Жозе Родригеш душ Сантуш
Божият гняв (60)

LVIII

Вратата на къщата бавно се отвори.

Трррр.

— Standby^[1].

Секунди след като гласът на шефа на оперативната група прозвуча по радиовръзката, един стар зелен понтиак се показа на портата. Седнали на задната седалка в колата на Тед, Томаш и Ребека видяха как хората от Бюрото направиха серия от снимки на потеглилата кола.

— Той е — потвърди Тед, залепил око за фотоапарата. — Motherfucker излиза.

Трррр.

— Fireball в движение. Sierra One^[2], можеш ли да го проследиш?

Тед долепи микрофона до устните си.

— Прието, Big Mother — потвърди той. — Sierra One в движение.

Понтиакът мина покрай колата на Тед, който беше запалил мотора и изчакваше в готовност да потегли след него. Това беше ключов момент в операцията: няколко автомобила на ФБР вече бяха в движение или изчакваха заподозрения в различни точки от вероятните маршрути — нещо като импровизирана хореография.

За да не разбере Ахмед, че го следят, колата, в която се намираше Томаш, го следваше предпазливо на разстояние почти двеста метра.

Трррр.

— Sierra Two^[3] — повика шефът на екипа. — Задмини Fireball и направи проверка с гайгеровия брояч.

— Прието, Big Mother. Sierra Two в движение.

Една синя кола ускори ход и изпревари колата, в която беше Томаш. После се приближи до понтиака на Ахмед и задмина и него, без да бърза. Веднага след това зави наляво и изчезна.

Трррр.

— Sierra Two е на линия. Гайгеровият брояч не откри нищо.

— Сигурен ли сте, Sierra Two?

— Прието, Big Mother. Гайгеровият брояч не отчете радиация.

Тед хвърли поглед през огледалото за обратно виждане към гостите си от NEST.

Измерването не е установило никаква радиоактивност в колата — каза той. — Този тип не носи бомбата.

— Защото навярно вече е позиционирана — отбеляза Ребека, потупвайки угрижено по прозореца на колата. — Странно, нали? — Погледна озадачено Томаш. — Защо не са взривили бомбата веднага след като са я поставили на мястото? Не разбирам…

— Може би още не е поставена при целта — каза Томаш. — Кой знае, може би точно сега Ахмед отива да я вземе.

— Сигурно е така…

Продължиха преследването по улиците на Ню Джърси. В един момент понтиакът се приближи до кръгово движение и Тед се подготви за проблеми.

Трррр.

— Приближаваме Blue Three.

Blue Three беше кръговото движение.

— Продължавай през Blue Three.

Понтиакът навлезе в кръговото кръстовище и Тед се опита да се задържи зад него, но трафикът тук беше твърде интензивен и мигновено му препречиха пътя. Разбра, че друг автомобил трябва да поеме щафетата.

— Fuck! — изруга Тед, удряйки с длан по кормилото. Без да се разсейва, той проследи с поглед зелената кола, която обикаляше кръстовището, и едновременно с това енергично дръпна микрофона на радиовръзката. — Fireball на Blue Three. — Зърна го да завива надясно и да излиза от кръговото кръстовище. — Пое по Втора. — Понтиакът беше тръгнал през изход две. — Тръгна по Втора. Кой ще го поеме?

Нов глас отговори.

— Sierra Five^[4], следвам Fireball.

Когато чу, че друга кола поема контрола, Тед се отпусна и спокойно обиколи кръстовището. Установи маршрута, избран от Ахмед, и с доволна усмивка зави надясно, излизайки на успоредна улица. Свърна по нея и ускори, мъчейки се да заеме нова позиция по-напред.

— Къде отиваме? — попита Томаш, който не разбра смисъла на маневрата.

— Ще го изчакаме малко по-нататък.

— Къде по-нататък? Разбрахте ли по какъв маршрут се движи?

— Като имаме предвид улицата, по която пое след кръговото, вече сме наясно относно крайната му цел.

— Така ли?

Тед махна към гората от бетон, която се възправяше от другата страна на реката, с грейнали върхове на небостъргачите и улици, тънещи в сянка.

