Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистерията на Скот Джордан (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tall, Dark and Deadly, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4 (× 1глас)

Информация

Сканиране
debora(2020)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Харолд К. Мейзър

Заглавие: Висок, мургав и… мъртъв

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Делфин прес

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ДФ Бряг-принт, Варна

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7112

История

  1. —Добавяне

XXI

Сънят бягаше от очите ми. Не можех да се отпусна. В главата ми се гонеха различни мисли без никаква връзка. Как ли се чувстват хората със стабилни професии и с кротки жени? За нищо не се тревожат. Обзалагам се, че спят спокойно.

Може би съм сгрешил професията си.

Четирийсет и осемте часа, които ми бе дал Ноула, изтекоха. Но аз бях пуснат под гаранция. Колко ли дълго щях да съм на свобода, ако подготвят обвинителния акт и Лохман иска да чуе показанията ми още веднъж? Времето беше ценно и аз започнах да правя план за сутринта.

Бенедикт Майлоу влизаше в списъка ми. Можеше да ми каже как Арнълд Париш е получил снимката на Клеър и Бантън. Исках да видя Париш, за да взема проба от почерка му. Все още се чудех защо е изпратил снимката на окръжния прокурор.

Клеър и Бантън. И двамата бяха мъртви. Знаех малко за смъртта на Бантън и нищо за това, как бе загинала Клеър. Можеха ли двата случая да се свържат по някакъв начин? Реших на сутринта най-напред да посетя Градската библиотека.

След закуската и след леките изстрели, които ми отправи Хейзъл, отидох в библиотеката и влязох в залата, където се пазеха старите вестници.

Справих се с индекса и направих заявка за някои издания от преди седем месеца.

Съобщението за смъртта на Клеър Макайвър в една безлунна четвъртъчна вечер не бе на видно място. Както обикновено в такива случаи беше отпечатано на последната страница. Според полицията, която бе възстановила случая, тя шофирала през Ван Кортланд Парк около един през нощта, когато предната й лява гума се спукала и тя трябвало да спре. Изглежда е излязла на шосето, за да маха на минаващите коли. Най-после една кола спряла, но е пътувала с голяма скорост, или пък предното стъкло е било замърсено и шофьорът я е видял твърде късно. Докато спирачките му задействат, Клеър вече е лежала свита встрани от пътя.

Предполага се, че той се е върнал да види какво е станало. Веднага е разбрал, че не може да й се помогне и тогава е видял скъпоценностите й. Успокоил е съвестта си по някакъв начин и е решил, че толкова голямо богатство ще послужи по-добре на него, отколкото на собственичката. По пръстите и ушите й имало драскотини, които доказват, че накитите са били бързо измъкнати.

Вероятната им цена според Никълъс Странг, който я придружавал по-рано същата вечер, е около четиридесет хиляди долара.

Имах някакво предчувствие, затова заразгръщах страниците и наистина някъде по средата видях снимка. Пътуващ фотограф бе уловил повикването на полицейската кола по радиото и незабавно бе пристигнал на местопроизшествието. Тя лежеше насред шосето, безформен къс под кално одеяло. Фотосветкавицата я показваше вкочанена, на фона на надвесените черни дървета. Забелязах част от полата й, която се показваше изпод одеялото. Дребни светещи точици блестяха по материята и аз почувствах, че това вече ми е познато. Чувството продължи да измъчва съзнанието ми.

Шофьорът, който я бе блъснал и избягал, не бе открит. Може да не е бил от града. Полицията не бе в състояние да подложи всяка кола в Ню Йорк и покрайнините му на лабораторен преглед.

Историята е била забравена за два дни. И защо не, помислих си аз. Жертви на автомобилни злополуки стават повече от един милион души. Хората са заменими и една смърт повече или по-малко не е кой знае какво. Конвейерите на Детройт никога нямаше да бият раждаемостта в Съединените американски щати.

Напуснах приземния етаж, качих се горе и телефонирах в кантората. Ейми Ван Дорн бе оставила кратко съобщение на Касиди, че ще ме посети в два часа.

