Харолд К. Мейзър
Висок, мургав и… мъртъв (5)

V

Моторът на буика приятно мъркаше, докато карах по Уестсайд Хайуей в северна посока. Нямаше никакви светофари досами будката за плащане на пътната такса. Като стигнах Ривърдейл, завих надясно, отбих по една пресечка на Паркуей и спрях на бензиностанцията да попитам за посоката.

Домът, в който живееше Макайвър, оставаше половин миля зад мен. Цялата околност изглеждаше населена с хора от висока класа. Строителният предприемач не беше разхвърлял по земята грозни и еднакви къщи. Всеки дом бе заобиколен от добре гледани имения. Тук-там се мяркаха скромни замъци, сгушени в собствени ботанически градини.

Раирана тента в бонбонени цветове отличаваше дома на Макайвър — ранчо с прозорци, от които се откриваше прекрасен изглед. Поляната, яркозелена и гладка като кадифе, меко се спускаше към брега на Хъдсън. Наоколо беше тихо и спокойно, като че ли времето беше спряло. Вляво имаше гараж на два етажа, с полюшващи се пердета на горните прозорци. На постланата с чакъл алея прел него спокойно чакаше луксозна лимузина „Бентли“.

Паркирах до нея и бавно се отправих към къщата. Отгоре на небето кръжеше чайка, с широко разперени криле.

Докоснах кончето и в далечината се разнесе звън на камбанки. Тишина. След малко опитах пак. Нищо. Бях озадачен. Поддържането на такава система предполагаше присъствието на някакъв персонал, ако не иконом или домакин, поне прислуга за кухнята.

Наострих уши и се заслушах. Откъм другата част на къщата се долавяше музика. Видях една пътека и тръгнах по нея. Отзад имаше огромна тераса, от която се откриваше наистина великолепен изглед към реката.

Музиката идваше от портативно радио, поставено върху масичка от ковано желязо. До масата видях стол на колела, обърнат към слънцето, а седящата в него се бе сгушила в карираната си роба. С очи следеше гладките контури на пътническо корабче, което се носеше по водата, а след себе си оставяше следа от бяла пяна. Тя почувства чуждо присъствие и бързо се обърна.

— О! Компания. Колко хубаво!

Не можах да я позная, но гласът й ми се стори близък и тогава аз разбрах. Това беше като внезапно разтърсване.

— Мисис Макайвър?

— Да. — Тя се пресегна и изключи радиото. Каквато и да бе болестта й, тя безмилостно бе взела своето. Жената съвсем слабо напомняше на Ейми Вай Дорн, чието лице и фигура украсяваха киноекраните на страната повече от две десетилетия. Беше бледа, изтощена. Гарвановочерната й коса бе избеляла и станала пепеляво сива, а кожата около ноздрите и устата й беше покрита с ажур от нежни бръчици. Нейните изразителни в миналото ръце лежаха неподвижни в скута й. От нея бяха останали само огромните, всепоглъщащи очи и изумителният й глас.

— Извинете за нахлуването — рекох аз, — но никой не отговори на позвъняването. Чух радиото и си позволих да заобиколя.

— Добре сте направили. Нети трябва да е в пералнята. Не чува камбанките, когато машината работи. Търговски пътник ли сте?

— Не, мадам. Дойдох да се срещна със съпруга ви.

— О! — Изглеждаше разочарована. Търговски пътник, рекламиращ стоката си, би прекъснал еднообразието. — Винсънт току-що тръгна за града, за да купи някои лекарства. Скоро ще се върне. — Очите й светнаха: — От името на Браун и Уилкокс ли идвате?

— Съжалявам.

— И аз. Това са издателите му, нали разбирате? — Тя въздъхна: — Горкият Винсънт. Отхвърлиха последните му две книги. Така постъпиха и останалите издатели. Ужасно е обезкуражен. Чувства, че е изгубил стила си, а аз непрекъснато го убеждавам, че това е временно. Такива неща се случват с повечето творци, особено когато водят страдалчески живот, като нас. Не сте ли съгласен с мен?

Продължи, без да дочака отговор — като повечето инвалиди и тя бе склонна към бъбривост, дори с непознати.

— О, знам от какво страда Винсънт. Поне мисля, че знам. Има нужда от нови представи, свежи перспективи, трябва повече да пътува. — Тя категорично поклати глава, като да отричаше нещо. — Разбира се, не може да става и дума за това. Никога не ще помисли да ме остави. Сигурно съм голяма егоистка, но искам да е тук, при мен — непрекъснато.

