Харолд К. Мейзър
Висок, мургав и… мъртъв (2)

II

Естествено, бях учуден. Нямах никаква представа защо окръжният прокурор ще иска да ме види. Но призовка от почитаемия Филип Лохман не може да се пренебрегне с лека ръка. Докато чаках пред кабинета му в определеното време, го чувах как соли един от подчинените си:

— Ти си главният помощник, Бил. Ти възложи случая на човека и ти отговаряш за него. Двете седмици изхвърчаха, а все още никакъв обвинителен акт. Ако той не може да се справи, направо си го кажи и аз ще направя необходимите промени. Това е последната ми дума. А сега повикай Скот Джордан.

Бил Постили промуши глава през вратата и ме повика с пръст. Постили бе назначен в Окръжната прокуратура по време на последната администрация и беше един от остатъците, който се грижеше нещата да вървят по мед и масло. Учихме заедно в Юридическия факултет и когато получих призовката, в която се казваше да се явя в Окръжния съд на осмия етаж, аз се опитах да се свържа с него, за да ми обясни, но беше зает.

Филип Лохман стоеше до прозореца — висок, стегнат и сериозен, с неумолимо лице, с пенсне, прикрепено към костта на прегърбения му нос. Той студено ме погледна и с рязък жест ми посочи един стол.

— Седнете, адвокате.

Ако някога ми се случи да препоръчам човешко същество, върху което да се изпита ефектът от избухването на атомна бомба, вероятно Лохман ще бъде начело в списъка ми. Не бяхме си кръстосвали пътеките от случая Матю Талант, но той знаеше какво изпитвам към него и чувствата ни бяха взаимни.

— Остани, Бил — рече той на Постили. — Искам да чуеш всичко.

Постили кимна с безизразно лице.

Лохман отиде до бюрото си и седна. Бил е адвокат на корпорация, адвокат на акционерно дружество на Уолстрийт, лобист във Вашингтон и политик в Тамани. Сега, като прокурор на окръг Ню Йорк, с тренираните си сетива в губернаторската резиденция в Олбани, той периодично беше обект на кръстоносни набези, особено по време на предизборни кампании.

Миналата седмица вестниците бяха пълни с материали за настоящата му кампания срещу адвокатите, занимаващи се с бракоразводни дела. Той се ровеше в параграфи, проверяваше закони и оспорваше валидността им, като обвиняваше адвокатите в тайни споразумения. Доста от манхатънските адвокати ходеха с разстроени лица, а по нощите се мятаха от безсъние в леглата си.

Той събра пръсти във формата на пирамида, облакъти се на бюрото си и насочи поглед в очите ми.

— Разбрах, че не харесваш законите на този щат, Джордан.

— Има какво да се оправи в тях.

— Но не от теб. — Гласът му резонираше като на съвършен оратор. — Нито, от което и да е друго лице. Всяка промяна в правилника е работа на законодателното тяло. Изключително.

Направих жест с обърнати нагоре длани и казах:

— Вижте, мистър Лохман, не разбирам за какво говорите. Каква грешка съм направил?

— Много грешки. Прокуратурата ще те подведе за даване на подкуп за лъжесвидетелстване и за скалъпване на доказателства в изфабрикувано бракоразводно дело.

— Мен? — Аз се опулих срещу него, а ръката ми притисна гръдния ми кош с широко разперени пръсти. — Аз много рядко се заемам с бракоразводни дела.

— Занимавал си се с твърде много. Може би не си спомняш. Макайвър срещу Макайвър.

— Но това беше преди две години.

— Точно — той се усмихна с тежка ирония. — Значи си спомняш.

Много добре помнех. Представях писателя, Винсънт Макайвър, чийто роман „Аферата Манхатън“ беше нашумял през онази година. Бях му препоръчан, когато искаше развод от жена си Клеър и това беше единствената работа, която съм свършил на този човек. Доколкото знам, делото се водеше съвсем честно и почтено. Погледнах Бил Постили, но безизразното му лице не ми подсказа нищо.

