Харолд К. Мейзър
Висок, мургав и… мъртъв (3)

III

Когато влязох в кантората, Касиди вдигна поглед, а пръстите й останаха да висят над клавиатурата на пишещата машина. Отправих се към вътрешната стая и щракнах с пръсти:

— Трябва да намерим папката „Макайвър срещу Макайвър“.

В мозъка на Касиди имаше цяла картотека.

— Изхвърлихме я преди две години. Какво се мъти?

— Неприятности.

— Знам една метафора — рече сухо тя. — Ти и неприятностите са синоними. Какво се случи в Окръжната прокуратура?

— Ще ти кажа след малко.

Моята секретарка Касиди е дебела жена на четиридесет години и много вярна. Наследих я от Оливър Уендъл Роджърс, първия ми шеф, когато се оттегли от частна практика и ме накара да открия своя. Все още поддържах връзки с Роджърс, понякога обядвахме с него и зет му, който беше съдия. Той ми остави като завещание някои мъдри съвети и незаменимите услуги на Касиди. Още от самото начало тя потвърди цената си. Пишеше внушително на машина, познанията й за закона бяха уникални. Можеше да открие какъвто и да е документ от призовка до съдебно разпореждане, без да се справя с тефтерите.

Тя намръщено слушаше разказа ми за обвиненията на окръжния прокурор. После тръгна към стаята, където трупахме папките с документи и след миг се появи, като издухваше прахта от някакъв плик.

След изминалите две години спомените ми за делото Макайвър бяха доста смътни и ми се щеше внимателно да уточня подробностите. Започнах отново да чета документите.

Никълъс Странг, адвокатът на Клеър, е регистриран като неин защитник, но никой от двамата не се бе появил в съда. Делото се водеше през май пред един съдия. И двамата свидетели, Хейзъл Адамс и Бенедикт Майлоу, бяха дали показания. Усмихнах се, като си спомних объркването на Хейзъл, когато описваше залавянето на двамата прелюбодейци. За пръв път се явяваше в ролята на свидетелка и беше шашардисана.

Но делото бе ясно, като се имаха предвид доказателствата, и съдията потвърди присъдата като нещо, което се разбира от само себе си. Сред документите открих препис от писмото, което бях изпратил на Винсънт Макайвър, когато в последния ден на август временното постановление стана окончателно.

По онова време той беше в Холивуд, за да адаптира романа си „Аферата Манхатън“ за филмиране. Бях гледал филма с Ейми Ван Дорн в главната роля, чиято игра като измъчената майка осигури на този невзрачен филм касов успех.

По-възрастните трябва да си спомнят Ейми Ван Дорн от немите филми — обаятелно и завладяващо невинно момиче, преди да израсне достатъчно, за да се заеме с характерни роли. Непоколебимата Ейми, една от малкото, успели да оцелеят, когато немите филми внезапно бяха озвучени. Спомних си и рекламите от онази година.

ФИЛМОВА ЗВЕЗДА СЕ ВЕНЧАВА ЗА ПИСАТЕЛ. ЕЙМИ ВАН ДОРН ПРИЗНАВА, ЧЕ ТАЙНО СЕ Е ОМЪЖИЛА ЗА ВИНСЪНТ МАКАЙВЪР.

И това бе последното, което чух за този човек, като се изключи една статия, на която попаднах в някакво списание, докато чаках при моя зъболекар. Болест бе принудила Ейми Ван Дорн да се оттегли от кариерата си. Сега бе инвалид и двамата с Макайвър си живееха спокойно в Ривърдейл.

Станах и се запътих да излизам. Касиди каза:

— Има няколко писма, които чакат за отговор. Къде отивате?

— На разузнаване. Да търся доказателства, че съм невинен. Ти ще отговориш на писмата. Синтаксисът ти е по-добър от моя.

Денят беше чист и ясен и аз се отправих на юг по Пето авеню. Автомобилите пълзяха тромаво, като безкрайно дълга гъсеница. На четиридесет и втора улица забързах крачката си и тя ме отведе жив и здрав през улицата до висока и тясна сграда. Моята цел беше една врата на шестия етаж, на която пишеше „Превъзходни преписи на машина“.

Вътре имаше три бюра, наредени в редица. На всяко от тях стоеше пишеща машина и три момичета блъскаха по клавишите с пълна пара. Когато влязох и трите вдигнаха поглед. Първата беше твърде слаба, втората — твърде топчеста, но третата — съвсем на мястото. Лицето й се освети от усмивка и тя скочи да ме посрещне.

— Скот! Това е вече изненада.

Тя ме помъкна към преградено със стъклени стени място в задната част на стаята. — Да избягаме от шума.

