Харолд К. Мейзър
Висок, мургав и… мъртъв (18)

XVIII

Хюго Ритър дишаше през устата си. Долната му челюст висеше и показваше зъбите му. Тромаво пристъпваше на босите си крака с широко разтворени ръце, преграждащ по този начин празното пространство помежду ни. Бях застанал в позата на боксьор и внимателно го наблюдавах.

Топлината бе потискаща, заплашителна. Каквото и да се случеше, щеше да бъде кратко и безмилостно. Никой от нас нямаше да издържи дълго в тази жестока пържилия.

— Не бъди глупав, Ритър — обадих се аз. — Твърде си дебел.

Той се втурна напред. Аз отстъпих встрани и го ударих с левия си юмрук по челюстта. Ударът ми попадна под прав ъгъл и издаде шум от пропукване, но той разтърси глава и се завъртя. За човек с такава тежест той бе забележително пъргав. Продължи да ме дебне изотзад.

Трябваше да се държа на прилично разстояние от този човек; ако ръчищата му ме достигнеха, щях да съм мъртъв. Прицелих се в подутия му корем и го ударих като с бухалка. Собственият ми удар ме разтърси до рамото. В отговор той само изсумтя, а китката ме заболя силно. Коремът му беше като торба с цимент. Приближи се още по-близо и изведнъж се озовахме вкопчени един в друг като двама борци във финален мач.

Напрегнах се, но не можех да го отблъсна. Тежестта му ме притискаше. Почувствах горещия дъх на тръбата по гърба си. Тя би могла напълно да свари човек за по-малко от трийсет секунди. Прегръдката му бе като гигантско менгеме и ушите ми забучаха. Отчаяно се напънах и вдигнах едното си коляно.

То отслаби хватката му и той отстъпи крачка назад. И двамата дишахме с огромно напрежение. Ритър бе в потилнята твърде дълго, по-дълго от мен и горещината бе започнала да го събаря. Трябваше да свърши сега, веднага, или никога. Не можеше да си позволи да пропусне възможността. Залогът бе твърде голям. Ако го опандизеха за разпространение на фалшиви банкноти, щеше да излезе оттам побелял старец.

Видях, че наближава и се дръпнах встрани, тъкмо когато той се втурна напред. Рамото му ме закачи, но инерцията го повлече. Не можа да включи спирачките си; подът бе твърде хлъзгав и откритите тръби се впиха в диафрагмата му, той изцвили като кон в горящ хамбар и падна на колене.

Постоях с разтуптяно сърце, а после го хванах под мишниците и го завлякох по мокрия под навън. Нормалната температура ни удари като арктически студ. Погледнах надолу към Хюго Ритър. Той беше припаднал и лежеше с отворена уста, през която се виждаха зъбите му до самите венци. Коремът му бе кърваво червен и вече се набръчкваше от изгарянето.

Спомних си, че в съблекалнята бях видял телефонна кабина, взех един жетон от прислужника и се обадих на Килборн. Набързо му разказах какво се бе случило, без да разкрасявам нищо.

— Трябваше да го направиш изкусно — с горчивина каза той. — Трябвало е сам да решиш.

— Не знаех доколко е замесен.

— Е, сега разбра.

— Разбрах също, че в стаята си вероятно е скрил доста от подправените банкноти и ако се довлечеш насам…

— Чакай ме там — озъби се той.

— Виж, Пийт, нямаш нужда от мен и освен това…

Линията беше закрита. Килборн беше вече на път. Върнах се при прислужника.

— Имате ли лекар в хотела?

— Не, сър.

— Тогава повикайте отвън. Този човек беше в потилнята. Подхлъзна се и падна върху тръбите. Нарани се много лошо.

Той не ми вярваше.

— Шегувате ли се? Тръбите са закрити.

— Не много добре. Една от защитните повърхности се откърти, когато той се улови за нея. Аз го издърпах навън и сега лежи до плувния басейн. Трябва му бърза медицинска помощ.

