Харолд К. Мейзър
Висок, мургав и… мъртъв (22)

XXII

Суматохата, която новината предизвика, скоро утихна. Седем месеца деляха случката от сегашните разкрития, а Стийв Бантън не можеше да бъде разпитан. Ето защо искаха да го приемат за виновен и да закрият преписката по делото.

Случаят отново бе прехвърлен на Ноула, тъй като убийството на Бантън бе в неговия район. Очевидно властите в Бронкс не изпитваха лошо чувство към убиеца на Бантън, макар че той бе иззел техните прерогативи.

Докато траеше напрежението, успях да се измъкна и да се върна в кантората за срещата с Ейми Ван Дори.

Тя пристигна точно навреме. Айрийн Париш буташе стола й. Тежкото туидено палто бе закопчано до самата й брадичка, а в скута си стискаше голяма дамска чанта от крокодилска кожа. Забелязах израза на устата й, свитите й силно стиснати устни. Видът й стана още по-решителен, когато столът й спря от едната страна на бюрото ми.

Чудех се какъв е новият проблем от такава жизнена важност, та да предприеме експедицията до Манхатън.

Айрийн Париш се обади:

— Казах на Ейми, че това ще бъде цяло изпитание за нея, но тя настоя. Паркирахме колата долу. Надявам се, че е добре.

— Сигурно ще ви връчат квитанция за глоба.

— Ейми има специално разрешение. Оставих го на предното стъкло.

Имаше нещо победоносно в начина, по който държеше високата си снага, тъй строга в тайора си.

Погледнах Ейми.

— Разумно ли е да напуснете дома си?

Тя ми отправи сразяващ поглед.

— Не само разумно, а и необходимо. Напуснах го завинаги.

— Завинаги? — гледах я удивено.

— Да. Живея при Айрийн.

— Но… какво…

— Прочете това. — Тя извади един плик от чантата си. — Мисля, че всичко става ясно. Това е докладът на частния детектив за поведението на Винсънт.

Погледнах подписа и едва не изпуснах листа. Упражнявах професия, която ме задължаваше да контролирам изражението на лицето си. Подписът беше на Бенедикт Майлоу. Преди да кажа нещо, прочетох късия доклад, подписан миналата нощ.

В 7,30 вечерта Винсънт Макайвър е посетил парк-хотел „Трейси“, качил се в апартамента на мис Денис Хауард и останал там почти до един сутринта, след което хванал влака за Ривърдейл.

Само изброяването на фактите, нищо повече.

Е, мислех си аз, целувката за лека нощ се е развила в нещо друго, което е разтопило волята на Макайвър. Денис имаше повече талант, отколкото предполагах.

Същото беше и с Бенедикт Майлоу.

Трябва да ме е видял там, в хотела, коленичил и втренчил око през ключалката. Не се е показал, а в същото време сам е дебнел. Защо не? Това му е работата, той е професионалист.

Чудех се дали Макайвър също ме бе надхитрил. Дали е знаел, че някой го следи и наднича отзад вратата? Чуваше се ясно, спомних си аз, но не можеше да се вижда. Бях чул тембъра на гласа му, но не бях видял жестовете му, нито изражението на лицето му. Може да е намигнал на Денис и да я е предупредил, че някой подслушва. Целият диалог може да е бил димна завеса, за да ме пратят по погрешна следа.

Не мислех така. Нито пък ми се щеше да давам ненужно големи надежди на Ейми.

— Значи напуснахте Винсънт — казах аз. — А после?

— Развод. — Ейми беше мрачна. — Бих търпяла всичко, но не и изневярата. Останал е насаме с това… с тази жена повече от пет часа, само двамата, сами в нейната стая…

Маската от лицето й падна и устата й некрасиво се сви.

Айрийн Париш се мъчеше да изглежда безпристрастна, но не успяваше. В израза й се прокрадваше тържествуващо очакване.

Ейми си пое дъх и с болка преглътна.

— Искам вие да подготвите документацията, мистър Джордан. Трябва да откриете съдебната процедура, колкото е възможно по-бързо. — Тя отново затършува в чантата си. — Подготвила съм се. Предполагам, че ще се нуждаете от това за точните дати и за всичко останало.