— Сигурно грешиш — казах аз. — Тя се движи със стол на колела.

Гласът й беше язвителен:

— Позвъни й и провери.

— Не е необходимо. Извинявай.

— Кога ще бъдеш тук?

— Скоро. Ако някога се измъкна от тази история, ще се поправя. Обещавам ти.

— Ха! — Това пръхтене бе знак на неподправен скептицизъм и единствено Касиди можеше да му придаде тази тоналност.

В метрото на път към центъра пред очите ми все още беше снимката от злополуката с Клеър Макайвър. Нещо в нея продължаваше да измъчва съзнанието ми и колкото повече се замислях, толкова повече се обърквах.

Бенедикт Майлоу не беше в кантората си и вратата му беше заключена. Затова реших да се срещна с Арнълд Париш.

Думите „Консултант по инвестициите“ бяха дискретно написани върху матираното стъкло. Малката чакалня беше пуста. През отворената врата видях Париш да набира телефонен номер. Той спря и вдигна поглед. Видя ме и ме покани:

— Добър ден, сър? Влезте.

Когато се приближих до него, смръщи чело.

— Господи, та вие сте Скот Джордан, адвокатът. Спомням си. Срещнахме се в Ривърдейл.

— Така е.

Той не протегна ръката си.

— Винсънт не знае, че съм тук.

Дръпна ръкава си и погледна ръчния си часовник.

— Не мога да ви отделя много време. Искате ли нещо от мен?

Усмихнах се.

— На първо място искам да разберете, че не представлявам Винсънт, че не съм негов адвокат и не съм бил такъв от години. Тук съм по съвсем различен повод. Ейми Ван Дорн ми каза, че давате съвети как да се инвестира.

— Така е.

— Твърди, че сте много добър.

— Приятно ми е да си го мисля. Тя послуша съвета ми и удвои състоянието си.

— Така разбрах и аз. Много скоро ще получа известна сума и си помислих, че бих могъл да поговоря с вас.

Държанието му се промени; тутакси стана сърдечен и вежлив. Забрави, че бърза и почти замърка.

— Е, сър, допита сте тъкмо, където трябва. Разбира се, добре би било да знам точната сума и какви са намеренията ви за инвестиране.

— Намеренията ми ли?

— Текущи доходи ли искате, или бъдещо повишаване на стойността.

— Има ли разлика?

— Изобщо, да. Вместо да получават дивиденти, начинаещите компании влагат по-голяма част от капиталите си в изследователска работа и за увеличаване на монетното обръщение.

— Точната сума ще зависи от случая, върху който работя в момента — казах аз. — Струва ми се, че ще възлиза на около петдесет хиляди долара.

Той сърдечно се усмихна.

— Добре закръглена сумичка. Ще трябва да я инвестирате, колкото е възможно по-скоро. На вашата възраст бихте могли да си позволите да рискувате. Живеем в динамично време, мистър Джордан. Изследователската дейност непрекъснато предлага нови изделия, нуждите на консуматорите се повишават, банковите депозити растат, икономиката ни се разраства, населението ни се увеличава, автоматизацията набира скорост и има само един път за имуществото, което остава при ликвидацията след удовлетворяването на кредиторите… нагоре.

Очевидно той не бе и чувал за Исак Нютон и известната ябълка. Беше речовит и изпечен търговец на дребно, чиято глава бе пълна със статистически данни и не можех да се начудя защо специалистите, които проявяват такива познания, рядко разполагат със средства, за да се възползват от собствените си съвети.

— Убедихте ме, мистър Париш. Бихте ли ми записали имената на някои компании, които имате предвид? Бих искал да заложа на тях.

— Разбира се.

Той взе молив.

— В момента не мога да ви предложа компания, от която да купите ценни книжа. Това изисква проучване, анализи, въображение. Но ще ви назова няколко компании с големи перспективи. Във всеки случай ще подобрите финансовото си положение, като инвестирате за бъдещето на американската индустрия.

