П. Г. Удхаус
Сали казва „Добро утро“ (4)

4

Сали невъзмутимо го изгледа. Когато пиколото я откри, тя тъкмо излизаше на разходка, ето защо бързаше да приключи прегледа и да се върне към по-приятното си занимание. Младата жена нямаше представа за чувствата, които бушуваха в душата на Бил. Никога досега не го беше виждала, ала лицето му не накара сърцето й трескаво да затупти. Само един поглед й бе достатъчен да го причисли към симпатичните млади безделници, чийто чар изобщо не й въздействаше. Сали Смит се интересуваше само от хора, които с труд изкарват хляба си.

Тъкмо се канеше да попита къде е пациентът, заради когото я бяха повикали, когато вниманието й беше привлечено от изцъкления поглед на непознатия. След миг той пристъпи към нея, все още опулен като гигантска скарида, и със странен, хриплив глас изрече нещо, което прозвуча като „гък!“.

Младата жена озадачено вдигна вежди и учтиво попита.

— Моля? Не ви разбрах.

С титанично усилие на волята Бил Банистър бе върнал адамовата си ябълка в обичайното й положение и отново контролираше гласните си струни. Ала присъствието на очарователната девойка му пречеше да си възвърне дар слово. Едва сега виждаше подробности от външността й, които бяха останали незабележими от разстояние. Оказа се, че носът й не е прав, а малко чип. Колкото до зъбите й… оказаха се прекрасни.

— Не може да бъде! — най-сетне успя да изрече той.

— Не ви разбирам — озадачено го изгледа Сали.

И не преувеличаваше. Младият човек изглеждаше не на себе си.

— Ами… работата е там… — запелтечи Бил. — Всъщност… искам да кажа, че съм ви виждал и преди.

— Нима? Къде?

— На игрището за голф.

— Много обичам този спорт и го практикувам при всяка възможност.

— Точно така — смотолеви младежът. — Видях ви там… на игрището за голф… видях ви няколко пъти на игрището за голф. — Замълча за миг, опитвайки да се съсредоточи и да се изрази по-красноречиво. — Бяхте на игрището за голф. А пък аз ви видях.

— Ясно — отсече Сали. — В момента повече се интересувам от състоянието на пациента.

— Какъв пациент?

— Съобщиха ми, че някой се нуждае от лекар.

— Така е. Една… жена изпадна в нервна криза.

— Да разбирам ли, че дамата е ваша приятелка?

— Хм… нещо подобно.

— Е, да не губим повече време — искам да я прегледам.

В този миг Бил бе осенен от велико прозрение.

— Само не ми казвайте, че сте лекарка.

— Защо, какво лошо има в това?

— Да му се не види! Всъщност… слушайте… моля, седнете.

— Нямам излишно време за губене — сряза го Сали. Несдържаното му възклицание беше оказало обичайното въздействие върху хладнокръвието й. — Ако не желаете да прегледам пациентката, веднага си тръгвам.

— Ама… точно сега тя не може да бъде прегледана.

— Защо?

— Защото не е добре.

Раздразнението на Сали се изпари като утринна мъгла. Поведението на този странен младеж започваше да я забавлява.

— Добри човече — обърна се към него, — винаги ли се държите и говорите по този начин, или съм улучила някой от неблагоприятните ви дни?

Погледът й накара Бил да се загърчи от неудобство и от устните му се изтръгна неочаквано признание.

— Знам, че съм идиот…

— О, значи имате и моменти на просветление!

— Бях поразен, когато се появихте.

— Какво толкова странно има в появата ми? Та нали изпратихте да ме повикат?

— Така е, обаче… нищо не разбирате. Работата е там, че ви видях на игрището за голф.

— Доколкото си спомням, неколкократно изтъкнахте този факт.

— Разбирате ли, госпожо…

— Госпожица съм.

— Слава Богу!

— Моля?

