Харолд К. Мейзър
Висок, мургав и… мъртъв (4)

IV

Хотел „Уикфорд армс“ предлагаше апартаменти и беше огромен, безстрастен и надменен. Церберът на парадния вход, украсен с всички емблеми на положението си, завъртяваше вратата за ненатовареното пешеходно движение, осъществявано главно от модерно облечени жени. В този час на деня мъжкото съсловие беше някъде другаде, за да печели пари за сметките. Огледалата по стените на фоайето връщаха умножения ми образ обратно към мен.

Сводест коридор вляво водеше към малка стая с маси за писане. Седнах на една от тях и адресирах плик за мистър Стийв Бантън. Когато го отнесох на мъжа на рецепцията, той погледна името, обърна се и го мушна в кутия 705.

Това ми спести труда да се представя и по този начин да поема риска срещата да ми бъде отказана. Влязох в един бърз асансьор, който плавно ме изкачи на седмия етаж. Някъде по средата на коридора открих номера на апартамента. Почуках и зачаках. Тишина. Отново почуках, този път по-силно. Вратата се отвори около педя и се показаха чифт непроницаеми очи.

— Да? — В гласа нямаше и капка дружелюбност.

— Стийв Бантън?

— Същият.

— Мога ли да вляза?

Той нетърпеливо поклати глава:

— Каквото и да продавате, мистър, няма да го купя.

— Името ми — казах аз — е Джордан, Скот Джордан. Може да ви е познато.

В очите проблесна нещо смътно, много бързо, а после отново станаха непроницаеми.

— Джордан? — повтори той. — Говорител?

— Адвокат — отвърнах аз. — Пълномощник. Представях бившия ви шеф в бракоразводното му дело. Появи се нещо неотложно — обстоятелство, което трябва да се изясни. Бих искал да поприказваме.

Той не се помръдна.

— Казвайте. Но накратко. Давам ви половин минута.

Бях стигнал дотук и нямах никакво намерение да допусна някакъв отказ. Бях заложил твърде много. Стийв Бантън държеше отговора на няколко жизненоважни въпроса и не исках да ми затвори вратата под носа. А чувствах, че възнамерява да направи именно това. Ето защо подпрях гърдите му с ръка и рекох:

— Съжалявам, Стийв, не си много гостоприемен.

Реакцията му беше моментална и силна. Той вдигна ръката си и се освободи от моята. Понечи да затръшне вратата, но кракът ми беше вътре и аз преместих цялата си тежест върху него.

Той лудо заплете крака, като се мъчеше да се закрепи прав. Бях го подпрял с двайсетина килограма тежина и продължавах да натискам, бавно, но сигурно. Чувах усиленото му дишане — и тогава чух още нещо. Вратата на асансьора се отвори и с крайчеца на окото си видях една жена да излиза.

Тя стъпи в коридора — дребна и плаха. Заклатушка се несигурно от страх и широко отвори очи. Опитах се да й се усмихна успокояващо, но тъй като се напрягах да отворя вратата, от усмивката ми се получи гримаса. Тя с усилие преглътна: „О, господи!“, прибра полите си и побягна покрай мен към друга врата в края на коридора.

Това като че ли послужи за знак на Стийв Бантън. Той отстъпи от вратата, аз връхлетях вътре и изгубих равновесие. Спасих се по силата на неочаквана у мен пластичност и се съвзех превит на две, с вдигнати ръце, готов за нападение. Но нищо такова не се случи.

Бантън стоеше прав в средата на стаята с надута усмивка, а ръцете му мирно висяха отстрани. В държанието му нямаше и следа от враждебност. Разтвори ръце и заговори с кротък глас:

— Успокойте се, Джордан. Никакво буйстване. Това е луксозна сграда, от висока класа, и не бих искал да ме изхвърлят.

Той с великодушен жест ми посочи един стол.

— Втълпили сте си нещо, изплюйте камъчето. Аз слушам.

Бях изненадан от внезапната капитулация и наострих бдителността си. Дали се бе примирил с положението, или си бе наумил нещо?

Отвърнах на усмивката му.

— Мисля, че знаете защо съм тук?

Той повдигна рамене и зачака.

— Става въпрос за развода на Макайвър. Преди две години. Мислех, че случаят е приключен, но окръжният прокурор го проучва наново. Показа ми снимка, направена по време на залавянето. Не знам откъде е взел снимката, но знам кой е мъжът на нея. Вие. Той твърди, че сте били подставено лице. Твърди, че цялата работа е била заговор, изфабрикуван от мен. Казва, че може да го докаже. Ако го направи, ще изпадна в беда.

— Не може нищо да докаже.

— Изглеждате убеден.

— Убеден съм.

— Искате ли да ми помогнете?

— Как?

— Главният пункт е връзката ви с мисис Макайвър. Ако сте отишли в онази хотелска стая, за да направите услуга на шефа си, само за да могат двама свидетели да ви видят заедно и да дадат показания в съда, това е едната страна на въпроса. Но от друга страна, ако сте били заловени ненадейно в някаква любовна връзка, разводът е валиден и аз съм чист.

Той ме погледна намръщено. После безпристрастно повдигна рамене.

