Харолд К. Мейзър
Висок, мургав и… мъртъв (17)

XVII

Нямах намерение да си губя времето с дребни хотелски служители. Дежурният на рецепцията и телефонистката дължаха вярност към щата Ню Йорк. Те бяха обявени за свидетели против мен и вероятно щяха да си държат устата.

Ето защо се запътих направо към кабинета на управителя.

Той седеше зад бюрото си — ниско оплешивяващо човече, с вид на човек, страдащ от лошо храносмилане, в едната си ръка държеше чаша мляко, а в другата — току-що отхапана бисквита. Личеше си, че не изпитва удоволствие нито от едното, нито от другото.

Пет минути бърз монолог от моя страна и той бе убеден, че не ям хора. Лейтенант Ноула беше вече поставил основите, като в негово присъствие бе изразил скептицизъм относно вината ми.

Най-после кимна и с отвращение погледна бисквитата.

— Язва — изръмжа той. — Мислите, че имате грижи? Опитайте се да бъдете поне за малко управител на хотел. Толкова много резервации при този недостиг на стаи, противна прислуга, мързеливи камериерки, избухливи чиновници и профсъюзът — винаги този профсъюз, който си навира носа, където не му е работа и души за нарушения.

Възмущението му се разпалваше.

— И на всичко отгоре този Бантън трябваше да се остави да го убият точно тук. Светът е пълен с хотели, а той избра точно този. Изразходваме цяло състояние за реклама, а вижте какво се получава. Снимки в сензационните вестници със стрелки. Кого обвиняват собствениците? Мен. Защото човек като Бантън, казват те, няма право да живее в „Уикфорд арме“.

Той махна с ръка.

— Какво трябва да направя? Да искам препоръка от неделното училище на всеки, който се регистрира?

Изразих дълбоко съчувствие.

Той сръбна от млякото да успокои язвата си и глухо се засмя.

— И така, вие се върнахте. Това доказва, че сте невинен. Никога не съм вярвал, че престъпникът се завръща на мястото на престъплението. Това място той не би посетил. Ако аз бях престъпник, бих се постарал да се отдалеча от местопрестъплението, колкото е възможно повече. Кажете ми, Джордан, какво точно мога да направя за вас?

Би могъл да не си напъва ларинкса, но не му го казах. Най-после, щях да му поискам услуга.

— Вярно ли е — попитах аз, — че някои хотели правят списъци на телефонните разговори на гостите си?

— Да. Правим го заради сметките. Ще се учудите, ако ви кажа колко много гости твърдят, че им вземаме повече пари.

— Колко време пазите списъците?

— Докато се платят сметките.

— В такъв случай списъкът за този месец е още при вас.

— Точно така.

— Правите ли списък на поисканите отвън разговори?

— Само когато в момента гостите не са в хотела и трябва да им се остави съобщение. Телефонистката си записва на един лист и дежурният на рецепцията оставя листа в кутията.

— Не правите ли копия?

— Моля ви се! И без това имаме достатъчно писмена работа.

Бях разочарован. Толкова се нуждаех от съобщение, в което Луис Борг се умолява да се обади на еди-кой си номер.

— Разполагат ли със списъка на телефонните разговори, които Стийв Бантън е направил от началото на месеца, докато е бил жив?

— О, да!

— Мога ли да го видя?

Той стана.

— Почакайте тук.

Седнах и се заслушах в заглушените звуци, характерни за огромен кошер, какъвто фактически беше този хотел, и скоро управителят се завърна с лист хартия в ръка. Открояваха се само три телефонни номера, един от които по-често от останалите. Преписах ги и чух управителят сърдито да коментира:

— Надявам се, че повече няма да се чува нищо лошо за хотела?

— Вероятно не.

Поблагодарих му за труда. Той не протегна ръката си за сбогом; може би си мислеше, че не е изключено тъкмо това да е ръката, която е натиснала спусъка.

Позвъних в отдел „Убийства“ от фоайето и този път открих лейтенант Ноула. Не знаех как ще ме посрещне, затова гласът ми прозвуча нерешително. Имаше причини да е кисел. Но в моя полза говореха двете неща, които му бях изпратил от Лора Бантън — парченцето плат и полицата.

Гласът му беше удивително мек.

— Е, адвокате, успя да откриеш едно-две неща. Свободно се разхождаш. При това обвинен в убийство. Поздравявам те. Наистина голям номер.

— Спокойно — отвърнах аз. — Окръжният прокурор Лохман е от Демократическата партия, а съдията Феликс Коб — от Републиканската.

— Не трябваше да те пускам. В затвора щеше да си в по-голяма безопасност.

— Какво искаш да кажеш?