Вече виждах как служителите в нюйоркската борса коленичат пред него.

Спря да пише, сгъна листа и го сложи в плик. Подаде ми го и каза:

— Помнете едно. Не можете да купите акции и после да забравите за тях. Инвестициите се нуждаят от непрестанно наблюдение.

Станах.

— Посещението ми беше много полезно, мистър Париш. Благодаря ви за съвета.

Той също стана и ми подаде ръката си.

— В такъв случай чакам да ми се обадите.

— О, да — обещах аз. — Ще ви се обадя.

Той ме придружи до асансьора и ме изпрати по всички правила на вежливостта, уважението и почитта. За щастие не знаеше какво става в главата ми, а може да е бил прелъстен от мисълта да ме изпрати надолу по асансьора, преди да е пристигнала колата му.

Когато излязох на улицата, извадих плика и разгледах почерка. Сравних го с писмото на Денис Хауард, което Ейми Ван Дорн бе заловила. Един-единствен поглед бе достатъчен. Очевидно бил е направен опит да се преиначат полегатите назад драскулки, но за опитното око характеристиките говореха безпогрешно. Арнълд Париш бе написал и двете.

По пътя спрях в отдел „Убийства“. Джон Ноула бе потънал в камара документи. Бръчките по лицето му бяха станали по-дълбоки, напрежението — по-очевидно. Той погледна с безразличие.

— Върна ли се, адвокате?

— Знаеш, че съм пуснат под гаранция.

— Знам — отвърна той. — Мога да те задържа по друго обвинение — нападение и нанасяне на телесна повреда.

— Ритър ли имаш предвид? Беше самоотбрана.

Той зашумя с листите по бюрото си и прилежно ги подреди.

— Защо не ни каза, че Бантън е замесен във фалшифициране на пари? Това хвърля светлина върху много неща.

— Мислех, че знаете.

— Казал си на Килборн, не на нас.

— Джон, обадих ти се, още щом самоличността на Ритър беше установена и разбрах, че между тях съществува връзка.

— Не си бил достатъчно бърз. Знаел си откъде са банкнотите — от сестрата на Бантън. Знаел си и откъде ги има — от брат си. Трябваше да ни кажеш. При убийство трябва да действаме бързо. Иначе свидетелите се скриват, паметта изневерява, уликите изчезват.

Той замълча и ме загледа право в очите.

— Има ли още нещо, което трябва да знам за Бантън?

Тихо казах:

— Мисля, че трябва да зададеш въпроса на Никълъс Странг.

— Какво искаш да кажеш?

Разказах му за телефонните разговори между двамата, за забързаното посещение, което адвокатът направи на Бенедикт Майлоу, още щом излязох от кантората му. Разказах му как си противоречеше Странг и че той имаше по-убедителен мотив да убие Бантън, отколкото аз.

Ноула стана от стола си, бавно тръгна и ми заповяда да го последвам. Качихме се в полицейската кола, която чакаше до бордюра, и той посочи с глава към шофьора.

— Дай му адреса на Странг.

След петнайсет минути влязохме в кантората на адвоката.

Когато Ноула съобщи кой е, Странг ме погледна студено. Погледът му рикошира. Да си юрист не е като да си член на някакво братство, така че нямах никакви угризения. Не му дължах нищо.

Ноула направо попита:

— Вярно ли е, адвокате, че сте разговаряли със Стийв Бантън малко преди да бъде убит?

— Е, лейтенанте, надявам се, ще ми кажете какво е всичко това…

— Зададох ви въпрос. Отговорете, моля.

Сега Странг се бе овладял и изискано помръдна рамене.

— Би било безсмислено да го отричам.

— Беше ли потърпевшият ваш клиент?

— Едва ли може да се каже така.

— Тогава би било също толкова безсмислено да твърдите, че разговорът ви е бил професионално поверителен. Каква беше целта на обаждането ви?

— Вече обясних на Джордан.

— Предпочитам да го чуя от устата ви. — Лейтенантът говореше с деловит тон.