Беше акт за сключване на граждански брак, издаден на 10 август през годината, в която се срещнаха, и заверен от мистър Уилбър Тистъл, мирови съдия в Ацуза, Калифорния. Ацуза, градът, в който има всичко, от А до Я, от ананас до ябълка. Четете рекламите.

Колко ли бакшиш е получил мистър Тистъл, чудех се аз, за да пази сватбената церемония под мировата си шапка?

— Говорихте ли с Винсънт? — попитах аз.

— Какво има да се говори? Не желая да разговарям с него и не желая да го виждам. — Брадичката й потрепери, но тя тутакси се овладя. — Оставям всичко на вас.

— Ще имаме нужда от повече доказателства.

Айрийн Париш изсумтя.

— Много лесно ще ги получите — отвърна Ейми Ван Дори.

— Не съм толкова сигурен — отвърнах аз. — Като сте напуснали Винсънт, сте му дали да разбере, че имате намерение да водите дело. Отсега нататък той ще бъде много внимателен.

Тя прехапа долната си устна. Зъбите й оставиха бледи следи върху нея.

— Какво предлагате?

— Да се приберете вкъщи — казах аз. — Престорете се, че нищо не се е случило. Не му давайте да разбере, че подозирате нещо, а ние ще го държим под око.

Моето собствено око в момента бе втренчено в Айрийн Париш и се мъчеше да отгатне реакцията й. Когато чу предложението ми, тя внезапно охладня.

— В никакъв случай — Ейми беше категорична. — Не мога да живея в една къща с него, да се храня на една маса с него, да гледам лицето му и да знам, че мисли за друга жена. Сигурно има някакъв друг начин.

— Бихте могли да искате юридическа раздяла.

Айрийн Париш се намеси:

— Раздяла? Но той пак ще й бъде съпруг.

— Така е.

— Няма ли да има право на част от собствеността й?

Значи това било то. Парите на Ейми. Цялата чудесна плячка, стабилно инвестирана в недвижими имоти и ценни книжа. Възможността, че могат да преминат от фамилията в джоба на Винсънт Макайвър я изяждаше. Изяждаше и мъжа й.

— Ще зависи от договора за раздяла — добавих аз.

— Ейми — грубо и отсечено изрече Айрийн, — отърви се от него. Съвсем и завинаги.

Ейми се съгласи:

— Да, това е единственият начин. Вече реших.

Разперих ръце.

— Разбирате, че сега съм зает с други въпроси. Ще ми дадете ли ден-два да помисля?

Айрийн понечи да протестира, но Ейми я спря.

— Добре, мистър Джордан. Можете да ме намерите в апартамента на Париш.

Сбогувахме се. Айрийн застана зад стола на колела и го избута през вратата навън. Отидох до прозореца и погледнах към града. Трето авеню винаги ми е привличало погледа. Но не знам по каква причина сега пропуснах да се загледам в него. Под мен се виждаха покриви, подредени без никаква симетрия, луда плетеница от телевизионни антени; тук-там се срещаха надстройки, оградени с чемшир и фиданки. Улиците с пълзящи човеци-насекоми и буболечки на четири колела си сигнализираха една на друга и биеха за място.

Айрийн Париш бе свършила добра работа. С помощта на съпруга си бе отровила съзнанието на Ейми. Винсънт Макайвър бе в ролята на домашното кученце и аз се чудех как бяха вкарали Денис в живота му.

Обърнах се към бюрото и видях акта за граждански брак. Мислите ми преодоляха пропастта от две години и в съзнанието ми се появи образът на Винсънт Макайвър, красив и непринуден, зад волана на колата си, от едната му страна е седнала Ейми, една лъчезарна Ейми, показваща му пътя за Ацуза, Калифорния, и мировият съдия, който ще опази тайната им.

Извадих документите на Клеър за бракоразводното дело на Макайвър и ги проучих отново от жалбата до временното постановление, издадено в началото на май. Те бяха в ред, но нещо друго ме смути.

Порових се в книжата още веднъж и попаднах на доклада на Бенедикт Майлоу. Значи семейство Париш все пак са познавали Майлоу. Значи така, Арнълд Париш бе получил снимката, която Майлоу бе направил от залавянето.

Грабнах телефона и набрах номера на Майлоу. Когато чух гласа му, оставих слушалката и бързо излязох от кантората.