— Осведомиха ме, че отново си се замесил в нещо лошо — разпространявал си фалшиви банкноти.

— Нищо подобно. Чист съм.

— Трябваше да ми се обадиш.

— Обаждах ти се, лейтенанте.

— Да. Веднъж днес. И предполагам, че сега искаш някаква услуга.

— Нещо такова.

— Заслужил ли си я?

— Приятели сме, Джон.

— Понякога се съмнявам. Добре, казвай.

— Имаш ли молив под ръка? Окей. Запиши си тези телефонни номера.

Продиктувах му ги.

— Направи запитване в телефонната компания на кого принадлежат. Дават подробна информация само на полицията.

— Свързано ли е със случая Бантън?

— Не съм съвсем сигурен. Не ми се ще да ти давам напразни надежди.

— Не прекъсвай. — Чух го да дава инструкции на някого, после отново се обърна към мен: — Какво ще кажеш за парченцето плат — синьото памучно кадифе и черните пайети? Не мога да се сетя. Някаква идея?

— Знам само, че Бантън го е предал на сестра си да го пази. А какво ще кажеш за полицата, подписана от Хюго Ритър? Някаква информация?

— Още нищо. Килборн намина да я види. А ти знаеш ли нещо повече?

— Да. Името е псевдоним на Луис Борг. Престъпник с досие, дълго цяла миля. Мисля, че във вашите картотеки няма да има нищо за него, защото всичките му престъпления са федерални.

Гласът на Ноула се оживи:

— Откъде знаеш всичко това?

— От Килборн, научих го преди малко. Ритър е посетил Лора Бантън. Търсил е онази полица. Килборн откри негови отпечатъци от пръсти в апартамента й и направи справка във ФБР.

За секунда се възцари тишина. После лейтенантът каза безучастно:

— Какво бях чувал за това?

— Мисля, че Килборн ще ти каже. Повече нямам нищо общо с това, Джон. Товарът е твърде тежък за един човек. Не можеш да очакваш от мен да помня всичко. Ако само…

Замълчах, защото нямаше смисъл да си говоря сам на себе си. Ноула беше затворил телефона, което ме караше да предположа в какво положение се намираше.

Жертвах още един жетон в полза на телефонната система и този път слушалката вдигна Уиник. Остави ме за минута да се пържа в собственото си масло, после заговори:

— Лейтенантът излезе да се разхлади.

— Трябваше да провери няколко телефонни номера.

— Да. Каза да ти предам информацията.

Отпуснах се с облекчение.

— Слушай, Джордан. Два от номерата са частни, единият е на Лора Бантън, а другият — на адвокат на име Никълъс Странг. Третият е на един хотел на Двайсет и седма улица, хотел „Кеймбридж“. Нещо друго?

— Да. Кажи на лейтенанта, че го обичам. — Нещо за Ноула. Въпреки че имаше законна власт, никога не си разрешаваше крайности.

Излязох запотен от кабината. Номерата бяха три. Можех да си обясня защо единият бе на Лора. За Никълъс Странг щях да разбера по-късно. Но този на хотел „Кеймбридж“ изискваше особено внимание. Едно такси ме отведе там за петнайсет минути.

Сградата беше стара, разположена в търговски квартал. Фоайето беше мрачно, слабо осветено, а двете анемични палми бяха клюмнали от двете страни на рецепцията. До телефона забелязах триножник, върху който бе закрепена реклама за здравния клуб на най-горния етаж. Потилия, шведски масаж, плувен басейн и прислужник двайсет и четири часа в денонощието.

Вдигнах телефонната слушалка и чух гласа на телефонистката.

— Хюго Ритър, моля.

— Момент — нещо прищракна. После: — О, да! Мистър Ритър е оставил съобщение. Той е в здравния клуб на последния етаж. Ще се върне в стаята си след около час. Да му предам ли нещо?

— Да. Кажете му, че се е обаждал мистър Бантън.

Беше детинско от моя страна, но не можах да устоя. Ако изобщо получи съобщението, нека си мисли, че телефонната компания свързва този свят с отвъдния.

Качих се с асансьора и когато вратата се отвори, вдъхнах миризмата на здравния клуб, което бе насилие над органа ми за обоняние — изпарения от алкохол, мехлеми и запарен въздух. Цветнокожият прислужник дремеше в металната кабина. Когато се изкашлях, той се сепна и запримига.

— Кандидати за хандбал? — попитах аз.

Изглежда нямаше. Единственият клиент вземаше парна баня. Записах се, провериха ценностите ми и ми посочиха съблекалнята. Седнах на студен метален стол и се съблякох гол. Обвих хавлията около кръста си и се отправих към плувния басейн. Водата бе хлорирана до такава степен, че можеше да убие не само микробите, а и всеки, който прояви неблагоразумието да се гмурне в нея. Заобиколих басейна и тръгнах към масивната врата, на която пишеше потилия.