— Няма значение… Аз… хм… тоест… казано с други думи… накратко… Божичко!

— Какво ви става, човече?

— Като ви гледам, дъхът ми спира.

— При задъхване препоръчвам таблетки от синап. А сега трябва да прегледам пациентката.

— Да… бях забравил за нея.

Той се приближи до вратата на спалнята и тихичко извика:

— Мари!

Камериерката застана на прага.

— Какво обичате, господине?

— Как е тя?

— Спи, господине.

— Прекрасно — засия Бил. — Погрижи се скоро да не се събуди. — Върна се при Сали и обяви: — Камериерката ме уведоми, че пациентката е заспала.

Младата жена кимна.

— Напълно естествено е след пристъп на хистерия.

— Но… слушайте, откъде разбрахте, че става въпрос за истеричен пристъп?

— По счупените чаши на пода. Нещо като „дистанционна“ диагноза. Препоръчвам да не събуждате дамата.

— В никакъв случай няма да го сторя.

Настъпи мълчание. Бил отчаяно търсеше думи, с които да задържи младата жена.

— Чай! — изтърси внезапно. — Искате ли чаша чай?

— Къде са чашите?

Младежът се огледа и смутено призна:

— Повечето са на пода, както и чайникът, но ей сега ще поръчам да донесат…

— Не си правете труда. И без това не си падам по чая.

— Американка сте, нали?

— Признавам.

— Шантава работа, а? Американците изобщо не обичат да пият чай.

— Тъй ли?

Отново настъпи тишина.

— Хей — осмели се Бил, — пропуснахте да се представите.

— Аз съм доктор Сали Смит. А вие как се казвате?

— Банистър. Уилям Банистър.

— Тук ли живеете?

— Не, разбира се — засегна се Бил. — Отседнал съм в „Маджестик“, а живея в Хампшир.

— Навярно в едно от онези големи провинциални имения.

— Големичко е — призна младежът.

— Така и предполагах. Изглеждате доста заможен — промърмори Сали, която изпитваше задоволство, задето първоначалното й мнение се бе потвърдило.

Младежът действително се беше оказал богат безделник. В интерес на истината не бе отблъскващ, дори напротив — беше много симпатичен и забавен… ала при все това си оставаше богаташ и ленивец.

Междувременно Бил постепенно придобиваше вид на разумно човешко същество. Всъщност изцяло бе възвърнал самочувствието си и изпитваше неописуемо щастие. Не можеше да повярва, че най-небрежно си бъбри с жената на неговите мечти — имаше усещането, че се намира на седмото небе. Оправи вратовръзката си и вложи цялата си душа в един нежен поглед.

Сали не пропусна да забележи въпросния поглед, който изобщо не й се понрави. Искаше й се непознатият да не я наблюдава толкова прочувствено, или да насочва погледа си към друг обект. Тя беше свободомислеща и модерна млада жена и с удоволствие приемаше да бъде ухажвана от представителите на силния пол, дори насърчаваше подобни прояви, ала нещо й подсказваше, че страстта на Уилям Банистър се нуждае от обуздаване.

— Ако не възразявате, ще ви помоля да не ме гледате по този начин — процеди с леден тон.

Прочувственият поглед на Бил помръкна, сякаш го бяха цапардосали с тухла между очите. Младежът изпита едновременно смущение и раздразнение. Мразеше, когато го упрекваха, дори забележката да беше направена от жената, за която копнееше с цялото си същество.

— Не ви гледам по никакъв начин! — тросна се той. — Или поне се опитвам да не го правя.

Сали великодушно кимна.

— Ясно. Правите го машинално, така ли? Изключително интересно от медицинска гледна точка. Несъзнателна реакция на лицевите и лабилните мускули при вида на хубава жена.

Раздразнението на Бил нарасна. Мразеше да се отнасят с него като с някаква странна буболечка, поставена под микроскоп.