Прислужникът отиде да се увери с очите си.

Бях изгубил твърде много течност. Бях се обезводнил. Чувствах се като една от онези патици, които висяха на витрината на китайския магазин за зеленчуци. Набързо взех душ и се облякох.

Когато слязох във фоайето, спрях да телефонирам на лейтенант Ноула.

— Искаш ли една нишка към убийството на Бантън, Джон?

— Каквато и да е.

— Открих Хюго Ритър. Той е в хотел „Кеймбридж“ на Двайсет и седма улица.

Гласът му внезапно стана рязък:

— Знаеше ли го, когато Уиник ти съобщи името на хотела?

— Не, сър.

— Ритър там ли е сега?

— Да, сър.

— Съобщи ли на Килборн?

— Той е вече на път.

— Поздравления. Най-после си използвал главата си. Не можеш да изиграеш ролята си ефектно без наша помощ.

Изкашля се вместо извинение.

— Виж, Джон, аз… ъ-ъ…

Той също прекъсна връзката. Джон бе затворил телефона и бе тръгнал. Ако продължавах да се въртя наоколо, щяха да ме задържат следващите няколко часа, затова излязох, завих зад ъгъла и продължих да вървя.

Спрях се в първата дрогерия и отново се хидратирах. Изпих три чаши минерална вода и две чаши обикновена. Подух се и седнах да си почина и да помисля.

Хюго Ритър беше вече извън моя обсег. Но имаше още един човек, който бе телефонирал на Стийв Бантън и бе оставил номера си. Никълъс Странг. Трябваше да го посетя още веднъж.

Беше се свечерило и вероятно Странг не бе в кантората си, ето защо реших да опитам да го открия в апартамента му. Той си бе вкъщи и когато позвъних, отвори вратата, облечен в смокинг. В очите му пролича изненада, че ме вижда.

Той се поколеба, потърси погледа ми, после предпазливо се усмихна и ме покани да вляза. Обстановката бе типична за ергенско жилище; имаше дори барче с разнообразен асортимент от напитки. Телевизорът беше включен и той го изключи, като ми се усмихна за извинение.

— Чакам да чуя новините — каза той. — Донесъл съм пълна чанта с книжа за работа, а си губя времето с глупости. По-добре да не го бях купувал.

— Можеш да го изхвърлиш.

— За бога, не! — звучеше искрено, но очите му бяха предпазливи и внимателни. — Много е подходящ за забавление на висока блондинка с нисък коефициент на интелигентност. Спестява ми труда да разговарям. Ще пиете ли нещо?

— Бърбън със сода.

Изсипа съставките в малка стъклена чаша и приготви питие и за себе си.

— За ваше здраве! — каза той и отпи. — Бих искал да ви поздравя.

— За какво?

— За онази хубава маневра, която сте направили снощи. Момчетата говореха за това днес следобед. Казваха, че за пръв път човек, обвинен в убийство, излиза под гаранция.

— Не е за първи път и в законите няма нищо, което да отрича правото на Коб да го стори.

— Не ми е известно. Наказателното право е малко извън сферата на моята дейност.

— Предлагам ти да го назубриш.

Той стреснато ме погледна.

— Какво искате да кажете?

— Може да ти е от полза. По убийството на Бантън има нови разкрития. Случаят е още отворен. Всеки може да бъде замесен.

— Не и аз. — Той наблегна и на трите думи.

— Бантън не ти ли беше приятел?

— Никога.

— Или може би клиент?

— Не бих се докоснал до него и с ръкавици.

— И все пак имате нещо общо.

— Какво е то?

— Клеър Макайвър.

Той тропна с чашата си по масата.

— Не и Бантън. Никога. Мисля, че вече ви го казах. Говорете, каквото си щете за Клеър, но тя имаше вкус и класа. Бантън не беше от мъжете, които би…

Той се улови и затвори уста.