Тя усети, че се е увлякла и с жест на неодобрение тутакси се успокои.

— Боже мой, държа се толкова собственически. Вие приятел ли сте на Винсънт?

— Виждате ли… сътрудник по работа, нещо такова.

— В такъв случай го познавате. Непрекъснато му повтарям, че е старомоден. Единственото, което иска, е да утвърди положението си като глава на семейството. Да докаже, че може да се грижи за мен. Чувства се отговорен, искам да кажа финансово. — Тя с обич се усмихна. — Старомодно, нали? И толкова му отива! Но едва ли е необходимо при тези обстоятелства.

Знаех обстоятелствата. Бях чувал цели разкази за инстинктивната хитрост на Ейми Ван Дорн в бизнеса. На младини, когато печалбите бяха големи, а таксите — ниски, тя бе вложила умно парите си. Ценни книжа, ипотечни имоти, кредитни инвестиции — и от всичко получи печалба, когато цените се покачиха поради развитието на икономиката.

Пред къщата изсвири клаксон и се чу шум от колела върху чакъла.

Погледът й се стопли.

— Това трябва да е Винсънт.

Наистина беше Винсънт и след малко го видяхме да идва към нас по пътеката. Като ме съгледа, той се спря и между очите му се появи вертикална рязка. После се усмихна и забърза крачка с протегната за поздрав ръка.

— Скот Джордан! Е, това вече е изненада. Колко време измина… две години, мисля.

— Почти.

— Радвам се да ви видя. — Той енергично разтърси ръката ми.

Изглеждаше така, като че ли времето не го беше докоснало, но не външно, защото нормалната умора и износване на организма сигурно бяха оставили следи на някои от вътрешните му органи. Винсънт Макайвър бе идеализиран портрет на преуспял писател — непринуден, изискан и вежлив. Часовете, през които е седял превит над пишещата машина, не се бяха отразили на стойката му. Беше висок и изправен, а кожата му — стегната и гладка — се бе опнала на смутното му загоряло лице. Носеше син панталон, синьо спортно сако и широка синя вратовръзка на възел около врата си.

Спря се до жена си и леко я целуна по бузата.

— Виждам, че сте се запознали.

— Не официално — отвърна тя.

Той се усмихна:

— Скот Джордан, който навремето ми помогна с юридически съвет за жена ми, бивша Ейми Ван Дори.

— Ще останете ли за вечеря, мистър Джордан?

— Много сте любезна — отвърнах аз, — но имам насрочена среща. Мога ли да си запазя поканата за друг път?

— Когато поискате — вметна Макайвър. — Разбирам, че сте дошли по работа.

— Може и така да се каже — рекох аз.

— Старите договори по издаването ли?

Той ми направи знак с леко повдигане на веждите и аз му кимнах:

— Третият параграф за общия контрол и правата за преиздаване. Браун и Уилкокс са получили оферта от…

— Мисля, че Ейми ще й бъде скучно. Да влезем вътре. Няма да се бавим, скъпа.

Кабинетът му бе средно голям, с изглед към реката, много уютен, стените бяха опасани с полици за книги, а красивото бюро, върху което почиваше самотна пишеща машина и събираше прах, бе направено от английски орех. Трябва да притежаваш доста силна воля, за да можеш да работиш в такава стая, когато транспарантите са вдигнати. Нищо чудно, че музата го бе напуснала. Тук човек би могъл само да седи и да мечтае до изглупяване.

— Благодаря, че разбрахте паролата ми — каза той. — Няма смисъл да тревожим Ейми. Напоследък много лесно се разстройва. Искам тя да бъде спокойна, ведра, да не се вълнува. Такива са съветите на лекаря.

— В такъв случай знаете защо съм тук.

— Да. — Той смръщи вежди. — Право да ви кажа, очаквах да ме посетите. Хейзъл Адамс ми се обади по телефона и ми каза как я въртял окръжният прокурор. — Той отпусна възела на вратовръзката си.

— Нещо се мъти, Джордан. Какво се опитват да направят?

— Опитват се да обявят развода ви с Клеър за невалиден.

— Какво? — Изглеждаше слисан. — Сериозно ли говорите?

Кимнах с глава.