— Моля да ме извините — надменно произнесе той, — ако съм ви притеснил.

Младата жена усмихнато възкликна:

— Не сте, бъдете спокоен. Нима изглеждам притеснена? Въобразявах си, че умея да контролирам васкуларните си нерви.

— Какво, какво?

— Васкуларните нерви. Те регулират пребледняването и изчервяването. Накратко казано, не съм от жените, които поруменяват току-тъй.

— О! Разбирам.

Разговорът замря.

— Знаете ли — опита да го възкреси Бил, — бях ужасно изненадан, когато разбрах, че сте лекарка.

— Чувството ви май се споделя от повечето мъже.

— Честна дума, не приличате на докторка.

— Според вас как изглеждат лекарите?

Бил се замисли, сетне отвърна:

— Ами, повечето са доста поочукани и преуморени. Накратко — сурови хора. Сигурно е от напрежението, на което са подложени.

Сал и отново се засмя.

— О, лекарската професия далеч не е толкова изтощителна, господин Банистър. Здрава съм като камък, слава Богу, и се наслаждавам на всеки миг от моя живот. Имам добра частна практика и предостатъчно пари. Посещавам театрални постановки и концерти, спортувам, а по време на отпуските си пътувам. Обичам работата си, както и всичко, с което запълвам свободното си време. Обичам живота.

— Възхищавам се от вас!

— И защо не? — продължи тя, сякаш не го беше чула. — Заслужила съм го с пот на челото. Обичам хубавите дрехи и обувки, защото сама си ги купувам. Свободна съм като птичка — не дължа никому нищо. Питам се дали имате дори бегла представа какво щастие изпитва жената, която сама си изкарва хляба. Чувствам се жива, радвам се на отлично здраве. Пипнете мускулите на ръката ми — като от желязо са.

— Така си е.

— А бедрата ми са твърди като камък. Хайде, убедете се сам.

— Всъщност…

— Направете го — подкани го Сали, сетне развеселено отбеляза: — Ама вие се изчервихте.

Бил бе неспособен да отрече обвинението.

— Да. Боя се, че за разлика от вас не умея да контролирам васкуларните си нерви.

— Невъзможно ли ви е безпристрастно да се възхищавате от едно изваяно бедро, възприемайки го като прекрасно творение на природата?

— Съжалявам, но не мога. Боя се, че никога не ще овладея умението на безпристрастността.

— Бъдете по-свободомислещ — в някои страни жените плуват без бански костюми.

— А мъжете си купуват телескопи.

— Не се подигравайте.

— Простете ми — промълви Бил. — Като Фигаро и аз се смея, за да не заплача.

— Защо, какво ви натъжава?

Младежът въздъхна и отвърна:

— Животът, който водите — живот напрегнат, самостоятелен и доста труден въпреки здравите ви нерви, доброто кръвообращение и мускулите като стоманени въжета… мислите ли… осмелявам се да предположа… та не мислите ли, че подобен начин на съществуване е доста безрадостен?

— Безрадостен ли?

— Откровено казано…

— Винаги бъдете откровен.

— Ами, честно казано, описанието ми напомня на кошмар, който Хърбърт Уелс би сънувал, след като е прекалил със студеното свинско. Липсва единственото, заради което си струва да се живее.

— Може би намеквате за любовта.

— Точно така. Пиша ви отличен заради здравите нерви, доброто кръвообращение и отлично ви физическо състояние. Възхищавам се от бицепсите ви, сигурен съм, че и бедрените ви мускули не им отстъпват по достойнство, свалям шапка пред васкуларните ви нерви, но не ви ли се струва, че нещо куца в областта на чувствата?

Младата жена се намръщи.

— Грешите, драги. Единственото, на което не съм способна, е сантименталността. Не свеждам срамежливо очи, не се изчервявам и не се кискам като пълна идиотка…

— Вече го забелязах.