Манхатън.

 

 

Тунелът „Линкълн“ поглъщаше трафика като паст на ненаситно чудовище. В колата на ФБР цареше напрегната тишина. Следяха движението на понтиака по радиовръзката и очакваха всеки момент да се появи на магистрала 495.

— Бави се — отбеляза Томаш нетърпеливо.

Никой не отговори. Тед продължаваше спокойно да дъвче дъвката си, впил поглед в непрестанния трафик.

— Щом се движи към Манхатън, вероятно бомбата е поставена вече — отбеляза Ребека. — Не е логично да ходи до Манхатън, за да вземе бомбата, и после да я отнесе на друго място. Наблизо няма друга цел, чийто профил да е сходен с този на Манхатън. Атентатът трябва да е тук.

— Имаш право — каза Томаш. — Но ако е така, защо не са я взривили вече? Какво чакат?

Американката сви рамене.

— Beats me.^[5]

Тед, който продължаваше да следи движението, им направи знак да замълчат.

— Ето го!

Включи мотора и изчака зелената кола да се приближи. Когато Ахмед мина, потегли и се нареди зад него, умишлено пропускайки една кола между тях като предохранителна мярка.

— Sierra One в движение — съобщи той по микрофона.

— Прието, Serra One — отговориха от колата, която до този момент следваше плътно понтиака. — Sierra Five задминава Fireball, за да го изчака на 30-а западна.

Едва бяха приключили разговора, когато другата кола се престрои на лентата на градския транспорт и на скорост задмина мудната колона от автомобили по посока на Манхатън. Томаш почти му завидя, тъй като потокът от коли едва помръдваше на входа на тунела. Придвижването се оказа още по-бавно, отколкото си го представяше, с безкрайна върволица от коли, които ту даваха газ, ту удряха спирачки.

Най-сетне, напредвайки метър по метър, автомобилите на Ахмед и Тед прекосиха тунела „Линкълн“ и излязоха в Манхатън. Португалецът си погледна часовника — само този кратък участък, между Ню Джърси и острова, им беше отнел тридесет минути.

— Страшно задръстване — установи Томаш. — Винаги ли е така?

— Трафикът в Манхатън винаги е натоварен — отговори Тед. — Но днес положението се утежнява от мерките за сигурност.

Десният мигач на понтиака светна ненадейно и колата зави в заявената посока. Тед влезе в запазената за градския транспорт лента и задмина автомобила пред него, престроявайки се зад Ахмед. Понтиакът се шмугна из плетеницата от улички, избягвайки натовареното движение, и пое из Манхатън в източна посока, следван от хората на ФБР.

 

 

След четири пресечки зелената кола зави към някакъв тунел и изчезна от полезрението им. Пътуващите в колата на ФБР видяха знак за паркинг.

— Стоп! — нареди Тед по микрофона. — Близо сме.

Заповедта се отнасяше за автомобилите на ФБР, които идваха след тях. Но самият Тед дори не намали, а продължи напред, за да не буди подозрения у Ахмед, в случай че проверява за опашка.

Трррр.

— Sierra One, какво става?

— Fireball влезе в паркинг — поясни Тед, спирайки малко по-нататък. — Sierra Two и Sierra Three, останете по места. Sierra Four и Sierra Five, проверете за други изходи на този паркинг. Внимание, Sierra One ще остане само с един човек. Аз и моите гости ставаме Foxtrot One.

— Защо, Sierra One?

— Fireball може да премине към вариант Foxtrot.

— Прието.

По даден знак на Тед, Ребека и Томаш изскочиха от колата и тръгнаха по тротоара към паркинга.

— Какво значи това, че Fireball може да премине към Foxtrot? — попита Томаш, който проявяваше жив интерес към всякакви кодове. — Какво означава Foxtrot?

— Има голяма вероятност Fireball да излезе от колата — отвърна човекът на ФБР. — Foxtrot ще рече пешеходец. Не забравяйте, че нашият човек влезе в паркинг. Обикновено правим това, за да паркираме колата, нали?