Като адвокат, би трябвало да мисли, преди да говори и да си държи езика зад зъбите. Довърших изречението вместо него.

— Щеше да кажеш, че Бантън не е от мъжете, на които би спряла погледа си. Но тя е сторила повече от това. Придружила го е до хотелската стая. Ако онова, което казвате, е вярно, в тяхната среща не е имало нищо романтично. И Лохман е прав. Разводът й е бил измама на щатските власти.

Сега Странг мина от другата страна на бариерата. Поклати глава, като се опита да изглежда объркан.

— Не знам. Просто не знам. Повярвайте ми, Джордан. Бях изумен, като научих за това.

— Обявил си я за невинна.

— Категорично. Аз съм уважаван адвокат.

— Можем да поспорим за прилагателното. Защото в това залавяне на местопрестъплението личи пръстът на адвокат. А имаше само двама адвокати по делото. Ти и аз. По една случайност, знам каква роля съм играл аз. Не съм сигурен за теб.

Той поклати глава.

— Всеки частен детектив, специалист по разводите, би трябвало да познава изискванията и да ги изпълнява.

— Вероятно е така. Но Бенедикт Майлоу твърди, че е невинен.

— В такъв случай той лъже.

— Мога ли да му съобщя какво си казал?

Той бавно облиза устни и укроти чувствата си.

— Какво точно се опитваш да докажеш, Джордан?

— Много неща. Че не си бил шокиран да научиш за Клеър и Бантън. Че не си знаел за залавянето и че то е било твоя работа. Че ти си казал на Макайвър да наеме Бенедикт Майлоу.

Механизмите му започнаха да отказват и аз видях как вратът му се изду. Той значително прехвърли границата, определена му от яката на ризата.

— Да сме наясно, Джордан. Нали не се опитваш да прехвърлиш цялата тази работа на мой гръб?

— Ако е възможно.

— И какво ще спечелиш?

— Много. Според Лохман аз съм виновен във фабрикуване на доказателства. Той твърди, че съм убил Бантън, за да избегна това обвинение. Ако докажа, че по първото обвинение съм чист, ще се отърва и от второто.

— Но не за моя сметка. Ще трябва да се отървеш по друг начин.

— Искам само истината, Странг.

— В такъв случай, търси я другаде.

Поклатих глава и леко се усмихнах:

— Ще си изгубя времето. Мисля, че истината се намира точно тук.

Той бе затруднен. Искаше да се отърве от мен, но го гризеше любопитството. Трябваше да разбере какво ме болеше.

— Добре — отвърна той. — Продължавай.

Вкусих от уискито и оставих чашата обратно на масичката. Започнах с отговорите:

— Точка първа: малко след като излязох от кантората ти, ти отиде при Майлоу и двамата си поговорихте. Точка втора: точно преди смъртта на Бантън двамата сте били във връзка…

— Кой го твърди?

— Аз. Обадил ти се е по телефона.

Лицето на Странг изгуби всякакъв израз.

— Телефонът ми подслушва ли се?

— Не. В хотела на Бантън се пазят списъците на телефонните поръчки. Разговарял е с теб в деня преди убийството му.

За секунда се възцари тишина. Смръщеното му чело издаваше напрежение.

— Може би той ми е звънял. Но не ме е намерил и аз нямам никаква представа какво може да е искал.

— Измисли нещо друго, Странг. Това не струва. Ако разговорът не се е състоял, нямаше да фигурира в списъка.

Той отиде до прозореца и се обърна с лице към мен.

— Да, обади се. Продължавай, какво произтича от това?

— Какво искаше?

— Нищо. Първо му се обадих аз и поръчах да ми се обади. Той просто изпълни поръчката ми.

— А какво имаше ти наум?

— Нещо, което не е твоя работа, Джордан, но все пак ще ти кажа. Знаех, че Лохман се интересува от развода на мистър Макайвър. Името ми беше в списъците и един от неговите хора ме разпита. Когато си отиде, у мен се пробуди любопитство и телефонирах на Бантън. Исках да науча фактите и какви показания възнамерява да даде. Щеше ми се да му дам съвет.

