Харолд К. Мейзър
Висок, мургав и… мъртъв (7)

VII

Първата ми спирка на другата сутрин беше кантората на Никълъс Странг. Влязох в асансьора с чувство, че съм стар и вдървен.

Закуската, която ми приготви Хейзъл, имаше добро въздействие върху стомаха ми, но още усещах коравия диван на гърба си. Диваните се правят, за да се седи на тях, а не да се спи. Съмнявах се дали бих могъл да заспя, дори ако бях легнал върху матрак от облаци и ако бяха натъпкали дробовете ми с етер. Мозъкът ми работеше и не ми беше възможно да се отпусна, ето защо почувствувах облекчение, когато с пукването на зората очите ми започнаха да различават контурите на непознати предмети.

Не бях телефонирал предварително на Странг, но този път той си беше в кантората. Студената, но декоративна секретарка се обади по интеркома и ме пусна да вляза.

Никълъс Странг заобиколи бюрото си и ми стисна ръката.

— Радвам се да ви видя, Джордан. За пръв път се виждаме насаме, но много съм чувал за вас.

Имаше в запас безкрайна енергия. Лицето му беше мургаво и квадратно, а мастилено черната коса по средата на челото му бе гладко причесана назад. Цялото му същество изразяваше желание да услужи, а маниерите му излъчваха доверие.

Срещал съм различни типове адвокати. Странг бе приятният тип, сърдечният, държането му те предразполагаше да се отпуснеш, нямаше за какво повече да се безпокоиш, сега вече си в компетентни ръце, твоите грижи са и негови. Трябва, разбира се, да платиш за услугите му, но какво са парите пред спокойствието?

— Видях сутрешните вестници — каза той. — Всички пишат за убийството на Бантън. — Гледаше ме право в очите с остър и изпитателен поглед. — Описанията са бледи, но останах с впечатлението, че сте замесен.

Махнах с ръка:

— Много неприятно. Имаше опит да ме оплетат, но никой не го взе на сериозно. Все пак намирам се в нещо като мъгла и бих искал да изясня нещата. Може би ще бъдете в състояние да ми помогнете.

— Аз? — Той изглеждаше отчужден. — По какъв начин?

Инстинктивно чувствах, че на Никълъс Странг може да се вярва толкова, колкото на съдия със слабост към смъртните присъди в тайния съд.

— Бяхте адвокат на Клеър Макайвър и, както разбрах, близък приятел на семейството.

— Бантън бе убит вчера, а Клеър е мъртва от доста време. Не виждам връзката.

— И аз не я виждам все още. Макар че трябва да има връзка. Нали бяха прекарали известно време заедно в една хотелска стая? Стийв Бантън бе прелюбодеятелят в бракоразводното дело.

Той бавно се изправи. Наведе се над бюрото. Вторачи се в мен, като че току-що бях обидил майка му. После произнесе с тих и кисел глас:

— Кажете ми, кой по дяволите се опитва да пуска такива слухове?

— Това е факт.

— Стийв Бантън и Клеър? Абсурдно.

— Защо?

— Той беше само един шофьор.

— Това не поставя под съмнение качествата му на любовник.

— Моля ви. — Той проявяваше благородно търпение. — Никога не сте виждали Клеър, нали?

— Не.

— Тя беше лейди, Джордан. Лейди до мозъка на костите си. Притежаваше вкус и се различаваше от другите. Никога не би се свързала с човек като Бантън. Не беше нейният тип. Това приятелче нямаше нито произход, нито възпитание.

— Беше добре сложен.

Странг не се раздразни.

— Откъде по дяволите ви хрумна тази фантастична идея?

— Подсказа ми я окръжният прокурор.

— А? — Той изсумтя от изненада.

— Точно така — продължих аз. — Самият Филип Лохман. Има доказателства. Убедителни. Неоспорими.

— Какви доказателства?

— Снимка на стаята и обитателите й. Самоличността на Стийв Бантън не може да се сбърка.

Странг свъси вежди. Не проговори.

— Сигурен ли сте?

— Видях снимката.

Той отново седна и бавно поклати глава.

— Това е нещо като… като удар за мен. Бях близък приятел на Клеър и… никога не съм подозирал.

„А, Странг, мислех си аз, не страдаш истински, нали?“

После казах на глас:

— Защо нямате по-голяма вяра?

— Боя се, че не ви разбирам.

— Защо всички бързат да повярват най-лошото? Не знаех, че по света има толкова много хора с мръсно подсъзнание. Не е задължително да е имало нещо между двамата.

— Накъде клоните?

— Може да е поканила Бантън в стаята си, за да се симулира залавяне в изневяра и да се ускори разводът.