— Естествено не възнамерявам да се отрека от любовта. Не съм чак толкова глупава.

— А-а!

— Това пък защо?

Бил, който донякъде бе възвърнал достойнството си, малко надменно отговори:

— Вие сте най-прекрасното момиче, което съм виждал, но престанете да се заяждате с мен. Ще казвам „А-а!“, колкото пъти пожелая.

— Попитах ви само защото повечето хора като застанат срещу мен и кажат „А-а“, очакват да прегледам гърлата им. — Замълча, сетне престорено небрежно добави: — Защо проявявате толкова голям интерес към възгледите ми за любовта, господин Банистър?

При други обстоятелства дори Бил, който от малък не се отличаваше с особена свенливост, би се замислил дали да разголи душата си пред почти непозната жена, връзката, с която бе едва в началния си стадий. Дори Чувствата да го подтикнеха към безразсъдна постъпка, Благоразумието щеше да му попречи, като ги дръпне за ръкава. Ала изпитваше толкова непреодолимо желание да проникне през влудяващото равнодушие, което Сали издигаше като изпит помежду им — „равнодушие“ май не бе най-подходящата дума — „приятелско безразличие“ по-точно определяше поведението на младата жена… всъщност не — най-уместната дума бе „незаинтересованост“: Сали проявяваше такава незаинтересованост към душевните терзания на един Банистър, че той позволи на Чувствата да надделеят. Дори Благоразумието да го дръпна за ръкава, младежът изобщо не го забеляза.

— Ще ви кажа защо! — възкликна разпалено. — Защото от мига, когато ви видях на игрището за голф, разбрах, че сте единственото момиче…

— Да не намеквате, че сте се влюбили в мен?

— Не намеквам, а го заявявам. Но както забелязвам, новината не ви изненада особено — кисело добави той.

Сали се засмя.

— Признавам, че не изпаднах в шок.

— Навярно сте чувала същото признание и от други мъже.

— И то многократно.

— Знаех си — помръкна Бил. — Трябваше да се досетя. Такъв ми бил късметът. Предполагам, че…

— Не. Грешите.

Бил отново се оживи, лицето му грейна.

— Значи в живота ви няма мъж, така ли?

— Абсолютно никакъв.

Оживлението на младежа достигна връхния си предел, той сякаш щеше да се пръсне от вълнение.

— В такъв случай мислите ли… предполагате ли… дали би могло… ъ-ъ-ъ, казано другояче, възможно ли е…

— Препоръчвам да се изразявате по-кратко и по-конкретно. Доколкото разбирам, искате да разберете дали някой ден ще се влюбя във вас, права ли съм?

— Взехте ми думите от устата.

— Налагаше се, иначе така и нямаше да излязат. Ето и отговорът на въпроса ви: ако някога се влюбя, ще уведомя въпросния господин за чувствата си кратко и ясно без излишен апломб, все едно че му казвам „добро утро“.

Младежът я изгледа, сетне колебливо подхвана:

— Такова… ами… интересувам се дали някога сте пожелавали „добро утро“ на някой мъж?

— Не. Тепърва ще се сблъскам с това преживяване.

— Прекрасно!

— Какво му е прекрасното, че още не съм срещнала човек, в когото да се влюбя?

Бил не издържа и побърза да я избави от заблуждението:

— Вече го срещнахте, но още не го осъзнавате. — Пристъпи към младата жена и разпалено добави: — Повярвайте ми! — Внезапно прекъсна тирадата си и дълбоко си пое въздух. — Божичко! — възкликна. — Сякаш, огромна тежест падна от плещите ми! Винаги съм вярвал, че жени като вас съществуват и ето че предчувствието ми напълно се оправда. Не, не ми се присмивайте! Любовта ме връхлетя като ураган! Никога не съм очаквал… не съм предполагал…

— Извинете, господине — обади се Мари, която безшумно бе отворила вратата на спалнята.