П. Г. Удхаус
Сали казва „Добро утро“ (13)

13

Сър Хюго Дрейк беше прекарал спокойна нощ, тъй като не бе изтезаван от кошмара за оплескани удари. Утрото го завари да нанка като младенец, както се бе изразил лорд Тидмаут. Когато немирен слънчев лъв пропълзя по възглавницата му, старият джентълмен се събуди, прозина се, седна в леглото и забеляза, че е настъпил нов ден, обещаващ нови възможности човек да усъвършенства ударите с метален стик. Побърза да сложи любимия си спортен панталон, грабна стика и топката и слезе в дневната.

Тъкмо беше нагласил топката и внимателно се прицелваше към крака на канапето, когато от дълбините на същото това канапе изникнаха два юмрука и някой въздъхна, очевидно току-що разбуден от сън.

— Божичко, изкара ми акъла! — възкликна сър Хюго.

Ако се съди по рошавата глава, която изникна иззад облегалката, това бе племенникът му Уилям. Старецът пристъпи по-близо, за да наблюдава необичайното явление.

— Добро утро, чичо — сънено измънка младежът.

Сър Хюго беше човек, който смяташе, че обсъждането на проблемите води до по-лесното им разрешаване.

— Уилям — извика, — какво правиш тук?

— А? — промърмори Бил, докато се протягаше, после глуповато примигна. — Какво?

Но старецът отказваше да се отклони от темата.

— Същото попитах и аз.

— Какво?

— Точно така, какво?

Младежът сънено потърка очи.

— Какво „какво“?

Сър Хюго започна да губи търпение.

— За Бога, момче, събуди се!

Бедният Уилям се изправи и несигурно изгледа роднината си.

— Какво те интересуваше?

— Дали си спал тук през цялата нощ.

— Да… Майчице, целият съм схванат.

— Но защо?

— И ти ще се схванеш, ако няколко часа спиш на толкова твърдо канапе.

— Не те питам защо си се схванал, а защо си спал тук.

Бил най-сетне напълно се бе събудил, поради което този път отговори смислено:

— Отстъпих стаята си на една дама. Точно така, аз… мили Боже! — кисело възкликна той. — Абсолютно наложително ли е да ме подлагаш на кръстосан разпит в ранни зори?

— Искам да разбера какво се е случило. Да не би снощи да е пристигнала една дама?

— Да. Малко след единайсет.

— Господи! — възкликна чичото и също като лорд Тидмаут си каза, че Лоти не е губила нито минута скъпоценно време. — А ти видя ли я?

— Че как иначе.

— Интересувам се дали си разговарял с нея.

— Разбира се.

Ала лаконичните отговори на Бил не задоволяваха сър Хюго, който продължи разпита с надежда за по-подробна информация.

— И какво се случи?

— Що за въпрос? Ти какво очакваше?

— Ами… така де… споразумяхте ли се?

— Не! — тросна се младежът.

— А ти… как да се изразя… обсипа ли лицето й с целувки?

— Не!

Сър Хюго придоби доволното изражение на пророк, комуто са съобщили за благополучния изход от последната битка с филистимците.

— Прекрасно! Великолепно! Случило се е онова, което предсказах! Когато удари часът на изпитанието, си осъзнал, че все пак принадлежиш към рода Банистър. Знаех си! Знаех си!

Бил намръщено стрелна с поглед сияещия си чичо и прочувствено изрече:

— Струва ми се, че говориш несвързано.

Раздразнението му беше напълно оправдано. Абсолютно противопоказано е на празен стомах да слушаш бърборенето на разни чичовци, при това, след като си прекарал цяла нощ на неудобното канапе.

— Май още не си се събудил, момчето ми, та не схващаш какво ти говоря. Повтарям: доказал си, че си истински Банистър. Издържал си с чест изпитанието. Знаех какво ще се случи. Веднага щом си видял тази жена в дома на предците си, под строгите погледи на родствениците от портретите, си прозрял истината и любовта ти се е изпарила яко дим…

— Не се е изпарила — опроверга го младежът, който едва издържаше неочакваната утринна беседа.