Никакви работодатели за Хейзъл Адамс повече. Сега тя беше предприемач със собствен бизнес и изглежда, че той процъфтяваше. Тя заработи самостоятелно преди две години, когато Винсънт Макайвър прие предложението на Холивуд и я освободи. Бях проверил договора и бях съставил всички документи, така че се явявах нещо като законен кръстник на фирмата й. Хейзъл, амбициозното момиче, бе облечено в благоразумно ушит костюм, който обаче не успяваше да скрие вълнуващата й фигура. Беше висока и тъмната й остригана коса беше като жива. Лицето й имаше гаменско изражение, а устата й беше широка с две гънки отстрани. Тя постави ръце на хълбок и наклони глава.

— Е — каза тя, — изчезналият адвокат. Не съм те виждала от два месеца. Какво се е случило, Скот? Телефонът ли е повреден?

Като я видях сега, с дръзките й очи и тяло, излъчващо желание, наистина не можех да разбера, защо я бях пренебрегнал.

— Съжалявам — отвърнах аз. — Ангажименти. Не можех да мръдна.

— Ергенски ангажименти, а? Не се дръж тъй виновно. Егото ми само беше наранено. Искаш ли да видиш нараненото ми его?

— Разбира се. Но първо метни нещо върху тези стъкла. Чувствам се като златна рибка в буркан.

— Имаш извратен ум. Искаш ли да се хванем на бас?

— За какво?

— За посещението ти. Обзалагам се, че си дошъл по работа, а не да ме видиш.

— Ще изгубиш баса. Целта ми е двойна — малко информация сега, а после — покана за вечеря.

Тя повдигна вежди.

— Второто награда за първото ли е, или… е, лесно се подкупвам. Какво искаш да знаеш?

Гласът й тутакси изгуби закачливия си тон и тя ме загледа сериозно.

— Нещо за делото Макайвър, нали?

— Да. Чух, че окръжният прокурор ти е задал някои въпроси.

Между очите й се появи бръчка.

— Въпросите бяха странни, Скот. Изглежда иска да хване нещо. Знаеш ли какво търси?

— Да — отвърнах аз. — Тръгнал е на лов за главата ми, за репутацията ми и за средствата ми за прехрана.

Накратко й разказах всичко.

Хейзъл моментално схвана нещата и лицето й стана угрижено.

— О, не! — изпъшка глухо тя. — Тогава за всичко съм виновна аз. Аз съм отговорна. Мистър Макайвър се обърна към теб по моя препоръка. Не знам, какво да ти кажа, Скот. Чувствам се ужасно.

— Хайде, спокойно — рекох аз. — Никой не е могъл да предвиди такова развитие на нещата. Не се укорявай, че не можеш всичко да знаеш. Това вече е минало и доникъде няма да стигнем като плачем и кършим ръце. Трябва да намерим истинските виновници.

— Но ти си невинен, Скот!

— Разбира се. И двамата го знаем, но трябва да го докажем на окръжния прокурор. — Дръпнах един стол: — Ето, седни и се успокой. Искам да си спомниш. Да си припомниш всички подробности около залавянето преди две години. Разбрано?

Тя кимна унило.

— Спомняш ли си като се срещна с частния детектив Бенедикт Майлоу?

— Да.

— А като отиде в хотелската стая?

— Да.

— Сега се съсредоточи. Не искам никакви грешки. В стаята беше Клеър Макайвър с един мъж. Ти си го видяла добре и си го познала, нали?

Хейзъл се извърна и внезапно лицето й се превърна в маска. В малката преградена стаичка настъпи тишина, дочуваше се само приглушеното тракане на машините. Наблюдавах я известно време и видях, че си хапе устните.

— Няма смисъл — казах накрая аз. — Не можеш да криеш истината повече. Тя е известна и Лохман може да я докаже. Има доказателства. Мъжът с Клеър е бил Стийв Бантън, шофьорът на Макайвър, нали?

— Да. — Гласът й едва се чуваше.

— За бога, защо е цялата тази тайнственост? Защо никой не ми каза? Бях адвокат на Макайвър. Имах право да знам.

Тя бавно повдигна лицето си.

— Ти се сърдиш, Скот, и аз не те упреквам. Моля те, опитай се да ме разбереш. Не се превземам, ти го знаеш. Но не ми се щеше да бъда свидетелка в това залавяне. Нито пък исках да давам показания в съда. Имаше нещо евтино и долно в целия спектакъл. Трябваше да се насиля, за да последвам детектива. Не знаех какво да очаквам, когато той отвори вратата. И тогава, като видях Стийв Бантън и Клеър заедно… тези двама… разбираш ли, бях шокирана, ужасно шокирана?

— Защо? Какво значение има?

— Голямо. О, аз знаех, че двамата не живеят добре и имах усещането, че Клеър си е намерила партньор, с когото да се забавлява. Но шофьорът на съпругата й… все пак. Освен нараняване, този факт е обида. Познах Винсънт и разбрах какво чувства. Той е човек с гордост и е трябвало да преглътне горчив хап. Който и да е друг, но не и собственият му шофьор — не човек, на когото плаща, когото поддържа.

Тя решително вдигна брадичка:

— Нямах намерение именно аз да му го кажа.