— Какъв съвет?

— Да им каже истината.

Поклатих глава.

— Може да си добър адвокат, Странг, но като свидетел не те бива. При първия компетентен кръстосан разпит показанията ти ще станат на пух и прах. Отначало твърдиш, че Клеър не би погледнала мъж като Бантън. Сега казваш, че залавянето е било напълно законно. Хванал си я да върши лудории с мъж в някаква хотелска стая, а това хвърля друга светлина върху нейния морал. Престори се на шокиран, когато ти казах за снимката, но не го изигра добре. Твърдиш, че си невинен, но нямаш търпение да разпиташ Майлоу и Бантън какви показания ще дадат. Лъжи, само лъжи, лъжа след лъжа.

Бръчки се появиха около устните му.

— Върви си — рече той глухо. Отиде до вратата и я отвори, като леко трепереше.

— Имам намерение да ти пришия убийството, момче.

— Вън. — Лицето му бе на петна.

Бавно минах покрай него и излязох в коридора.

— Козовете са на масата, Странг, и ти…

Цялата сграда се разтресе, когато той затръшна вратата.

Съжалих, че бях пил от уискито му. Не е вежливо да приемеш нечие гостоприемство, а след това да съкрушиш домакина си.

Спомних си, че обещах да се обадя на Денис Хауард, но беше още рано, затова набрах номера на Ейми Ван Дорн. Бих могъл да я уведомя, че вече работя по нейния въпрос и поне малко да я освободя от напрежението. Тя веднага ме позна по гласа.

— О, мистър Джордан, научихте ли нещо?

— Да. Изглежда, че писмото до Винсънт е фалшификат. Момичето, името й с Денис Хауард, не го е писало.

Ейми дишаше на пресекулки.

— Искате да кажете, че Винсънт дори не я познава?

— Не съм казал такова нещо. Само казах, че момичето не е писало писмото.

Тонът й се повиши от раздразнение:

— Тогава кой?

— Не съм сигурен и не искам да правя догадки, но имам нещо наум. Ще ви кажа по-късно.

— Видяхте ли момичето?

— Да.

Пауза.

— Тя… младата жена… хубава ли е?

— Зависи от вкуса — отвърнах аз.

— Поне имате някакъв резултат. Онзи другият изобщо не ми се обади.

— Какъв друг?

— Виждате ли — заобяснява неубедително тя, — след като си отидохте, аз бях толкова разстроена, че повиках племенницата си и й разказах за Винсънт. Тя ми каза, че познавала някакъв частен детектив и веднага ще го наеме.

„Ах, тези жени“, мислех си аз. „О, господи!“ Но не я прекъснах.

— Винсънт все още ли е извън града?

— Върна се. Обади се от гарата и каза, че ще закъснее. Трябваше да види мис Адамс, едно момиче, което работеше при него, и…

— Извинете ме — прекъснах я аз. — Ще се обадя пак. Дочуване.

До голяма степен действах рефлективно — тръгнах, преди още в главата ми да е изкристализирала някаква мисъл. Макайвър и Хейзъл. Какво по дяволите преследваше той? Подсвирнах на едно такси и дадох на шофьора адреса на Хейзъл. Седях на ръба на седалката, а по гръбнака ми преминавайте хлад. Какво ми пукаше всъщност? Защо е това внезапно предчувствие? При деветдесет и девет от всеки сто таксита шофьорите натискат като луди педала за газта. Бях се качил в едно от тези, чиито собственици прекалено предпазливо натискат спирачките и непрекъснато надуват клаксона.

— Докога ще пълзим? — изръмжах аз. — Разполагаш със сто и осемдесет конски сили. Използвай поне две.

Той се обърна към мен.

— Слушай, Мак. Аз съм независим собственик и това е чисто нова кола. Не можеш да пришпорваш неразработен двигател. Защо си се разбързал толкова? Да не би да ти плачат децата?