Когато изгарящата пара ме обгърна целия, всички пори по тялото ми внезапно се разтвориха и от тях започна да се излива пот. Отначало не виждах нищо, но след малко очите ми се адаптираха. Парата висеше като безтегловен облак току под тавана. Тръбите, опасващи стените, силно свистяха. Внимателно поех дъх и усетих гърдите си като попарени.

В стаята имаше още един мъж. Разпознах го по описанието на Лора. Бе неимоверно дебел. Беше се настанил на едно столче, а ръцете му висяха отпуснати между коленете. Изумителният му корем изглеждаше твърд като медицинска топка. Смуглите му черти се губеха върху огромното му лице. Седеше неподвижен, един непривлекателен мокър Буда, опитващ се да свали част от излишната лой във вид на пот.

Очевидно предпочиташе сам да си готви, вместо да ограничава апетита си.

Среднощна закуска от лазаня, плаваща в доматен сос^[1], всяка хапка с по триста калории. Преяждане и потене. Тези две неща поддържаха подобни предприятия в целия град.

Да гуляеш по цели нощи, да лочиш долнопробно уиски, а на другия ден да го изхвърляш с потта си. Какво ще стане с фармацевтичните компании, произвеждащи сода бикарбонат и английска сол? Тъпчи се и поддържай икономиката.

Взех едно столче и си опарих пръстите. Видях дълъг гумен маркуч, закрепен на водопроводния кран, и облях столчето със студена вода. Седнах, а дробовете ми се гърчеха от недостиг на въздух. Колко ли ще издържа? Започнах да се чувствам като главното ястие от вечерята на канибали — варена мисионерска кълка. Погледнах Хюго Ритър.

— У-ух! Колко е горещо!

Той необщително изсумтя в отговор.

— Не бива да се стои много дълго тук — авторитетно продължих аз. — Човешкото тяло е построено така, че да функционира най-ефикасно в точно определени температури и всяка крайност, независимо дали е студ или горещина, му влияят много лошо.

Отново мълчание. Но сега вече ме загледа.

— Това е убийствено — изпъшках аз. — Чудя се дали прислужникът има таблетки със сол. Трябва да му поискаме.

Най-после той проговори:

— За какво ни са?

— Натриев хлорид. Абсолютно необходим, за да може тялото да функционира нормално. Когато човек се поти, губи много сол, която трябва да се навакса. Ако дълго време не обръща внимание на такива неща, моторът ще се задави и ще загасне.

— Лекар ли сте?

— Аз не — отвърнах. — Не мога да понасям кръв. Адвокат съм.

Той изсумтя и започна да разтрива прасците на краката си. Бяха яки като стълбове и блестящо бели, за разлика от лицето му.

Тогава казах:

— Какво има, Борг? Не обичаш ли адвокатите?

Пръстите му спряха да се движат и той повдигна огромното си лице. Замислено се премести към ръба на стола, а очите му гледаха празно от хоризонталните цепнатини. Гласът му бе нисък и безизразен:

— Как ме нарекохте?

— Борг — отвърнах аз. — Луис Борг. Или предпочитате сегашния си псевдоним. Хюго Ритър? Нито едно не блести с красота. А ти не бива да се присмиваш на адвокатите, защото много скоро ще имаш нужда от адвокат.

Лицето му остана безизразно.

— За какво говорите?

— За един човек, който ти даде на заем десет хиляди долара, а ти взе, че го уби. Стийв Бантън. Отиде при сестра му, защото се страхуваше. Опита се да…

Ритър беше станал, главата му бе хлътнала между раменете като на мечка.

— Кой си ти, бе, приятелче?

— Осветлението е слабо — отвърнах аз. — Иначе щеше да разпознаеш лицето ми. Трябва да си го видял във вестниците. Името ми е Джордан — Скот Джордан.

Парата в тръбите продължаваше тихо да съска. От гушата му капеше вода. Той прекара палец по челото си, като чистачка на предното стъкло на автомобил.

— Каква игра играеш?

— Никаква. Искам да знам защо Бантън ти е дал десет хиляди долара. Искам да знам защо толкова бързаше да си прибереш полицата обратно.

— Никога не ми е давал пукната пара.

— Залагаш лошо, Ритър. Откажи се. Видях полицата, а подписът ти може да бъде идентифициран. Опитал си се да я вземеш от сестрата на Бантън и тя никога няма да забрави лицето ти. В стаята й си оставил отпечатъци от пръсти и аз ги проверих във ФБР.

