П. Г. Удхаус
Сали казва „Добро утро“ (6)

6

След излизането на лорда за миг в стаята се възцари тишина. Сър Хюго се опитваше да възстанови равномерното си дишане. След като се справи с почти непосилната задача, въпросително погледна Сали.

— Какво й е на дамата?

— О, нищо сериозно. Малко е нервна.

Възрастният джентълмен многозначително кимна към порцелановите отломки на пода и отбелязва:

— По-скоро е била разярена.

— Да, доста е невъздържана, което вероятно се дължи на злоупотреба с коктейлите и цигарите, както и на липсата на самоконтрол. Според мен ще се оправи след неколкоседмична почивка.

— Съдейки по начина, по който онзи младеж ме доведе тук, реших, че пациентката бере душа. Ама че глупак! Ще закъснея за уговорената среща на игрището за голф.

— Какво се случи сутринта, след като се разделихме?

Сър Хюго печално въздъхна, както би въздъхнал Наполеон, ако след битката при Ватерло някой го попиташе какъв е бил изходът.

— Загубих.

— Колко жалко!

— Изобщо не ми вървеше, правех всичко наопаки, но — зажалва се джентълменът, зарадван от възможността да изповяда болката си пред състрадателно женско създание. — Насочената наляво топка описваше дъга и се озоваваше вдясно от целта, или се търкулваше, вместо да полети във въздуха…

— Лош късмет, а?

— Забележете — разпалено продължи сър Хюго, — че на дългите разстояния бях истински цар. Съсипаха ме късите удари, които вие владеете толкова добре. Ако умеех да боравя с металния стик като вас, за нула време щях да подобря хандикапа^[1] си.

— Какво ви затруднява най-много? Може би ударите със задната част на стика.

— Не, най-зле се справям с онези, при които топката се търкаля.

— Не бива да отделяте поглед от нея.

— Знам, обаче все го правя.

— Може би не държите правилно стика? — предположи Сали.

— Сигурен съм, че го държа с всичка сила, а останалото… Бог знае.

— Искате ли да ви покажа?

— Скъпа млада госпожице, това е най-съкровеното ми желание.

В този момент вратата се открехна и пред процепа надникна нечие око, въоръжено с монокъл. Очевидно любопитството не даваше покой на лорд Тидмаут, който попита:

— До какво заключение стигнахте?

— Не ни безпокойте, младежо — сряза го сър Хюго.

— Тъкмо обсъждаме важен аспект от диагнозата.

— Извинете. Е, доскоро — дружелюбно добави лордът и отново изчезна от полезрението им.

Възрастният доктор се обърна към Сали.

— Щяхте да ми покажете…

Тя посочи към неговата чанта за голф.

— Ще се възползвам от вашите стикове. Запомнете, че почти всичко зависи от правилната хватка. Използвате ли онази, наречена „вардон“^[2]?

— Използвах я, но от известно време отново прилагам „двойно V^[3]“.

— Най-важното е да не стискате много силно. Дръжте стика здраво, но не се вкопчвайте в него.

— Ясно — здраво, но без вкопчване.

— При това не бива да премествате ръцете по-нагоре. Повечето хора завършват удара с ръцете върху горната част на стика, като че започват от стартовото блокче.

— Вярно е! — възкликна сър Хюго.

— Не забравяйте, че стикът трябва да бъде съвсем малко над хоризонтала, не като при началния удар.

Достопочтеният старец кимна.

— Мисля, че разбрах. Като заговорихме за удари от стартовото блокче, не мога да не споделя какво ми се случи онзи ден. Тъкмо бях започвал играта и…

— Веднъж и аз изживях нещо подобно — прекъсна го Сали. — Случи се така, че…

— На втората дупка — продължи сър Хюго, който не го биваше на игрището, но беше най-големият досадник на тема голф. След като беше успял да надговори силните и волеви мъже, с които се срещаше в клуба си, нямаше да позволи на някакво си крехко момиче да му вземе думата. — Ако щете вярвайте, но на втората дупка…

Сали не му остана длъжна и също продължи монолога си:

— … че открих…

— Аз просто…

— Аз само…

Вратата на спалнята рязко се отвори.