Овладях се и най-после стигнахме до апартамента на Хейзъл. Но той бе независим бизнесмен и аз не го обидих с бакшиш. Няма да си направя труда да повторя думите, с които ме благослови до девето коляно.

Пред вратата на Хейзъл се ослушах. Никакъв звук. Натиснах бравата. Беше заключено. Позвъних. След миг Хейзъл отвори вратата и ме удари с топла усмивка.

— Скот!

— Добре ли си?

— Разбира се. Защо? — На челото й се появи нежна бръчица. — Не мога да си спомня, имаме ли среща тази вечер?

— Не точно. В коридора ли трябва да остана?

— Извинявай, Скот. Изненада ме. Хайде, влизай. Имам компания.

Винсънт Макайвър се надигаше от дивана, но после премисли. В скута му имаше цял куп изписани на ръка листи. Вместо това ми протегна ръка и се извини.

— Черновата на новата ми книга — обясни той. — Току-що се връщам от Филаделфия. Издателите ми дават зелена светлина. Първата приемлива работа от година насам. — Загорялото му лице бе порозовяло и той излъчваше жизнерадост. — Надявам се, че не преча на плановете ви. Хейзъл ще препише всичко на чисто. Привършвам след две минути.

— Вършете си работата. И поздравления за книгата.

— Благодаря. Всичко има в нея — секс, религия, психология и най-развратната героиня от Мария Антоанета насам.

Хейзъл се усмихна.

— Ще ни извиниш ли, Скот? В кухнята има малко джин и вермут. Приготви си коктейл.

Макайвър втренчено ме гледаше.

— Струвате ми се отслабнал, Джордан. Не сте ли добре?

— Малко съм изтощен — отвърнах аз. — Днес следобед ходих на турска баня и постоях в потилнята по-дълго време.

Отидох в кухнята и седнах с чаша мляко в ръката. Чувах как в съседната стая Макайвър шуми с листите и дава наставления на Хейзъл. Изглежда можеше да работи само върху чисто копие. Разбирах затруднението му. За да се подготвят документите за дадено дело, трябва доста да си поиграеш, за да напишеш точната дума или фраза.

Отидох при тях в дневната. Хейзъл слушаше инструкциите му, беше се навела напред и го гледаше с внимание. Цял ден беше работила, а изглеждаше свежа като пролетна утрин.

После Макайвър стана и подаде ръка. Задържа за миг моята.

— Случаят с Бантън наистина ме шокира, Джордан. Не мога да си спомня колко пъти се опитвах да се свържа с вас през онази нощ, но никой не ми отговаряше. — Той повдигна рамене: — Поне не са сглупили да ви задържат.

— На свобода съм временно. Пуснаха ме под гаранция.

Веждите му се свъсиха съчувствено:

— Бих искал да ви помогна. В известен смисъл аз съм отговорен.

Хейзъл кимна:

— И аз.

— Добре — отвърнах аз. — И двамата можете да ми правите компания в затвора.

Макайвър кисело се усмихна.

— Не сте ли неоправдано песимистичен?

— Дано да е така. Ако измисля някакъв начин, ще ви се обадя.

— Моля ви. — Той се обърна към Хейзъл: — Кога ще започнете работа?

— Още тази нощ. Ако имам затруднения, ще ви се обадя вкъщи.

— Ще бъда там след два часа. А утре сутринта накарайте и двете момичета да започнат най-напред с този ръкопис.

Той отново ми стисна ръката и излезе. Наведох се и опрях ухо на вратата. Хейзъл широко отвори очи и понечи да каже нещо, но аз й направих знак с пръст на уста. Чух как вратата на асансьора се отвори и затвори.

— Имам работа — рекох аз и се хванах за бравата. — Ще ти се обадя по-късно.

— Скот, за бога, какво…

Втурнах се към стълбите и гласът й се изгуби зад гърба ми.