— Разбира се — Странг бе започнал да става леко сговорчив. — Знаех, че окръжният прокурор разследва бракоразводното дело на Макайвър. Знаех също, че Бантън е бил разпитван. Като адвокат на една от страните естествено бях заинтересован от показанията му. Обадих се да го посъветвам да каже истината.

— А каква е тя?

— Че залавянето в хотела не беше заговор, а съвсем законно.

— В такъв случай вие вярвате, че Клеър Макайвър е била в интимни отношения с шофьора си.

— Аз… аз не съм казал това, лейтенанте.

— Можете ли да предложите друго обяснение за присъствието й в хотела?

— Боя се, че не.

— Бяхте неин близък приятел. Трябва да сте разговаряли за случая.

— Напротив. Щеше да е неудобно.

— Неудобно? — В гласа на Ноула прозвуча язвителна хапливост, а очите му гледаха студено. — Дошла е при вас като при свой адвокат и ви е показала жалбата. Вие сте й бил любовник. Това е всеизвестно. Нима ме карате да мисля, че сте приели фактите като нещо дадено и не сте й задавали никакви въпроси? Че не сте проявили ревност? — После кипна: — Във всеки случай тук не можем да ви пипнем. И двамата са мъртви и не могат да ви противоречат.

Странг седеше онемял, с безизразно лице.

— Научих, че в нощта на смъртта й сте били с нея.

— Вечеряхме заедно. Тя си тръгна преди да стане злополуката.

— Без никакви обяснения?

— Никакви.

— Не е ли възможно да ви е оставила, за да отиде на среща с Бантън?

— Възможно, но не вероятно. — Самолюбието на Странг не му позволяваше да го признае.

— В какво настроение беше през онази нощ? Да е изглеждала разстроена или да се е тревожила за нещо?

— Ни най-малко. Беше безгрижна и весела. — Внезапно му хрумна нещо: — Всъщност мога да го докажа. Един от фотографите в нощния клуб ни направи снимка, точно преди да си тръгнем. Тя е тук, в кантората. Вижте сами.

Той се порови в чекмеджето и я откри.

Надникнах през рамото на Ноула. Клеър седеше в скута на Странг и двамата широко се усмихваха пред камерата. Гледах втренчено и внезапно настръхнах, защото си спомних странното си усещане, когато видях снимката на Клеър след злополуката.

Ноула се вцепени и аз разбрах, че се вълнува. После остро попита:

— Казахте, че снимката е направена в нощта, когато е била убита?

— Да.

— Носела е същата рокля?

— Сигурно. Защо?

Тогава изведнъж включих. Мисълта прониза съзнанието ми и от нея главата ми се завъртя. Роклята на Клеър — тъмно памучно кадифе, напръскано с пайети. Парченцето плат, което Лора Бантън бе намерила в куфарчето на брат си. Откъснато от роклята на Клеър, когато колата я е връхлетяла.

Зяпнах Ноула и той ми кимна с глава.

— Правилно, Скот. Смъртта й не е била злополука. Вероятно е била убита, нарочно е била блъсната. Парченцето плат, което ми изпрати, го доказва.

— Какво парченце плат? — обади се Странг.

— За какво говорите?

Ноула му обясни и добави:

— Бантън е взел парченцето плат от шасито на колата, която я е блъснала. След като сте се разделили, тя е тръгнала да се срещне с него. Вероятно са се скарали и той я е ударил. Тя е паднала и е останала на мястото. Като е видял, че не диша, той се е паникьосал и я е блъснал с колата си, за да изглежда като автомобилна злополука.

— А спуканата гума? — попитах аз.

— Може да е изпуснал въздуха.

— А скъпоценностите?

— Откъде другаде е можел да вземе пари, за да даде на Хюго Ритър?

Никълъс Странг дишаше тежко през разширените си ноздри, погледът му беше вледеняващ. Ноула взе телефона и поръча разговор с отдел „Убийства“ в Бронкс.

Случаят засягаше тях, а не него.