Харолд К. Мейзър
Висок, мургав и… мъртъв (6)

VI

В пепелника имаше четири угарки от пура, а пепелта димеше между зъбите му. Той ме гледаше сериозно в очите.

— Трима свидетели — изрече тихо той.

— Вярно е, но невинаги значението е очевидно. Не казвам, че тези хора лъжат. Знам, че двамата говорят истината. Но телефонистката — как може да е сигурна, че това е бил гласът на Бантън?

— Вратата била заключена, а в стаята нямало никой друг.

— Нямало никой, когато управителят е влязъл. А вратите на тези хотелски стаи се заключват автоматично.

Той се облегна.

— Виждал ли си някога телефонистката?

— Не.

— И мислиш, че е измислила името ти?

— Предполагам, че Бантън може да го е споменал. Може да е бълнувал, докато животът му е изтичал заедно с кръвта му. Току-що ме бе видял и името ми е било все още свежо в паметта му.

Ноула замислено ме гледаше.

— Наистина ли мислиш, че аз съм го убил, Джон?

— Не аз ще седя сред съдебните заседатели.

— Не е там въпросът. Виновен ли съм?

— Можеш ли да докажеш, че не си?

— Ако съм затворен, няма да мога. Дай ми възможност да поработя върху това.

Той удари с двете си ръце бюрото.

— Какво очакваш да сторя, Скот? Да забравя за доказателствата? Да ти се извиня, че са те докарали тук? В моргата имаме труп на убит човек и сме задържали заподозрян в убийството му. Можем да докажем начина, по който е станало убийството, възможността за убийството и мотивите. Ако те пусна да си отидеш, жив ще ме одерат.

— Не е задължително. Можеш да ме пуснеш, за да следиш с кого ще се срещна. Това не е ли обичайната практика в някои случаи? Ако ме задържиш сега, няма да мога да ти намеря поръчител. А ти познаваш Лохман. Веднага ще се възползва от възможността да ме разпне. Трябва сам да проуча всичко.

— Какво можеш да направиш ти, което ние не ще можем?

— Вероятно нищо. Но аз познавам тези хора. Имал съм работа с тях. Да речем, че ме затвориш. Да речем, че останат доволни от доказателствата и няма да искат да работиш повече по този случай: Каква възможност ще имам? Докато ти можеш да се прикриеш. Можеш да изпратиш някой по петите ми.

Известно време той не помръдна, по лицето му се изписаха противоположни чувства.

— Колко време ти е нужно, Скот?

— Четирийсет и осем часа.

Той изкриви лицето си в гримаса.

— Когато Лохман разбере, че сме те заловили и после сме те оставили да изплюеш въдицата, ще се подпуши.

— Лохман може да ме хване, когато си поиска. Тук е домът ми. Тук работя. Няма да рискувам бъдещето си, само защото се е появило някакво незначително косвено доказателство.

— Незначително ли?

— Точно такова е, Джон. Твърде неубедително е. Как ме виждаш да убия човек и да оставя следа, дълга цяла миля. Да се покажа на дежурния на рецепцията, да вляза насила в стаята на Бантън и да изляза, без да се уверя, че е мъртъв?

Той присви очи от издигащия се нагоре дим, но не каза нищо.

— Да речем, че още не знаеш, че имам мотив. Кажи на Лохман, че си решил да ме пуснеш за малко, за да приключиш със следствието. Ще ти се обаждам от време на време и ще ти докладвам. Ако играта загрубее, ще се върна.

Погледна през мен.

— Не се ли страхуваш?

— Разбира се, че се страхувам.

— Не искаш ли да отидеш до клозета?

— Не съм толкова…

— Знаеш къде е — в края на коридора.

Бързо се обърнах и излязох от кабинета му.

Никой не ме спря. Дежурният сержант дори не ме погледна. Когато излязох навън, поех си дълбоко дъх и усетих как влагата по кожата ми се кондензира от мразовития въздух.

Четирийсет и осем часа? Фактически не разполагах с толкова много време. Още щом научи фактите, Лохман с крясък ще поиска задържането ми.

Имах среща и бях закъснял. Хейзъл предизвикателно отвори вратата. Скръсти ръце и студено ме загледа:

— Каза в седем часа.

— Извинявай. Задържаха ме.

— Защо не телефонира? Остави ме да чакам, умираща от глад. Заклех се, че ще те убия, ако не дойдеш, особено след като съм си купила нова рокля, специално за случая. Може би наистина ще го сторя.

— Но не в коридора — отвърнах аз. — Убий ме вътре.

Тя се отдръпна и затвори вратата, но остана неумолима.

— Най-напред искам обяснение. След това искам най-хубавия стек в най-скъпия ресторант на града.

— Имаш право.

Тя се завъртя.

— Харесваш ли роклята ми?

— Аха.