— Какво искате да кажете с това — опит да се склони някой да лъжесвидетелства? — попитах Лохман. — Жената бе обвинена в изневяра. Разполагахме с неопровержими доказателства и с двама незаинтересовани свидетели. Познавах лично едната от тях.

— Хейзъл Адамс?

— Да, сър. По онова време беше секретарка на Винсънт Макайвър и ме препоръчала. Присъстваше при залавянето на двамата прелюбодейци и мога да поръчителствам за неподкупността й.

— Несъмнено — отвърна сухо той. — Но кой може да поръчителства за твоята?

— Много хора. Учителката ми в детската градина, ръководителят на дружеството на скаутите, всеки, който някога си е имал работа с мен.

Не му беше до смях.

— В лошо положение си, Джордан, и несериозността няма да го облекчи. Този развод бе заговор, залавянето — скроено, едно театро и нищо повече, при това вярвам, че можем да го докажем.

— Как?

— Свидетелите ти дадоха показания, че са видели мисис Макайвър в една хотелска стая с някакъв непознат. Знаеш ли кой е бил мъжът?

— Не, сър. Не участвах в залавянето им.

— Но видя снимката.

— Каква снимка?

— Моля те, Джордан. — На бюрото му имаше номериран плик. Той порови в него и хързулна някаква снимка към мен: — Увери се сам.

На снимката се виждаше обикновена хотелска стая, обзаведена със стандартна мебел. Клеър Макайвър беше седнала на края на леглото — нагло застанала в прозрачно неглиже. Фотосветкавицата я бе запечатала в тъжна поза с широко отворени очи. До нея стоеше мъж по риза, погледнал през рамо, като че ли стреснат от внезапен шум на вратата. Едната му ръка бе свита и повдигната като в уплах. Той беше висок, със смугло лице, силна челюст и щръкнали вежди, с някаква сурова хубост, макар че ако разстоянието между очите му беше по-голямо, щеше да бъде по-добре.

— Е? — попита Лохман.

Снимката ме бе изненадала. Не знаех, че съществува. Никой не бе сметнал за нужно да ми каже.

— Никога не съм виждал този човек.

Лохман мразовито се усмихна.

— Много е лошо, че не си под клетва. Би ли повторил това пред съдебните заседатели?

— По всяко време. Този мъж ми е съвършено непознат. Откъде сте взели снимката?

— Няма значение. Била е направена в момента на залавянето от един частен детектив. Човекът, който ти си наел — Бенедикт Майлоу.

— Не съм — отвърнах категорично аз. — Бенедикт Майлоу не бе нает от мен. Той бе ангажиран от Винсънт Макайвър. За пръв път видях Майлоу, когато влезе в кантората ми по искане на Макайвър.

Лохман се намести на стола със скептично изражение на лицето.

— Добре, Джордан, да чуем какво ще ни кажеш ти.

Нямах какво да крия и не се нуждаех от време, за да измислям или съобразявам, ето защо започнах направо, без да украсявам, като в същото време знаех, че нищо от това, което ще кажа, не ще хване място. Припомних си цялата случка, като да беше вчера.

— Винсънт Макайвър имаше на разположение всички доказателства за развод, когато дойде при мен. Семейният му живот от дълго време не вървял и той подозирал жена си в изневяра. Ето защо наел частен детектив и пуснал Майлоу по следите й. Но няколко седмици нищо не се случило. Очевидно е била много дискретна. После, един следобед, Майлоу се обадил по спешност. Казал на Макайвър, че Клеър обядвала с някакъв непознат и после той ги проследил до един хотел. Били регистрирани там. Нуждаел се спешно от друг свидетел, някой, който да познава Клеър, някой, който да я разпознае и да свидетелства в съда. Секретарката на Макайвър, Хейзъл Адамс, била в същото време при него и той й диктувал някакво писмо.

— Момичето, което ви препоръча?