Влязоха в паркинга със спокоен ход, следейки внимателно всяко движение. Претърсиха първото ниво, без да открият нищо особено. Спуснаха се по стълбището към второто ниво, но дочуха нечии стъпки долу и се отдръпнаха зад една колона.

Мъж с дънки и зелена риза се появи на стълбището и се отправи към изхода.

— Той е! — позна го Томаш.

 

 

Веднага щом Ахмед напусна очертанията на паркинга и излезе на улицата, тримата го последваха на приемливо разстояние, потънали в най-безобидния разговор, който можаха да измислят. Мюсюлманинът вървеше на петдесетина метра пред тях. Походката му бе леко скована, може би от напрежение.

— Намираме се близо до Port Authority — установи Тед, взрян в голямата автогара недалеч от тях.

Томаш не обърна внимание на казаното. Той не изпускаше от поглед бившия си студент.

— Забелязахте ли цвета на ризата му? — попита той.

Ребека сви устни равнодушно.

— Зелена — установи тя. — Какво й е особеното? Доколкото знам, зеленият цвят е цветът на исляма. Щом е мюсюлманин…

— Така е — потвърди португалецът. — Но за мюсюлманите зеленото е и цветът на Рая. Очевидно нашият човек вярва, че отива в Рая.

Тед се разсмя.

— Ню Йорк? Раят? И таз добра!

Свиха зад ъгъла и Томаш видя петима полицаи на коне отляво и още трима отдясно, всички с каски. Забеляза две коли с лого NYPD^[6] на вратите, в далечината се чуваха сирени. Погледна нагоре и видя хеликоптери да кръжат в небето над Манхатън. Докато наблюдаваше бръмчащите машини, погледът му случайно спря на една тераса, където някакъв човек държеше нещо, което му заприлича на оръжие с оптичен мерник. Беше специално обучен снайперист от полицията.

— Не прекалявате ли малко? — попита португалецът, почти шокиран от тази показност.

— Защо? — учуди се Тед.

— И още питате? — Махна към конната полиция. — Защо са ви всички тези полицаи, които се разхождат демонстративно по улицата? Нима смятате това за нормално? Да не мислите, че нашият човек е глупав и няма да се усъмни?

Агентът на ФБР разсеяно хвърли поглед към полицаите.

— Разбира се, че е нормално.

— Шегувате ли се? — попита Томаш. — Намирате за естествено това стълпотворение на полицаи по улицата? Нима мислите, че нашият човек няма да усети, че го следят?

Тед се разсмя.

— Какво? Да не би да мислите, че всичко това е заради Fireball? Не, приятелю, това е заради Общото събрание на ООН. Всяка година се разиграва един и същи каубойски спектакъл тук, в Манхатън. Пристигат държавни и правителствени ръководители от цял свят да говорят от трибуната на Общото събрание на ООН и в града настава истински хаос. Направо е ад през тия две седмици.

— И винаги ли е така, когато се свиква Общото събрание на ООН?

— Е, днес е по-зле, истина е. Все пак идва и президентът, нали? В негова чест предохранителните мерки стават още по-зрелищни.

— Кой президент?

— Кой мислите? На Съединените щати, разбира се.

— Президентът на Съединените щати ще говори пред Общото събрание на ООН?

Тед кимна утвърдително.

— Този следобед.

— Той… тук ли е вече?

Човекът от ФБР погледна часовника си.

— Трябва да е пристигнал вече. По сценарий речта му е след петнадесет минути.

Новината потресе Томаш. Закова се насред тротоара, впил очи в зелената риза, която се движеше на петдесетима метра пред тях, — най-сетне беше разбрал. Беше прочел във вестника за речта на президента пред Общото събрание и — какъв идиот бе само! — въобще не беше свързал нещата!

Но сега всичко му беше ясно!

— Ето, това е! — почти извика той, удряйки юмрук в дланта си.

— Какво? — изплаши се Ребека. — Какво е станало?

Историкът махна възбудено към силуета на Ахмед отпред, с разширени от ужас очи.

— Той е изчаквал заради речта! Чака речта!

— Какво?

— „Ал Кайда“ ще взриви атомната бомба, докато президентът произнася речта си в ООН!