отдаде на продължителен размисъл, след което заяви:

— Радвам се, че не съм на твое място.

— Защо?

— Защото съм твърдо убеден, че когато пристигне тук и установи, че са я излъгали, тази женска добре ще те подреди.

— Не я наричай „женска“.

— Не се засягай, та нали любимата ти не е от мъжки пол.

— Сали няма да разбере измамата. Ще я убедя, че съм тежко болен.

— О, със сигурност ще бъдеш, след като дамата приключи с теб. На света не съществува ярост по-голяма от тази на жена, която е пропътувала сто и двайсет километра, за да се подиграят с нея.

— Не бъди толкова черноглед.

— Дано се окажа лош пророк. Да бъде волята ти. Моля се само за едно — Бог да се смили над душата ти! Дано…

— Ш-ш-т! — прошепна Бил и рязко се извърна към вратата. — Здравей, чичо. Как върви тренировката?

Сър Хюго, който очевидно беше в прекрасно разположение на духа, благосклонно се усмихна.

— В играта ми настъпи забележително и при това трайно подобрение.

— Радвам се. Лягаш ли си вече?

— Да. Рано лягай, рано ставай, както се казва в старата поговорка. Така зрението се изостря, а ръката става по-стабилна.

— Тидмаут изяви желание да те придружи до стаята ти, за да си поговорите.

— С най-голямо удоволствие.

— Разкажи му историята за момчето, което носи стиковете при играта на голф.

— Непременно. Да вървим, момчето ми. Ще ни правиш ли компания, Уилям?

— Мисля да поостана тук още малко.

— Тогава лека нощ.

Старият джентълмен излезе, но лордът не го последва веднага, а притеснено запристъпва от крак на крак.

— Дълга ли е онази история, Бил?

— Не е от кратките — призна Уилям. — Но човек е готов на всичко, за да помогне на приятеля си, нали, Скуифи?

— Добре, де, добре — примирено промърмори лордът. — Един Тидмаут никога не изоставя другарите си. Доскоро! — Вирна брадичка, усмихна се и последва сър Хюго.