Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Doctor Sally, 1932 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Весела Прошкова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция, форматиране
- analda(2020)
Издание:
Автор: П. Г. Удхаус
Заглавие: Цяр за всичко
Преводач: Весела Прошкова
Година на превод: 1999
Език, от който е преведено: английски
Издател: ИК „Ера“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1999
Тип: сборник
Националност: английска
Печатница: Балкан прес ЕАД
Художник: Димитър Стоянов — Димо
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13732
История
- —Добавяне
7.
Ако съзнанието на лорд Тидмаут изобщо бе обременено от някаква мисъл, докато две седмици след пътуването си до Бингли-на-морето той седеше в дневната на приятеля си Бил в дома му в Хампшир и редеше пасианс, то тя гласеше, че животът е прекрасен, а празненствата, на които присъстват само мъже, са най-приятни. Току-що бе приключил с великолепната вечеря, лампите бяха запалени, беше забравил за всичките си тревоги.
Лорд Тидмаут обожаваше тишината и спокойствието. Жените, с които се беше сблъсквал, бяха върли противници на спокойната атмосфера. Например втората му съпруга… всъщност третата и четвъртата не падаха по-долу. Чувстваше неописуемо задоволство, че освен него домът приютява само домакинът Уилям, който безжизнено се бе отпуснал на съседното кресло, и чичото на Уилям, сър Хюго Дрейк, който тренираше в коридора удари от любимия си спорт.
Помещението, в което седяха лордът и домакинът му, бе облицовано със старинна ламперия. Масивните мебели очевидно бяха подбрани от мъж. От портретите по стените строго гледаха отдавна починали представители на рода Банистър, в ъгъла стоеше рицарска броня, по която лорд Тидмаут почукваше, колчем минеше покрай нея. Харесваше му ехтящият звук. Намираше, че невинното забавление с рицарските доспехи, съчетано с изобилието на храна и напитки и с предостатъчното свободно време за любимия му пасианс, правят напълно поносим живота в провинциалното имение. Тъй като беше добродушен по природа, се кахъреше, констатирайки, че домакинът не споделя мнението му. По принцип бягаше от тревогите, както дяволът бяга от тамян, но сега е пообезпокоен за добрия стар Бил. Приятелят му изглеждаше като да е на ръба на нервна криза и нямаше нищо общо с веселия младеж, какъвто бе до онзи фатален следобед в Бингли-на-морето. От време на време поведението му внасяше смут в душата на лорд Тидмаут.
Все пак не беше обезпокоен до такава степен, че да престане да се забавлява с любимите си пасианси. Замислено сви устни, обърна някаква карта, разгледа я, постави я върху една от купчинките, взе втора карта от друга купчинка и я постави върху трето купче — накратко, изпълни странната процедура, характерна за хората, пристрастени към тази необикновена игра.
Почти неизбежно е всеки, който реди пасианс, рано или късно да запее. От известно време лорд Тидмаут си тананикаше под нос, но сега даде пълна воля на гласа си, изпълнявайки някаква популярна балада.
Не ме е стра-а-х от рии-цар с бля-я-яскави
доспе-е-хи,
мака-а-ар да има той… хм… копие-е остро…
Бил се стресна и се размърда на креслото си.
Но страх ме-е-е е от туй, ко-оо-оето виждат
очи-ите ти-и-и, що сведени са под ресници гъсти…
— Млъквай! — изстена Бил.
Лорд Тидмаут престана да пее и дружелюбно подхвърли:
— Извинявай, старче. Мислех те за мъртъв.
— Какво правиш?
— Подреждам пасианс, приятелю. — Той обърна една карта и, погълнат от заниманието си, поде нова песен:
Просто си редя паси-а-а-анс…
— Престани!
— Какво имаш против пасиансите?
— Нищо. Престани да виеш!
— Дадено.
Бил се изправи и враждебно огледа масата, върху която бяха разхвърляни картите.