— Искате да кажете тайно споразумение?

— Да, според окръжния прокурор.

— Истина ли е, Джордан?

— Мен ли питате?

— Вие бяхте адвокат по делото, вие трябва да знаете.

Поклатих глава:

— Не. Не съм го изфабрикувал аз.

— Тогава кой?

Ухилих му се. Ако не беше ухилване, поне бе демонстрация на зъбите ми.

— Може би вие. Това е единственото заключение, което мога да направя. Че всичко това е било изфабрикувано от вас и Клеър и че вие сте посъветвали Макайвър да си вземе адвокат. Аз съм сляп изпълнител.

Той отново беше станал прав, лицето му бе сковано, а почервенелият му врат преливаше над стегнатата му яка.

— Не ми харесват тези намеци, Джордан. Какво се е случило? Да не би Лохман да ви е обвинил в съучастничество? Да не би да се опитваш да прехвърлите топката на мен? Е, добре, няма да стане. Нямам нищо общо с това.

— Успокойте се, Странг. Няма защо да се безпокоите. Само двамина още знаят истината — Клеър и Бантън — и двамата са мъртви.

Той бе започнал да се контролира.

— Вижте, Джордан. Няма да ви направя честта да ви изхвърля от кантората заради намеците ви, защото ако говорите сериозно, ако наистина вярвате на онова, което казвате, трябва да сте болен, нужна ви е психиатрична помощ.

Усмихна се.

— Пускам празно, да хвана пълно. Не се интересувам истински от развода. Срещу мен има много по-тежко обвинение. Седнете, ако обичате. И двамата сме членове на адвокатурата. Трябва да си помагаме.

— Не знам нищо за Бантън.

— Но знаете за Клеър. Чух, че сте вечеряли заедно в нощта преди злополуката. Когато се разделихте, каза ли ви къде отива?

— Не. Само заяви, че има делова среща. Не даде никакви обяснения. Да ви кажа право, Джордан, бях тъй раздразнен, че не я попитах нищо.

— А нещо за злополуката?

— Няма много за разказване. Очевидно е спукала гума и е махала на някой шофьор за помощ. Предполагам, че онзи не я е видял и я е ударил с автомобила си.

— Блъснал я и избягал?

— Да. Но най-напред е спрял и се е върнал, но е видял, че е мъртва. Видял е и бижутата й. Онази вечер се бе отрупала с накити. Предполагам, помислил е, че тя повече няма да има нужда от тях и ги е взел.

— Не знаех. Бяха ли застраховани?

— Да. При Националната компания за обезщетение.

— Някое от бижутата да се е появило?

— Нито едно.

— Платиха ли застраховката?

— Естествено. На единствената жива родственица, една леля на име Тереза Гоулд.

— Кой отвори завещанието?

— Нямаше завещание. Умря, без да остави завещание. Аз уредих административните въпроси.

— И имотът ли остана за мисис Гоулд?

— Точно така.

Той млъкна, защото телефонът иззвъня, взе слушалката и се заслуша. Забелязах мигновеното потрепване в очите му и разбрах, че мозъчните му клетки усилено работят. Той рече:

— Не, мис Франк, не се безпокойте. Ще дойда да подпиша документите.

Остави слушалката, изправи се и с поглед ме помоли за извинение:

— Веднага ще се върна.

Не играеше много старателно, защото провери дали вратата е затворена. Зад главата ми се обади предупредителен звънец. Трябваше да подпише само един документ. Защо не накара момичето да му го донесе? Странг не правеше впечатление на човек, който се грижи да пести труда на секретарката си.

Леко се наведох към телефона и внимателно го вдигнах. Почти веднага дочух собственото ми име да се произнася от баритона на Странг.

— Джордан е в кантората ми. Тази сутрин чух по радиото, че го издирвате.

— Добре — това бе гласът на Лохман, сух и решителен. — Задръжте го.

— Ще направя всичко възможно.

— След две минути моите хора ще пристигнат.

Прекъснаха връзката и отново внимателно поставих слушалката обратно. Нова роля за Никълъс Странг, гражданина общественик, влагащ своя дял в залавянето на опасен престъпник.

А може би не му е харесала темата на разговора ни. Може би иска да ме отстрани от пътя си, да ми попречи да душа наоколо.

Когато вратата се отвори, бях отново на стола си.

— Извинете, че ви накарах да чакате, Джордан. Трябваше да попълня две съдебни постановления.

На лицето му цъфтеше приветлива усмивка. Той ми поднесе кутията с хавайски пури.