Сър Хюго се облещи.

— Не думай!

— Изобщо не се е изпарила! — категорично отсече Бил.

— Казваш, че не е, така ли?

Младежът намръщено го изгледа.

— Само не започвай отново разпита.

— Нима твърдиш — отчаяно възкликна достопочтеният джентълмен, — че дори след като си видял тази жена в старинния фамилен дом, още си лудо влюбен в нея?

— Точно така — обичам я повече от всякога…

— Всемогъщи Боже!

— … няма да имам нито миг покой, докато тя не стане моя съпруга.

— Твоя съпруга ли?

— Да.

— Твоя…

Бил вдигна ръка.

— Чичо, започваш да се повтаряш.

— Нима искаш да се ожениш за нея?

— Абсолютно.

— Но… Осъзнай се, младежо! Обмислил ли си решението си?

— Да.

— Сериозно ли си го обмислил?

— Да.

— Да не би да си полудял?

— Да. Всъщност не — побърза да се поправи Бил. — Защо ми задаваш подобен въпрос?

— Защото не мога да повярвам, че ти — наследник на благородната фамилия Банистър — искаш да вземеш за съпруга тази персона.

— Искам го от цялото си сърце! А сега възнамерявам да я намеря и да й съобщя за намеренията си.

Сър Хюго смаяно го проследи с поглед, сетне избърса потта от челото си и потъна в мрачни мисли.

Нещо му подсказваше, че тази история ще му попречи да се отдаде на любимата си игра. Дори да успееше да се добере до игрището за голф, беше толкова разстроен, че едва ли ударите му щяха да се отличават с особена точност.

Все още печално размишляваше върху катастрофалното развитие на събитията, когато вратата вляво от стълбището се отвори и на прага застана Лоти — засияла от щастие и преливаща от дружелюбност. Очевидното й добро настроение подейства на сър Хюго досущ като да го бяха ударили по главата.

— Здрасти, докторе — любезно поздрави младата жена.

— Добро утро — насили се да каже сър Хюго.

— Май не сте изненадани от присъствието ми.

— Научих, че сте пристигнала. Току-що разговарях с Уилям и той ми съобщи потресаващата новина.

— Така ли? И какво е толкова потресаващо?

— Решил е да се ожени за вас.

По сияещото като утринно слънце лице на Лоти сякаш пробягна облак. Тя присви очи и се втренчи в събеседника си, а ръцете й заплашително се плъзнаха към кръста й.

— Не разбрах защо лепнахте такъв епитет към думата „новина“?

— Защото вестта е потресаваща — настоя на своето сър Хюго.

— Смятате, че съм недостойна за него, а? — изсумтя Лоти.

— Именно.

— Мога ли да ви задам един въпрос? — хладнокръвно попита младата жена. — Случвало ли ви се е в ранни зори да ви цапардосат по главата?

Достопочтеният джентълмен усети, че думите му — не знаеше точно кои — очевидно са разтревожили и разгневили изрусената персона. Не му се понрави начинът, по който тя пристъпваше към него. Напомняше му на тигрица, която се готви да се нахвърли върху жертвата си.

Тъй като имаше отлични рефлекси, той потърси убежище зад едно кресло и умоляващо вдигна ръка.

— Успокойте се, мило момиче…

— Не ме наричайте така!

— Добре, де, добре — побърза да се поправи сър Хюго. — Не сте мило момиче, изобщо не сте. Но, скъпа госпожице…

— Не съм госпожица, а госпожа.

— Скъпа госпожо…

— Казвам се Хигинботам.

— Скъпа госпожо Хигинботам, нима не разбирате, че бракът помежду ви е невъзможен?

Лоти рязко си пое дъх, сетне отсече:

— Женската интуиция ми подсказва да ви отвъртя един шамар.

— Не, недейте! Проявете капчица разум!