— Не си много въодушевен.

— Не обръщам голямо внимание на опаковката. Интересува ме съдържанието.

— Ха! Злословиш по адрес на индустрия за милиарди долари. Не говори така пред Диор или Скиапарели. Ще ти отнемат живота.

Но роклята беше истинско удоволствие, а тя бе прекрасен манекен. Дълга рокля за коктейли с цвят на шампанско и тъкмо толкова пенлива с кройка, замислена специално да повишава температурата на мъжете, които я гледат. Дори в състоянието, в което бях — загрижен и разтревожен, — Хейзъл видя, че й се възхищавам и ядът й започна да се стопява.

— Жаден ли си, Скот?

— Гърлото ми е пресъхнало. Бих изпил едно мартини, много сухо.

Тя отиде до подвижното барче.

— Мартинито идва.

— Да ти помогна ли?

— Знам рецептата — надменно каза тя. — Джин, вермут и цианкалий.

Приготви съставките в хромиран шейкър, като вкара вермута в пулверизатор и замести цианкалия с парченце лимон. Изпих го. Мартинито наистина беше много сухо и от джина главата ми олекна.

— Още едно? — попита тя.

— Ако ме носиш.

— Значи ли това, че ще те напия?

— Ще ми помогне. Много съм срамежлив.

— Тогава и двамата сме обречени. И аз не съм толкова смела, колкото изглеждам. Нито пък толкова стисната.

— Стисната. Е, добре…

— В миналото работех при един писател, спомняш ли си? Нещичко от това би трябвало да е поостанало. Все пак, съжалявам, че ти се скарах. Мислех, че си забравил за срещата ни. След като похарчих толкова пари за тази рокля, доходът ми за две седмици, и то без удръжките…

— Извинявай. Трябваше да ти телефонирам.

— Защо не го направи, Скот?

— Не можах. Полицаите не ми разрешиха.

— Полицаите?

— Да. Измъкваха ми показанията с бой.

— Тя ме удари с усмивка на мъченица.

— Е, хайде, стига…

— Така беше. Утре всички вестници ще пишат за това. Истината е, че сега изобщо нямаше да съм тук, ако един приятел не си заложи главата.

Тя ме изгледа отблизо, разбра, че говоря сериозно и лицето й тутакси се изопна от тревога.

— Но защо, Скот? Какво си сторил?

— Нищо. Някой друг го е сторил.

— Какво е то?

— Опитва се да ми стовари убийство.

Тя ахна и широко отвори очи.

— Днес следобед — продължих аз. — Точно когато излязох оттук и тръгнах да се срещна със Стийв Бантън. Отначало отказваше да говори, после промени решението си. Бъбрихме си малко. Оставих го в добро здраве. Но някой е променил състоянието му. Променил го е с трийсет и два калибров куршум, който е накарал сърцето му да спре.

Хейзъл понечи да захапе пръста. На два пъти преглътна, преди да накара гласа си да излезе. А когато той все пак се появи, беше писклив и звучеше недоверчиво.

— Стийв Бантън… мъртъв…

— Съвсем. Освен ако лекарят не си познава работата. Обвиняват мен в това деяние.

— Теб? — Въпросът й бе изблик на негодувание.

— Да.

Докато описвах подробностите, тя внимателно слушаше, прехапала долната си устна.

— Ето, виждаш, че съм в съвършено незавидно положение.

— Какво смяташ да правиш?

— Да го увеся на някого другиго. Ако мога. Лейтенант Ноула ми даде четирийсет и осем часа.

— А после?

— Ще бъде принуден да ме задържи като заподозрян в убийство.

Тя извърна глава. Болка засенчи погледа й. Устните й потръпваха.

— За всичко съм виновна аз. Мисля, че ти нося нещастие. Попадна в тази бъркотия, защото аз те представих на мистър Макайвър. — Тя самоотвержено преглътна. — Не бива да излизаме тази вечер. Ще отворя няколко консерви и…

— Не, мадам. — Бях твърд. — Не можем да лишим публиката от възможността да види тази рокля. Освен това имам още въпроси, които не бих искал да задавам тук. Ще вечеряме навън, както бяхме запланували.

Тя укроти съпротивата си и се предаде. Снежнобяла наметка от одран бобър се появи върху раменете й и ние потеглихме. Тази вечер предпочитах да отидем в някой хотелски ресторант с малко хора и ненатрапчива музика. Спряхме се на „Бохемиан Рум“.

Оркестърът се състоеше само от щрайх, без никакви духови инструменти.

Докато вървяхме след майордома към една маса в ъгъла на помещението, Хейзъл предизвика леко раздвижване сред мъжката клиентела. Той загрижено кръжеше около нас с бележник в ръка, готов да запише поръчката ни.

— Коктейл „Саратога“ — каза му Хейзъл.