Черна злоба затъмни очите му.

— Значи през цялото време полицата е била у нея?

— Не, сър. Тя я даде на мен и аз я изпратих в отдел „Убийства“.

Той внушително потръпна.

— Точно това исках да избегна. Все пак Бантън бе убит. Страхувах се, че ако ченгетата намерят полицата, ще си помислят, че съм го убил аз, за да не платя дълга си.

— Ти ли го уби?

Той се стегна.

— Аз съм търговец.

— Моля те — рекох аз. — Името ти е в картотеката. Измама, наркотици, отвличане на самолет.

— Никога нищо не са могли да докажат. Чист съм по всяко едно обвинение.

— Имал си късмет. Защо Бантън ти зае десет хиляди долара?

— Бях завъртял търговийка и той искаше да има дял в нея. Виж, Джордан, да слезем в стаята ми и да си поговорим. Тук е твърде горещо.

— И ще става още по-горещо.

Едвам стоях. Парата ни обгръщаше. Превръщаше се на капки върху стените и падаше като едри сълзи, съскайки върху тръбите. Но тук бяхме сами и той нямаше оръжие. Поне така си мислех.

— Добре си е тук — отвърнах аз. — Искаш да отслабнеш, нали? Ще останем и ти ще ми разкажеш за тази търговийка със Стийв Бантън.

— Това е нещо лично.

— Нищо повече не може да бъде лично. Бантън е мъртъв. Но няма да настоявам. Ако не искаш да ми кажеш, ще имаш възможност да го съобщиш в полицията.

— Не. — Той пое дълбоко въздух и ноздрите му се разшириха. — Няма да разберат.

— А момчетата от Министерството на финансите ще разберат ли?

— Това пък какво е?

Беше насочил главата си напред и бе стегнал шийните си мускули.

— Момчетата от федералната съкровищница. Тайната служба на Съединените щати. Винаги са се интересували от фалшифициране на долари. Не беше ли това сделката ви? Защо взе пари от Бантън?

Борг се изсмя кратко и неубедително.

— Главата ти е пълна с мухи, приятелче.

— Така ли мислиш, Ритър? Сигурен съм, че ти си подготвил контракта. Познавал си хората с плаките и печатната преса. Изработвали са двайсетдоларови банкноти, достатъчно сполучливи, за да измамят всекиго, освен специалистите. Искал си една партида, но ти са били нужни пари, за да закриеш сделката. Колко можеше да закупиш за десет хилядарки? Четирийсет, петдесет, шейсет хиляди от фалшивите? Свързал си се с Бантън и си му обещал добра печалба от вложението му. Имал е пари в брой и е бил подходящ за такава тъмна сделка.

Ритър не помръдваше. Вените на лявото му слепоочие бяха набъбнали и пулсираха. Може и да са предположения, но знаех, че съм на прав път. Виждах го в очите му, в извивката на устата му.

— Бантън е бил много предпазлив — продължих аз. — Искал е да види продукцията, преди да направи инвестицията. Донесъл си му образци, той ги е харесал, дал ти е парите и така ти си влязъл в сделката. После по някакъв начин Бантън се е оставил да го убият. Почувствал си се в капан, страхувал си се, че ще намерят полицата и ще направят разследване. Това е било най-малкото нещо, което си искал. Не би могъл да издържиш на едно разследване, не и с този товар от фалшиви пари. Затова си започнал да душиш и си разбрал, че сестрата на Бантън е изпратила някои неща на полицията. Мислел си, че може да е запазила полицата и подправените банкноти и си я посетил.

Той бе разперил огромните си ръце като професионален борец, а черните косми покриваха гърдите му като килим.

— Какво се е случило? — попитах аз. — Имал си разправия с Бантън ли? Искал е по-голям пай? Трябвало е да го отстраниш?

Той изрече с пресипнал глас:

— Не знаеш какво говориш.

— Може да си прав, а може и да не си. Но все пак се чудя какво ли ще намерят момчетата в стаята ти, като я претърсят. Няма място, където би могъл да скриеш фалшивите пари, а те да не го знаят. Ще съберат всичко, частичка по частичка, и когато…

Хюго Ритър не слушаше повече. Той се завъртя и направи нещо странно. Хвана една от защитните плоскости, които закриваха тръбите и я изтръгна от стената. Тя изскочи заедно с парчета от мазилката. Той изтръгна още една и аз разбрах каква е целта му.

Ако ме притиснеше върху съскащите тръби, една-две минути щях да остана безпомощен. Достатъчно време, за да отиде до стаята си и да изхвърли уликите.

Той се обърна и се заклати към мен като мечка-стръвница.