— Защо бракът ми с Бил да е невъзможен? — поиска да знае тя. — Та нали е луд по мен…

— Но Уилям носи фамилията Банистър.

— Какво от това?

— А вие… — Старецът замълча, внимателно обмисляйки следващите си думи. Инстинктивно усещаше, че трябва да бъде изключително тактичен. — В крайна сметка — интересът ми е чисто академичен — коя сте вие?

— По баща се наричам Бърк. Вдовица съм на достопочтения Едуин Хигинботам — с достойнство обяви Лоти.

— Интересувам се от семейството ви, драга.

— Ако път някой ви е казал, че имате семейство, жестоко ви е излъгал.

— Пак не разбрахте въпроса ми, но както и да е. Работата е там, че този брак е невъзможен.

— Бъдете така добър да обясните защо.

— Скъпа млада госпожо, изобщо замисляли ли сте се какво ще ви донесе обвързването с Уилям? Забравяте, че племенникът ми е от рода Банистър. Ни най-малко не искам да ви обиждам, но навярно ще се съгласите, че общественото ви положение е много по-ниско от това на Уилям. Боя се, че провинциалната аристокрация няма да ви приеме, а племенникът ми ще бъде отритнат заради брака си с жена от простолюдието. Животът ви ще се превърне в ад, тъй като всички ще ви обърнат гръб. Сигурен съм, че гордият ви дух не ще издържи да бъдете отритната от обществото. Повярвайте — прочувствено добави сър Хюго, — че в това провинциално имение е дяволски скучно дори когато имаш съседи, с които да размениш по някоя дума. Скъпа моя, гарантирам ви, че само след седмица ще полудеете от скука.

Лоти смръщи чело и се замисли. Беше практична жена, готова да приеме неоспоримите факти, и бе принудена да признае, че не й е хрумвал подобен обрат на нещата.

— Не съм мислила по въпроса — промърмори.

— Още не е късно — настоя старецът. — Обмислете всичко много, много внимателно. Дори ще ви оставя сама, за да не смущавам мисловната ви дейност. Настанете се удобно на някое кресло и си представете какво ви очаква през мрачните зимни месеци, когато ще бъдете затворена вкъщи без приятели и без развлечения, само с Уилям. Помислете си, госпожо Хигинботам, а ако почувствате необходимост от допълнителна консултация с мен, ще ме откриете да се разхождам из малинажа.

Побърза да излезе, а Лоти послуша съвета му, настани се на едно кресло и се замисли. Старецът я бе поставил пред сериозна дилема.

След малко дочу тананикане — някой пееше: „Не ме е страх от рицар с бляскави доспехи“ — и в полезрението й се появи самият лорд Тидмаут, който дружелюбно я поздрави:

— Как си, стара приятелко?

— Добре съм, Скуифи — отвърна тя, искрено зарадвана от срещата им. Въпреки че преди години бе принудена да разтрогне брачния съюз с него, скъпият Скуифи й беше на сърцето. Двамата бяха от един дол дренки: обичаха да танцуват, да посещават шумни празненства и конни състезания, да обикалят Лондон в търсене на забавления. Накратко казано, бяха сродни души.

— Скуифи — замислено продължи Лоти, току-що разговарях със стария джентълмен… как му беше името?

— Със сър Хюго ли?

— Именно. И знаеш ли какво ми каза?

— Ще го предам дословно — уверено отсече лорд Тидмаут. — Казал е, че при ударите с метален стик има доста проблеми, които според него се дължат на…

— Грешиш. Наговори ми какво ли не за Бил.

— Какво по-точно?

— Например каква ще бъде съдбата ми, ако се омъжа за Бил.

— Виж ти! И какво предрече старчокът?

— Че ще пукна от скука.

Лорд Тидмаут се позамисли, сетне заяви:

— Май старият джентълмен има право. Бил е страхотен — едва ли има по-добър от него, — но не мога да си затворя очите пред маниакалното му желание да прекарва по-голямата част от времето си в това забутано място…

— Наистина ли е толкова скучно?