— Само не ми казвай, че глупавата игра ти доставя удоволствие.
— Грешиш, играта си я бива — запротестира лордът.
Размести няколко карти и продължи: — Разказвал ли съм ти за вентрилоквиста, който бил страстен любител на пасиансите? Докато спял, човекът надълго и нашироко разговарял със себе си, с което смущавал съня на съпругата си. Накрая бедната жена до такава степен се изнервила, че почти решила да поиска развод. Ала за неин късмет една вечер човекът се хванал, че мами при подреждането на пасианса, след което никога повече не си проговорил.
— Голям тъпак си, Скуифи.
— Скъпи приятелю, не ти приляга да обиждаш госта си. Между другото, именийцето си го бива.
— Радвам се, че ти харесва.
— Доколкото разбрах, семейството го притежава от доста време.
— От няколко века — разсеяно отвърна Бил — по всичко личеше, че мислите му са на друго място. Крадешком погледна към вратата, сетне затворнически се приведе към приятеля си. По всичко личеше, че е на път да сподели онова, което от толкова време го терзаеше.
— Скуифи!
— Какво?
— Къде е чичо ми?
— В коридора. Изцяло е отдаден на тренировката си — опитва се да вкара топката във водна чаша. Бива си го старчокът!
— Слава Богу! Това ни гарантира доста дълго уединение. Скуифи, искам да споделя нещо с теб.
— Изплюй камъчето, старче.
— Тази вечер аз…
Той млъкна, тъй като в стаята влезе сър Хюго, издокаран с бледолилав смокинг. Бойко размаха стика, който носеше, и радостно обяви:
— Получава се! Хванах му цаката! Четири от последните седем удара попаднаха в чашата.
— Май и аз имам нужда да ударя една чаша — заяви лорд Тидмаут, стана и се запъти към масичката, върху която примамливо проблясваха бутилките с уиски и с газирана вода.
— Мисля, че най-сетне установих какво куца в играта ми… Уилям!
— Моля? Извинявай, бях се замислил.
— Най-после разбрах къде греша.
— Нима?
— Прекалено силно стисках стика. Колко мъдри бяха съветите на онази девойка. Казваше ми: „Дръжте стика здраво, но не се вкопчвайте в него. Това е тайната на успеха.“ Логично е, нали?
— Извинете ме — промърмори Бил и се изпари безшумно като призрак.
Сър Хюго смаяно го изпрати с поглед. За пореден път племенникът му се изнизваше като връв по време на разговор и това изобщо не му се нравеше. Едно на ръка, че бе проява на неучтивост, ами бе и някак застрашително. Старецът реши да сподели тревогата си с лорда, който бе зает да консумира питието си.
— Лорд Тидмаут!
Младежът учтиво остави чашата си и отвърна:
— Тук! Присъства лично!
Сър Хюго посочи с палец към вратата.
— Видяхте ли…
— Какво?
— Забелязахте ли по какъв странен начин племенникът ми ни лиши от присъствието си?
— Действително се движеше доста пъргаво — съгласи се лордът. — Едва го зърнах и вече го нямаше.
— Откакто се е върнал, е друг човек — нервен, груб, дръпнат и като че все е на тръни.
— И аз съм на същото мнение.
— Имате ли представа какво му е?
— В храната му липсват витамини — уверено заяви лордът.
— Грешите, млади човече. Бас държа, че е влюбен.
— Така ли мислите?
— Убеден съм. Констатирах го още в деня, в който пристигнах тук. Тъкмо бях започнал да му разказвам за далечния удар, който изпълних при шестнайсетата дупка, а той изхърка като задавен и ме заряза.
— Не думайте!
— Точно така — заряза ме по средата на изречението. Момчето е влюбено, това е най-правдоподобното обяснение за поведението му.