— Опитайте една от тези — предложи ми той. — Направена е в Куба от селектирани тютюневи листа по моя специална поръчка.

С другата си ръка вече щракаше запалката. Поставих пурата в джоба си.

— Благодаря. Пуша пури само след вечеря. Ще я опитам още тази вечер. Много сте внимателен.

Надигнах се от стола.

Той направи жест да ме спре:

— Имате ли други въпроси?

— Засега не — взех шапката си.

Той забързано каза:

— Ще пийнете ли нещо, преди да си тръгнете?

— Бих желал глътка мастика.

Той ме погледна със съмнение:

— Имам скоч, бърбън, ръжено уиски…

— Съжалявам.

Ръката му беше върху телефона.

— Мога да ви поръчам. Във фоайето има павилион за спиртни напитки. Ще стане бързо.

— Ще ви задължа твърде много — отвърнах аз. — Благодаря ви все пак. Истината е, че закъснявам. Трябва да посетя още няколко души, а ще ми се да отида и при окръжния прокурор. Сигурен съм, че изгаря от желание да ме види.

Ако Лохман бе пуснал съобщение по радиото, някоя патрулна кола, кръжаща в района, може би вече спираше до вратата.

Когато слязох долу, пресякох улицата и влязох в една дрогерия да наблюдавам сградата на Странг през стъклото на витрината. Спряха няколко коли и полицаи, които външно не се различаваха от обикновените граждани, разчистиха тротоара от минувачи. И така, още щом научеха, че съм си тръгнал, щяха да побързат да ми подготвят достойно посрещане в съда.

Надявах се, че посещението ми при Странг ще го накара да действа.

И то наистина го накара. След десет минути Странг се появи на вратата и махна за такси. Празни таксита не липсваха в тази част на града и аз без труд спрях едно и за себе си. Шофьорът получи указанията ми и потегли. Заехме се да преследваме Странг безхитростно и открито, но автомобилното движение бе достатъчно оживено, за да останем незабелязани.

Пътуването беше кратко. След десет пресечки в северна посока Странг слезе и хлътна в една сграда. За миг изпитах дълбоко задоволство. Знаех къде отива, защото в тази сграда беше кантората на Бенедикт Майлоу.

Помнех номера на стаята от първото си посещение тук. Скърцащият асансьор се качи до етажа и аз спрях пред вратата да реша каква тактика да използвам. Първото ми желание бе да се втурна вътре и да ги изненадам. Докато стоях, дочух мъжки глас да се извисява от яд. Но макар и увеличен, не можех да различа нито дума, тъй като към него се прибави бумтежът на още един глас и двата зазвучаха едновременно.

Преместих се в края на коридора и застанах в ъгъла между стената и носещата колона. Пушех и чаках.

След известно време вратата се отвори и Странг се появи, пребледнял от ярост, със стиснати устни. Явно разговорът му с Майлоу бе инжектирал голяма доза адреналин във вените му. Почаках десет минути и влязох.

Бенедикт Майлоу се бе навел над картотеката си и разглеждаше някакъв плик. Изкашлях се и той се завъртя като пумпал.

От киното и телевизията хората получават погрешно впечатление за частните детективи. Типът слаби, груби мъже, със загадъчно държане, модерно облечени, безкомпромисни, с аналитичен ум, посветени само на работата си, може наистина да съществува. Никога не съм срещал частен детектив, който да се покрива с това описание. Човек с по-горе посочените качества не ще си губи времето да преследва безделници и скитащи съпрузи. Би си намерил по-доходни възможности в по-добра професионална област.

Майлоу бе среден на ръст, с конично телосложение и свинско лице. Притежаваше бялата кожа и копринено бяла коса на албинос. Изглеждаше облекчен от това, че не Странг е влязъл.

— Добро утро, сър. Какво обичате?

Бяха изминали две години от времето, когато бе дал показания по бракоразводното дело на Макайвър.

— Погледни ме хубаво, Майлоу — казах аз. — Не ме ли познаваш?

Той се взря по-наблизо.

— Но да, вие сте Скот Джордан, адвокатът.

— Точно така.

— Но аз мислех…

— Какво си мислел?

Той замълча.

— Мислел си, че съм в затвора, така ли?

— Да. Тази сутрин четох за вас във вестниците. Разбрах, че окръжният прокурор ви търси за разпит. Помислих си, че сте задържан за убийството на Бантън.

— Пуснаха ме.

Лицето му светна; гласът му стана сърдечен.

— Нуждаете се от помощ. Затова ли сте тук? Ако мога така да се изразя, мистър Джордан, избрали сте най-подходящия човек. Убийствата са моята слабост. С всички сили се стремя да помогна на клиента. Работя ден и нощ, двадесет и четири часа в денонощието. Не ям, не спя. Кажете ми, че сте обвинен несправедливо и аз ще ви повярвам. Мога ли да ви служа по някакъв начин?