— Вижте, нямам нищо против да говоря. Дамата е мъртва и нищо не може да накърни репутацията й. Не отидох сам да си търся белята. Тя дойде при мен. Със съвместния им живот беше свършено, още преди да започна работа там. Тя беше агресивна, отегчена и буйна. Нейна беше идеята за хотелската стая. А ерген като мен никога не гледа зъбите на харизания кон. Искате да знаете дали залавянето е било ненадейно. Дявол да го вземе, да. Бих могъл да убия с голи ръце онова приятели е, но едно сбиване би влошило нещата още повече. Както и да е, всичко свърши, преди да беше започнало. Той си направи снимката и изчезна.

— А Клеър Макайвър — как прие нещата тя?

— Естествено, бе разстроена. Напуснахме хотела след десет минути.

Човек с моята професия да изслушва клиенти, да поставя свидетели на кръстосан разпит и да преценява показанията, развива качеството да разпознава лъжата от истината. Инстинктивно разбирахме Бантън е човек, който не е обременен от етичност или скрупули, но в този случай чувствах, че е честен.

Което всъщност не означаваше нищо. Клеър Макайвър може да го е примамила в хотела. Усмивката й да е послужила за въдица, а самата тя — за стръв.

— Окръжният прокурор ви е мъмрил — казах аз.

— Вчера сутринта.

— Отказали сте да говорите? Но защо?

— Стреснах се, затова. Не знаех в какво положение съм. Помислих си, че ако кажа истината, той може да ме подведе под отговорност за някакво морално деяние. Съществува закон срещу прелюбодеянието, нали? Защо да рискувам? Трябваше ми време да размисля.

— Не се ли тревожехте заради снимката, от реакцията на Макайвър, когато я види.

— Много. Трябваше да разбия фотоапарата в черепа на онова приятелче, само че всичко стана много бързо.

— Не очаквахте ли, че ще ви уволнят?

Той смръщи вежди.

— Знаете ли, това е ъгълът, от който не бях премислял случката — защо гилотината не падна върху главата ми. — Той се намръщи още повече. — Знам, че секретарката му ме е познала. Но тя никога не го е споменавала, нито пък аз.

— Добре, Стийв. Ако окръжният прокурор продължи да се рови, ще кажеш ли истината?

— А ти гарантираш ли, че няма да се забъркам в нещо?

— Абсолютно. — Не си спомням някой сътрудник да е бил съден и осъден.

Той внезапно се ухили и показа равните си бели зъби, които блестяха на фона на мургавата му кожа.

— Разбира се — каза той и повдигна рамене. — Какво ще изгубя?

Не че това щеше да отстрани подозренията от мен. Лохман ще приеме показанията на Стийв Бантън като декларация, с която той иска да се спаси. Ако е виновен в заговор, не може да се очаква, че ще си го признае.

Подпитах го за повече информация. Изглежда, че залавянето в хотела бе поохладило страстта на Клеър. Когато намекнах, че жизненият му стандарт е твърде висок, той тутакси се отдръпна и това постави край на предишната фаза на разговор. По всичко личеше, че е бдителен и неуловим, и не можах да го върна на предишната тема. Благодарих му и се сбогувах с него, а той ми отвори вратата, за да изляза.

Долу във фоайето разгърнах телефонния указател. Бенедикт Майлоу живееше на Парк Роу, а Никълъс Странг, адвокатът на Клеър, имаше апартамент няколко улици по на юг.

Възползвах се от най-бързото превозно средство в Манхатън, метрото, и докато стоманеното чудовище препускаше под града с оглушителен рев, опитах се да се съсредоточа и преценя обстановката още веднъж.

Майлоу можеше да даде показания, че е бил нает от Винсънт Макайвър, а не от мен. А Хейзъл можеше да се закълне, че тя ме е препоръчала на Макайвър след залавянето в хотела, което означаваше, че не бих могъл да го режисирам. Разбира се, Лохман ще се опита да постави под съмнение нейните показания, като засегната страна, но все пак не можеше изобщо да ги пренебрегне. Почти се усмихвах, когато слизах от влака на Чеймбърс Стрийт.

Но пътешествието ми се оказа напразно.

Вратата на кантората на Майлоу беше заключена.

А от посещението си в кантората на Странг научих само, че беше познавач, що се отнася до обзавеждането — както с одушевени, така и с неодушевени предмети. Изискаността на вестибюла се допълваше от женско същество, вероятно наето за секретарка. Дори да не можеше да пише правилно, да стенографира или да печата на машина, струваше си да я наемеш само за украса. Жълтата й коса красиво хармонираше с цвета на дървото, от което бе направено бюрото, а очите й с цвят на аквамарин идеално пасваха на бледосиния килим.

— Имате ли насрочена среща с мистър Странг? — попита тя отсечено и делово.

— Не, мадам. Бях наблизо и се отбих. Въпросът е личен.

— Съжалявам. Днес следобед мистър Странг е в съда. Да му предам ли да ви се обади?

— Моля ви. — Подадох й визитната си картичка. — Много е важно.

Излязох на улицата в същия миг, в който ми хрумна нещо. Реших да говоря лично с Винсънт Макайвър.

Едно такси ме отведе до гаража ми.