П. Г. Удхаус
Сали казва „Добро утро“ (12)

12

Бил пъргаво изтича нагоре по стълбата и почука на вратата на Сали. Финалът на последния им разговор напълно го бе изкарал от равновесие. Младата жена недвусмислено бе заявила, че темата е изчерпана, но той отказваше да се примири. Имаше да й казва толкова много и смяташе, че не е успял да изрази една хилядна от чувствата си.

— Сали! — прошепна задавено.

Иззад вратата се разнесе глас:

— Какво се е случило? Кой чука?

— Излезте, трябва да поговорим.

Младата жена застана на прага. Носеше бледозелен халат.

— Хайде, говорете — подкани тя домакина.

Ала Бил мълчеше — беше загубил ума и дума. Халатът на Сали бе произвел върху него зашеметяващ ефект. Мислеше си, че не би могла да изглежда по-красива, отколкото при последната им среща, но тя с лекота бе надминала това си постижение. Краката му се подкосиха и той се облегна на парапета.

— Имате ли нужда от нещо? — успя да попита най-сетне.

— Не, благодаря. Установих, че сте ми отстъпили стаята си.

— Така е.

— Къде ще спите?

— Все някак ще прекарам нощта.

— Много благородно от ваша страна. — Тя замълча, сетне попита: — Това ли е всичко, което искахте да ми кажете?

— Не! — изстена Бил.

— Говорете тогава.

— Не стойте на прага. Излезте в коридора.

— Както обичате. И така, какъв е проблемът?

Младежът преглътна и нерешително подхвана:

— Разхождах се в градината…

— Нима? Колко интересно!

— … и размишлявах.

— Още по-интересно.

— Опитвах да се овладея.

— Надявам се, че сте успели — учтиво подхвърли Сали.

— Напротив.

— Жалко. — Сали снизходително се усмихна. — Лека нощ. — Обърна се и понечи да влезе обратно в стаята.

— Върнете се!

— Извинете. Помислих, че сте свършили.

— Още не съм започнал. — Той заслиза по стълбата. — Последвайте ме, моля. Тук е невъзможно да разговаряме.

— Наложително ли е да разговаряме посред нощ?

— Въпрос на живот и смърт.

— В такъв случай нямам избор, нали? — Тя покорно го последва.

— Сега можем да започнем — заяви Бил.

Сали, която бе приседнала на страничната облегалка на един стол, намръщено го измери с поглед и попита:

— Хората в провинцията никога ли не си лягат? Нямах представа, че цяла нощ бродят из къщата, чукат по вратите на гостите си и ги измъкват от леглото, за да си побъбрят приятелски?

Младежът направи кисела физиономия и мрачно отбеляза:

— Май ви е смешно.

— Признавам, че е така.

— Предупреждавам ви, че забавлението приключи. Осмелявам се да ви осведомя, че фарсът, който ви се стори толкова развлекателен, има и сериозна страна. С вас ще се изясним тук и сега без повече увъртане.

— Продължавайте. Цялата съм слух.

— Не ми се подигравайте!

— А какво очаквате да направя?

Бил бе решил да заеме твърда позиция и да не се поддава на шеговития й тон.

— Първо — смело започна той, — признавам, че чрез измама ви накарах да дойдете тук.

— Не просто измама, а подла измама.

— Така да бъде. Но вече сте тук и трябва да ме изслушате.

— Давайте по-накратко.

— Няма да ви губя времето. Две слова са достатъчни: обичам ви.

— Каква прекрасна новина!

— Точно така — присмивайте ми се! Слушайте, скъпа госпожице, въобразявате си, че ви е позволено да вземате на подбив мъжете, да ги държите на разстояние само с иронично повдигане на веждата, когато станат прекалено напористи, да ги обуздавате с подигравателния си смях…

— Ах, какво красноречие! Младежът се оказа блестящ оратор.

— Надсмивайте се, но съм убеден, че дълбоко в душата си се страхувате.

Сали се вцепени, усмивката й помръкна.

— Да се страхувам ли? Имате прекалено високо мнение за себе си.

— Може да ви отстъпвам във фехтовката, но като оръжие сопата по нищо не отстъпва на рапирата.

— Съдейки по онова, което научих за характера ви, бих предположила, че любимото ви средство за саморазправа е палката.

— Тази вечер ще изясним взаимоотношенията си — заяви Бил, сякаш не бе чул насмешливите й думи.

— От самото начало разбрахте, че ви обичам, но не престанахте да ме отблъсквате. Край на играта! Сега ще се разбере кой от двама ни е най-силният.