— Още ли не сте свършили? — кисело попита Лоти.

Сър Хюго подскочи като човек, когото са изтръгнали от прекрасен сън.

— Приключихме — смутено промърмори той. — Тъкмо възнамерявахме да ви повикаме. Обсъдихме задълбочено вашия случай…

— И сър Хюго напълно подкрепя мнението ми — обади се Сали.

— Точно така. Смятам, че страдате от…

— Лека депресия — отново се притече на помощ Сали.

— Въпреки неприятните симптоми положението ви не е тревожно…

— Но трябва да прекарате известно време в санаториум.

— Здраво, но без да се вкопчвате — замислено промърмори сър Хюго, сетне се осъзна и измрънка: — Искам да кажа… съгласен съм с диагнозата.

Лорд Тидмаут отново цъфна на вратата.

— Здрасти! Приключи ли консултът?

— Да — отговори Лоти. — Докторите са на мнение, че трябва да отида на санаториум.

— Мога да ви препоръчам отлично здравно заведение. Ще ви запиша адреса — обади се възрастният джентълмен.

— Добре, добре — с безразличие каза Лоти. — Оставете бележката на масата. Аз излизам.

— Бил ли търсиш? — поинтересува се лордът. — Май го видях да се разхожда пред хотела.

Младата жена горчиво се изсмя.

— Бил ли? Притрябвал ми е! Вече нищо не ме свързва с господин Банистър. Щом ще ме заточават в санаториум, ще се натанцувам до насита. Ела да им покажем какво можем, Скуифи.

— С голямо удоволствие — съгласи се лорд Тидмаут. — Точно това е необходимо за добрата ми кондиция. Довиждане на всички.

Зяпнал от изумление, сър Хюго продължи да се взира в затворената врата. Имаше вид на човек, комуто са съобщили ужасна новина.

— Банистър ли каза тя? — прошепна старецът.

— Да. Когато дойдох при пациентката, господин Банистър ме посрещна, после излезе, за да ми даде възможност да я прегледам.

Сър Хюго изрева като разярен лъв:

— Значи това е жената, около която той се увърта! Трябваше да се досетя, че е лапнал по някоя изрусена блондинка!

Ненадейно Сали проумя какво се е случило.

— Да разбирам ли, че господин Банистър е племенникът, за когото ми разказвахте?

— Точно така. А тази… жена е любимата му! Защо Бог ме наказа с най-недостойния племенник на света… — Той замълча и потъна в размисъл, сетне промърмори: — Ще ми покажете ли още веднъж как да държа стика?

— Разбира се — съгласи се Сали. — Мислех, че сте прекалено загрижен за съдбата на младежа и голфът вече не ви интересува.

— Младежът може да почака — мрачно отсече сър Хюго.

— Разбирам. Добре, подайте ми ръце.

Хвана дланите му и ги постави върху стика.

Ето как ги завари Бил, който се бе върнал, за да се поинтересува за състоянието на болната.

Съвсем обяснимо е, че в първия момент младежът беше обзет от справедлив гняв. Издигнал бе любимата жена на пиедестал, а ето че зад гърба му тя се държеше за ръце с господин в напреднала възраст, при това издокаран в костюм за голф, който би подплашил дори най-спокойния кон. Бил строго се покашля и понечи да заговори, но в този миг човекът с яркия костюм се обърна.

— Уилям! — процеди, а младежът посърна като осланен.

Представете си някой от най-суровите пророци, издокаран с панталон за голф — навярно би изглеждал досущ като сър Хюго Дрейк. Великият специалист се беше изправил в цял ръст и наблюдаваше Бил със същото отвращение, с каквото би наблюдавал болестотворен бацил.

— Ето че те намерих! — изпуфтя накрая.

— Здравей, чичо — престорено бодро откликна младежът.