— Защо? Той е възрастен човек.

— Но за какво би послужило? То се бе случило. Беше свършено и отминало. Освен това, по онова време той привършваше новата си книга, имаше срокове и аз се страхувах, че новината ще го разстрои. Ето защо сторих най-доброто. Думичка не казах.

— Но си знаела, че Майлоу е направил снимка.

— Да.

— Не очакваше ли, че той ще я покаже на Макайвър?

— Помолих го да не го прави.

— Не си ли била самонадеяна?

Лицето й почервеня.

— Предполагам, че го заслужавам. Най-после аз бях само негова секретарка, но бях дълбоко въвлечена в работата му и действах импулсивно. Искрено вярвах, че това е най-доброто разрешение.

„Ясно“, помислих си аз. „Това обяснява защо Бантън не е бил уволнен“.

— Не беше ли любезен Макайвър? Не попита ли нещо?

— Не. Изглеждаше объркан и след случката никога не спомена името на Клеър. Държеше се така, като че ли иска да я забрави.

— Да се върнем на окръжния прокурор. Кога те повика?

— Онзи ден.

— И ти не ми се обади?

— Да ти се обадя? О, не, адвокате. — Тя енергично тръсна глава. — По-скоро бих си отхапала езика. Имаш номера ми в малкия си черен бележник и…

— Син.

— Добре, син. И аз имам гордост. Вие сте особено същество, мистър Джордан. Оставяте едно момиче бездиханно, а после нищо. Това е удар по нейното его. Това я кара да губи увереност в себе си, да не говорим за парите, вложени в козметичните салони и парфюмерии. Носът ли ми е дълъг, що ли?

— Ще се поправя.

— Можеш да започнеш още сега. — Тя вдигна лице нагоре, затвори очи и оформи устните си като розова пъпка.

Нито един мъж, в чиито жили тече червена кръв, не би могъл да устои на покана като тази. Наклоних се към нея, привлякох я към себе си и покрих устните й с моите. Хейзъл се намести удобно и леко въздъхна. Опряхме се на бюрото и аз почти забравих тревогите си. Почти, не изцяло. С голяма сила на волята се опитах да прекъсна контакта.

Хейзъл ми хвърли премрежен от ресниците си поглед. После, като осъзна, че момичетата са спрели да печатат и широко ни се усмихват, розова вълна бавно плъзна по лице й. Леденият й поглед ги принуди веднага да се върнат по местата си. Заглушен шум се дочу през стъклената преграда.

— Ще им бъде от полза — казах аз. — Малко отклонение винаги повишава работоспособността. Бих искал това да продължи вечно, но изглежда в момента мозъкът ми не е настроен на романтична вълна.

— Съжалявам, Скот. Имаш ли други въпроси?

— Няколко. Кажи ми, през тебе минаваше по-голямата част от кореспонденцията на Макайвър, писмата му, телефонните му разговори и други неща. Знаеше ли, че е наел частен детектив?

Тя поклати глава:

— Той смяташе, че някои неща са съвсем лични и конфиденциални. Не бях чувала за Бенедикт Майлоу, преди да участвам в залавянето.

— Когато Макайвър замина за Холивуд след развода, взе ли и Бантън със себе си?

— Не на самолета. Стийв замина след него с колата.

— Знаеш ли кога е бил уволнен?

— Не беше уволнен. Напусна преди около пет месеца.

— Представяш ли си къде би могъл да бъде сега?

Тя дяволито се усмихна:

— Не само си представям. Аз знам. Оказа се, че Стийв Бантън е много упорит кавалер и се опитва да ме сваля.

— О!

— Прояви приличие да ме поревнуваш поне малко, макар че той не е моят тип.

Приех свиреп вид:

— Къде мога да го намеря?

— Така е по-добре. В хотел „Уикфорд армс“.

— Та не е ли малко скъпичко за един бивш шофьор?

— Повече от скъпичко.

— Кой му плаща сметките?

— Предполагам, че сам си ги плаща. Вероятно е напуснал мистър Макайвър, защото е намерил нещо по-доходно.

— Какъв човек е той?

— Безскрупулен, Скот. Много безскрупулен и много умен. През цялото време очите му са на четири. Възползва се от всяко положение. Спомням си, че един следобед валеше и мистър Макайвър го помоли да ме откара вкъщи. По пътя попаднахме на катастрофа и Стийв спря, за да даде телефонния си номер на един от шофьорите. Когато възразих, че не е възможно да е видял как е станало всичко, той хитро се усмихна и каза: „Успокой се, котенце. На това приятелче ще му струват петдесет зеленички за такава декларация в съда.“

Тя потръпна от погнуса.

— Никога не се чувствам спокойна, когато Стийв е наоколо. Може би съм свръхчувствителна.

— Или възприемаш точно нещата.

— Благодаря ви, сър.

Протегнах ръка за шапката си.

— Ще бъдеш ли готова в седем?

— Готова и горяща от нетърпение.