Погледнах я изумен:

— Какво е това?

— Бренди, ракия, мараскино и ананас.

— След джина и вермута? За мен не. Кажете на главния готвач да сложи две парчета говеждо филе на огъня, искам ги средно препечени — поръчах аз.

Едва когато филето пристигна, разбрах колко съм бил гладен. Оглозгахме костите така, като че бяха излъскани с пепел. Хейзъл се облегна назад и доволно въздъхна.

— Цигара, моля.

Дадох й цигари и драснах клечка кибрит.

— Вече имам сили да говоря — рече тя.

— Разкажи ми повече за Стийв Бантън. Каквото и да е. Какъв човек беше той?

— Интригант, Скот. Винаги ще говори за плановете си, грандиозните си идеи и ще се опитва да те убеждава, че работи като шофьор само временно.

— Какви идеи?

— Не уточняваше. Говореше изобщо, като се стараеше да създаде впечатлението, че непрекъснато подготвя някаква сделка.

— Никога ли не си подозирала за него и Клеър?

— Никога. Били са или много хитри, или много предпазливи. Затова бях шокирана да ги видя заедно. Разбираш ли…

— Какво има, Хейзъл?

Тя се колебаеше.

— Клеър е мъртва и не съм сигурна дали мога да кажа нещо, което би могло…

— За бога! Не разбирам защо хората винаги се страхуват да не наранят мъртвите. Защо трябва да защитаваш паметта на някого, който не е заслужавал уважение приживе? Нещо не е наред с обичаи, които тачат трупове. Нека обръщаме повече внимание на живите. На мен, например. Аз съм в беда и ако можеш да хвърлиш достатъчно светлина на този въпрос, говори. Какво за Клеър?

Димът от цигарата й се виеше между нас.

— На снимката се виждаше още един човек, приятел на семейството, и аз имах смътното усещане, че е нещо повече от приятел.

— Кой беше той?

— Никълъс Странг.

Плавно издишах.

— Това вече обръща нова страница в тази история. Никълъс Странг. Адвокатът на Клеър. Разкажи ми още.

— Няма какво повече да ти разказвам. Винсънт обичаше да работи през нощта, но Клеър бе неуморима, тя бленуваше за вълнуващи усещания, затова Странг, верният приятел, беше винаги под ръка. И това не бе само наглед, повярвай ми. Той изпитваше удоволствието да го прави.

— Макайвър не обръщаше ли внимание?

— Мисля, че не се интересуваше. Ще ми обясниш ли нещо, Скот?

— Ако мога.

— Странг представяше Клеър на бракоразводното дело. Как така изобщо не се показа, когато се разпитваха свидетелите?

— Защото не я е защитавал. Оставил е съдебните заседатели да издадат присъда в полза на ищеца.

— Защо?

— По няколко причини. Да допуснем, че бе накарал Клеър да даде показания. Какво щеше да докаже? По какъв начин щеше да обясни присъствието си в хотелската стая? Било е безнадеждно и Странг добре го е разбирал. Имало е и други съображения. Дело от такъв характер винаги привлича репортери. Щяха да го раздухат. Странг се е опитвал да избегне публичността. Нямал е друга алтернатива. Трябвало е да остави делото да се реши в полза на ищеца.

— Най-после може да не е било истинско залавяне — тя се намръщи. — Може да са ме подмамили за свидетел. Говори ли със Странг?

— Още не. Беше излязъл.

Музикантите на подиума настройваха инструментите си.

— Не ми се танцува много — рече Хейзъл.

— И на мен.

— Ако искаш, можеш да ме заведеш у дома.

В таксито тя сграбчи ръката ми и очите й внезапно овлажняха.

— О, Скот, съжалявам. Ако не бях…

— Недей казах аз.

— Но…

— Слушай ме. Този комплекс за вина ще те невротизира и няма да ми бъдеш от никаква полза.

Таксито спря пред дома й и аз се качих с нея. Тя държеше ключа в ръката си и ме гледаше сериозно.

— Къде ще отидеш оттук?

— Никъде. Ще остана при теб.

— Какво означава това.

— Не мога да се прибера.

— Защо?

— Очаквам посетители от Окръжната прокуратура. Вероятно ще носят заповед за арест.

— Но полицията те пусна.

— Това не означава, че съм вън от опасност. Нуждая се от място, където да живея. Ако отида на хотел, някой може да ме познае. Всички телефонни разговори ще минат през централата. Преди малко искаше да можеш да направиш нещо за мен. Това е то. Диванът ти изглежда много удобен и аз ти обещавам, че ще се държа прилично. Ако, разбира се, не се разхождаш пред очите ми в някое от онези прелъстителни неглижета, ще бъдеш в безопасност. А ако искаш да ти плащам за легло и храна…

— О! Млъкни — тя отвори вратата. — Хайде, влизай.