Харолд К. Мейзър
Висок, мургав и… мъртъв (19)

XIX

Вземах стъпалата по три наведнъж, като оставях гравитационната сила да върши по-голямата част от работата и целият напрегнат се стремях да изляза бързо на улицата. Въпреки всичко Макайвър се спускаше вертикално и му беше по-лесно, така че едва не го изпуснах. Когато се втурнах през входната врата навън, таксито му тръгваше.

Хванах друго. Този шофьор бе компенсация за предишния. Беше добър, много добър. Да преследваш кола сред автомобилното движение на Манхатън трябва да си дързък, способен и късметлия. Той притежаваше всичките качества, промъкваше се между колите и винаги успяваше да хване зелен светофар. Освен това бе достатъчно умен да спре на дискретно разстояние, когато предният шофьор натисна спирачки пред парк-хотел „Трейси“.

Е, стар козел такъв, мислех си аз, ясно е, че няма да се прибереш след два часа. Възползваш се от възможността да кръшнеш малко.

Дадох петдоларова банкнота на шофьора и му казах да задържи рестото. Той ме погледна с надежда.

— Искате ли да почакам?

Отговорих отрицателно и почаках малко на тротоара, за да дам възможност на Макайвър да стигне там, за където се е запътил. Не си бях изработил план и реших да постъпя така, както ми подскаже първият диалог, който щях да чуя.

Хотел „Трейси“ имаше стара архитектура, кристалният полилей се спускаше от сводестия таван, а ламперията бе наскоро излъскана. Знаех номера на стаята на Денис Хауард от доклада на Макс Търнър.

Беше на третия етаж зад завоя в коридора. Коленичих и надникнах през ключалката. Видях само два крака, дървения крак на масата и панталона на мъж. Зрителното ми поле бе ограничено, затова пък се чуваше много добре, което се дължеше отчасти на добрата акустика, на недобре прилепналата врата и отчасти на високите децибели в резултат на силни емоции.

Макайвър говореше прочувствено:

— Виж, Денис. Искам да го разбереш. Не бива да ми се обаждаш по телефона. При никакви обстоятелства. В редките случаи, когато искам да те видя пак, аз ще ти съобщя. Казвам ти го съвсем цивилизовано, но ако държиш да се правиш на глупачка, ще взема по-строги мерки.

— Не те разбирам, Винс. — Денис Хауард не хленчеше, в гласа й нямаше болка. — Когато се срещнахме за първи път, ти беше толкова внимателен и аз си помислих…

— Нямала си право да си мислиш каквото и да е. Двамата изживяхме хубави мигове заедно и това е всичко. Не съм ти давал никакъв повод, никакви обещания и нямам никакви ангажименти към теб. Вече си голямо момиче и тогава ми беше под ръка. Не съм първият мъж, с когото излизаш, така че не се опитвай да говориш за няколкото срещи, които сме имали, като за любов до гроб. Аз съм женен и не искам да се въвличам в любовни истории.

— Тогава защо започна?

— Имаш къса памет, Денис. Беше тъкмо обратното. Ти започна. Ти си изключително привлекателна жена и понякога мъжът може да се забрави.

— Но аз те харесвам, Винс, наистина.

— Ласкаеш ме, но си губиш времето. С твоето лице и фигура много лесно можеш да си намериш някой по-подходящ.

— Младите мъже са ми скучни.

— Ню Йорк има повече от осем милиона жители, Денис, и половината от тях са мъже. Защо съсредоточаваш усилията си върху мъж, когото не можеш да имаш?

— Защото искам теб.

— Съмнявам се — отвърна й той с тъжна ирония в гласа. — Целта ти е друга. Пари?

— Хайде, Винс, няма никакъв начин…

— Не чакай добро от мен. Нямам пари. Защо не играеш с открити карти?

— Искам само теб.

Гласът му се изостри от раздразнение.

— Това е. Зает съм. Трябва ли да ти нарисувам схема?