— Да. Помолил я за помощ. Отначало тя се дърпала, защото не искала да се замесва в семейните разправии на работодателя си. Но той й се молил, придумвал я и я принудил, като й казал, че е належащо и накрая тя се предала. Той я изпратил в хотела. Тя се срещнала с Бенедикт Майлоу във фоайето и той я качил в стаята. Не знаех, че са направени снимки. Никой не ми е казал. Разбира се, при тези обстоятелства не е имало нужда от снимки. Законът приема за доказателство, когато двама души са заловени в положение…

— Познавам закона — тонът му граничеше със сарказъм. — Продължавай.

— Да, сър. Включих се в делото от този момент. Макайвър вече притежаваше доказателствата. Аз само трябваше да съставя документите и да разкрия процедурата. Ако е имало нещо съмнително в това залавяне, не корете мен. Нищо не ми е известно.

— Добре — каза той с преувеличено търпелив тон. — Свършвай!

— Това е всичко. Клеър си нае адвокат, но той не се яви в съда да я защитава. Всичко беше в завършен вид. Един съдия чу доказателствата и подписа временно постановление, което беше приведено в изпълнение след деветдесет дни. Макайвър беше в Холивуд по онова време и аз му изпратих препис. Оттогава нищо не съм чул за случая, докато тази сутрин не ме повикахте.

Потупах с ръка снимката.

— Какво ви кара да мислите, че залавянето е било предварително уговорено? Тази снимка потвърждава моя разказ.

— Напротив. Снимката го отрича.

— Как?

— Мъжът, който виждаш на нея с Клеър Макайвър, прелюбодеятелят, е Стийв Бантън.

Поклатих глава:

— Съжалявам. Името не ми напомня нищо.

— Не много — кисело уточни той. — Стийв Бантън беше шофьорът на Макайвър по време на залавянето им.

Това вече беше новина за мен.

— И какво трябва да докаже това?

— Много неща. Явно жената на Макайвър му е изневерявала. Той сигурно е знаел с кого. Но не го е уволнил. Държал е Бантън на служба при себе си повече от година след развода.

Лохман се наведе напред и заговори, като наблягаше на всяка дума с почукване на пръст по бюрото:

— Всеки уважаващ себе си човек, комуто е известен подобен факт, тутакси би изгонил шофьора си. С едно изключение, Джордан. Само едно. Ако самото залавяне е скалъпено, предварително замислено, ако Стийв Бантън е бил в стаята с мисис Макайвър по искане на господаря му. Естествено, в такъв случай няма да го уволни. Дори да го повиши.

Разбрах какво иска да ми каже и това ме разтревожи. Отново погледнах Бил Постили, но безизразната маска беше все още на лицето му. Лохман изопна напред показалец като чичо Сам, призоваващ гражданите да закупят облигации за Свободата.

— В този щат има само една причина, поради която може да се даде развод — изневяра. И законните изисквания за нейното доказване са строги и неумолими. Адвокатът трябва да има специална подготовка да напише сценария и да организира залавянето, което да поддържа в съда. Вярвам, че ти си авторът на този сценарий, Джордан, и освен това възнамерявам да го докажа.

— Защо не проверите разказа ми, като разпитате хората, замесени в това? — попитах аз.

— Направихме го. Майлоу отрича съучастие.

— Естествено. Това може да му струва разрешителното. Призна ли кой го е наел?

— Да. Макайвър. Но това нищо не значи. Никога не съм твърдял, че си глупав, Джордан. Достатъчно си умен да стоиш в сянка и да даваш инструкции.

— А Хейзъл Адамс?

— Нямаше причина да й казваме истината. Ще бъде по-полезна като свидетел, ако си мисли, че залавянето е било честно и почтено.

— А Стийв Бантън?

— Млъкна, когато видя снимката. Отказа да говори и не успяхме да го накараме да си отвори устата.

— Говорихте ли с Винсънт Макайвър?

По устните на Лохман се разля сардонична усмивка.