Не би могъл да ми поднесе чаша ледена вода в сърцето на Сахара.

— Какви са таксите ти?

— Зависи от работата. — Той ме погледна с надежда. — Двайсет и пет на ден?

— Звучи приемливо.

— Плюс разходите.

— Естествено. Направи ми впечатление начинът, по който се държа по делото Макайвър. Имаш ли добра памет?

— Отлична.

— Да я проверим. Ще ми отговориш ли на някои въпроси?

— Питайте. — Разговорът за пари бе изострил апетита му.

— Разбрах, че окръжният прокурор те е разпитвал за онзи развод.

Майлоу се ухили:

— Дума не обелих.

— Кой те нае да следиш мисис Макайвър?

— Съпругът на дамата. — Той отговори, без да се колебае, като че ли коварството му бе съвършено чуждо. — Защо питате?

— За по-голяма яснота. Имаше ли и други приятели, или излизаше само с Бантън?

— Изключително с шофьора.

Не го нарекох лъжец. Но защо не спомена Никълъс Странг? Ако бе следил Клеър известно време, трябва да е знаел за адвоката.

— В деня, в който ги заловихте, разпозна ли Бантън?

— Разбира се.

— Кой ти нареди да направиш снимката?

— Никой. Мога да обясня.

— Хайде.

— Работил съм много по бракоразводни дела, адвокате, имам повече от сто случая. Може да се каже, че съм специалист. Понякога попадаш на отегчен съдия, който не обръща особено внимание на уликите. Той подписва документите формално, без да проверява. А вие вероятно знаете, че някои съдии са доста мъчни. Вземат работата си на сериозно. Лично разпитват свидетелите. Подозират всекиго и понякога не вярват, че е имало залавяне в изневяра. Тогава им показваш снимката и готово. Тя доказва показанията.

Говореше самата истина.

— Защо не си казал за снимката на мистър Макайвър? — попитах аз. — Той те е наел. Имал е право да знае.

— Щях да му кажа, ако не беше онова момиче, мис Адамс, секретарката му, която ме помоли да не го правя. Каза, че това щяло да го разстрои.

— Защо не ми съобщи?

— Защото не сметнах за необходимо. Делото приключи без проблеми.

— Къде е сега снимката?

— В картотеката ми.

— Показвал ли си я на някого?

Изглеждаше огорчен.

— Не, разбира се. Това е конфиденциален материал, адвокате.

— Откъде е получил копие окръжният прокурор?

Погледна ме безпомощно.

— Умът ми не стига. Проверих в картотеката. Снимката е още тук, заедно с негатива.

— Кой, освен теб, има достъп до картотеката?

— Никой.

— И на Странг ли каза същото?

— На кого?

— На Никълъс Странг, адвоката на подсъдимата.

— Аз… боя се, че, не разбирам за какво става дума.

Опрях показалец в гърдите му.

— Тогава ще ти обясня. Посетих Никълъс Странг и той се втурна към кантората ти още щом излязох. Сигурен съм, защото го проследих дотук. Това означава, че е обезпокоен от нещо. Означава също, че между вас двамата съществува тясна връзка.

Той мълчеше и бързо размишляваше. После се усмихна стеснително.

— Ще бъда искрен с вас, Джордан. Странг наистина дойде при мен. Дойде, защото сте му казали за снимката. Фучеше от гняв. Искаше негатива. Твърдеше, че не ми е работата запазя такава простъпка във вид на фотография.

— Простъпка?

— Да, това е думата, която употреби. Каза, че тя вероятно е била пияна, и че Бантън се е възползувал от положението й я е отвлякъл в хотела.

Мнението ми за Майлоу се повиши. Умът му беше бърз и находчив.

— Ще ми направиш ли една услуга, Майлоу?

— Каквото кажете. — Гореше от желание да ми се хареса.

— Сега излизам. Ето ти една монета. Щом затворя вратата, обади се по телефона. Набери номера на Странг и му кажи, че съм бил при теб. Разкажи му какво сме говорили и му речи, че те мисля за мръсен лъжец.

Стоеше с отворена уста.

— И още нещо. Ако си бил въвлечен в някаква шмекерия по бракоразводното дело на Макайвър, лично аз ще се погрижа да загубиш разрешителното си и да бъдеш хвърлен в затвора за лъжесвидетелстване.

На вратата се спрях и се обърнах.

— Приятно прекарване. Сега вече няма да е задълго.