— Един мъж дължи нещо на…

— Аз не ти дължа абсолютно нищо. Искам да спреш да ми се обаждаш. Жена ми е болна и ако научи за теб, положението й ще се влоши. Просто спри да звъниш. Обещаваш ли?

— При едно условие. — Тя наистина беше упорита, си помислих аз.

Той мъченически въздъхна:

— Какво е то?

— Да се виждаме от време на време — чакай, нека да свърша. Има много усамотени места, където никой познат няма да може да ни види. Или можем да прекараме някоя тиха вечер тук. Не искам много, Винс. Само малка отстъпка и обещавам, че ще бъда доволна от нея.

— Ще си помисля.

— Ще ми се обадиш ли?

— Да.

— Ще ме целунеш ли преди да си тръгнеш? Денис Хауард бе твърде желана цел. От целувка-две Винсънт нямаше да получи кой знае каква травма. Сега вече виждах пет крака, като единият все още принадлежеше на масата. Другите два чифта бяха обърнати един към друг, краката, обути в найлонови чорапи, се бяха повдигнали на пръсти, а диалогът бе временно замрял. Тъкмо обратното — за човек, който иска да скъса, той се забави повече от разрешеното време.

Тръгнах си, без да ги дочакам да свършат. Този път аз първи слязох на улицата. Нямах никакво желание да се срещна с Денис тази вечер и се върнах при Хейзъл.

Когато позвъних, тя тракаше на машината си. Отвори вратата и сложи ръце на кръста си.

— Не приемам никакви извинения. Бих искала да знам какво означава всичко това.

— Какво ще кажеш по-напред за чаша кафе?

— Кафето после. Първо ми отговори.

— Окей. — Минах покрай нея и седнах. — Каза, че два часа няма да си бъде вкъщи и аз исках да знам къде отива.

— Защо?

— От любопитство.

— Не ти вярвам.

— Естествено. Никой не вярва, когато му казват истината.

— Добре. Може да си бил любопитен, но това е само част от истината. Какво има още?

Поклатих глава.

— Съжалявам. Един адвокат никога не трябва да споделя конфиденциална информация без разрешението на клиента си.

— Не знаех, че имаш клиент в момента.

— Случаят се разшири и сега имам клиент.

Тя смешно се нацупи.

— Само това ли искаш? Кафе?

— Компания, нежност, разбиране и съчувствие.

— Не ги заслужаваш. Обаче…

Телефонът иззвъня и тя отиде да вдигне слушалката. После се обърна към мен със слушалката в ръка.

— Теб търсят.

— Мен? — Аз премитах. — Кой ме търси?

— Някаква жена.

Когато се обадих, сетивата ми бяха нащрек. Един глас каза:

— Скот?

— Касиди — въздъхнах с облекчение. — Как разбра къде да ме намериш?

— Съобразих. Обаждах се на всички номера, които видях в бележника ти.

— Много скоро ще ме замесиш в някоя бъркотия.

— Вече си замесен. Някакъв мистър Питър Килборн от Секретната служба на Съединените американски щати се опитва да те открие. По-добре е да му се обадиш.

— Веднага.

Прекъснахме връзката и аз изчаках да чуя сигнала. Когато до ушите ми достигна гласът на Килборн, казах:

— Скот Джордан е, Пийт.

— Къде си?

— При приятелка.

— Довлечи се веднага тук, мистър. И да не стане утре.

В ухото ми прищрака и линията онемя. Погледнах Хейзъл:

— Забрави за кафето. Трябва да тръгвам.

— Боже мой! По-добре да се срещах с някой лекар. Ти си най-странстващият адвокат, когото познавам.

— Странстващ — повторих аз. — Хубава дума. Защо се оплакваш? Нали трябва да работиш върху ръкописа на Макайвър?

— Да притопля ли кафето?

— Да, ако обичаш. И себе си.

Тя се присегна за попивателната и заплашително я хвана.

После изпъшка с преувеличено безсилие:

— Върви си.