— За какво? Мислиш ли, че ще каже истината и ще ни помогне да докажем, че собственият му развод е бил предварително скроен и да поеме риска да анулира сегашния си брак? Невъзможно. Не обичам да си губя времето.

— А мисис Макайвър, какво казва тя?

Той повдигна брадичка и ме дари с бърз, остър поглед:

— Не сме я разпитвали.

— Как така? Мислех, че вашето учреждение винаги се е хвалело, че не оставя и камък преобърнат, когато води следствие.

— Би трябвало да преобърнем ужасно голям и тежък камък, за да разпитаме мисис Макайвър — изрече той и изкриви уста. — Надгробен камък. Къде беше през ноември миналата година?

Това беше преди седем месеца — спомних си, че бях в Акапулко и се пекох на слънцето.

— На почивка в Мексико.

Той погледна Постили.

— Кажи му, Бил.

Постили рече с безизразен глас:

— Клеър Макайвър е била убита от автомобил във Ван Кортланд Парк, Бронкс, шофьорът я е блъснал и избягал. Спукала е гума и е излязла на пътя да спре някоя минаваща кола. Било е късно през нощта и очевидно шофьорът не я е видял. Смъртта е настъпила мигновено.

Не почувствувах нищо. Никога не бях виждал Клеър Макайвър. Тя ми бе съвършено непозната, а в град с осем милиона жители смъртта е нещо обикновено. Всеки ден вестниците пишат за смъртни случаи.

Лохман се облегна и се опита да говори разумно:

— Защо не ни помогнеш, Джордан?

— Искате да дам показания? — попитах аз. — Добре. Ето ги. Не знам нищо за никакъв заговор и никога през живота си не съм скалъпвал залавяне. Напечатайте това в три екземпляра и аз с радост ще подпиша и трите.

Той мигновено изстина:

— Значи така желаеш?! Добре, Джордан. Чуй сега, моето учреждение — това е бизнес. Отдавна знаехме за вредните измами, практикувани в съда при бракоразводните дела в този щат. Адвокати като теб пренебрегваха закона, като наемаха съмнителни детективи и подстрекаваха лъжесвидетелстването. С това вече е свършено. Сега се ровим в документите и ще унищожим реномето на много хора. Глави ще се търкалят, адвокате, а твоята може да открие парада. Да искаш нещо да кажеш, преди да си тръгнеш?

— Ще го кажа в съда.

— Ще имаш тази възможност, повярвай ми. — Главата му се извърна към Постили, с което показа, че съм разжалван. — Добре, Бил, да прегледаме другите папки.

Разговорът беше свършил. Никой от двамата не ми обърна повече внимание. Аз излязох, взех асансьора и излязох на Фоули Скуеър. Сградата на Върховния съд се извисяваше здрава, горда и неуязвима. За миг несигурно се спрях в почуда сред кипящото автомобилно движение покрай мен — откъде да започна, за да се измъкна от положението. Ако Лохман може да докаже твърдението си, Асоциацията на юристите ще погледне много лошо на правото да практикувам професията си.

При първото споменаване на името на Стийв Бантън, лейтенант Ноула наостри уши с интерес и не ме изпусна от погледа си. Сега измъкна тънката петниста пура, която до този момент стискаше между зъбите си и се придвижи със стола си напред.

— В такъв случай Стийв Бантън е бил съучастник.

— Очевидно.

— И никой не ти е казал?

— Никой.

— Дори и Хейзъл Адамс, момичето, което те е препоръчало?

— Дори и тя.

— Бяхте ли близки?

— Много близки — преди време.

Ноула събра вежди и стисна устни.

— Звучи неправдоподобно. Защо ще се пази в тайна?

— И аз бих искал да знам.

— И ти отиде да я видиш?

— Не веднага. Първо спрях в кантората.

Той се облегна назад и отново захапа пурата си. Тя се полюшна, когато той каза:

— Разкажи ми всичко.