— Но защо? — Той разпери ръце от смайване. — Защо, за бога? Клеър е мъртва. Мъртва е вече седем месеца. Какво се надяват да постигнат?

— Това е цяла кампания — отвърнах аз. — И вие не сте единствената жертва. Ровят се в документите и гледат под лупа всеки развод, който изглежда по-особен.

Макайвър попи потта от челото си с носна кърпичка.

— Тогава сме спасени. Разводът ми може да издържи всяка проверка. Клеър бе заловена на местопрестъплението, а ние разполагаме с двама свидетели, чиито показания са извън съмнение. Ченето му щракна. — Искам сам да се срещна с окръжния прокурор. Ще оправя нещата. Ще му кажа истината.

— И каква е тя, мистър Макайвър?

Той учудено ме погледна.

— Какво? Боя се, че не разбирам.

— Казахте ми, че вие сте наели Бенедикт Майлоу.

— Така беше.

— Но пропуснахте да ми кажете за снимката.

— Каква снимка?

— Онази, която Майлоу направил по време на залавянето, на Клеър и на мъжа, който бил с нея.

Ако играеше, играта му бе достойна за наградата „Оскар“.

— Искате да ми кажете, че Майлоу е направил снимка по време на залавянето?

— Да.

Макайвър съкрушено поклати глава.

— За бога, не мога да повярвам.

— Никога ли не е споменавал пред вас за това?

— Не ми е казвал и дума.

До този момент реакцията му потвърждаваше собствените ми открития. Все още нищо ново.

— Любопитен ли сте?

— За какво?

— Да научите кой е бил мъжът? Знаете, че Хейзъл Адамс го е видяла, но не сте направили ни най-малко усилия да разберете. Повечето съпрузи във вашето положение биха поискали някаква информация.

— Повечето съпрузи, Джордан, не всички. Ще ме попитате защо? Защото наистина не ме интересуваше. На онзи етап на играта Клеър не означаваше абсолютно нищо за мен. От дълго време живееше свой собствен живот. Не бяхме вече съпрузи, поне не така, както обществото разбира това понятие. Схванах истинския й характер наскоро след сватбата и това бе удар за мен, повярвайте ми. Клеър беше развратна, аморална, покварена. Тя се омъжи по сметка. Отначало ми беше тежко, но после свикнах. А след това… — той изразително потръпна, — ние просто се търпяхме. Единствената ми задача беше финансовото обезпечаване. Издържах я и й плащах сметките.

Той уморено затвори очи и запощипва кожата между веждите си. Имаше да говори още, знаех го и го очаквах.

— Към края стана фантастично екстравагантна — безкрайни покупки на дрехи и бижута. Това беше, когато реших да я напусна. Затова наех частен детектив. Знаех, че няма да му е никак трудно да се сдобие с необходимите доказателства. Когато го направи, бях доволен. Приех го.

— Кой е любовникът й?

— Какво значение имаше? Той не е бил единствен.

— Но този точно е от значение.

— Защо?

— Защото е работил при вас.

— При мен? — Макайвър притисна гърдите си с разперена длан.

— Вашият шофьор — Стийв Бантън.

За секунда той смля онова, което му казах, а после пулсът му се заби в изпъкналите вени на челото му. Попита със спокоен глас:

— Сигурен ли сте?

— Видях снимката.

— Защо Хейзъл не ми е казала?

— Не е искала да накърни чувствата ви.

Преди всичко това бе удар по гордостта му.

Той стоеше прав с кървящо его и побелели устни.

— Съвсем под носа ми — изрече той, — а аз не съм и подозирал. Трябва да съм бил сляп. — Той тръгна към прозореца с вдървени крака. — И сигурно през всичкото време ми се е присмивал зад гърба. Вземал е парите ми и ми се е присмивал. Оставих го на работа. Работеше при мен до преди пет месеца. Той…

— Намалете газта — обадих се аз. — Случката в хотела му е била за първи път. Изпили по две чашки и свидетелите нахлули.

— Откъде знаете?

— Проверих.

— Защо Майлоу го е пазел в тайна?

— Вероятно е имал причини.

— Какво искате да кажете?

— Ако е безскрупулен, можел е да използва снимката и да спечели пари от нея.

Макайвър ме наблюдаваше.

— Как?