Лордът усилено заразмишлява, сетне обяви:
— Сега си спомням, че като бяхме в онзи крайморски хотел вашият племенник наистина спомена, че е влюбен.
— Ето че подозренията ми се потвърждават! Уилям гасне по онази изрусена особа!
— За Лоти ли мислите?
— За онази… хм… колоритна млада дама, на която препоръчах да отиде в санаториум.
— Лъжете се, други сър Хюго. Ако не ме лъже паметта, Уилям ми довери, че е влюбен в друга жена.
Старият джентълмен мразеше да оспорват диагнозите му, ето защо разпалено възкликна:
— Пълен абсурд! Не може да бъде! Май ме смятате за човек, който бръщолеви врели-некипели, но аз знам какво говоря. Племенникът ми беше запленен от онази особа и още е влюбен в нея. Пък и едва ли трябва да се учудваме: та нали се разделиха едва преди две седмици. Все пак признавам, че съм сериозно обезпокоен.
— Какво смятате да предприемете?
Очите на стария господин лукаво проблеснаха.
— По-правилно е да попитате какво съм предприел.
— Хайде, споделете какво сте сторили.
— Няма значение.
— Тогава защо ме накарахте да ви попитам? — възкликна лордът, пламнал от справедливо възмущение. Отправи се към масичката и с вид на жестоко обиден човек си наля още едно уиски със сода. Ала сър Хюго бе така потънал в мисли, че не забеляза огорчението му.
— Млади човече — промълви след малко, — изучавали ли сте психология?
— Пси… какво?
— Хология.
Лордът поклати глава.
— Не. Всъщност бих казал, че познанията ми са повече от повърхностни. В училище не научих нищо, освен че доброто и злото се различават. Действително съществува някаква разлика, само че съм забравил точно каква беше.
— Задавали ли сте си въпроса с какво въпросната дама е запленила бедното момче?
— Навярно е същото, с което оплете и мен в мрежите си. Нима не знаете, че едно време бях женен за нея.
— Какво?!
— Така си е. Но бракът ни се провали.
Сър Хюго сгърчи чело, сякаш премисляше отново и отново неподозираната досега информация.
— Не мога да преценя дали е за добро или напротив.
— Ако се съди по опита ми като съпруг на Лоти… ами… имаше и хубаво, и лошо.
— Питах се дали онова, което току-що ми съобщихте, ще подпомогне плана ми или ще го провали.
— Какъв план?
— Хрумването ми се основава на психологията. Един хубав ден се запитах: „С какво ли изрусената е завъртяла главата на Уилям?“
— Психология ли? — измърмори лордът, който започваше да се обърква от сложната терминология.
— И веднага си отговорих — продължи старецът, все едно че не го бяха прекъснали. — Влюбил се е в нея, защото са били заедно само в разни долнопробни хотели и танцови зали, които са нейната естествена среда. Но да предположим, че тя се озове в дома на предците му, където всяко камъче носи духа на семейната традиция, където навсякъде ще я следват очите на хората от семейните портрети. Какво ще се случи тогава?
— Да пукна, ако знам — отвърна младежът. — Ще ми обясните ли?
— Уилям ще се отврати от нея. Самоуважението му ще се пробуди. Ще „прогледне“, ще се осъзнае и това ще бъде краят на „голямата му любов“. Каквито и да са слабостите му, все пак момчето е от рода Банистър.
— Като ви слушах, ми дойде наум, че най-добрият план е да поканите Лоти тук, в имението.
Сър Хюго доволно се изкиска.
— Ха! Ха! Млади човече, можете ли да пазите тайна?
— Не знам. Никога не съм опитвал.
— Чуйте какво ще ви кажа, лорд Тидмаут. Овладял съм положението. Вие, младоците, си въобразявате, че упражнявате контрол върху съдбата си, ала стане ли напечено, нещата оправят по-възрастните, благодарение на житейската си мъдрост. А сега ме извинете — трябва да продължа тренировката си.