— Казва се „по-силният“, нима не са ви преподавали в училище? Спазвайте граматичните правила, дори когато обиждате дама.

— Обиждам ви, така ли? — смръщи вежди Бил. — Какво обидно има да ви предлагам сърцето си?

— Не извъртайте, драги. Засегната съм от намека, че ако ви откажа, ще използвате сила. Нали не го отричате?

— Не.

— Прекрасно — въздъхна Сали и се изправи. — Извинете ме за момент.

— Къде отивате?

— Да взема чантата си, за да ви инжектирам успокоително. Мисля, че два сантиграма морфин ще бъдат достатъчни.

Бил я сграбчи за китката.

— Престанете с подигравките!

Младата жена неволно изстена:

— Ох, боли! Много сте силен.

— Радвам се, че най-сетне го разбрахте.

— Пуснете ме!

— Няма! — заинати се Бил. — Никога! — Сетне промърмори: — Ето че сте в прегръдките ми. Как се чувствате? Хайде, опитайте да се държите високомерно и пренебрежително; опитайте да ме отблъснете с прозаичните си забележки!

— Звяр такъв!

— Звяр, а? — изсмя се Бил. — Май започвам да се издигам в очите ви. Досега бях невзрачен мухльо, който става само за посмешище. Хайде, надсмивайте ми се… ако можете!

Сали престана да се съпротивлява и с престорено спокоен тон отбеляза:

— Много пъти са ме предупреждавали, че лекарската професия крие опасности. Известно ли ви е, че и преди съм ставала жертва на подобно агресивно поведение, но нападателят беше пациент на клиника за душевноболни. Пък и той беше сто пъти по-свестен от вас — искаше само да ме убие.

Усети как младежът разхлаби хватката си и трепереща от гняв се отпусна на канапето. Той се извърна и се загледа през прозореца. След миг промълви:

— Добре… Печелите. Поднасям ви искрените си извинения — добави с официален тон.

Сали, която бе възвърнала самообладанието си, шеговито изкоментира:

— Не са необходими. Все едно да се извинявате, задето страдате от ревматизъм.

— Моля?

— Нямате вина… Случаят е патологичен. Но аз ще ви излекувам… Ей сега ще ви напиша рецепта…

Бил подскочи като ужилен.

— За Бога, пак ли започвате?

Сали се настани зад бюрото, взе писалката и замърмори:

— Калиев бромат… натриев бромат… — Стана и любезно му подаде рецептата. — Заповядайте. Вземете по едно прахче три пъти дневно след хранене. Лекарството може да бъде приготвено във всяка аптека.

— Безкрайно сте любезна.

— Съветвам ви да преминете към по-умерен начин на живот. Избягвайте възбудата и умственото напрежение.

— Много благодаря за полезните съвети.

— Постарайте се да прекарвате повече време на чист въздух, всяка сутрин правете гимнастика и яжте много зеленчуци. Лека нощ. — Леко докосна страната му, а той се разтрепери, окуражено я изгледа и възкликна:

— Сали!

— Какво?

— Струва ми се, че… че ме докоснахте…

— Не отричам.

— Много нежно…

— Вярно е.

— Почти… с обич…

— Безспорно.

Бил примигна и запелтечи:

— Тогава… да се надявам ли…

— Не правете прибързани заключения — попари го Сали. — Жестът ми беше машинален. Лекарите често милват пациентите, които са преминали кризата.

— О! Значи мислите, че съм преминал кризата.

— Убедена съм. Добре, че сте съобразили да повикате способен лекар. Още веднъж лека нощ.

С гордо вирната глава тя се заизкачва по стълбата. В този момент вратата на горния етаж се отвори и Лоти се появи в цялото си величие, като нададе вик:

— Скуифи!

Обмисляйки ситуацията, тя бе стигнала до извода, че още едно питие, майсторски приготвено от някогашния й съпруг, ще й подейства по-добре от приспивателно.

Щом зърна Бил, който втрещено се взираше в нея, русокосата дама любвеобилно изкрещя името му. После погледът й попадна на Сали, при което усмивката й помръкна, а от устните й се изтръгна едно вяло „Здравейте“.

Сали не й отвърна. Влезе в стаята си, а Бил, който я наблюдаваше като хипнотизиран, чу превъртането на ключа в ключалката.

След миг излезе от транса, втурна се покрай Лоти, сграбчи дръжката на вратата и извика:

— Сали! Сали!

Но отговор не последва.