— Да предположим, че Клеър си намери нов любовник. Да предположим, че иска да се омъжи отново. Пристига Бенедикт Майлоу с тази изключително вредна снимка, която би могла да развали всичко. Би могла да се използва за натиск, за да се изстискат пари от нея. Тя би могла да иска да я купи.

— Шантаж?

— Това е едното наименование.

— Колко ниско трябва да падне човек?

Въпросът беше риторичен и не си дадох труд да му отговоря. Той беше писател и се предполагаше, че е наясно с човешките слабости.

— Виждахте ли я след развода?

— Веднъж. Случайна среща няколко седмици преди да загине. Поканих я да пийнем по нещо и тя прие. Изглеждаше разтревожена, угрижена и нервна. Не пожела да ми даде никаква информация и аз не я разпитвах.

— Възможно ли е адвокатът й да знае нещо?

— Никълъс Странг? Може би. Вижте, Джордан, не е в това въпросът. Казвате, че окръжният прокурор изготвя иск за тайно споразумение в ущърб на трета страна. По силата на какви доказателства?

— По силата на своята убеденост, че сте знаели кой е любовникът на Клеър, знаели сте, че е собственият ви шофьор и въпреки това не сте го уволнили. От това той вади заключението: Бантън изобщо не е бил любовник на Клеър. Заловен е бил в хотелската стая, само за да ви направи услуга.

— Но това не е истина.

— Трябва да го докажем.

— А ако не можем?

— Разводът може да бъде анулиран.

— Как ще повлияе това на женитбата ми с Ейми?

— Ще ви обвинят в двуженство.

Той стоеше онемял и потресен. После потъна в един стол и си заразтрива коленете. Не издаваше и звук. След това изрече с прехрипнал глас:

— Не могат да сторят това. Не бива да го допуснем. Боже мой! Сам виждате в какво положение е Ейми. Лекарите казват, че няма да живее повече от година и аз искам тази година да е добра за нея. Колкото е възможно по-добра при сегашните обстоятелства. Тя ме обича и подобно нещо може да я довърши.

По слепоочията му се появи влага. Той с усилие се контролираше.

— Ще ви кажа нещо, Джордан. Независимо от всичкия си опит в Холивуд, Ейми има твърде строги разбирания за морала. Това е част от произхода й, от възпитанието й. Всички в семейството й са били менонити и тя живее по техните закони. През всичките години във филмовата колония, където цари безпринципност, разврат и неискреност, тя е била пример за честен и приличен живот. Нито намек за скандал не е опетнил името й или кариерата й.

Той силно разтърси глава:

— Боже мой! Ако си внуши, че през всичкото това време сме живели заедно, без да сме били женени, в… в грях… — Гласът му секна и той отчаяно ме погледна.

— Трябва да го спрете, Джордан. Още сега. Преди да е отишъл твърде далеч.

— Опитвам се.

Той изкопа отнякъде болезнена усмивка:

— Трябва да употребите всичките си усилия.

— Това имам намерение да направя. Заради мен самия, както и заради Ейми.

Веждите му се свъсиха.

— Как така?

— Много просто. Професионалната ми чест е застрашена. Предполага се, че в този щат само адвокатите знаят точния произход на доказателствата, за да могат да поддържат искането за развод. Лохман е убеден, че аз съм режисирал всичко и ако може да докаже обвинението си, ще бъда отстранен от длъжност, възможно е дори да ме лишат от адвокатски права.

— Но това е смешно.

— Съгласен съм.

Той смръщи вежди и се замисли:

— И все пак, как окръжният прокурор се е сдобил с тази снимка?

— Може би Майлоу ще ме освети по въпроса. Имам намерение да разбера.

— Направете го. И ме дръжте в течение, Джордан. Ако мога да помогна с пари, с нещо друго…

Той замлъкна при звука на автомобилен клаксон и се извърна. След малко парадната врата се отвори и един мъжки глас извика:

— Ало! Къде сте?

— Тук, вътре — отвърна той, като се насили да звучи сърдечно.

На вратата се появи мъж, а зад него се показа жена. Мъжът вървеше бързо към нас с протегната за поздрав ръка. Макайвър я пое с усмивка, но тя бе строго механична и не достигаше до погледа му.

— Арнълд? Как си?

Те внезапно прекъснаха ръкостискането, като че ли дланите им бяха затворили електрическа верига, която е разтърсила неприятно и двамата. Под тънкото прикритие на официалността прозираше осезаема враждебност.