— Не се прави на света вода ненапита! — гневно извика възрастният джентълмен. — Приятна изненада за човек, който по неволя трябва да замести родителите ти, няма що. Идвам аз да поиграя голф в Бингли-на-морето, но още преди да отида на игрището, ме призовават да лекувам любовниците ти!

— Чичо, моля те…

Сър Хюго решително се отправи към вратата, но преди да я отвори, рязко се обърна и заяви:

— Довечера се връщам в Улам Чърси, младежо, и очаквам да ме придружиш.

— Не мога — бе отговорът.

— Защо?

Бил безпомощно погледна към Сали, сетне промърмори:

— Ще се прибера след ден-два.

— Тогава ще изчакам да приключиш важните си дела и ще отпътуваме заедно — обяви старият джентълмен. — Държа да те предупредя, че непрекъснато ще държа под око този апартамент.

— Не е необходимо да го правиш.

— Напротив, налага се да бъда особено бдителен, след като видях онази жена. Много се лъжеш, ако си въобразяваш, че пасивно ще наблюдавам как безвъзвратно биваш заплетен в мрежите на жена, която си боядисва косата и хвърля чаени чаши из хотелите. — Погледна часовника си и изумено възкликна: — Боже мой! Не може да бъде! Как лети времето. Трябва да бягам. Ще гледам да запомня урока: здраво, но без да се вкопчвам. И да не хващам по-нагоре. Доскоро, Уилям. Ще обсъдим поведението ти при следващата ни среща.

Макар чичото тялом да бе напуснал полесражението, аурата му сякаш още потискаше Уилям Банистър. Той преглътна веднъж-дваж като риба на сухо и едва тогава задъхано проговори:

— За Бога, как чичо ми се озова тук?

— Лорд Тидмаут го видял във фоайето и насила го довел — обясни Сали. — Бедният господин Банистър, май не ви върви на доктори. — Запъти се към вратата и небрежно подхвърли: — Довиждане.

Бил се разтрепери и отчаяно възкликна:

— Нима си отивате?

— За втори път констатирам необичайната ви прозорливост. Ще ми дадете ли адреса си?

— Имението „Улам Чърси“ в Хампшир. — Той облекчено въздъхна. — Надявам се да ми пишете.

— Нямам подобно намерение. Интересувах се къде да изпратя сметката за прегледа.

— Боже мой! — изстена младежът.

— Какво ви е?

Бил се приближи до канапето и гневно го ритна, сетне обясни:

— Поведението ви може да подлуди най-нормалния човек. Щом кажа нещо… нещо прочувствено, моментално придобивате професионални маниери и ме поливате със студен душ.

— Какво очаквате да сторя — да се хвърля в обятията ви ли?

— Вместо сърце имате камък, напълно безчувствена сте!

— Грешите, драги. Някой ден ще се появи мъж, който ще пробуди чувствата ми. Усмихнете се, господин Банистър. Приличате на бебе, на което са отнели шишето с млякото. — Засмя се и добави: — Мисля, че чичо ви има право и че още не сте пораснал.

Бил намръщено процеди:

— Някой ден ще ви докажа, че вече не съм момченце.

Сал и отново се засмя.

— Е, все някога ще пораснете. Но засега сте още дете.

— Не съм.

— Точно такъв сте.

— Не съм!

На вратата се почука, появи се пиколото и обяви:

— Извинете, сър, донесоха вашето дървено конче.

— Какво?! — изкрещя Бил.

— Още едно доказателство — със задоволство констатира Сали.

Младежът отчаяно прокара пръсти през и без това разрошената си коса, сетне изстена:

— Моето дървено конче ли? Сигурно е станала злощастна грешка…

— Не знам какво се е случило, сър, обаче люлеещото се конче е в коридора. Да го внеса ли в стаята?

— Не! — изкрещя Бил.

— Внесете го — каза Сали. — Довиждане, господин Банистър. Разбирам желанието ви да останете сам. Естествено е възрастните да ви пречат в подобен момент. Сбогом.

— Върнете се! — изстена младежът.

Но Сали вече бе излязла.