— Направо е умопобъркващо, доколкото мога да съдя от краткия си престой тук. Но сигурно много ще ти хареса, ако мечтаеш да бъдеш погребана в провинцията.

— Имението е много красиво — поне доколкото видях от прозореца.

— Наистина е красиво — съгласи се лордът. — Изключително красиво. Направо е живописно. Видя ли реката?

— Не.

— Намира се в дъното на градината. Но ме осведомиха, че през зимните месеци градината се намира на дъното на реката.

Лоти потръпна и смотолеви:

— Доколкото разбирам, през зимата тук не е… особено оживено.

— И сравнение не може да става с Лондон.

— В Лондон ли живееш сега, Скуифи?

— Да — кимна лорд Тидмаут. — Върнах се, за да оставя там костите си — когато му дойде времето, разбира се. Разполагам с доста симпатичен апартамент в Олбани.

— В Олбани ли? — замечтано въздъхна Лоти.

— Тъй да се каже, на пъпа на Лондон. Близо е до театрите и до операта, а най-страхотните заведения са на един хвърлей място.

— Ах… — разчувства се младата жена.

— Не че се възползвам от това преимущество, защото никога не хвърлям предмети. Непременно трябва да видиш гнезденцето ми.

— С удоволствие приемам поканата ти.

— Говоря съвсем сериозно.

— Имаш ли достатъчно място?

— Какво? О, да, жилището е доста просторно.

Лоти помълча, сетне попита:

— Има ли място и за мен?

— Разбира се.

— Искам да кажа… по дяволите, думата ми избяга.

— Не мога да ти помогна, стара приятелко. Кога за последен път си я виждала?

— За постоянно! — доволно възкликна Лоти. — Точно така! — Приближи се до него и го хвана за реверите, сетне кокетно го изгледа. — Какво ще кажеш да споделя симпатичното ти жилище, Скуифи?

Лорд Тидмаут озадачено сбърчи чело.

— Май нещо не схващам. Смисълът на думите ти ми се изплъзва. Ако не бях сигурен, че си падаш по Бил, щях да си помисля, че…

— Отказвам се от Бил!

— Не думай! Наистина ли?

— Да. Не мога да се погреба тук. Старчокът имаше право: само след седмица напълно ще откача.

— Смятам, че си на верен път.

— Което пък ме наведе на мисълта…

— Казвай.

— Хрумна ми, че…

— Не увъртай, изплюй камъчето.

— Ами… ние с теб…

— Какво?

Лоти го дръпна за реверите и заяви:

— С теб винаги сме си подхождали, Скуифи. Не отричам, че имахме известни недоразумения, но сега сме по-възрастни и по-мъдри и ми се струва, че ще се разберем. Имаме еднакви вкусове… Накратко, мисля, че ще бъдем много щастливи, ако отново се свържем в свещен брак.

Лордът очевидно бе дълбоко развълнуван от речта й. Изгледа я така, сякаш я виждаше за пръв път, и промърмори:

— Не мога да повярвам, че го чувам от устата ти! Същата мисъл ми хрумна в мига, в който те видях в Бингли. Спомням си как се запитах: „Скуифи, как си допуснал тази прекрасна жена да ти се изплъзне?“ После сам си отговорих, че съм постъпил адски глупаво.

Лоти широко се усмихна — друго си е да разговаряш със сродна душа.

— Знаеш, че много държа на теб, Скуифи.

— Трогнат съм, че ми го казваш.

— В края на краищата не е толкова важно да си умен.

— Точно така.

— Нито пък красив.

— Именно.

— Целуни ме.

— С удоволствие.

— Хубаво ли ти беше?

— Чудно.

— Искаш ли да повторим?

— С удоволствие.

— А още веднъж?

— След малко, скъпа — спря ентусиазма й лордът. — Ще продължим по-късно, когато останем насаме. Забелязах приближаването на нашия любезен домакин.

Той дружелюбно махна на последния представител на рода Банистър, който тъкмо минаваше пред френския прозорец откъм моравата.