Официалността прерасна в представяне:

— Скот, запознайте се с Арнълд и Айрийн Париш. Айрийн е племенница на Ейми. Скот Джордан, мой адвокат.

Произнесохме обичайните вежливи изречения. Айрийн Париш беше висока жена, облечена в костюм по поръчка, високомерна, с ледена усмивка — очите й изучаваха лицето ми. Какви юридически услуги оказвах на мистър Макайвър? Толкова бе любопитна, че беше почти готова да попита.

Арнълд Париш й хармонираше на височина, но скелетът му бе обвит с твърде много плът. Лицето му изглеждаше меко, но не слабо. Имаше живи блестящи очи като птица и професионално мило държане като лекар или търговец на автомобили. Сивото му туидено сако с кадифена яка му придаваха екстравагантен вид.

Той каза:

— Минавахме оттук. Казахме си — защо не спрем да видим Ейми.

— Радвам се, че сте тук — рече Макайвър с принудително въодушевление.

— По-добре ли се чувства? — попита Айрийн.

— Почти без промяна.

— Надявам се, не си почива.

— Не. Отвън на терасата е.

— Добре. Знаем, че обича компания. Ще я заведеш ли на юг през зимата?

— Мисля, че не е готова за това. Лекарят ще реши. Знаеш, че Ейми мрази студеното време.

Забелязах, че Макайвър великолепно се контролира. Автократичният тон на Айрийн го нервираше. Арнълд Париш облекчи положението, като дръпна жена си за ръка.

— Хайде, Айрийн, да отидем при Ейми на терасата. Ще излезеш ли скоро, Винсънт?

— След минута.

— Добре. Ейми се интересуваше от ценните си книжа. Събрах доста данни. Сигурно ще искаш да ги чуеш.

Той побутна жена си към вратата, като все още държеше ръката й.

— Сигурно ще искаш да ги чуеш — яростно го заимитира Макайвър. — Не е ли чудесен!

— Съветник на Ейми ли е?

— Да, по някои въпроси. Нарича себе си „съветник по капиталовложенията“. — Макайвър протегна ръка: — Ще ми позвъните ли, Джордан?

— Щом узная нещо.

— Тогава довиждане.

Толкова гореше от желание да отиде при останалите, че не си направи труда да ме изпрати.

Автомобилното движение в южна посока бе доста слабо. Под тъмнеещото небе реката изглеждаше като напукан метал. Докоснах педала на газта и буикът тутакси реагира. Пътувах с петдесет мили в час и си мислех за Ейми Ван Дорн, завързана за стола си, унесена в спомени за минали победи.

И все пак не беше съвсем изоставена.

Запазен върху целулоид и предаван в ефира, нейният талант можеше да се види по безбройните телевизионни екрани, привличащ домакините през деня и страдащите от безсъние през нощта. Тя би могла да си седи и да се наслаждава на образа си — такава каквато е била в разцвета на своята младост.

Беше ли това утеха за Ейми Ван Дорн? Не много голяма, мислех си аз. Акламациите, блясъкът, ласкателствата — всичко си беше безвъзвратно отишло. Останала бе само черупката, а скоро и тя щеше да изчезне.

Новината за смъртта й ще заеме цяла колона на страницата с некролози. Публиката ще покудкудяка тъжно и ще забрави. След погребението Винсънт Макайвър ще изтрие очите си и ще потърси утеха в бутилка старо шотландско уиски и в обятията на някоя млада блондинка.

Племенницата, Айрийн Париш, ми бе направила впечатление като изключително студенокръвно същество. Чувствах, че скръбта й ще бъде премерена да съответства на наследството, което ще получи. Съмнявах се дали Арнълд Париш изобщо ще почувства нещо.

Излязох от магистралата на седемдесет и девета улица, за да се обръсна и да си купя нова риза преди срещата ми с Хейзъл. Когато спрях колата до бордюра, портиерът се заклати към мен и протегна ръка да хване дръжката.

— Би ли я паркирал, Джордж?

Когато си смених мястото, за да седне зад кормилото, на лицето му се появи странно изражение.

— Не влизайте в сградата — прошепна той, без да движи устните си. — Чакат ви двама души. Изчезвайте, бързо.

Но беше твърде късно. Сержант Уиник и неговият помощник ме бяха видели.

— Та това е то — рекох аз на лейтенант Ноула. — Стийв Бантън беше жив, когато си тръгнах.